Митрополит Симеон Варненски и Преславски
(1840 - †1937)
Достойни български духовници
Димитър Христов
(част 2-ра)
(продължение от бр. 9)
След три години, през 1869 г. Симеон Николов е уволнен от училището заради статиите си. Свързва се отново с дядо Антим, който вече е определен за Видински митрополит. Митр. Антим не само се отзовава на молбата, но дори го кани за свой протосингел. През декември 1869 г. бургазлията заминава за Цариград, тъй като Антим все още не е тръгнал за епархията си, и на първо време става негов писар.[1] Симеон, митрополит Варненски и Преславски. Спомени. – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Църква и история. Под ред. и съст. на Е. Димитров, изд. Изток-Запад, С., 2011, 133-137.
Междувременно в столицата на империята стават грандиозни исторически събития. Църковната борба на българите най-после намира свое разрешение. За службата на 1 март 1870 г., Неделя Православна, българските духовни и светски водачи са възложили не на някой друг, а на младия богослов от Бургас да произнесе празничното слово. „Старците ме задължиха да държа проповед на православната неделя. Покорих се. За предмет на проповедта избрах „вярата“ и се приготвих“, спомня си митр. Симеон. В навечерието на празника обаче, на 28 февруари 1870 г. в сградата, където се събират българските дейци, идва дългоочакваната новина: султан Абдул Азис е издал ферман, с който се учредява Българската екзархия. На проповедника се пада честта да съобщи официално на народа за историческото събитие. На другия ден, след края на службата в българския храм в Цариград „Св. Стефан“ Симеон Николов изрича паметни думи за Православието и историческата съдба на българите, и тържествено оповестява великата вест: че благодарение на вярата на българския народ борбата му се е увенчала с успех. След словото му със всеобщо скандиране присъстващите изискват да видят самия ферман и той е изнесен официално от митр. Иларион Ловчански. [2]† Варненски и Преславски Симеон. Един спомен за издаване на фермана за Екзархията – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Под ред. и съст. на Е. Димитров, с. 173.
През следващите месеци до юни 1870 г. лидерите на цариградските българи, събрани в Привременен смесен съвет, започват работа по проектоустава на Българската екзархия. За кратко Симеон е близък помощник и практически секретар на д-р Стоян Чомаков, с когото живеят в съседство. Д-р Чомаков (1819-1893) произхожда от прочут копривщенски чорбаджийски род и се ползва със значително влияние сред турските власти. Със своята енергична и властна натура Чомаков е безспорният лидер на либералното течение по българския църковен въпрос, непримирим враг на гърците. Младият бургазлия харесва неговия патриотизъм и решителност. Той често гостува у доктора и редактира неговите писмени текстове, тъй като старият народен водач не притежава особен дар слово.[3]† Варненски и Преславски Симеон. Д-р Стоян Чомаков – В: Юбилеен сборник по миналото на Копривщица. (20 април 1876 – 20 април 1926), [Т.1.] Съст. и ред. Архим. Евтимий, С., 1926, 15-24. Не след дълго обаче Симеон Николов се отдръпва от сътрудничеството. За това го съветва и неговия приятел Григорий (Немцов). Чомаков стои на крайни позиции, чужди на църковния дух. За копривщенеца е важно българите да се отделят от гърците по какъвто и да е способ. Искането за самостоятелна Българска църква за него е просто израз на националните интереси. За постигането на целта той е готов на всякакви отстъпки и нехае за нарушаването на свещените канони и светоотеческите правила. Дълбоко вярващият Симеон се привързва твърдо и окончателно към онзи водач, който най-искрено и истински стои на православния път в борбата – Видинският митрополит Антим, неговият духовен старец.
През юни 1870 г. богословът заминава за Видин с митр. Антим. Започва сериозна организационна работа в епархията, тъй като животът в нея е разстроен от изминалия период на църковно-народни борби. На 12 ноември 1870 г. във Видин Симеон приема иеродяконско ръкоположение от митр. Антим. Ден по-късно е ръкоположен за иеромонах и възведен в чин протосингел на Видинската митрополия. Скоро след това е въздигнат в чин архимандрит. Близо две години младият духовник е протосингел в дунавския град. През голяма част от това време владика Антим е ангажиран със заседанията на Първият Църковно-народен събор в Цариград (1871). Той възлага практическата грижа за епархията върху помощника си и го наставлява от столицата с писма. Архим. Симеон се справя отлично с епархийското управление. Той противодейства успешно на опитите на униатите, водени от трансилванския проповедник Самуил Драгшин, да се настанят в областта. Въпреки наглите им лъжи и машинации, тяхната пропаганда се проваля напълно, а населението във Видинско и Ломско остава вярно на Православието.
По същото време в Цариград ефективното прилагане на фермана за Екзархията се протака. Патриаршията отказва да признае документа за валиден, а турските власти нямат интерес да бързат. За да форсира обстоятелствата, крайното крило сред българите организира т. нар. Богоявленска акция. На 6 януари 1872 г., в Цариградската църква „Св. Стефан“ е отслужена архиерейска Св. Литургия за Богоявление, въпреки изричната забрана на патриарха. В отговор тримата съслужещи владици Иларион Макариополски, Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски са низвергнати от Патриаршията. Османското правителство се намесва в българска полза. Прави го не от симпатия към българите, а защото е раздразнено от упоритото нежелание на гърците да признаят султанския ферман. Високата порта нарежда реално приложение на точките в документа, включително избор на български екзарх.
На 12 февруари 1872 г. митр. Антим Видински, в този момент намиращ се в епархията си, е избран в Цариград за първи български екзарх. Изборът му се дължи главно на умерените водачи на българите, които се надяват на помирение с Цариградската патриаршия. Новината за избора бързо идва във Видин. Дядо Антим трябва да реши дали да приеме избора, дали да поставя някакви условия и под каква форма да оповести решението си. Колебанието му е голямо. Единственият човек, с когото може да се посъветва по такъв въпрос, е неговият протосингел. Така архим. Симеон става участник в паметно решение. Двамата обсъждат дълго. Страстите сред българите са нажежени и повечето хора стоят зад крайните. Отрицателен, неясен или двусмислен отговор би бил за народа като поливане с ледена вода. Освен това, по всичко личи, че Патриаршията е ожесточена срещу водачите на българите. Съмнително е, че компромисни ходове на този етап ще доведат до помирение с нея. Антим Видински прави своята трудна, но решителна стъпка. Той се съгласява да стане екзарх при едно просто условие: да бъде запазен фермана. Протосингелът Симеон написва телеграмата с отговора от името на своя архиерей.
В деня на Св. Четиридесет мъченици, 9 март 1872 г., архим. Симеон се сбогува с Видин. Той заминава заедно с новоизбрания екзарх за османската столица.[4]† Варненски и Преславски Симеон. Тръгването на първия български екзарх, Антим Видински, от Видин за Цариград – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Църква и история. Под ред. и съст. на Е. Димитров, изд. Изток-Запад, С., 2011, 175-178. „За посрещанията няма какво да се говори. Те навсякъде до Цариград бяха тържествени, царски“, пише той в свои спомени. По пътя си минават през Шумен и Варна. Нито посрещачите от двата града, нито самият Симеон подозират, че само след няколко месеца ще се видят отново, а той ще бъде техен архипастир. Делегацията пристига в имперския столичен град на 17 март. Два дни по-късно архим. Симеон Николов е представен официално на Смесения екзархийски съвет с новата си длъжност: протосингел на Българската екзархия. Съветът, чиито членове на практика са най-авторитетните духовни и светски водачи на народа, „го одобрил с голяма симпатия“.[5]Ников, П. Цит. съч., с. 24.
Междувременно продължават неуспешните опити да се постигне споразумение с Патриаршията. Гръцките водачи са непреклонни. Екзарх Антим дори е призован на съд като патриаршески архиерей. Очертава се и крайният изход: да се прекрати формалното подчинение на Цариградската патриаршия и Екзархията да поеме по самостоятелен път като равностоен член на семейството на Православните църкви. На 11 май 1872 г., денят на св. св. Кирил и Методий, е обявена църковната самостойност на Българската православна църква. В храма „Св. Стефан“ екзарх Антим отслужва тържествената Св. Литургия, след което прочита „Екзархийски и архиерейски акт“. Документът е отлично издържан в еклезиологично отношение. Архим. Симеон Николов е сред основните автори на Акта. На него е възложена и окончателната редакция на документа.[6]Мишев, Димитър. (съст.) Църковен архив, кн. 3. Изд. Св. Синод на Българската църква, С., 1931, с. 241. С Акта официално се провъзгласява законното съставяне на самоуправляваща се Българската православна църква под название Българска Екзархия, в обхвата на епархиите пряко или косвено указани от фермана. „Българската православна църква, като член от Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква приема и изповядва, както и всякога е приемала и изповядвала всички Вселенски и поместни събори, техните решения и постановления, и цялото Свещено предание, толкова, колкото ги приемат и изповядват всички Православни Източни Църкви. С последните Българската православна църква остава в най-тясно духовно общение и отхвърля всяко иноверно учение, което отхвърлят и те.“[7]Мишев, Д. (съст.) Цит. съч., 241-248. Преписи от Акта са изпратени на всички самостойни единоверни църкви, за да припознаят на свой ред Българската православна църква. Междуцърковното ѝ признание за нещастие се оказва твърде трудно за постигане.
Като протосингел на Българската екзархия архим. Симеон изиграва много съществена роля в трудните ѝ първи стъпки. Умението му да говори и пише добре, както и вещината му в каноничното право, го правят извънредно ценен в тези дни. Българската православна църква е нападана отвън и отвътре. Точно когато нейното право на съществуване е най-яростно отричано от външните ѝ врагове, нейни мними чада се развихрят отвътре с идеи за религиозни реформи в модерен дух. Като удар с нож в гърба на православните народни чувства в популярното сп. „Читалище“ се появява статията на Тодор Икономов „Стъпка напред“. Тя проповядва идеи за догматични нововъведения в Екзархията, за да се съобрази с духа на времето. Еретическите мисли, изказани от Икономов, изискват незабавен отпор от здрава богословска позиция. Този отпор е даден достойно от архим. Симеон. Текстът, който той съставя, е подписан от екзарха и митрополитите, и незабавно публикуван в цариградската българска преса като меродавно становище на православния висш клир.[8]Ников, П. Цит. съч., с. 25.
Една от първостепенните задачи на Екзархията в бурната 1872 г. е изборът на архиереи за епархиите, в които няма такъв. Протосингелът на Екзархията архим. Симеон е сред първите удостоени с тази огромна чест. Качествата му вече са добре познати сред българското общество. Макар и млад, той е уважаван и ценен. През юни 1872 г. православното паство на Шумен и околните селища го избира за Преславски митрополит. Скоро и сливенци му предлагат да оглави тяхната епархия. Избраникът се спира на първото предложение.[9]Ников, П. Цит. съч., с. 25. За него решението на шуменци носи особена чест. Това е първата епархия на неговия духовен наставник, която дядо Антим поради усложненията на църковния въпрос никога не успява да оглави на практика. И второ, това е люлката на православието в българската история. Възрожденското общество питае особено уважение към името „Преслав“: стара столица на някогашна славна България и свято място, откъдето се е разпространило християнството сред българите. На 20 (или 21) август 1872 архим. Симеон е ръкоположен за Преславски митрополит в Българската църква „Св. Стефан“ в Цариград.
Бурни разисквания стават междувременно по повод Варненска епархия. Заради смесеното християнско население по Черноморския бряг нейната принадлежност към Екзархията е остро оспорвана от Патриаршията. В султанския ферман градът Варна и няколко селища по крайбрежието са изключени от екзархийската територия. Не е ясно дали Високата порта ще отстрани гръцкия митрополит от Варна и ще даде право на български владика да пребивава там. При тези сложни обстоятелства българите от града и околността решават да приемат предложението, което е отправено към тях още през 1871 г.: тяхната епархия да се управлява заедно с Преславската от един и същ архипастир. В полза на това решение се застъпва дошлият в града дядо Иларион Макариополски, отскоро митрополит Търновски. Така на 11 септември 1872 г. Симеон Преславски е избран и за Варненски митрополит от българските общини в епархията.[10]Ников, П. Избирането на първия български варненски митрополит в 1872 г. – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, 170-181.
За известно време обаче новоизбраният митрополит отлага тръгването си за епархията, защото присъствието му в столицата е крайно наложително. Цариградската патриаршия по всякакъв начин възпрепятства утвърждаването на Екзархията и на нейните ходове е необходимо да се противодейства. Само няколко дни след като е ръкоположен, на 25 август 1872 г. най-младият архиерей е приет за член на Светия Синод на Българската православна църква. Той ще остане такъв макар и с много перипетии над четири десетилетия, чак до 1913 г. Изборът му се случва в навечерието на изключително тежък момент. През септември 1872 г. Цариградската патриаршия свиква събор с представители на други поместни църкви и на него провъзгласява Българската екзархия за „схизматична“. Екзарх Антим, подкрепен от синодалните владици, излиза с послание към православния български народ да стои здраво на пътя на Православната истина, без се бои от лъжливите обвинения. Предстоятелят на Българската църква изобличава „схизмата“ като недействителна и произнесена от инат. Дълго обаче ще продължи борбата, преди тази истина да възтържествува докрай. И за нещастие, много от спънките в тази борба ще дойдат отвътре, от редовете на българското паство.
В края на есента Симеон най-после се отправя към своята обединена Варненска и Преславска епархия. На 1 декември 1872 г. пристига с парахода във Варна. Два дни по-късно отслужва първата си архиерейска литургия в българския храм „Св. Арх. Михаил“ във Варна. Продължава по-нататък с железницата. Православните християни го приветстват по гарите с небивал възторг. „Какво става, паша ли някой пристига?“ пита посрещачите един смаян турчин. „Не, аго, не е паша“, отговарят му българите, „Паши са идвали много, ама български владика не е идвал тука от векове“. На 4 декември 1872 г. митрополит Симеон пристига в Шумен и заема катедрата на Преславски митрополит. Бъдещият държавник д-р Стоян Данев, тогава ученик в шуменската прогимназия, си спомня: „Ето че влакът спря. От един вагон се показа внушителната фигура на дяда Симеона. Въдвори се мъртва тишина. Викове никакви. Все пак трогателна гледка: старците отриват сълзи, младите с усилия сдържат вътрешния си възторг… Всички бяха упоени от душевна радост. Особено импонираше достойното държание на владиката: в израза на лицето му всеки четеше, че той е истински служител Божий.“[11]Данев, д-р Стоян. Посрещането на дядо Симеона в Шумен - – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. С., 1922, с.155.
(следва продължение)