Архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев)
(1884 - 1943)

Достойни български духовници
Димитър Христов

Сред редицата достойни имена на православни духовници в новата българска история едно име поразява със своите разностранни изяви в полза на Св. Православна църква, предана вяра в Христа и непоколебимо носене на страдалческия кръст в името на спасението. Архимандрит професор Евтимий – духовник и учен, учител и публицист. Богослов и родолюбец, будител на православното съзнание и любовта към отечеството. Неустрашим борец против всяко изопачение на богооткровената Истина, всеотдаен наставник на всички пожелали да тръгнат по Пътя на спасението. Накрая, като връх на целия му подвиг  – неуморните му трудове години наред са съчетани с най-тежко телесно страдание.  Свещенослужителят, когото ще нарекат „добра съвест на Църквата“ ¹: кой е той?

Архимандрит Евтимий е роден в Копривщица на 25 юли 1884  г. с кръщелно име Лука Найденов Сапунджиев. ² Родителите му са Найден Милев Сапунджиев и Куна Цонкова Будинова. Средата, в която израства бъдещият Божи служител, е благоприятна за неговия духовен път. Макар и понамаляла след Освобождението, прочутата Копривщица, средище на българското народностно възраждане, задържа все още своя патриархален дух. Запазена е привързаността на копривщенци към църковния ред и обичаи. Семейството на Лука е бедно, но благочестиво и родолюбиво. Родителите му са силно вярващи хора. През 1896 г. се ражда и сестра му Рада. ³ За нещастие детството му е помрачено от тежка участ. Лука остава кръгъл сирак. Бил е навярно на около 12-13 год., когато загубва родителите си, ако съдим по датата на раждане на сестра му. Но Бог, на Когото той ще служи вярно през целия си живот, не го оставя. Сирашката съдба ще научи юношата на смирение и труд, търпеливо понасяне на несгодите и благодарност за всички Божии благодеяния. Сетне дори при най-тежки изпитания, той ще повтаря, че по милостта Господня е щастлив човек. „Ето, бях кръгъл сирак, а станах архимандрит и професор. От какво да се оплаквам?“ Така преминава първият тежък житейски урок. Лука Найденов завършва първоначално и трикласно училище в Копривщица през 1898 г. с отличие. ⁴

По това време Българската екзархия в Цариград дава стипендии на бедни и талантливи младежи, ако желаят да получат духовно образование. И ето през есента на същата 1898 г. копривщенския юноша се отправя за огромния Константинов град, където се записва за ученик в Цариградската духовна семинария. Семинаристите  получават сериозна подготовка както по богословски, така и по светски дисциплини. Изучават се древни и модерни езици, а в библиотеката могат да се прочетат философски заглавия. Екзарх Йосиф следи отблизо работата на възпитаниците. През 1904 г. Лука завършва с отличие като първенец на випуска. Образованието му, макар и да е свещеническо по своята насоченост, е достатъчно солидно за времето. С него той може уверено да поеме по пътя на гражданската кариера. Така впрочем постъпват повечето от неговите съученици. Абсолвентът Лука Сапунджиев обаче избира пътя на отречението от света. Още не навършил 20 години, той посвещава живота си на служение на Бога. На 29 юни 1904 г., празникът на светите първовърховни апостоли Петър и Павел⁵, той приема монашеско пострижение  с име Евтимий. Ръкоположен е за йеродякон от екзарх Йосиф (1840 – 1915).⁶

Самият екзарх оценява по достойнство качествата на своя възпитаник. През есента на 1904 г. йеродякон Евтимий е изпратен със стипендия на Екзархията в Русия, за да получи висше богословско образование. Постъпва в Киевската духовна академия. В Киев, град, богат на православни светини, копривщенецът престоява четири години. Мястото, където учи, се намира в рамките на прославената със светостта си Киево-Печорска лавра. В Академията Евтимий не е просто учащ. Той участва в дейността на Киевското религиозно-философско общество, ръководено от професора-богослов Василий Екземплярски. Сред целите на Обществото е активизирането на социалната роля на Църквата. Възгледите на ръководителя му съдържат известен модернистичен уклон (т. нар. „християнски социализъм“), но това вредно влияние, по Божия милост, не достига до чистия по сърце студент от България. От участието си в Религиозно-философското общество той възприема само доброто – мисълта за по-голяма загриженост на църковните служители към ежедневните нужди на хората.  В Русия Евтимий се запознава и с идеите на славянофилството, които до известна степен споделя. В Академията той се сприятелява със своя връстник и сънародник Димитър Чавдаров, родом от Калофер. Това е бъдещият Доростоло-Червенски митрополит Михаил (1884 – 1961). Двамата имат много общи черти – дълбока вяра в Бога,  искрена преданост към Православната църква и честно желание за служение на ближните. Затова и приятелството им ще остане за цял живот, макар пътищата им да поемат в различни посоки. През 1908 г. йеродякон Евтимий завършва Киевската духовна академия с титлата „кандидат магистрант по богословие“.  И отново е един от първенците на випуска по успех.⁷

Евтимий се завръща се в Цариград през лятото на 1908 г. В имперската столица цари бурна атмосфера – извършена е Младотурската революция. Месеците юли-август 1908 г. той придружава екзарх Йосиф на о. Принкипо, главният от Принцовите острови, където е по-прохладно и спокойно. Екзархът с неговия голям жизнен и политически опит оказва силно влияние над младия духовник още от семинарските години. На Принкипо Евтимий започва да си води дневник, на първо време с мисълта да съхрани спомени за екзарха.₈

През септември 1908 г. йеродяконът става учител-надзирател в школата, където е учил – Цариградската духовна семинария. Остава обаче на този пост само месец, защото се открива възможност да повиши своето образование в чужбина.⁹ Така той заминава да учи философия в Германия: в Йена, Гьотинген и Мюнхен. В Германия се сблъсква със силното влияние на неокантианството, което впоследствие подлага на критичен анализ. След три години се завръща в родината, като за известен период се установява в София. Отново поема педагогически пост и този път учителската работа трае по-дълго. От 1 септември 1911 г. до 31 август 1912 г. йеродякон Евтимий е учител-надзирател в Софийската духовна семинария. След тази учебна година отново последва раздяла с преподаването. През есента на 1912 г. започва Балканската война. В нейната начална фаза Евтимий е делегат на българския Червения кръст към руската болница в Лозенград.¹⁰

От 1 януари 1913 г. иеродякон Евтимий е включен като участник в мисията по покръстването на българите мюсюлмани в Средните Родопи и Беломорието, ръководена от еп. Йосиф Драговитийски с центрове в Даръдере (дн. Златоград) и Пашмакли (дн. Смолян).¹¹ Покръстването е сложен процес. Някои от самите помаци искрено желаят да се върнат към Православието. Други се колебаят. От едната страна стоят станалите привични за тях мюсюлмански обичаи, от другата са надеждите, че като християни те ще бъдат неразделна част от една силна бъдеща България. Мнозина участници в делото като Евтимий и неговите другари по мисия влагат най-добрите си намерения, най-искрените си чувства и енергия да приобщят отново своите братя в Родопите към тяхната праотеческа вяра. Първоначалните успехи са големи – цели селища вкупом се кръщават. Въпреки трудните условия, налице е ентусиазъм. Но има за нещастие и хора с нечисти подбуди, гонещи политически амбиции и корист. За някои е важно единствено да се изтъкнат с някакъв патриотичен акт. Криворазбрани патриоти се възползват от затрудненото материално положение на своите новопокръстени събратя. Известни са случаи, когато е упражнена принуда към колебаещите се. Още по-жалко е, че сред българските управляващи има хора, чужди на идеята за тържество на Православието. След катастрофата на България в Междусъюзническата война (юни-юли 1913 г.), процесът рязко тръгва назад. Правителството на Васил Радославов прекратява поддръжката си за дейността на мисиите. Скришом премиерът прави отстъпка пред мюсюлманското духовенство и местните бейове, които му обещават избирателна подкрепа, ако спре покръстването. Новопросветените  масово се връщат към исляма само няколко месеца след като са приели Св. Кръщение. Йеродякон Евтимий остава в Пашмакли до 19 октомври 1913 г. По това време вече е ясно, че мисията няма шансове да продължи с успех.

Междувременно Светия Синод обмисля сериозно идеята за създаване на Висше богословско училище. За един от професорите в бъдещото училище е определен талантливият иеродякон от Копривщица. Отредена му е катедрата по основно богословие. Докато Висшето училище стане факт, дават му възможност да специализира.¹² Така в началото на 1914 г. Евтимий отново поема към чужбина, този път към Берн в Швейцария, за да завърши докрай своето образование по философия. Това става окончателно през юли 1915 г., когато защитава своята дисертация за титлата „доктор по философия“. Докторската му работа е „Произхождението на идеята за чужди преживявания и на нашето естетическо и етическо отношение към тях според учението на Т. Липс за „вчувстването”.¹³

След завръщането си в България, Евтимий отново застава на просветителското поприще. Духовната просвета – измежду всичко, на което отделя време и сили, именно това е областта, на която отецът в най-голяма степен посвещава живота си. Делото му в продължение на десетилетия е неразривно свързано с педагогическата работа – в началото като учител, по-късно като ректор на семинарията в Пловдив, след това като професор в Богословския факултет в София. И така, през август 1915 г. йеродякон доктор Евтимий е назначен от Св. Синод за ректор на Пловдивската духовна семинария. Започва неговият седемгодишен „пловдивски период“ (до декември 1922 г.) Междувременно на 26 декември 1915 г. митр. Максим Пловдивски (1850 – 1938) го ръкополага за иеромонах. Пак същият на 8 януари  1917 г. го възвежда в чин архимандрит.¹⁴

   Към брой 2 →

[ 1 ]   † Доростолский и Червенски Михаил. †Архимандрит д-р Евтимий (Сапунджиев) – Вяра и живот, Русе, год. Х, № 10, 1943, с.151.

[ 2 ]    Пак там, с. 3.

[ 3 ]   Дирекция на музеите – Копривщица (ДМК), а.ф. 448, а.е. 2, л.1.

[ 4 ]    Маринов, Б. Проф. архимандрит д-р Евтимий – Духовна култура, XXXV, № 8, 1955, с.2.

[ 5 ]   Преизчисляването на датите на църковните празници в България се налага след реформата на гражданския календар от 1/14 април 1916 г. Дотогава всички дати, и граждански и църковни, се отбелязват без разлика съгласно юлианския календар.

[ 6 ]    Пак там.

[ 7 ]   Пак там.

[ 8 ]   Евтимий, архим. Из дневника ми. – В: Юбилеен сборник по миналото на Копривщица, С., 1926, с. 169.

[ 9 ]   Маринов, Б. Цит. съч., с.2.

[ 10 ]  Пак там, с.2-3.

[ 11 ]  Вж. Георгиев, В., С. Трифонов. Покръстването на българите мохамедани 1912 -1913. Документи. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, С., 1995.

[ 12 ]  Прот. Хр. Димитров. Реч при погребението на проф. архим. Евтимий – Вяра и живот, Русе, 11, 1944, №7-10, с. 98.

[ 13 ]  Маринов, Б. Цит. съч., с.3.

[ 14 ]  Пак там.