Архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев)
(1884 - 1943)
Достойни български духовници
Димитър Христов
/продължение от брой 3/
През 1929 г. архим. Евтимий пътува до шведския град Лунд за участие в научен конгрес по история на религиите. По пътя спира в малко градче във Финландия. Там е впечатлен от местния етнографски музей. Замисля се за създаване на такъв и в Копривщица. Междувременно през есента на същата 1929 г. трима родолюбиви копривщенци вече са започнали да правят сбирка от ценни исторически и фолклорни експонати. През 1930 г. дядо Евтимий си идва в Копривщица и споделя идеята си с писателката Анна Каменова (1894-1982). Тя също има своя копривщенска семейна сбирка с етнографска стойност. Духовникът и писателката обединяват своите усилия с тези на другите трима ентусиасти. Така се ражда музейният комплекс в Копривщица, днес добре познат на любителите на родната история. Започва дълга работа по неговото разгръщане, по усвояването на историческите сгради и разрастването на фонда от експонати. Архим. Евтимий е изключително активен в това начинание. Първият опис-пътеводител на експонатите, събрани в Каблешковата къща, е негово дело. Дори в последните си години, когато вече е изцяло прикован на легло, той неуморно следи дейността на комитета и разходите по бюджета му.44 С усилията на дядо Е. и със средства от ефорията „Х. Ненчо Палавеев“ в Копривщица е създадена и гимназия за изучаване на модерни езици. Архимандритът дори привлича двама швейцарци за преподаватели в нея.45
Последните петнадесет години от живота си архимандрит Евтимий е измъчван от тежко заболяване – спондилит, което представлява възпаление и деформация на гръбначния стълб. Постепенно болестта се усилва, докато изцяло го прикове към легло в килията му в Богословски факултет. Петте последни години дядо Евтимий вече не може да става, все по-малко може да движи тялото и главата. Но погледът му остава искрящ, а говорът му по неведомия Божи промисъл е запазен. До последно не спира служението му със слово. До самия край продължава да преподава апологетика от своето легло. Там при него застават студенти и гости, слушат го и обсъждат казаното. Отецът не спира да беседва по духовни теми с посетителите си. Един от младите му приятели, бъдещият архим. Сергий (Язаджиев), споделя спомени за удивителната духовна атмосфера на тези срещи.46 Понякога отецът помолва някой от гостите да вземе една или друга книга и да му почете. И поканеният се отзовава с чувството, че макар и с малко помага на един свят човек. Дори и в тези мъчителни обстоятелства дядо Евтимий е бодър и радостен, с мощен дух в почти рухналото тяло – живо свидетелство на евангелските думи: „духът е бодър, а плътта – немощна“ (Марк. 14:38). И всъщност именно физически здравите споделят, че са намирали опора, утеха, душевна сила от болния телом, но непоклатим духом отец. „…който е имал щастието да познава отблизо нашия съвременен мъченик – стълпник, той не може да не е усетил над смачканата му от болка възглавница едно невидимо сияние и да не е изпитал гордост, че е опознал един корав свой сънародник, роден за творец в най-широк мащаб.“, ще обобщи Анна Каменова с красиви слова.
Жестоката болест би съкрушила другиго, но Бог допуска изпитанията на всеки човек според вътрешната му сила да ги издържи. И богословът апологет понася своя кръст докрай – така, като изповедниците и мъчениците понасят страданията в името на Христа. „В непоносимите страдания той се въздигаше все повече и повече духом…“ – казва митр. Михаил в надгробното си слово за него. Неговата молитва не секва, дори когато към телесната болка се присъединяват и тревогите на военното време. Пасхалните богослужения през 1943 г. в катедралния храм „Св. Неделя“ са помрачени от воя на софийските сирени, предупреждаващи за въздушна опасност над града. В непосредствена близост до храма обаче, в монашеската килия на дядо Евтимий, той, заедно със свои духовни чада, извършва богослужение. Макар и скован на леглото, той вдъхновено произнася молитвените последования с поставен епитрахил, а останалата част се изчита от неговите верни чада. Това необикновено Великденско моление оставя неизличим спомен у присъствалите.
Не прекъсва и грижата на Евтимий за напредъка на Копривщица, за преподавателската работа и всички други начинания, които е поел. „Архивите и печатите на най-важните копривщенски дружества се съхраняваха в определени места, които той можеше да посочва от леглото си, без да е в състояние да извие дори главата си, като описваше точно цвета на папката, или вида на съответната кутия, пръснати по различните етажерки и сандъци. И тази чудновата канцелария движеше с непонятна енергия сложния духовен разцвет на един онеправдан от съдбата град.“47 По същия начин, неуморно, с точни и ясни наставления към сътрудниците си, продължава да редактира списание „Зов“ и своите статии до последните си земни дни. Не се оплаква, не роптае срещу болестта, напротив с шега отклонява вниманието към други теми. Единственото, което го затормозява, са случаите, когато някой обръща внимание на тежкото му състояние. Дядо Евтимий не обича да се говори за страданието му. Два дни преди края на земния му път състоянието му е влошено: има висока температура, диша тежко, унася се. И въпреки това той отказва да отмени семинарното си занятие със студенти. Неговият най-близък помощник (бъдещият проф. Борис Маринов) настоява, че отецът има нужда от почивка. Професорът отговаря, че си отпочива именно тогава, когато работи. И за последен път провежда семинарно упражнение.48
Два дни по-късно, в зори на 21 ноември 1943 г., на празника на Свети Архангел Михаил и светите Небесни безплътни Сили, архим. Евтимий, сам живял по подражание на ангелите, завършва своя земен път. Почива в своята килия-кабинет в Богословския факултет в София на 59-годишна възраст. Архиереите на Българската православна църква прекратяват сесията на Св. Синод и се отправят към софийския катедрален храм „Св. Неделя“, където тялото е изложено за поклонение. Огромен брой верни приятели и близки идват да се сбогуват с него. На 23 ноември митрополит Михаил Доростоло-Червенски отслужва заупокойна Св. Литургия. Следва опелото, отслужено от митрополит Стефан Софийски в съслужение с множество архиереи и клирици. Прочетени са няколко изключително въздействащи слова. След сбогуването с покойника, ковчегът е натоварен на автомобил и откаран към Копривщица. В друг автомобил пътува митр. Михаил, който извършва последното моление в църквата „Успение Богородично“ в Копривщица. Копривщенци също се сбогуват с обичания от тях съгражданин. Последва самото погребение.
„Изскубна се един мощен дъб от българската земя“ – така завършва Анна Каменова своето надгробно слово за покойника. „Той се завърна в бащината къща“ – добавя друг автор с препратка към стиха на копривщенеца Димчо Дебелянов. „Духа не угасвайте!“ – напомня митр. Стефан Софийски завета на дядо Евтимий към младите, отправен с думите на св. Апостол Павел. Студентите на свой ред отправят молитва към Бога да дарува на учителя им сугуба награда в място светло, място злачно, място прохладно, дето няма никаква болка, ни скръб, ни въздишка... Бъдещият архимандрит Серафим (Алексиев), тогава иеромонах, откликва със стих – епитафия „Вечна есен“, посветен на о Бозе починалия Дядо Евтимий.49
Колкото и да са различни, във всички дълбоки и затрогващи слова, изречени при раздялата с архимандрит Евтимий, владее едно особено чувство. То е чувството, че този, когото изпращат, е отишъл именно там, накъдето е вървял през целия си живот – неотклонно, неуморно и въпреки всички несгоди. Чувството, че смъртта на разнебитената телесна хижа е дала най-после свобода на бодрия и несломим дух да се върне при своя Създател. Най-силно е изразено това от протойерей проф. Христо Димитров: „В деня на чествувания от Светата Църква небесен воин свети Архангел Михаил от редовете на земните воини за повече вяра и истина, за повече правда и законност в тукашния живот, той премина в отвъдния живот, присъедини се към редовете на небесните воини на Бога. В тоя смисъл и с него, за когото Иисус Христос беше станал истински живот, се оправдаха думите на Апостола: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Филип. 1:21).50
[ 44 ] Каменова, А., Ф. Палавеев. Първият музей в Копривщица. С.30-31.
[ 45 ] Цицелков, К. Проф. архим. д-р Евтимий Сапунджиев (лични впечатления и спомени). ДМК, а.ф. 448, а.е. 1, л.1-2.
[ 46 ] Лично сведение, споделено на автора от покойния архим. доц. д-р Сергий (Язаджиев) (1924- †2008). По времето, за което се отнася споменът, отец Сергий все още е мирско лице.
[ 47 ] Flavius. Той се завърна в бащината къща… - Вяра и живот, Русе, год. Х, № 10, 1943, с.168.
[ 48 ] Маринов, Б. Цит. съч., с.4.
[ 49 ] Читателят може да види текста на стихотворението в: Архимандрит Серафим (Алексиев). Избрани стихотворения. Православно издателство „Св. Апостол и Евангелист Лука“, с. 173.
[ 50 ] Прот. Хр. Димитров. Реч при погребението на проф. архим. Евтимий – Вяра и живот, Русе, 11, 1944, №7-10, с. 98