Митрополит Константин Врачански
(1847 - †1912)
Достойни български духовници
Димитър Христов
Част 2-ра
/продължение от брой 5/
Eто че и Освобождението, в което са вложени толкова много страдания, идва скоро в резултат на Руско-турската Освободителна война (1877-1878). За архим. Константин то е свързано с огромни лични рани. Дните на жестока саморазправа на озверели мюсюлмани срещу българите през юли 1877 г. остават в историята на родния му край, Карловско, като „Страшното“. Озлобени от усещането, че краят на тяхната власт наближава, орда черкези и местен башибозук нападат и „Златния“ Калофер. Местните жители се впускат в бягство към Балкана. Бащата на архимандрит Константин също тръгва, но после решава да се върне. Поп Димитър Стоилов вярва, че като старец, не сторил никому зло, той няма защо да се страхува за живота си. Сетната злоба на поробителите обаче не знае мярка. На 26 юли 1877 г. свещеник Димитър загива в Калофер, посечен от башибозуци. В съседно Карлово ужасът е още по-голям. Д-р Киро Попов е арестуван и закаран в Пловдив заедно с други свои съграждани. Арестуваните карловци са бесени без съд и присъда. Последни увисват на въжето двамата най-видни от тях: свещеникът Христо п. Василев и лекарят Киро Попов. Около 12 септември 1877 г. братът на отец Константин е обесен за назидание на Узунчаршия, главната улица в Пловдив. Докторът загива на 32-годишна възраст, като оставя млада жена вдовица и две деца сирачета. Смъртта му потриса чуждестранните лица, които се намират в града по това време, включително и един протурски настроен херцог от Великобритания.1
Каквито и жестокости да извършват, поробителите не могат да спрат обрата на историята. Събитията се решават именно в епархията, управлявана от архим. Константин. Битката за Плевен се превръща в ключов двубой, от който зависи съдбата на българското освобождение. В тези дни отецът няма как да посети обсадения град, но следи събитията от Оряхово, все още владяно от турците. В края на есента османската армия вече не може да удържа повече своите позиции в областта. На 8/21 ноември 1877 г. дунавският пристанищен град е освободен от руски и румънски войски. Българското население устройва официалното посрещане на освободителите пред двора на църквата „Св. Георги“. Архим. Константин приветства двамата командващи, руския ген. Мейендорф и румънския полк. Слъничану с паметно слово на италиански език.2
Най-после на 27 ноември/ 10 декември 1877 г. и обсадената от месеци Плевенска крепост пада. Дългоочакваната победа е извоювана. Управляващият епархията бързо пристига от Оряхово. На 2 декември 1877 г. при р. Вит е устроен голям тържествен парад. Гражданите на Плевен посрещат тържествено император Александър II, а първенците му поднасят прочувствен благодарствен адрес. Адресът по всяка вероятност е съчинен от самия архим. Константин. В този исторически миг с огромно символно значение той поема и главната роля на посрещач на Царя Освободител.3
Краят на войната, ознаменуван със Сан-Стефанския мирен договор (19 февруари/ 3 март 1878 г.), донася свободата за българите. Както вътрешната, така и международната обстановка обаче остава тревожни. В крайна сметка през юли 1878 г. в Берлин Великите сили решават Княжество България да бъде малко, а другите земи, населени с българи, да се обособят в новосъздадена автономна област Източна Румелия или отново да останат под чужда власт. Водачите на народа, сред които на челно място стоят архиереите, подемат организирано движение за съпротива срещу Берлинския диктат. Започва създаването на комитетите „Единство“. Комитетите официално представляват благотворителни дружества, но същинската им цел е всестранна подготовка на бъдещото обединение между Мизия, Тракия и Македония. Архимандрит Константин, закален в борби за народното благо, отново се включва. Той става организатор на Комитета „Единство“ в Плевен (1878-1879).4 За съжаление тази национална инициатива не успява да постигне значителен успех и след няколко месеца комитетите се закриват.
При новите обстоятелства Българската екзархия официално остава единна, но нейното управление на практика е разделено на две. Начело на църковните дела в Княжеството стои Св. Синод, включващ четирима архиереи от епархии в свободна България. За църковния живот в земите под пряка османска власт остава да отговаря еднолично екзархът в Цариград. През 1877 г. за такъв е избран Ловчанският митр. Йосиф (1840- 1915). По право той също е член на Св. Синод, но при практическата невъзможност да участва в заседанията му, предстоятелят на Българската екзархия делегира своя глас на един от синодалните членове.
Въпреки че е ощетена, България все пак живее в ново време – на свобода и градеж. В тези усилни месеци архимандрит Константин дава своя принос за устройването на младата държава. През 1879 г. той е народен представител в Учредителното събрание в Търново. Председателят на Събранието, митр. Антим Видински, бившият Български екзарх, лично избира архим. Константин за секретар на Бюрото на Събранието. Управляващият Врачанска епархия участва добросъвестно в историческия форум по съставянето на Търновската конституция. При всичко това той е недоволен, че политическата демагогия и партизанските страсти в свободна България не отшумяват, а напротив, тепърва се развихрят. Не е съгласен например с манипулативния начин, по който либералните партийни лидери се опитват да наложат безконтролна свобода на сдружаванията и печата. Той, както и останалите висши духовници, подкрепя предложението на митр. Мелетий Софийски за цензура над изданията с религиозен характер. Когато либералното мнозинство игнорира предложението, архим. Константин и още четиринадесет народни представители, клирици и консервативно настроени миряни, изготвят протестно писмо до председателя на събранието. В него те излагат недоволството си не само от конкретния случай, но и от цялостния подход към работата, изпълнен с популизъм, претупани набързо обсъждания и безпринципно гласуване. Като резултат от протеста се провежда ново обсъждане и в Конституцията е въведен член 80: „Свещеното Писание, богослужебните книги и съчинения от догматическо съдържание, определени за употребление в православните църкви, тъй също и учебниците по Закона Божий, назначени за употребление в училищата на православните, подлежат на предварително одобрение от Св. Синод.“
През тези години архимандрит Константин все още няма епископски сан и това го ограничава в някои отношения: не може да ръкополага клирици, не може да освещава храмове, и т.н. Независимо от тези ограничения, той управлява Врачанска епархия по образцов начин. В проповедите си изобличава суеверията, гадателството, врачуването и други заблуди, присъщи на неукия народ. Отличава се като последователен борец за чистота на Православната вяра и висока нравственост. От запазени църковни документи личи талантът му на духовен пастир – едновременно строг по отношение на канона и снизходителен към слабостите на паството. Христовият служител не е забравил и за милосърдието. Той взема при себе си своята овдовяла майка, полага грижи за останалите свои близки, става благотворител и на други осиротели от войната. В дните на „Страшното“ сред убитите в Сопот е пощаджията Фрати Цочев, познат в цяло Карловско. След Освобождението архимандрит Константин поема попечителството над сина му Минчо Фратев. Довежда го във Враца и му осигурява образование, включително го изпраща да учи в духовна семинария.5
През ноември 1884 г. е извършен канонически избор на Врачански митрополит. Положените трудове и преживените несгоди се отплащат. След 10 годишно временно управление архим. Константин е избран да поеме архиерейското служение в пълнота. Той поема на път от Враца заедно със своята майка. Писмено взема благословия от стареца си митр. Григорий. Отива до Калофер, където оставя майка си, след това продължава към Цариград.6 В града на св. цар Константин, неговият съименник архимандрит е ръкоположен за Врачански митрополит от Българския екзарх Иосиф в съслужение с още двама архиереи.7 На 1 януари 1885 г., Обрезание Господне, новоиздигнатият Врачански митрополит Константин се завръща тържествено в своя престолен град Враца.8
През 1886 г. най-младият епархийски архиерей е избран за член на Св. Синод. Тази чест за митр. Константин се оказва и негово огромно изпитание. Бог е предопределил изборът му да се случи в един от най-драматичните периоди от живота на Българската православна църква. През лятото на 1886 г. страната се люшка в крайностите на жестока политическа криза. Военен преврат, извършен от офицери-русофили лишава от трона княз Александър Батенберг, считан за пречка пред добрите българо-руски отношения. Офицерите детронатори се опитват да легитимират действията си пред обществото, като се позовават и на авторитета на някои висши духовници. Владиците всъщност не са били питани дали одобряват извършеното. От злоупотребата пострадват най-вече Климент Търновски и Симеон Варненско-Преславски, които се наемат да помогнат в този критичен миг само за да се успокои народът. Дни по-късно обаче русофилският преврат е пометен от контрапреврат на политическите им противници. Последва неуспешен опит за връщане на княза и неговата окончателна абдикация. Властта е поета от регентство, в което главна роля играе безкомпромисният и авторитарен държавник Стефан Стамболов. Развихря се политическа реакция, в която русофилите са обявени за предатели, а тяхното преследване – за патриотичен дълг.
В страната се оформят многобройни средища на съпротива срещу тази политика, диктувана от столицата. Враца е една от крепостите на русофилите, особено дразнеща за властниците поради близостта ѝ със София. Клириците на Българската православна църква също са гледани с подозрение. Покрай криворазбраната им роля в дните на първия преврат избликват и по-дълбоки причини за оз-лоблението на управниците. Светската власт в България е все по-амбицирана да се наложи над духовната. Стамболов ревностно преследва тази цел. Лично той се черкува в неделя и празник поради обичая, но е безразличен към религията по същество. Църквата за него е институция, която има единствено национално-патриотична стойност. Заради това той активно се грижи за правата на Българската екзархия в османските територии. Колкото до Църквата в свободна България, основният му стремеж е да я изтика от обществено-политическата сфера и да я ограничи изцяло в семейното и личното пространство. Към това се прибавя и желанието му да ликвидира руското влияние у нас, а това неизбежно опира и до общото за двата народа Православие.
През декември 1886 г. високопреосвещеният Константин заминава за София, за да участва в заседанията на Св. Синод. В столицата обаче Регентството започва открито да настъпва срещу владиците с обвинение, че поддържат Русия. Министърът на външните работи и изповеданията Григор Начович отправя писмено искане до Св. Синод в заседанията му да бъде допуснат един правителствен делегат с право на участие в разискванията. Това по същество е искане правителството да следи и дори да контролира синодалните заседания. Св. Синод отговаря отрицателно.9
През цялата 1887 г. търканията по най-различни въпроси между държава и Църква не спират. Държавата иска под своето ведомство духовните училища, имотите на църкви и монастири. Петропавловската семинария в Лясковския манастир е закрита. В огромен проблем се превръща издръжката на свещениците, чиито доходи са ограничени неимоверно. Икономическият натиск срещу духовенството е съчетан с административен. Врачанският областен управител заплашва митр. Константин, че ще даде под съд всички свещеници, които не дават на гражданските власти навреме регистрите за раждания, женитби и смърт.10 Митрополитът му отговаря по достойнство: „Ами свещениците кого да дадат под съд, когато самото правителство не е изпълнило закона, като досега нито една аспра не им е платило за тези регистри?“ Наглостта на управляващите става нетърпима – въпреки че не плащат полагащото се възнаграждение на свещениците, те прилагат в действие заканите си срещу тях. Архиерейският наместник на митр. Константин в Плевен, свещ. Парашкев Чавдаров е един от подведените под съд за неизпълнение на правителствени разпореждания.11
Междувременно на сцената се появява нов фактор, който допълнително усилва напрежението. През август 1887 г. в България пристига новият княз Фердинанд Сакскобург-Готски, избран от управляващото мнозинство. Той е католик по вероизповедание. Суетен и самовлюбен, Фердинанд вътрешно не е особено вярващ човек. Той обаче силно държи на външните, обществени прояви на религиозния ритуал. Лично е поел ангажимент пред висшето римско духовенство да работи за каузата на католицизма в България, без разбира се, да оповестява това на българската общественост. С избора му е направено мълчаливо нарушение на чл. 38 на Търновската конституция, който гласи: „Българский Княз и потомството му не могат да исповядват никоя друга вяра, освен Православната. Само първий избран Българский Княз ако принадлежи към друга вяра, може да си остане в нея.“ Руската дипломация отказва да признае направения избор и въздейства в тази посока на останалите европейски сили. Положението на Фердинанд в международен план остава висящо за няколко години.
Решен да действа напук на Русия, Стамболов се старае да наложи новия монарх с всички средства. Толерирайки капризите на Фердинанд, могъщият в момента премиер съзнателно се опитва да притисне „непокорните“ православни владици. Председател на Светия Синод в този момент е митр. Григорий, но поради усложнената политическа обстановка той се въздържа от участие в синодалната работа. Останалите трима остават твърди. Високопреосвещеният Симеон поема председателството на Синода. На него и на двамата му събратя Климент и Константин се пада тежкият кръст да защитават Българската православна църква в това критично време. Съвременниците им ще ги нарекат „несъкрушимата троица“ архиереи. Синодалните членове обаче трябва да се примирят със задочното поддържане на връзка помежду си, тъй като Стамболов не позволява да се свика сесия на Св. Синод в края на 1887 – началото на 1888 г.
През 1888 г. конфликтът ескалира още повече. Фердинанд се държи с грубо незачитане към Светата Православна църква, а правителството на Стамболов толерира угоднически това му поведение. Един от най-драстичните случаи е в родния град на дядо Константин. Фердинанд идва в Калофер, като посещението му е съпроводено с музикално увеселение в Калоферския женски манастир. Кощунствената „веселба“ става в дните на Великия пост. По искане на княза в двора на манастира е издигната шатра и в нея специално извикан католически свещеник от Пловдив служи католическа служба. Предизвикателното поведение не се изчерпва с това. Князът открито показва, че си харесва една гора, собственост на Калоферския мъжки монастир „Св. Николай“. Местните общинари му я подаряват по внушение на Стамболов и министър Георги Странски.12 Пред обществеността официално се твърди, че гората е купена от княза. Митр. Константин като калоферец знае истината от своите близки и случаят с манастирската гора му дава подтик да заговори смело. На безпощадна критика са подложени както общинарите в Калофер, така и онзи, който е приел „подаръка“. Няколко години по-късно, след падането на стамболовистите, гората е върната на монастира и изобличенията на дядо Константин по тази тема престават. Не престава обаче да се лее неговото слово всеки път, когато е нужно да бъдат изобличени силните на деня. „Злото в тази страна е Фердинанд“, ще повтаря често владиката и през следващите години. На един прием князът лично го пита: „Ваше Високопреосвещенство, наистина ли сте казали това?“ Митрополит Константин го поглежда в очите и без колебание му отговаря: „И не само аз го казвам, Ваше Височество!“.
Предизвикателното държание на Фердинанд към православната йерархия продължава. При първото си посещение във Варна монархът проявява умишлено грубо отношение към митр. Симеон. Отделно от това, по княжеско искане правителството нарежда в българските православни храмове да се служи в чест на католическите светци Фердинанд и Клементина. В София пък, в катедралата „Св. Крал“ князът настоява да се отслужи парастас за инославни (за баща му, католик, и за германския кайзер Вилхелм I, протестант). Временно управляващият Софийска епархия митр. Кирил, бивш Скопски, отстъпва пред светските власти. Членовете на Св. Синод недоумяват от това нарушение на канона. От провинилия се йерарх е поискано обяснение. Бившият Скопски владика се оправдава, че, притиснат от обстоятелствата, е допуснал да се извърши службата, за да се избегнат „по-големи усложнения за Църквата“. За обществеността впрочем не е тайна, че дядо Кирил е в приятелски отношения с премиер-министъра Стамболов. В крайна сметка със синодално решение податливият на натиск архиерей е преместен от София във Видин, за да поеме овдовялата катедра в дунавския град. Този акт, сам по себе си щадящ достойнството на провинилия се, допълнително раздразва Стамболов. Той е разчитал да наложи бившия Скопски владика като удобен за манипулиране столичен митрополит.
В края на годината правителството все пак дава разрешение да се свика Св. Синод на редовна сесия, но е очевидно, че властите няма да допуснат свободната му работа. На 1 декември 1888 г. заседанията започват с декларация на съжаление и протест срещу поставените от правителството пречки. В залата присъстват само тримата архиереи. Правителството не допуска в заседанията никакви други лица, нито дори обикновени писари и секретари. Ролята на писар поема сам Търновския митрополит Климент, някогашният писател Васил Друмев.
Отношенията се изострят още повече заради поредната дързост на княза. Този път настоява да бъде отслужена панихида за наскоро починалия германски кайзер Фридрих III, протестант по изповедание, от православни духовници в православната катедрала „Св. Крал“. Синодалните владици отказват единодушно. Министърът на изповеданията отговаря с искане двамата синодални членове Климент и Константин „да му се представят по длъжност“. Митр. Симеон предава чрез пратеника, че такова искане е незаконно и недопустимо. Последва повторение на искането с още едно условие – председателстващият Св. Синод да се яви пред министър-председателя и княза. Варненско-Преславския архиерей отхвърля нарежданията. Заявява, че като председател на Св. Синод не се счита длъжен да посети министър-председателя, а поради обидното, незачитащо Българската църква поведение на княза не може да посети и него.
След този отговор министър Странски посещава Софийската митрополия, където заседават синодалните владици. Предлага им да се преместят в Цариград при екзарх Иосиф. Така щели да бъдат по-полезни за националните интереси и единството на Българската църква. На обикновен език това означава, че синодалните членове не са желани повече в българската столица. Митр. Симеон отхвърля така поднесения предлог за разваляне на Синодалната сесия. След като не успява с обиколния ход, правителството настъпва директно. Скалъпено е обвинение, че двамата синодални членове Климент и Константин били незаконно избрани, следователно Синодът трябва да се разтури. Владиците се противопоставят и на този шантаж. Освен всичко това, те отказват да служат на Рождество Христово в присъствие на княза. Високопреосвещенният Константин отслужва първата ранна литургия на главния олтар в „Св. Крал“. Когато монархът, не особено ранобуден, идва за втората, тя е отслужена от свещеник на страничния олтар. Фердинанд се оплаква на Стамболов, че е обиден от това отношение. Вечерта на 25 декември 1888 г. министър Странски отива лично при дядо Симеон и в дълъг разговор го засипва с обвинения. Владиката отвръща решително, че нищо от това не е вярно, а правителството само търси повод, за да се намеси в делата на църквата.
Развръзката идва няколко дни по-късно. На 29 декември сутринта Министерският съвет двукратно отправя покана към синодалните архиереи „да напуснат София доброволно“. Получава двукратен отказ. Правителственият чиновник шантажира: „В такъв случай ще се употреби против вас насилие, и отговорността ще падне върху вас.“13 Духовниците му дават да разбере, че отговорността за насилието пада върху онзи, който го упражнява без право и основание. Следобед на същия ден в синодалното помещение на Софийска митрополия влиза столичният градоначалник. Тримата митрополити са арестувани. Сградата е блокирана отвън от стражари. В залата също влизат служители на закона. Архиереите остават там под арест през този и следващия ден. На 30 срещу 31 декември в 3 ч. през нощта са изведени под стража извън София. И тримата са интернирани в своите епархии.14
1. Унджиев, И. Карлово. Изд. БАН, С., 1968, 206-207.
2. Райчевски, Ст. (съст.) Оряхово – мост от древността към бъдещето. С., 2007, 31-32.
3. Трифонов, Ю. История на града Плевен до Освободителната война, С., 1933, Фототипно копие, изд. къща „Фотон АЯ“ ООД, Плевен, 2010.
4. Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879. Изд. БАН, С., 1989, с. 241.
5. Сведение от родственик, публикувано като коментар в https://www.pravoslavie.bg/История/забравени-герои-митрополит-констант/
6. Научен архив на Българска академия на науките (НАБАН), ф. 54, „Митр. Климент Търновски“, а.е. 293, л. 15-16.
7. Из миналото на Врачанска епархия. Църковен архив, кн. 3, стъкмил Д. Мишев, С., 1931, с. 47.
8. Из миналото на Врачанска епархия. Църковен архив, кн. 3, стъкмил Д. Мишев, С., 1931, с. 47.
9. Ников, П. Варненски и Преславски Симеон (Животописна скица) – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский митрополит Симеон, Изд. Св. Синод на Българската църква, С., 1922, с. 45.
10. НАБАН, ф. 54, „Митр. Климент Търновски“, а.е. 268, л.22-26.
11. ДА – Плевен, ф. 126к, а.е. 42, л. 13
12. Симеон, митрополит Варненски и Преславски. Няколко думи за покойния Климент Търновски – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения, Т. 1, (Ем. Димитров ред., съст.) изд. Изток-Запад, С., 2011, с. 223.
13. Архим. Михаил. Високопреосвещенний Симеон като епархийски архиерей – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский митрополит Симеон, Изд. Св. Синод на Българската църква, С., 1922, с. 76-77.
14. Ников, П. Варненски и Преславски Симеон (Животописна скица) – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский митрополит Симеон, Изд. Св. Синод на Българската църква, С., 1922, 47-49.