Митрополит Симеон Варненски и Преславски
(1840 - †1937)
Достойни български духовници
Димитър Христов
(част 1-ва)
Творецът понякога оставя у своите творения видими знаци, които да ни насочват към друга, невидима тяхна черта. Духовникът, за който ни предстои да разкажем, е бил дарен телесно с особено висок ръст. Извисявал се е значително над повечето хора край себе си. И макар подобна черта да срещаме у лица с най-различен характер и морал, при митрополит Симеон смело можем да кажем, че тя наистина е знак за още нещо. Знак за необикновената му духовна височина. В своето време, изобилстващо от недорасли начинания и дребнави страсти, владиката се извисява символично с повече от цяла глава, изправен като връх над мъглата, с чист взор нагоре и надалеч. С този ясен взор митрополит Симеон винаги е вървял неотклонно към самата Истина, докато други до безкрай са се лутали по криволичещи пътища. Дребният дух на света се опитал в завистта си да скрие името му, да заличи паметта му, да покрие делата му с прах. Но „Не може да се скрие град, който е навръх планина.“ (Мат. 5:14).
И още едно външно обстоятелство поразява още от пръв поглед – неговият необикновено дълъг живот, досущ като този на древните праведници. Царят на вековете е дарувал на своя служител почти век, за да извърви своя земен път. И какъв път! През 1937 г., когато митрополит Симеон се представя във вечността, той кара деветдесет и осмата година от своето рождение, осемдесет и втората, откакто е облякъл расо, шестдесет и шестата, откакто е епархийски архиерей. И нито ден от тях като пасивен зрител. Спокоен и сдържан в своя личен живот, той е огън, когато бива засегната Църквата. Трудно е да преброим дори накратко битките, в които влиза в нейно име. Историята на митрополит Симеон е история на самата Българска православна църква в продължение на почти един век, пълен с превратности. Макар в тази история да има още много достойни духовници, няма друг, който да е бил неотклонен свидетел на Истината толкова дълго, толкова твърдо и в толкова много изпитания. За да заслужи и гонението, и наградата, обещани от Спасителя: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето Слово спазиха, и вашето ще спазят“ (Иоан 15:20).
Варненски и Преславски митрополит Симеон е роден на 9/22 февруари 1840 г. в град Бургас, в благочестиво свещеническо семейство.[1]Ников, Петър. Варненски и Преславски Симеон (Животописна скица) – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, 9-12. Кръщелното име, което получава бъдещият владика, е Одисей. Баща му е бургаският свещеник Никола Ников, уважаван от всички християни на пристанищния град, без разлика гърци и българи. Семейството му е многодетно – Одисей има двама братя и четири сестри. Майката, презвитера Елена, е добродетелна и трудолюбива жена, също от свещенически род. Възпитанието, което получава бъдещият владика, е според правилата на времето – с любов, но строго, без глезене. Малчуганът се приучава на труд в семейния бакалски дюкян, у дома и в храма. Още от дете малкият Одисей помага на баща си като олтарник при Св. Литургия, реже анафората, носи котлето при водосвет и т. н. От ранна възраст привиква с църковния ред и правилата на богослужението. Бащата, сам не получил високо образование, осигурява учител по гръцки език за синовете си. Учението в детските години не се услажда на Одисей и той често бива наказван от учителите си. Встъпил вече в юношеска възраст, той е пратен да чиракува при един кожухар, за да усвои занаят, щом не иска да учи. Скоро обаче майсторът-кожухар фалира. Шестнадесетгодишният Одисей, останал без работа, иска или не иска, отново опира до учението.
Божият промисъл е отредил за него духовен път. Този път е съчетан с богословско обучение, и то най-задълбочено. През 1856 г. митрополитът на Анхиало (дн. Поморие) Софроний, в чиято епархия по онова време се числи и Бургас, се среща с поп Никола. Владиката приканва бургаския свещеник да изпрати сина си Одисей да се учи в Патриаршеското богословско училище на остров Халки, близо до Цариград. Така с благословията и писмената препоръка на Анхиалския митрополит свещеническият син заминава за многолюдната имперска столица. Оттам продължава с параход до Халки, един от Принцовите острови в Мраморно море. При пленителния вид на острова младият бургазлия остава поразен. Това е началото на неговия нов живот. Униформата за учениците в Богословското училище е расо, подрасник и права монашеска шапка (калугерска капа). При постъпването дават такива и на шестнадесетгодишния Одисей. Оттогава до края на живота си 82 години по-късно той няма да облече светски дрехи.[2][Попвасилев, Д.] При дяда Симеона в стария Преслав. (Детинство. Баща. Семинарията.) – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Църква и история. Под ред. и съст. на Емил Димитров, изд. Изток-Запад, С., 2011, с. 165. Безупречният ред, установен от строгия ректор Константин Типалдо, образцовото преподаване и огромната библиотека, неизчерпаем източник на знание, извършват дълбинен преврат в душата на Одисей. Наистина първата книга, която го увлича, не е богословска, а приключенски роман, но Божиите пътища са неведоми. Сега Одисей е всеотдаен в ученето, неуморим читател, търсещ истината дух. Един от учителите му, известен поет, го увенчава с прозвището „ о аристос“ – най-отличният.[3]Ников, П. Цит. съч., с. 14. Особено добре се справя с класическите езици. Младежът впечатлява преподавателите не само като отличен ученик. Той се откроява и със смелия си характер. Веднъж решително опонира на един слабо подготвен учител по латински език. Ректорът Типалдо напомня на ученика да не държи дръзко поведение, но оценява справедливата му позиция. След изтичането на учебната година некомпетентният преподавател е освободен. На Одисей Попниколов дори е възложено да преподава латински в по-долните класове.
Другата дълбока промяна, която настава у младия бургазлия е осъзнаването му като българин. Възпитан и израснал в силно елинизирана среда, до момента той не мисли много за народностната си принадлежност. Баща му произхожда от чист българско село в Странджа, но в Бургас си служи главно с гръцки език. В произхода на майка му преобладават гръцките корени. Години по-късно архиереят ще опише чудесно нагласата, с която е израснал, в спомен за своя баща: „Баща ми нямаше самосъзнание, че е българин, такова самосъзнание особено в крайморските градове, нямаше. Грък, българин, беше все едно, християнин“.[4]Симеон, митрополит Варненски и Преславски. Спомени. – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Църква и история. Под ред. и съст. на Е. Димитров, изд. Изток-Запад, С., 2011, с. 125. И синът подобно на своя родител е свикнал да мисли, че важното е да си православен християнин. И все пак елинизмът надделява в семейството му: той носи типично гръцко име, както и всичките му братя и сестри. В училището го знаят като Одисевс Папаниколау или Одисевс Пападопуло, което е гръцката форма за Одисей Попниколов, респективно Попов. На Халки обаче се сприятелява с други ученици – българи. Сред тях са бъдещият митрополит Доситей Самоковски, бъдещият държавник Марко Балабанов и др. Един от тези българи, малко по-възрастен от останалите, се откроява с дълбока вяра и същевременно с българско родолюбие. С него Одисей ще установи приятелство за цял живот. Това е иеродякон Григорий, наричан Немцов, бъдещият митрополит Григорий Доростоло-Червенски (1828-†1898). Роден в Бесарабия, Григорий от млад става послушник в Нямц, монастира на свт. Паисий Величковски. По-късно отива на Света гора, в монастира Хилендар. Там се запознава със заточения в монастира епископ Иларион Макариополски. От големия борец срещу фанариотите Григорий възприема духа на българското родолюбие. В Школата той запалва със същия дух приятеля си от Бургас. Така Одисей Пападопуло започва да се замисля за родовите си корени и скоро поема пътя към своята „Итака“ – българщината.[5] Ников, П. Варненски и Преславски Симеон (Животописна скица) – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон, С., 1922, с. 15.
Времето се отличава с все по-изострени национални спорове между православните християни на Балканите. У гърците националното самочувствие и съзнанието за общност започват да се градят по-отрано. Борбата им за свобода довежда до създаването на неголямо, но независимо Гръцко кралство и то става ядро на бъдещите им политически стремежи. Тези стремежи са дълбоко обвързани с въпроса за религията. „Грък значи православен“, достойно носят знамето на своята вяра патриотите на елинизма, но сякаш неусетно започват да мислят, че обратното твърдение също е вярно. А православен не винаги означава грък. Някои дълго не забелязват, че освен гърци в Турската империя има и други православни християни, които също искат своето освобождение. И когато го забелязват, очакват последните да прегърнат идеята, че всички са елини, просто говорещи на различни езици. Цариградска патриаршия е разглеждана от гръцките патриоти като мощно оръжие в националната им борба. Църквата се оказва в опасен капан. Наднационалната идея, която тя е призвана да изразява („Няма разлика между иудеин и елин, защото един и същ е Господ на всички...“ (Рим. 10:12)), се поддържа на думи. Но на дело църковният живот се изкористява в полза на най-силната народност вътре в нея. В отговор на това възниква справедливото искане на българите за повече църковни правдини: богослужение на славянски, достойни, не користолюбиви, отзивчиви архипастири, които познават езика и нуждите на паството си и др. Неизбежно обаче то е смесено с националните страсти на времето, от които не са имунизирани и българите.
Споровете по църковни въпроси, водени на народностна основа, достигат и до остров Халки. Разпалени са не само по-младите учители и учители. Дори старият, строг и справедлив ректор Константин Типалдо, мълчалив монах с аскетичен живот, е убеден гръцки патриот. Възпитаниците българи също не могат да скрият чувствата си по „българския въпрос“. Няма как да ги скрие и честният Одисей. Силният му характер все още не е укротен, той пламти с огнения дух на младостта. През април 1861 г. двамата с иеродякон Григорий са пуснати в отпуск до Цариград и там тайно се срещнат с еп. Иларион Макариополски (1812-†1875). Висок на ръст, с достолепна осанка и непреклонен характер, дядо Иларион силно впечатлява младия Одисей. За бургазлията, както и за повечето българи в този исторически миг, това е героят на борбата, водач и пример за подражание.[6]Симеон Варненски и Преславски. Как се представих за пръв път на дяда Илариона Макариополски – В: Иларион Макариополски, митрополит Търновски. 1812-1875. Под. ред. на М. Арнаудов, С., 1925, с. 9-10.
Пак тогава младият ученик по богословие ще се срещне и с друг герой на църковната борба, но ще му трябва повече време, за да го разбере. Преподавателят в Богословската школа архим. Антим, българин от Лозенград, е обичан от всички без разлика от народността, заради кристално чистия му морал, прекрасните проповеди и искрената ревност за Православието. Това е бъдещият екзарх Антим Български (1816-†1888). Обичат го и в малкия кръжец ученици българи, към който се числи Одисей. Антим обаче е против крайностите при решаването на църковния въпрос. Той държи на мира, братолюбието и осветените от канона духовни пътища. През 1861 г. Цариградският патриарх го ръкополага за Преславски митрополит. Одисей и другите българи на Халки са силно разочаровани. Приемат ръкоположението за предателство. След една литургия, която Антим Преславски отслужва в училищната църква, те организирано напускат, отказвайки да приемат анафора от него. Духът на времето е разпален и е трудно да бъдат чути умерените гласове. По-късно младежите ще съжалят за огорчението, което са нанесли на своя учител, и ще поискат прошка от него. А буйният свещенически син от Бургас ще стане най-вярното му духовно чедо.
Одисей Пападопуло, доскоро всеобщ любимец, се превръща в черната овца на Халки. Елинските патриоти в училището мразят най-много него, защото „бил грък, пък е станал българин“. Един от тях заплашва да го убие, и една вечер, пийнал, тръгва да изпълни заканата. Българите успяват да се опазят, а после съобщават на ректора за станалото. Строгият иначе Типалдо не взема мерки. И той вече не е благоразположен към отличния ученик от Бургас. Заплашените възпитаници обаче не спират дотук. Те напускат Школата и острова. Намират начин да се оплачат на патриарха в Цариград. Тъй като школата е под личния патриаршески надзор, случаят се разследва внимателно. Стига се до връщане на българите ученици и оставката на ректора Константин Типалдо.[7]† Варненски и Преславски Симеон. Как се оплакахме на патриарха през 1863 г. – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Под ред. и съст. на Е. Димитров, 160-162.
През 1863 г. Одисей, воден от своя другар Григорий (Немцов), пътува до Светогорския монастир Хилендар и предприема там решителна стъпка. Приет е от монашеското братство за послушник. На скромно тържество братята му дават по обичая едно расо и чифт чорапи. Дават му и ново име: Симеон, на името на Св. Симеон Мироточиви, чиито св. мощи се покоят в монастира (богослужебна памет на 13/26 февруари). Расофорният послушник Симеон поема обратно за Халки. Никога повече не посещава Хилендар и никога не дава монашеските обети. По-точно е да се каже, че не ги дава външно. Вътрешно и по същината на живота си той винаги е бил монах. Той запазва завинаги името Симеон, което получава от хилендарските братя. Запазва завинаги и своя живот по монашески чист в безбрачие и нестяжание. А Бог гледа на човешкото сърце.
През юни 1863 г. Симеон завършва Халкинското богословско училище с отличен успех като първенец на випуска. Принципно условие пред всички випускници при дипломирането е да приемат дяконско ръкоположение. Той обаче не желае да става дякон в Цариградската патриаршия. Изкушенията са огромни. Оценявайки дарованията му, богати цариградски гърци му предлагат стипендия, за да получи висше богословско образование. Симеон Попниколов отказва и стипендията и ръкоположението. В крайна сметка той си тръгва от училището без свидетелство за завършване. Дивни и трудни за отгатване са Божиите съдби. След години Българската академия на науките ще избере митрополит Симеон за свой член в признателност към многобройните му книжовни трудове. Така той става владика, без да е постриган за монах, и академик, без да има свидетелство за завършено училище. Божият Дух пребъдва там, дето пожелае, а Божиите пътища не са човешките пътища.
Известно време Симеон се лута без постоянна работа. Става учител в българското училище в Цариград, но там е без заплата. Междувременно митр. Антим Преславски е избран за ректор на богословското училище в Халки. Дядо Антим цени високо своя бивш ученик и се опитва да го вземе за учител в школата. Училищните настоятели обаче отхвърлят кандидатурата на Симеон, защото се страхуват, че ще започне да работи за българската кауза. Младежът става учител на о. Халки в дома на българина д-р Захарий Струмски, но скоро работодателят му обеднява и го освобождава. Наема го влиятелният фанариот Александър Каратеодори, висш сановник на Османската империя, за да преподава уроци на племенника му в луксозно цариградско предградие. Честният Симеон обаче си позволява да разкритикува открито един от приятелите на Каратеодори. Изобличава го, че публикува чужди съчинения под свое име. Уволнен заради своята смелост, през 1866 г. Симеон Попниколов се завръща в родния Бургас. Става учител в гръцкото училище, единственото в града тогава. Междувременно пише статии по църковния въпрос и ги изпраща за публикуване в цариградските вестници. Написани на великолепен гръцки език, те защитават правото на българите да имат своя самостойна православна църква. Богословът се противопоставя както на несправедливостите в Цариградска патриаршия, така и на униатската пропаганда. Бургаските гърци след известно време научават кой е авторът на смелите изобличения и започват да недоволстват от него. Работата в гръцкото училище предизвиква нападки и от крайните български водачи. Те пък смятат, че не бива българин да преподава гръцки език.
(следва продължение)