Архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев)

(1884 - 1943)

Достойни български духовници
Димитър Христов

/продължение от брой 1/

Повереното му учебно заведение всъщност не е ново за него – то е пряк наследник на Цариградска духовна семинария, закрита от османските власти поради войната между България и Турция. След катастрофата от 1913 г. се взема решение за нейното повторно разкриване в Пловдив. Задачата не е лека, защото на практика това е устройване на ново училище. Трудността нараства още повече – само месец по-късно, през септември 1915 г. отново е обявена мобилизация. На 1 октомври България влиза в Първата световна война. С твърда воля и постоянство ректорът Евтимий успява да устрои и закрепи съществуването на Семинарията, и да поддържа нейната работа в тежките години на Световната война и следвоенната криза. Талантът му на педагог е изключителен. Държи възпитаниците строго и с дисциплина, но в същото време е изпълнен с християнска любов към всички тях. Познава всеки един ученик, личния му път и семейна среда, неговите дарби и слабости, тежнения и интереси. Показва редки качества на организатор. Независимо от духа, витаещ в околния свят, Пловдивската семинария е място на боголюбие, ученолюбие и родолюбие.15 Ректорът се старае да подбира най-добрият възможен състав от преподаватели и възпитатели. Не забравя и милосърдието към нуждаещите се. Той подпомага материално затруднени копривщенци, като ги приема за служители в Семинарията.

Общата радикализация на настроенията след катастрофата от 1918 г. не подминава и Българската православна църква. Висшият клир отдавна отчита нуждата от събор, който да въведе някои промени в църковното устройство.  Задължително условие обаче е те да са обмислени внимателно и да не засягат догматите и каноните на Светата Църква. Междувременно малък кръг общественици, заредени с реформистки  патос, надават възглас за революционни преобразования в Църквата. В края на 1920 г. те успяват да спечелят на своя страна министър-председателя Александър Стамболийски (1879-1923), бездруго решен да прави повсеместни реформи. Мимо волята на църковната управа е обявено свикването на Църковно-народен събор, втори след историческия събор в Цариград през 1871 г. В последния момент Светия Синод стига до споразумение с правителството относно събора. По-точно е да се каже, че членовете му отстъпват под напора на земеделците. Откриването на Втория Църковно-народен събор е насрочено за 6 февруари 1921 г. в София. Непреклонният за Православната истина митрополит Симеон Варненско-Преславски (1840 – †1937), най-авторитетната фигура в Българската православна църква, отказва да участва. Очертава се опасната ситуация при разискване съдбата на Църквата истинските ревнители на Православието да останат по-малко от носителите на неправославни идеи. Още първият въпрос от дневния ред нажежава аудиторията – да имат ли архиереите право на вето върху решенията на събора. Реформистите са яростно против. Ораторите им са много настъпателни срещу йерархията в Църквата. Те впрочем са толкова разнородна група, че често си противоречат един на друг и създават повече хаос, отколкото смислена опозиция. И ето че в този момент в главната роля застава ректорът на Пловдивската семинария. Благодарение на огнения дух на архимандрит Евтимий, както и на няколко други негови събратя, редът и каноничното начало възтържествуват. Съборът е спасен от настъплението на религиозното обновленство и други анти-православни попълзновения. Работата поема в конструктивна посока. Належащите в църквата промени са направени, без да се засягат устоите на вярата. Евтимий е всеотдаен: говори от трибуната, работи в комисиите по конкретните въпроси, публикува статии и отзиви в печата.16

Пример за всеобхватната му отдаденост към работата на събора е полемиката му с богослова Иван Снегаров (1882-1971), бъдещият църковен историк, по въпроса за архиерейското вето. Снегаров излага виждането си против правото на архиерейско вето в редактираното от него списание „Народен страж”. За по-драматичен ефект, дава заглавие на текста „Какво бих казал по архиерейското вето, ако ми беше дадена думата17. Впоследствие се оказва, че въобще не се е записал да говори по време на дискусиите, но това е най-малкият от недостатъците на статията му. Текстът е пълен с протестантски схващания. На страниците на Църковен вестник архимандрит Евтимий го разкритикува остро за тях.18 В своя отговор Снегаров отказва да признае разсъжденията си за протестантски, но и не посмява да ги нарече православни.

Въпреки някои недостатъци в работата на Втория Църковно-народен събор, той като цяло завършва с положителен резултат и е закрит на 16 февруари 1922 г. Голямата заслуга на Евтимий е оценена по достойнство от онези, които милеят за Църквата. Наричат го „съвестта на Събора“ и сравняват ролята му с тази на св. Атанасий Велики на Първия Вселенски събор в Никея, разбира се в съответния мащаб.

Междувременно нови религиозни доктрини смущават верската съвест на българското общество. Особено активно се разпространява учението на дъновизма. Основоположникът му е син на православен свещеник, но не пропуска да отправи стрели срещу Православната църква. Църковната власт трябва да вземе отношение към тази нова съблазън за вярващите християни. На 7 юли 1922 г. Архиерейският събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов и последователите му за самоотлъчили се от Църквата, а учението им за еретическо. През август 1922 г. в Търново е организиран голям събор на дъновистите. Светия Синод изпраща архим. Евтимий заедно с руския богослов М. Калнев, за да проведат публичен диспут с Дънов. В търновското читалище „Надежда“ православните полемисти се срещат с опонентите си, но до диспут не се стига. Дъновистите го осуетяват, като правят контра-предложение полемиката да се състои на връх Мусала. Отец Евтимий разбира се, не се качва по планински върхове, за да спори, при положение, че спорът му е отказан насред града. Но и няма намерение да приключи дебата дотук. От Търново заминава за Казанлък и там на 27 август 1922 г. произнася слово, изобличаващо дъновизма като ерес. Дъновистите му отвръщат с „Отворено писмо“. В резултат от започналата задочна полемика, архим. Евтимий написва „Писма за дъновизма“ (1923), един от най-силните трудове на православния апологет. Съдържанието е придружено с категорични факти, които откриват действителното грозно лице зад миловидната маска на т. нар. „Бяло братство“.

Към края на 1922 г. в живота на архимандрит Евтимий идва нов период – „софийски“. И по-рано той е служил в София, но сега вече се установява за постоянно. Причината е новосъздаващият се Богословски факултет на Софийския университет. Той представлява реализация на отложения по-стар замисъл за Висше богословско училище. Разликата е, че институцията, към която ще принадлежи, е Университетът, а не Светия Синод. Обявени са конкурси за преподаватели. Докторът по богословие Евтимий, отдавна вече предвиден за професор, е сред поканените да участва. Закономерно той става първият назначен професор за факултета на 29 ноември 1922 г. Учебните занятия започват година по-късно и отново Евтимий е първият професор богослов, който прочита встъпителна лекция. Това става на 9 ноември 1923 г. От този момент в продължение на две десетилетия до смъртта си през 1943 г. той е редовен професор в Богословски факултет и титуляр на Катедрата по християнска апологетика с история на религиите и християнска философия. През учебната 1924-1925 г. той е декан на Богословски факултет. През следващата 1926 г. преминава през шестмесечна специализация в чужбина.19 През всички тези години той живо откликва на проблемите на факултета и неведнъж пише в периодичния печат по повод на актуални въпроси.

Животът му е живот на истински монах, дал обет за нестяжателство. Няма собствен дом. Живее в една стая в сградата на Богословския факултет.   Стаята, или казано по монашески, килията му, е всичко наведнъж: негово жилище, негов работен кабинет, редакция на изданията, които списва, и място за дейност на почти дузина организации, в които участва или ръководи. Обзавеждането му е без всякакви удобства. Храни се скромно, облича се просто, по монашески. В отношенията си с околните е изпълнен с любов, особено към онези, които е призван да обучава. Има, наистина, и недостатъци. Понякога изпада в крайности, случва се да се отнесе остро към някого. Причина за това е рязко изостреното му чувство за принципност. Но и в тези случаи близките му отбелязват неговата изключителна способност към разкаяние и жестокото самобичуване. Смирението му е неподправено. На гърба на една икона, която подарява на свой колега по случай имен ден, се подписва с изразителното: Най-нищият измежду архимандритите: Евтимий. Митрополит Михаил Доростоло-Червенски го обрисува така: „В много отношения той беше истински аскет и подвижник, макар и да бе от друга страна жизнерадостна и духовита натура.20

Предметът, който отец професорът Евтимий преподава, е  християнска апологетика. Към нея в Катедрата му се прибавят още две дисциплини: история на религиите и християнска философия. За времето, в което преподава, той създава първите програми и материали по тези академични дисциплини. Неговото разбиране за християнската апологетика е широкообхватно и дълбоко. Той я приема за основно, генерално богословие, въведение в останалите богословски науки. Евтимий вижда християнската апологетика съставена от четири основни части, всяка следваща по-висша от предишната – апология на вярата, апология на религията, апология на християнството, апология на православието. По този именно начин богословът изгражда съдържанието на своите трудове „Задачи на християнската апологетика” и „Кратък наръчник по християнска апологетика”. Последните заглавия са измежду най-значителните творения не само на архим. Евтимий, но са считани изобщо за принос на българското богословие в международен мащаб.21

История на религиите е друга важна дисциплина в работата на богослова. Той оспорва мисълта, че нейното изучаване поражда скептицизъм към религията, защото притъпява вярата в свръхестествената ѝ същност. Напротив, професорът счита, че тя създава предпоставки за по-силна вяра, защото утвърждава всеобщността на религиозното чувство.22Историята на религията има голямо практическо значение за закръглянето на научен мироглед, за косвено затвърдяване на вярата в свръхестествеността на християнството и за правилната насока на деятелността, устремена към насаждане уважението към живота.“23

 

  Към брой 3 →

 


[ 15 ]   Маринов, Б. Проф. архимандрит д-р Евтимий – Духовна култура, XXXV, № 8, 1955, с.10.

[ 16 ]   Доростолский и Червенски Михаил. В памет на проф. д-р архимандрит Евтимий (Образ и дело) Духовна култура, XXXV, №9, 1955, 4-5.

[ 17 ]   Снегаров, И. Какво бих казал по архиерейското вето, ако ми беше дадена думата – Народен страж, 3, № 4, 1 март 1921, 2-5, с.8.

[ 18 ]   Църковен вестник, 22, №2, 12 март 1921, 5-6, 10-11.

[ 19 ]   Маринов, Б. Цит. съч., с.3.

[ 20 ]   Доростолский и Червенски Михаил. Цит. съч., с. 7.

[ 21 ]   Вж. отзивите в “Зорница“ № 41, 1942 и №10, 1943.

[ 22 ]   Цацов, Д. Българска православна религиозна философия (Проблемно - библиографски профил), 2012 –  http://bgconv.com/docs/index-47991.html. Посетен на 5 юли 2017.

[ 23 ]   Вж. Евтимий архим. Въводни мисли и материали за работата по „История на религиите“ в Богословския факултет – Годишник на Софийския университет – Богословски факултет (ГСУ–БФ), 17, 1939-1940, 1-56.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание: