Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 4-та)

(продължение от бр. 11)

     Симеон Преславски не може да приеме свалянето на екзарх Антим нито за миг. Същият ден той подава писмена оставка като епархийски митрополит и член на Св. Синод в знак на протест. Синодът отказва да приеме оставката му. Започват да се разграничават позициите на Св. Синод и на Смесения епархийски съвет. В Смесения съвет доминират миряни - решителни противници на дядо Антим. Синодалните членове не са така непримирими. Висшите духовници по-скоро са объркани поради външния натиск и сложните обстоятелства. Те се опитват да задържат най-близкия съратник на екзарха с надежда кризата да не се разраства. Малко по-късно, в отсъствието на митр. Симеон е направен подбор на кандидатите за екзархийския пост. Синодът отново отправя молба към митр. Симеон да си оттегли оставката и дори го кани да участва в избора като кандидат. Последва неговият твърд отказ. В крайна сметка при направеното гласуване за екзарх е избран митр. Иосиф Ловчански (1840-1915). Междувременно започва Руско-турската Освободителна война.

 

     Новоизбраният предстоятел лично се опитва да върне митр. Симеон към работата на Синода. На 14 юни 1877 г. Преславският владика е поканен на специално заседание в Синода, в което останалите членове подчертават, че ценят високо неговото участие. Дядо Симеон обаче настоява на принципната страна. В резултат от твърдата му позиция екзарх Иосиф I и Св. Синод правят много важна декларация. Те тържествено декларират, че осъждат свалянето на екзарх Антим I и не одобряват станалите беззакония. Заявяват, че под никакъв предлог Екзархийският устав няма да бъде нарушаван повече. Едва след тази декларация, която е морална победа на Преславския владика, той оттегля оставката си като митрополит и синодален член.

     Митр. Симеон се включва в заседанията тъкмо навреме. Въпреки всички смели декларации, поетият път на компромиси не може лесно да бъде изоставен. Само пет дни по-късно турският министър на външните работи отново иска Екзархийският устав да бъде нарушен. Османският сановник желае лично да определи лицата в Смесения екзархийски съвет. Преславският архиерей, подкрепен от митр. Григорий Доростоло-Червенски, решително отхвърля намесата. Нещо повече, двамата смело контраатакуват. Те настояват Стоян Чомаков и Георгаки Чалъоглу да бъдат изхвърлени от списъка на Смесения екзархийски съвет, понеже работят против духовната същност на Българската православна църква и се стремят да я направят схизматична. Правителството не може да понесе изобличението, на което са подложени неговите протежета. Последва турска заповед владиците Симеон и Григорий да си заминат веднага за епархиите (т.е. да напуснат Цариград). Митр. Симеон отказва да направи това доброволно. Турците решават да не прилагат заповедта насила. Те впрочем скоро променят цялата си политика към митрополитите. Решават, че ще им е по-удобно да ги държат под око в столицата, вместо да ги оставят да действат по-свободно сред паството. Митр. Симеон остава в Истанбул до края на бойните действия.

     След подписването на Санстефанския мирен договор (19 февруари/ 3 март 1878 г.) България вече е свободна. Започва период на градеж на новата държавност Тепърва обаче предстои да се решат и много проблемни въпроси. През юли 1878 г. митр. Симеон се завръща в освободения Шумен. Турските войски и администрация се струпват във Варна и изчакват хода на събитията. Те искат да задържат черноморския бряг, за което имат подкрепата на Великобритания. Междувременно от 1 юни до 1 юли 1878 г. Санстефанският договор е преразгледан на конгрес в германската столица. По условията на Берлинския договор българските земи са безмилостно разпокъсани. В крайно орязаното Княжество България все пак е оставена Варна, въпреки нежеланието на британските дипломати да допуснат излаз на България на море. През октомври 1878 г. най-сетне и Варна е окончателно свободна от османска власт. След броени дни владиката идва във втория си катедрален център, за да се погрижи за уреждането на своята канонична власт и тук. Пречките, създавани от турците пред служението на дядо Симеон във Варна, за щастие са паднали. Сега той може с чиста съвест и достойнство да се нарече и Варненски митрополит. Спокойствието обаче е далеч. Българската община в града е малка. Много по-голяма тежест в стопанството и обществения живот има гръцко-гагаузката общност, която признава Цариградската патриаршия.[1] Дряновски, Б. (съст.) Изграждане на българска администрация и гражданско общество във Варна и Варненска губерния след Освобождението (1878-1880). Документи и материали, изд. Славена, Варна, 2003. Митр. Симеон застава твърдо зад интересите на варненските българи и ги отстоява решително пред временната руска администрация.

     Варненско-Преславския архиерей трябва най-напред да излекува раните, нанесени на неговата епархия в хода на изминалата война. Озлобени от мисълта, че скоро могат да изгубят властта си, мюсюлмани от Добруджа и Лудогорието са ограбили, опожарили и разсипали почти всички храмове и училища на православните в Североизточна България. През есента на 1878 г. митрополит Симеон изпраща свои свещеници из епархията със задача да изучат положението село по село и църква по църква.[2] Тонев, В. (съст.) Извори за историята на Добруджа 1853-1878. Т. 3. ИК Гутенберг, С., 2001, 330-333, 338-340. Докладите им рисуват покъртителна картина. Те са пълни със записи, подобни на този: „Църква „Св. Димитрий“ в с. Гявур куюсу [дн. с. Гурково], строена 1875, неосветена още, ограбена и изгорена. Остали голи дувари. Опазено една-две икони, а друго нищо.“ Такава е годината на Освобождението – време на разруха и време на съзидание. И слава Богу, съзиданието надделява бързо.

     Скоро започва процедура по избори за Събранието, което ще има едновременно чест и отговорност да учреди началата на възродената българска държава. Временната руска администрация предвижда всички епархийски архиереи да участват в Учредителното събрание по право. Независимо от това, жителите на Шуменски окръг доверяват именно на своя архипастир отговорността да ги представлява, и то с пълно мнозинство. Прости, неуки хора от градчета и села подават трогателни бюлетини, изписвайки както и колкото умеят името на своя архиерей: „Преславский“, „Симеон владика“, „С. Преславски“, „Дядо Симеон“. В допълнение към всичко, екзарх Йосиф, който решава да не присъства на Учредително събрание, делегира митр. Симеон да бъде негов представител на форума. Така Симеон Варненско-Преславски заминава за Търново като народен представител в уникалното тройно качество: по право, по избор и по поръчение.

     Учредителното събрание е открито тържествено в старопрестолния град на 10 февруари 1879 г. Авторитетът на висшите духовници като водачи на народа е изключителен. Особено дълбоко е уважението към доскорошният екзарх Антим, завърнал се от заточение като страдалец на Освобождението. Дядо Антим, сега отново Видински митрополит, е избран за председател на Учредителното събрание. По-младият му духовен съратник също е спечелил популярност и доверие. При избора на постоянен председател митр. Симеон е втори по брой гласове след Антим Видински. Избират го също и за председател на 15-членната комисия, която трябва да прегледа руския проект за конституция и да внесе предложенията си по него. Външният респект и тържествеността обаче скоро остават на заден план, за да се разкрие друго лице на Събранието: политически ежби и партийни страсти. Докладът на комисията по проекта за основен закон, ръководена от митр. Симеон, е издържан в консервативен дух. Той обаче е отхвърлен при гласуването, защото доминиращото мнозинство настоява за по-либерална конституция.

     Скоро се явява и първият опит на светското начало в българската държавност да подчини духовното начало. Това са пренията по повод чл. 39 от Конституцията, който визира начина на управление на Българската църква. Дебатите между искрените чада на Църквата и онези, които я уважават главно заради националната ѝ роля, са разгорещени. Два дни в Учредителното събрание се разискват църковни въпроси. Някои светски депутати се опитват да прокарат формулировката за екзарха като „глава“ на Българската православна църква, като чрез екзарха и екзархийската институция целят да запазят, макар и само формално, единството на разпокъсаната нация. Митр. Антим Видински и останалите висши духовници в Събранието, заедно с богослова Марко Балабанов, възразяват на това предложение, тъй като то не държи сметка на съборния характер на Църквата, а също поставя в много трудно положение практическия църковен живот, който е устроен на принципа „една църковна област при една светска власт.“ В първия ден митр. Симеон отсъства от заседанието. Идването му на следващия ден е решаващо за изхода от полемиката. С блестящо слово той обосновава съборността при управлението на Църквата и оборва църковният „монархизъм“ по папско подобие, защитаван от Драган Цанков. Формулировката, която Варненско-Преславският владика дава на споменатия член, е възприета от всички представители като максимално прецизна и примиряваща противоречията. Така тя влиза в основния държавен закон. За началство на цялата Българска православна църква е определен Св. Синод, а екзархът има ролята на негов председател.[3] Ников, П. Цит. съч., с. 44. Идейни сблъсъци между духовенството и либералите обаче се пораждат и при обсъждането на други въпроси (вж. Жизнеописанието на митр. Константин Врачански от настоящата поредица). Варненско-Преславският владика е един от 15-те депутати, подали писмен протест срещу манипулативния подход на либералните лидери.[4] Пъдарев, А. Духовните водачи на българския народ и конституционните свободи. – Духовна култура, С., 1942, № 7–8. Независимо от всички трудности и конфликти, работата по основният закон на страната все пак се увенчава с успех. Търновската конституция е тържествено оповестена през април 1879 г. Учредителното събрание се преобразува в I Велико народно събрание, за да избере княз на новата Българска държава. Изборът се спира върху младия немски принц Александър Батенберг (1857-1893), родственик на руската императрица. Варненско-Преславският митрополит е определен за водач на делегацията, която трябва да уведоми по протокол избраника за решението. Срещата става на 4 май 1879 г. в руската императорска резиденция Ливадия на полуостров Крим. Така започва познанството между българския архиерей и първия владетел на млада България.

На 24 юни 1879 г. княз Батенберг, или по-правилно княз Александър I Български пристига в България. Първото място, на което стъпва, е Варна. На брега го очакват ръководителят на Временното руско управление княз Дондуков – Корсаков, голямо множество официални лица и обикновен народ. Веднага след посрещането на пристанището двамата князе, досегашният управляващ и бъдещият, се отправят към българската църква „Св. Архангел Михаил“. Там е митрополит Симеон, който отслужва тържествен молебен. След края му архипастирът произнася кратко, но силно приветствие към новия владетел. Княз Александър е протестант по вероизповедание, но винаги и навсякъде проявява уважително отношение към Православието. Достолепното държане на митр. Симеон и други православни архиереи несъмнено е една от причините за това.

     Князът обиква и самата Варна, в която се радва на чудесно гостоприемство от страна на владиката и местните граждани.[5] Димитров, Емил. Митрополит Симеон: духовникът и културата – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Под ред. и съст. на Е. Димитров, С., 2011, с. 33. Всяка година монархът идва в града и пребивава там през летните месеци. Княз Александър неведнъж се допитва до архиерея относно важни държавни въпроси. Той се включва и в един забележителен градеж, замислен и организиран с много усилия от митрополит Симеон. През август 1880 г. на специално избрано място архиереят отслужва молебен за строителството на нов, катедрален православен храм с монументални размери. След молебена княз Александър полага основния камък на сградата, която днес е един от символите на Варна - Катедралата „Успение Богородично“. Строителството върви успешно, макар и да има доста трудности. Първата служба в храма е отслужена от митр. Симеон пет години по-късно, през август 1885 г. По идея на Варненската община недалеч от града е създаден друг прочут комплекс - княжеската резиденция Сандрово. На празника Успение Богородично през 1882 г. митр. Симеон в съслужение с митрополитите Григорий Доростоло-Червенски и Натанаил Охридски освещава строителството на двореца, днес познат като Евксиноград. Така Варна се превръща в морска столица на България, и то съвсем в буквален смисъл. Градът се развива и разхубавява, не без заслуга на неговия архипастир. Специално трябва да се отбележи приносът на владиката към училищното дело в града, особено за изграждането на Варненската девическа гимназия (1882), чиято великолепна сграда и днес блести като архитектурен паметник (дн. Варненски археологически музей).

     Архиереят има сериозни причини да отделя много време на Варна. Дори и след Освобождението проблемите с патриаршистите по Черноморието продължават. Постепенно, тихо и с голям такт митр. Симеон успява да привлече няколко селища на гагаузи към Българската православна църква.[6] Архим. Михаил. Високопреосвещений Симеон като епархийски архиерей - В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, с. 69-71. На действията му обаче по непочтен начин се противопоставя варненското гръцко духовенство. Митр. Симеон настоява българските светски власти да се намесят и да подведат под съд онези, които се държат обидно към Българската православна църква. Държавната власт за жалост остава пасивна. За да бъде по-близо до проблемния район, владиката се решава на важна стъпка за митрополията. През 1882 г. той премества главното си седалище във Варна с оглед на укрепването на българската общност и църква в града.

     Шуменци са разочаровани. Някои не разбират избора на владиката си и го схващат погрешно като прищявка. Всъщност митр. Симеон си запазва любовта и грижата към града. „Шумен ми е мил, там съм прекарал младините си“, обича да казва той. За мнозина свидетели на неговото сърцато служение в Шумен преди Освобождението той завинаги остава Преславският Симеон. Настанало е обаче ново време с нови проблеми. До края на живота си владиката се старае да разпределя вниманието си между двете епархийски столици – ако на Великден служи във Варна, на Рождество Христово служи в Шумен, или обратно. Нещо повече, митр. Симеон отдава огромно значение и на старопрестолния град Преслав. Скоро след Освобождението владиката организира археологически разкопки, за да се установи точно къде са били царските палати и патриаршески храмове на българската държава през нейния „Златен век“. По-късно той ще организира там истински трети център на митрополията съвсем недалеч от мястото на дворцовия комплекс.

     Няколко пъти през първите следосвобожденски години митр. Симеон е избиран за депутат от Шуменски окръг в Народното събрание. През 1883 г. той дори е председател на Парламента. През пролетта на същата година архиереят води българската делегация при коронацията на имп. Александър III в Санкт-Петербург и изпълнява там важна политическа мисия. Но митр. Симеон никога не забравя, че има задължение преди всичко към духовната сфера на живота. Неговото участие в граждански органи на управлението, както и това на събратята му архиереи, принципно е компромис в една прохождаща държавност, която се нуждае от духовни авторитети не по-малко от политически. Донякъде то е продължение на традицията от турско време, когато именно духовниците са отговорните представители на православния народ пред държавата. След 1883 г. митр. Симеон вече не се включва в работата на чисто държавни институции. По-нататък той съзнателно ограничава обществената си роля си само до онези моменти, които имат духовно измерение.                             

(следва продължение)

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание: