Екзарх Антим Български, митрополит Видински (1816-1888)

(част 11, последна, продължение от бр. 32)

Достойни български духовници

Димитър Христов

Митрополит Антим се завръща в престолния си Видин през лятото на 1878 г. в първите месеци на свободата. Намерението му е да се посвети на епархията, в която отдавна не е пребивавал. Натрупани са много проблеми и задачи, които изискават скорошно решение. Църковният данък не е събиран няколко години на повечето места, а и там, където е събиран, не е използван за църковни нужди. За щастие, владиката най-после си идва и на самоуправството на общинските водачи в епархийските дела е сложен край.

Не след дълго архиереят отново е избран да изиграе историческа роля за целия свой народ. Започва градеж на новата държавност. На 10 февруари 1879 г. тържествено започва своята работа Учредителното събрание в Търново. Митр. Антим пристига като депутат по право на този форум, призван да постави основите на бъдещия държавен и обществен живот. И временните руски власти, и българските народни представители му засвидетелстват дълбокото си уважение. Обръщат се към него с „Ваше Блаженство“, така като се полага на екзарх. В деня на откриването императорският комисар княз Дондуков-Корсаков произнася реч. И още в самото начало се обръща не към някой друг, а към бившия български екзарх: „Пристъпяйки към великото дело на откриване на Първото Търновско събрание на свободна България, обръщам се към Вас, достопочтеннейший Владико, като към глава на духовенството, като към лице толкова пострадало за светото дело на освобождението на родния край и моля да ме благословите за предстоящия ми труд.“ Княз Дондуков се приближава до владика Антим, поисква благословение и му целува ръка.[1] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално издателство, С., 1958, с. 821.

Четири дни по-късно, на първото делово заседание митр. Антим е избран за временен председател на събранието по предложение на руската администрация. Духовникът заема мястото си с кратко слово, в което призовава за политическа мъдрост. Той посочва и трима депутати за свои помощници във временното Бюро. Двама от тях са клирици: митр. Симеон и архим. Константин (бъдещият митр. Врачански). Уважението не само към бившия екзарх, но и към духовенството въобще в тези първи години на свободен политически живот е много високо. След няколко заседания делегатите пристъпват към избор на постоянно Бюро. Дядо Антим получава най-много гласове, следван от митр. Симеон и еп. Климент (бъдещият митр. Търновски). Съгласно правилника за председател на Бюрото трябва да се проведе балотаж. Никой народен представител не смята това за нужно. Антим Видински е единодушно и пламенно приветстван като председател на Бюрото на историческия форум.

В този миг Антим олицетворява единението на българския народ зад своите водачи, почитта към духовното начало и надеждите за добро бъдеще, здраво свързано със славното минало. И все пак реалността се движи не само от тези достойни принципи, но и от човешките страсти. Избуяват бързо старите противопоставяния между либерали и консерватори, личната корист и политическата демагогия. Председателят на Учредителното събрание се стреми да отстоява честните правила в дебатите, единомислието и безкористието заради всенародния интерес. Но ударите на времето са го състарили безвъзвратно. Той вече няма предишните сили и жизненост. По това време Антим е на 63 години, но онези, които не го познават отблизо, смятат, че е над 80-годишен. Здравето му е лошо, често отсъства от заседанията поради болест и, дори когато е в залата, гласът му не е достатъчен, за да овладее всички страсти.

А и Антим никога не е бил политикан. Ситуацията напомня времето на Църковно-народния събор в Цариград през 1871 г. Отново, както и преди се опитват да го използват, да го спечелят с ласкателства, смятат мисълта му за твърде отслабнала. Съдят го по светски. В мисълта му всъщност все по-силно се чувства духовната разсъдителност, смирението и поривът нагоре, към единствено Неизменния Бог. Не го вълнуват много от пренията върху буквата на закона, нито острастените полемики, в които се крие нечия партийна изгода. Вълнува се най-вече от големите теми: въпросите около устройството на Църквата и съдбата на разпокъсания народ. В тези моменти той не скрива чувствата си.

Един от най-паметните мигове в Търновското събрание е речта, произнесена от Марко Балабанов на 27 февруари 1879 г. В нея възпитаникът на дядо Антим с гореща и твърда решимост набляга на мисълта, че Събранието е длъжно да се занимае не само с въпросите около Конститутцията.[2] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално издателство, С., 1958, с. 823. То има свой дълг и към останалите под чужда власт сънародници, към онези, които не могат да се радват на свободата. С мощен емоционален апел Балабанов призовава народните представители да изразят своя протест срещу разпокъсването на българските земи и да покажат своето съчувствие към поробените братя. Залата е разтърсена. В този миг протоколите за Учределното събрание засвидетелстват изумителната реакция на бившия български екзарх: „Негово Блаженство, председателят, със сълзи на очи, с глас разтреперан, тихо, като че за себе си, но доста внятно произнесе скръбните думи на пророк Иеремия: „Глас в Рамѣ слышанъ бысть плача и рыданiя и вопля: Рахил плачущися чадъ своихъ и не хотяще утѣшитися, яко не суть… Да почiетъ гласъ твой от плача и очи твои от слезъ, яко есть мзда дѣломъ твоимъ (Иер. 31:15-16).[3] В превод: „Глас в Рама бе чут на плач и ридание и вопъл: Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма… Да отпочине гласът твой от плач и очите ти от сълзи, защото има награда за твоя труд.“ ( Б. а. Предложеният превод е с малки разлики спрямо Синодалния превод на Библията.) Кой днес би очаквал да чуе пророческите редове на Свещ. Писание от председателското място на нашия Парламент? И кой би могъл да ги произнесе в наше време с такова съдържание и такова чувство?

Да, наистина ролята на архиерея като председател на историческото събрание в старопрестолното Търново остава повече символична, отколкото действителна. Но и това не е малко в името на историческото дело. А може би и точно такъв човек е бил необходим сред цялата атмосфера на пристрастия: успокоен от бурите на живота, смирен и мъдър. На 14 април 1879 г. главната цел, заради която са събрани депутатите, е постигната: гласуван е и последният член на Търновската конституция.

И ето в този миг председателят Антим, когото някои вече смятат за „изветрял старец“, произнася заключително слово, в което се вижда колко бодър е всъщност духът в изнемощялото тяло. Политическата реч неусетно се прелива в молитва към Бога и благословение, каквото навярно не ще се повтори в българския парламентарен живот: „Слава Богу! Свършихме делото, за което бяхме повикани. Станаха някои неспоразумения, но то се разумява от само себе си. Нашето събрание беше като кораб, изложен на бури; слава Богу, този кораб достигна пристанището. Можем да кажем, че направихме закони от народа за народа, и да сключим с църковната молитва: „Благодать Господа Нашего Иисуса Христа и любы Бога и Отца и причастие Святаго Духа, буди со всѣми вами!“, за да ни вразумлява, наставлява и ръководи в конституционний живот. Амин.[4] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално издателство, С., 1958, с. 836. Всички депутати на Учредителното народно събрание стават и изслушват словата на молитвата, изправени на крака. Търновската конституция ще остане, макар и с много перипетии, като основополагащ закон на Българската държава за десетилетия напред.

Скоро след това митр. Антим заминава за Русия начело на държавна делегация. Архиереят и неговите спътници се срещат с Царя Освободител Александър II в Царское село, за да изкажат официално благодарността на българския народ за Освобождението. Бившият екзарх има възможност да се види и с митр. Исидор Санкт-Петербургски. На него също благодари за всичките му грижи за българите, включително за посредничеството при онова историческо писмо, тайно изпратено от Цариград в руската столица в края на 1876 г. Пътуването включва и Москва, градът от младостта на духовника, срещи с приятелите му славянофили и с учащата се в града българска младеж.[5] Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, с. 21-22. Делегацията минава и през Киев, където се покланя на светините в Киево-Печорската лавра. Това е и сбогуването на Антим със Святая Русь.

Последните години от своя бурен живот дядо Антим прекарва в престолния си град Видин. Посвещава се на грижи за църквите в своята митрополия. Изглежда сякаш е намерил пристан, сякаш е дошло време на покой. Служи в епархията си, обграден от вярно паство. Поради своята телесна немощ той е подпомаган от викарен епископ или от протосингел. Не пропуска възможност да благотвори. За да подпомогне училищното дело, той купува просторна къща с голям двор във Видин. След това завещава имота заедно със сумата от 10 000 лв. за девическо училище в града. Благодеянието е сторено в памет на баба Гена, майката на владиката. Така е създадена Видинската девическа гимназия „Антим I”.

Материалните средства, с които владиката разполога, не са блестящи. При все това той ползва всичките си налични възможности за благотворителност. Бившият екзарх носи енголпие, подарено му от руската императрица Мария Фьодоровна, съпруга на Царя – Освободител. В името на милосърдието владиката завещава това енголпие на Българската екзархия. Условието е то да бъде продадено след смъртта му, а с парите да се образува фонд за подкрепа на училищата в Лозенград. Като оценява огромната стойност на тази свещена принадлежност, българската държава поема инициативата и откупува реликвата от Екзархията. Със средствата е формиран дарителски фонд „Митрополит Антим Видински“. В продължение на няколко години суми от фонда са изпращани редовно за поддръжка на българските училища в Лозенград. Практиката е прекъсната едва след катастрофата през 1913 г., когато българското население е прогонено от Антимовия роден край.

Най-отличителна черта на Дяда Антима е неговата непринудена християнска добродетел, която го караше да се смилява над бедни, нещастни и просяци, както и да помага всячески на бедни ученици да следват учението си, а също със смирение да служи и когато е потребно, да се жертвува за народа си. Своите многобройни питомци той не забравяше, били в Русия, Сърбия, в семинарии или гимназии, били в села и градове.“[6] Архим. Илия Николов. Дядо Антим. – В: Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 37. Тези възпоменания принадлежат на признателното сърце на един от многото възпитаници на владиката, архим. Илия (Николов).

Архимандритът, земляк на екзарха от Лозенградския край, чертае облика на благодетеля си с простота и искреност: „Дядо Антим помагаше от желание да стори добро, от съчувствие към ближни и нуждающи се, а не от много имане и не с намерение да бъде похвален за това. Богатство нямаше, в разходите си гледаше да бъде умерен, но не с цел за обогатяване.“ И навярно това е най-добрият и най-непринуденият словесен портрет на благодетеля Антим, останал скрит зад многото страници, обрисуващи го като обществено-политически деец. „С добрите си и благи думи, като истински духовен отец към своите възпитаници и близки по дух, Дядо Антим насади в сърдцата им неизгладими чувства за вечна признателност и вечно възпоменание.“[7] Пак там.

Но и тези на вид по-спокойни години не минават без изпитания. През есента на 1885 г. избухва Сръбско-българската война. На 14 ноември 1885 г. сръбски части обсаждат Видин. Близките на духовника и комендантът на града капитан Узунов настойчиво го канят да се евакуира на отсрещния бряг на Дунава, в румънския град Калафат. Митрополитът отказва твърдо и остава с паството си в обсадения град. „Това не е достойно за мене, трупът на пастира трябва да падне там, гдето пада народ и войска.“[8] Милков, Т. Антим I през сръбската обсада на Видин през 1885 год. – В: Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, с. 100. В дните на изпитанието той успокоява гражданите на Видин. Наблюдава боевете от високите прозорци на Митрополията, а след всяка битка обикаля града на открита карета и благославя войниците. Дълбоката му вяра е съпътствана от необикновени събития. Сестра му, която живее при него, споделя пред други близки: „Брат ми никак не се бои от сръбската обсада… Вчера една граната падна в митрополията, но никаква вреда не причини.“[9] Пак там.

Силният дух на архиерея се предава и на защитниците на града, командвани от капитан Узунов. Владиката често беседва с офицерите в тези трудни дни. Той ги ободрява със своите разкази за обсадата на Севастопол през Кримската война. Дава им вяра в скорошния победен край. И победата наистина идва съвсем скоро. Противникът е отблъснат и мирът е възстановен.

Политическата обстановка в България обаче е нестабилна. Година по-късно княз Александър Батенберг е детрониран. Старият архиерей не одобрява станалия преврат, който лишава държавата от свой законен глава. След още година на напрегнати обществени драми през 1887 г. е избран нов български княз. Това е немският благородник Фердинанд Сакскобургготски. Митрополитът е доволен, защото редът е на път да се възстанови. Княз Фердинанд поема към княжеството си с параход по Дунав. Първото място, на което стъпва в България, е пристанището на Видин. Там новоизбраният владетел взема благословение от Антим. Тази благословия има дълбоко символична стойност – мястото е Видин, последната столица на средновековните български царе. Там младият княз на нова България взема благословение от стария архиерей, който е бил първойерарх на Българската православна църква.

Скоро двамата пак се срещат тържествено – този път на клетвата и официалното възшествие на Фердинанд на престола. Церемонията се състои в другата стара столица – Велико Търново. На историческото Марино поле Антим, митрополит Видински и бивш екзарх Български благославя новия княз на България. От настъпилото вълнение старецът загубва съзнание. Свестява се бързо, но всички са разтревожени за здравето му. И с право. Неговият път в бурното море на света е близо до последния пристан.

Голяма беда за него е преждевременната смърт на неговия протосингел и първи помощник през август 1888 г. Сега възрастният и болен владика е принуден да се справя сам в митрополията. Силите му вече не достигат за това. За трудните му последни дни допринасят и разочарования от близки хора. [10] Иконом Димитър Петканов. Моят жизнен път. Отшумели води. Изд. Болид – ИНС, С., 2017, с.138. Нов удар го събаря по време на църковната служба на Кръстовден същата година. Със своевременна медицинска намеса той се връща в съзнание, но остава на легло, при това без достатъчно грижи и необходимата прислуга. В такова тежко състояние подготвя своето завещание. Наред с другите лица, в завещанието са изрично посочени двама по-млади митрополити. Това са Константин Врачански и Симеон Варненско-Преславски. Така със завещанието на стареца, той сякаш символично им предава поста си. Симеон и Константин, заедно с Климент Търновски вече са образували несъкрушимата троица на Св. Синод, която съвсем скоро ще премине през грамадно духовно изпитание и ще излезе от него с чест за Българската православна църква. Но това е битка на други воини Христови и за нея е разказано на друго място.

Не знаем точно какви са били последните Антимови мигове и думи. Но краят на завещанието му съдържа последните писани редове, които архипастирят официално оставя като послание до своето стадо. В тях се оглежда неговия духовен образ, едновременно великодушен и смирен. И както винаги при неговите слова, те не са нещо много сложно. Просто молба за взаимно опрощение: „Тази е нашата последна воля относително имуществото ни. А на всичките си християни, над които Дух Святий ни постави пастир, оставяме за последен път нашето благословение. Молим Всемилостивия Бог да прости всички, които ни обидиха. От своя страна молим всички, които волею или неволею сме наскърбили, да ни простят.“

Архиереят навярно вече предчувства скорошния край на земните си дни. Минали са петдесет и две години от ноември 1836 г., когато мирянинът Атанас е станал монах и йеродякон Антим в Светогорския манастир Каракал. Минала е сякаш цяла епоха от онези дни. Нито той, нито светът са същите. Минали са мигове на усърдие и мигове на утеха, мигове на почит и мигове на забрава. Бил е ограден от тълпи, които му се покланят; бил е изоставян сам. Бил е отхвърлен и оклеветен; бил е канен да се завърне и триумфално приет. Вървял е по царски пътища, обсипани с цветя; вървял е по тесни пътеки в опасни места. И неведнъж пътят му, погледнат отстрани, е напомнял едно или друго от блаженствата, обещани от Христа в проповедта от планината. Сега му остава само да изкачи планината, последната стръмнина до срещата, за която истинският монах се готви през целия си живот. След мъчителни два месеца и половина на легло, на 1 декември 1888 г. Антим, митрополит Видински и бивш митрополит Преславски, се представя се пред Господа, Комуто е служил вярно над половин век. Несправедливо лишен от своя екзархийски сан по сметки на човеци в този кратковременен живот, навярно той пребъдва във вечния пред Бога именно като Антим, Екзарх Български.

 

[1] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално издателство, С., 1958, с. 821.

[2] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално издателство, С., 1958, с. 823.

[3] В превод: „Глас в Рама бе чут на плач и ридание и вопъл: Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма… Да отпочине гласът твой от плач и очите ти от сълзи, защото има награда за твоя труд.“ ( Б. а. Предложеният превод е с малки разлики спрямо Синодалния превод на Библията.)

[4] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално издателство, С., 1958, с. 836.

[5] Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, с. 21-22.

[6] Архим. Илия Николов. Дядо Антим. – В: Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 37.

[7] Пак там.

[8] Милков, Т. Антим I през сръбската обсада на Видин през 1885 год. – В: Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, с. 100.

[9] Пак там.

[10] Иконом Димитър Петканов. Моят жизнен път. Отшумели води. Изд. Болид – ИНС, С., 2017, с.138.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание: