бр. 32, 2020 г. - екзарх Антим Български, митр. Видински

Екзарх Антим Български, митрополит Видински (1816-1888)

(част 10-та, продължение от бр. 31)

Достойни български духовници

Димитър Христов

След свалянето от екзархийския пост, дядо Антим трябва да преживее ред мъчителни месеци. Архиереят е поставен под полицейски надзор. Около входовете на дома му са разположени цивилно облечени стражари, които дебнат за всяко движение в къщата. Нощем стражата се удвоява. Малцина от близките на архиерея остават покрай него. Сред шепата негови утешители през тези дни са секретарят на Св. Синод Георги Тишев и митр. Симеон Преславски. Последният описва тъжната обща картина около незаслужено гонения архиерей: „Преследванията против Н. Блаженство Антима не се прекратиха и след падането му от екзаршеския престол. Обвиниха го, че си бил присвоил някои екзархийски вещи – нещо, което предизвика горчиви оплаквания от негова страна. Обвинението беше несправедливо. Едни от тия вещи се намериха отсетне в самата Екзархия, а други се оказа, че били дадени временно на Пелагонийския Евстатий...“ [1] Димитров, Е. (ред., съст.), Варненски и Преславски митрополит Симеон, Съчинения, Т.1, С., 2011, с. 207.

Една от най-потискащите черти на тези месеци е непрекъснатото шпиониране. „Около жилището на сваления екзарх почнаха да се навъртат съмнителни личности, броят на които постепенно се увеличаваше. Покойният Антим не излазяше от къщата си. Един път си бе позволил да направи това, за да посети Доростолския и Червенски Григорий... Но току-що излязъл на улицата, покойният Антим бе заобиколен и последван от десетина грозни дрипльовци, всички агенти на тайната полиция. Това много огорчи покойния, затова и не повтори вече да излезе от дома си до деня, в който го отведоха на заточение в Ангора“.[2] Пак там.

Духовникът не крие своето недоволство: „Защо правителството се отнася към мене като към престъпник? Нека ме предаде на съд; не съм мамил, не съм вършил противозаконни дела.“ Той подчертава, че е искал от правителството не друго, а обещаното от него и е молил със загриженост, защото убийствата и притесненията са гибелни и за самата държавна власт.[3] Милков, Т. Антим, Първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Пловдив, 1899, с. 148.

Дейците на Българската екзархия, приятели на дядо Антим, също живеят в напрежение. Никой не е сигурен какво ще поднесе следващия ден. В тези напрегнати месеци публицистът и екзархийски капукехая Иван Найденов сънува необикновен сън. В съня слиза с карета на едно място, където го очаква дядо Антим. Старецът е седнал на малко столче. „Заедно ще бъдем“, казва архиереят на своя помощник. Сънят на Найденов се сбъдва съвсем скоро.

Потискащото състояние продължава от април до юли 1877 г. След около три месеца под домашен арест в столицата на 17 юли 1877 г. сваленият екзарх е изпратен на заточение. Вечерта на 16 юли, когато вече си е легнал, бившият екзарх е събуден от разтревожените си близки.[4] Сестрата и зетът на Антим живеят в същия дом. Милков, Т. Антим, Първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Пловдив, 1899, с. 149. Дворът на къщата му е блокиран от униформени войници. Цялата нощ архиереят не заспива. На сутринта при него идва за подкрепа неговият близък приятел еп. Партений Велички. Дори в тези часове дядо Антим показва присъствие на духа, като се шегува. Малко по-късно пристига един турски чиновник, който носи официално писмо.

Писмото гласи, че бившият български екзарх се отстранява от Цариград и за негово по-нататъшно пребиваване се определя град Анкара. Отпуска му се известна сума за пътни разноски. Дават му три часа, за да се приготви за път. Цялото домочадие ридае. Старецът събира вещите си в дисаги, запечатва писмата си и ги заключва в сандък.[5] Голяма част от кореспонденцията е била унищожена от екзарх Антим предварително, за да не попадне в ръцете на турците. Дава ключа за сандъка на еп. Партений, за да го предаде при удобен повод на митр. Симеон. Качва се на файтон заедно с дякона си и роднините. По пътя са наредени стражари. На брега на Босфора чакат два ветроходни кораба, с които заточениците ще бъдат отведени на азиатския бряг. Архиереят е съпътстван в заточението от своя дякон Григорий. Очевидно е, че в корабите ще има и други изгнаници. Турският чиновник на пристанището получава техния списък. Българските имена, написани с арабски букви, го затрудняват и той започва да се обърква. Старият архиерей му помага да ги прочете. В записката се изброяват следните имена: „поп Петър Димитров от Солун, свещеник на екзархийския параклис в Цариград; Иван Найденов от Казанлък, капукехая на Екзархията; Георги Тишев от Свищов, секретар на Св. Синод; и Георги Груев от Филибе (т.е. Пловдив), секретар на Екзархията“.[6] Милков, Т. Антим, Първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Пловдив, 1899, с. 149.

Когато отвеждат Иван Найденов към пристанището на брега на Босфора, той вижда екзарх Антим да чака своите спътници, седнал точно на такова столче, както в съня. После произнася думите, които Найденов вече е чул в съня си: „Заедно ще бъдем“. Преди още публицистът да попита накъде ще ги отведат, старецът започва да изрежда гръцки букви: алфа, гама, капа, и т. н., докато му продиктува думата „Анкира“ (Αγκύρα) , а това е гръцкото име на град Анкара.[7] Найденов, И. Заточението ми с първия български екзарх Блаженопочившия Антим I. – В: Сборник „Казанлък в миналото и днес“, Т. 1, С., 1912, с.106.

Антим е поведен заедно със своите спътници под стража, сякаш той и другарите му са престъпници. Този, който неведнъж се е застъпвал за освобождението на заточеници, сега сам е такъв. Стоварват изгнаниците на малоазийския бряг. Там, след кратко пътуване с железница, ги чака конвой с мулета и каруци. И може би не е случайно, че ги повеждат на изток: посоката, в която християните се покланят. Отново Христовият пастир е в Анатолия, земя, просияла в древността с безчет светци. Водят го към някогашната Анкира, осветена от кръвта на мъченици като св. Василий Анкирски. По това време обаче наричат областта Анадол, а града Анкара или Ангора, и от предишната святост няма много видими следи. Пътят е тежък, планински. Времето е горещо. Дори дървета покрай пътя няма, за да дадат на минаващите поне мъничко сянка. Командирът на конвоя пришпорва заточениците да се движат почти без почивка. Движат се по 10-16 часа всеки ден. При един труден участък екзарх Антим пада от мулето си. В изтощението си той моли да го оставят да умре на спокойствие. И пак мълви: един патриарх (Григорий V) умря като мъченик, но сега има едно царство (Гърция).

Но дядо Антим не умира в този мъчителен за него миг. Успява да стигне до Анкара. Заточениците са поставени в сравнително спокойни условия. Местният турски валия (управител на провинция) се отнася с внимание към бившия екзарх и неговите другари. Дава им голяма къща, в която да се настанят шестимата заедно. Режимът им все пак е организиран така, че да нямат почти никакъв допир с външния свят. Най-тежка за заточениците е липсата на новини. Дните минават еднообразно. Никаква вест не идва, не знаят какво се случва със света извън Анкара и с хода на войната.

Макар и бавно, положението все пак се променя. През есента в Анкара се струпват около стотина други заточеници българи, изнемощели и лишени от средства. Когато виждат дядо Антим, те се разплакват от радост. Турците разрешават на екзарха и неговата група да вземат някои от сънародниците при себе си. Разрешават им също да посещават гръцката църква. Още при първата служба, на която отиват, отец Петър Димитров спечелва симпатиите на местните православни християни. Хубавото му пеене се харесва на богомолците и клириците гърци. Когато го вижда на клира, местният митрополит го оставя да служи. Българите скоро се сближават с православните в града.

Дядо Антим на първо време не идва на богослуженията. Той познава владиката, който е голям противник на българските църковни искания и не желае да усложнява положението. Скоро обаче в епархията настава промяна. Идва нов архиерей, който преди това е бил митрополит в сирийския град Халеп, далеч от българо-гръцките спорове. Той е съученик и приятел на дядо Антим още от Семинарията на о. Халки. Екзарх Антим вече е приет не само да присъства в олтара, но и да съслужи с патриаршеския владика. „Българската схизма в Анкара по онова време бе престанала да съществува“, възкликва с радост Иван Найденов.

Дори и в заточение екзархът отстоява достойно своята богословска позиция. Един от българските заточеници почива и за неговото опело сънародниците поканват местния енорийски свещеник грък. Турският валия обаче решава да се намеси и забранява на гръцкия клирик да извърши службата, с мотив, че българите си имат свещеници и че са „отлъчени от Цариградската патриаршия“. Дядо Антим му възразява твърдо: „Не признаваме схизмата, постъпваме по църковните канони, а по канон не ни се позволява да свещенодействаме в чужда епархия.“[8] Милков, Т. Антим, Първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Пловдив, 1899, с. 155.

Сравнително недалеч от Ангора, в град Коня (старинният град Икония) има други заточени българи, около 120 души, болни и в тежко материално положение. Протестантски мисионери се опитват да ги вербуват за своята ерес, като им обещават парична помощ. Разбирайки за това, дядо Антим се намесва с решителен призив да се прекрати пропагандата. Словото му и в този случай излъчва духовна сила. Протестантският пастор, арменец по народност спира проповедите си сред българите. Нещо повече, той идва на няколко пъти в Ангора да посети екзарха и да беседва с него. Намира се и един благороден лекар, италианецът Анджело Каспалино, който лекува заточените българи безвъзмездно.

И все пак, след всичките понесени несгоди, тялото на Антим не издържа. Старецът получава удар през февруари 1878 г.[9] Пак там, с. 157. При първите симптоми архиереят споделя на своя дякон: „Не зная какво ми е, не мога ни да чета, ни да говоря, главата постоянно ме боли, въобще зле ми е.“ Дяконът се опитва да го успокои, че навярно е настинал. Но в една от следващите вечери към полунощ на стареца му става много лошо. Дяконът веднага извиква доктора италианец, който за щастие живее наблизо. Лекарят пуска кръв на болния и му дава лекарство. Въпреки това състоянието му се влошава. Архиереят изгубва съзнание за известно време. Едва след десетина дни състоянието му се подобрява. Бог е дарувал на своя служител силен дух и здраво телосложение. Затова и ударът не е фатален. Страдалецът се възстановява постепенно. Но някогашният корав странджанец вече не е външно същият. Ударът оставя върху него тежки следи, които остават до края на живота му. Спохожда го съдбата на мнозина изповедници – „плътта е немощна, духът е бодър.“

Не след дълго идва щастливата новина: подписан е Санстефанският мирен договор (19 февруари/ 3 март 1878 г.) Войната е свършила, България вече е свободна! Когато научава, дядо Антим дава угощение на всичките си приятели в Ангора. Той е убеден, че скоро и схизмата ще падне и в православните църкви ще се възцари мирът. Победената империя дава амнистия на всички българи, затворени или заточени по политически причини. За дядо Антим и неговите другари обаче официално нареждане няма. Причини за това не се посочват. Доброжелатели му подсказват да се възползва от общата амнистия и да си тръгне. Той обаче държи на достойнството – „Със заповед ни докараха тук, със заповед трябва да ни освободят.“

Верните Антимови хора в Цариград - зет му Тодор Милков, митр. Симеон и митр. Григорий, подемат борба за по-бързото му освобождаване. Молбата им е предадена на Великия княз Николай Николаевич, за да преговаря с Портата.[10] Димитров, Е. (ред., съст.), Варненски и Преславски митрополит Симеон, Съчинения, Т.1, С., 2011, с. 208. Става ясно, че цялото бавене е поради личната злоба на великия везир Ахмед Вефик паша, който не може да прости на бившия екзарх неговото самоотвержено държание отпреди войната. След доста усилия на Великия княз и на граф Игнатиев турските власти най-сетне склоняват да пуснат Антим и спътниците му.[11] Нейчев, П. Първи български екзарх Антим Ι. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 7-8.

Около двадесет дни се протака освобождаването на заточените страдалци. По техните спомени тези двадесет дни са били най-тежки от цялото време, прекарано в Анкара. Чувството на неизвестност ги потиска по-силно от всякога. Всички се страхуват, че напрежението може да причини нов удар на дядо Антим. Самият турски валия се опитва да го предпази от вълнения. На 8 април 1878 г., Лазарова събота, изстрадалият архиерей все пак е освободен. Той поема заедно със своите другари към Цариград.[12] Тишев, Г. Допълнителни бележки към статията на Ив. Найденов. – В: Сборник „Казанлък в миналото и днес“, Т. 1, С., 1912, с. 123. Следващите дни обаче минават в път. Дори Възкресението Христово посрещат в движение. Вечерта на Пасха обаче вече са в Бурса. На Светли понеделник дядо Антим е посрещнат е радост и сълзи от първите си посрещачи – Тодор Милков и еп. Партений Велички, изпратен от екзарх Иосиф.

Доблестният архипастир се връща в цариградския си дом на Светли петък, 20 април 1878 г.[13] Пак там, с. 128. Христовият служител се държи спокойно, благославя, разказва за патилата си. Среща се с приемника си екзарх Иосиф и двамата беседват приятелски. У екзарх Антим няма нито завист, нито озлобление към бившия си протосингел, който заема мястото му.[14] † Пловдивский Максим. Първи български екзарх Антим Ι. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 1. Старецът дори е донесъл подаръци от Ангора. На митр. Симеон подарява едно килимче, купено за спомен в малоазийския град. Лошото изглежда оставено в миналото. И все пак за всички са видни следите от неговото страдание. От удара, който е претърпял през заточението, той се е възстановил само частично. Движенията му са затормозени, говорът му също. Нуждае се от честа почивка, лесно се разболява. Понякога в мигове на силно вълнение изпада в несвяст. До края на дните си дядо Антим няма да възстанови изцяло. Граф Игнатиев споделя пред българските водачи плановете на освободителите да възстановят Антим като екзарх. Той обаче отказва. Старецът вече нито желае, нито чувства сили да застане отново на този пост. Единственото, което иска, е да се върне в своята епархия.

От Цариград преминава в своя роден край. На 9 май 1878 г. след години отсъствие пристига в родния си град, освободен и приютяващ руски войски.[15] Иванова, М. Посрещането на екзарха Антим I на връщане от заточението му в Ангора. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 9. Още щом се чува новината за идването на стареца, цял Лозенград започва трескаво да се приготвя за посрещането. Жителите на града застават на пътя четири часа преди обявеното време. Тълпи хора, облечени в най-гиздавите си народни носии, прииждат от околните села. Клепалата на българските църкви бият празнично, духовенството излиза с хоругви, руската войска с духова музика. Каретата спира и внушителната фигура на екзарха се изправя. Дълбоко развълнуван, Антим благославя народа.

„След като изслуша поздравленията на духовенството, на военните и на гражданството, обсипван от безброй цветя, той пеши извървя малко разстояние, като народът се тълпеше около му: едни да му целуват ръка, други само да се допрат до дрехата му, множество поне да го видят. Видях сълзи да капят от очите на стари жени и белобради старци, от радост и умиление. При невъзможността да си пробие път, той беше принуден да се качи в колата си, която потегли съвсем бавно, а след нея и хилядният народ.“ Щом процесията доближава града клепалата отново започват да бият. „…Минахме през чаршията и се отправихме за черквата „Св. Никола“. В двора на тази църква се намира гробът на неговата майка.[16] До Балканската война гробът на баба Гена е място на огромна почит, и то не само заради това, че тя е майка на екзарх Антим. Почитат я и заради усилията ѝ като акушерка. До гроба ѝ постоянно гори кандило, а жени от всички народности в града, българки, гъркини, туркини, еврейки, непрестанно окичват мястото с цветя. Вж. Каринтева, Евдокия. Баба Гена. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 8. Той се поклони над него, прочете заупокойна молитва, жално и със сълзи плака, и после се отправи за бащиния си дом.“

Екзарх Антим остава в Лозенград повече от месец. Отива и в родните села на баща си и майка си, където отслужва панихиди за родствениците си. Навсякъде се среща с близки и познайници, навсякъде е приет с чест. Това е последният път, в който дядо Антим пребивава в родния си край. Бурите на историята се оказват тежки за българите в Източна Тракия. По същото време, когато тракийци щаастливо посрещат своя земляк архиерей, представители на Великите сили заседават на конгрес в Берлин. Едно от решенията, които вземат, е Лозенград и областта му да се върнат под турска власт.

По-нататък дядо Антим продължава към Одрин и Пловдив. Отттам продължава към София. Посрещат го от Горублянския мост на Искъра. Там е губернаторът Пьотр Алабин, духовенството, войската, чиновниците и обикновения народ. След всички радостни церемонии най-сетне владиката стига и до своята цел – Видин. Тържеството започва отдалеч, от с. Видбол на 8 км от града. Губернаторът полк. Нечаев, вицегубернаторът Петко Каравелов и цялото население го чакат. Произнесени са паметни слова.[17] Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, с. 20. Всички искат да приветстват архиерея, който се е превърнал в жив символ на своя народ. Всички знаят през какво е преминал. За българите в този миг бившият екзарх Антим е не просто герой, той е нещо по-голямо: Антим е духовникът, изстрадал българското Освобождение.

[1] Димитров, Е. (ред., съст.), Варненски и Преславски митрополит Симеон, Съчинения, Т.1, С., 2011, с. 207.

[2] Пак там.

[3] Милков, Т. Антим, Първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Пловдив, 1899, с. 148.

[4] Сестрата и зетът на Антим живеят в същия дом. Милков, Т. Антим, Първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Пловдив, 1899, с. 149.

[5] Голяма част от кореспонденцията е била унищожена от екзарх Антим предварително, за да не попадне в ръцете на турците.

[6] Милков, Т. Антим, Първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Пловдив, 1899, с. 149.

[7] Найденов, И. Заточението ми с първия български екзарх Блаженопочившия Антим I. – В: Сборник „Казанлък в миналото и днес“, Т. 1, С., 1912, с.106.

[8] Милков, Т. Антим, Първи български екзарх. Животът и духовно-обществената му деятелност. Пловдив, 1899, с. 155.

[9] Пак там, с. 157.

[10] Димитров, Е. (ред., съст.), Варненски и Преславски митрополит Симеон, Съчинения, Т.1, С., 2011, с. 208.

[11] Нейчев, П. Първи български екзарх Антим Ι. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 7-8.

[12] Тишев, Г. Допълнителни бележки към статията на Ив. Найденов. – В: Сборник „Казанлък в миналото и днес“, Т. 1, С., 1912, с. 123.

[13] Пак там, с. 128.

[14] † Пловдивский Максим. Първи български екзарх Антим Ι. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 1.

[15] Иванова, М. Посрещането на екзарха Антим I на връщане от заточението му в Ангора. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 9.

[16] До Балканската война гробът на баба Гена е място на огромна почит, и то не само заради това, че тя е майка на екзарх Антим. Почитат я и заради усилията ѝ като акушерка. До гроба ѝ постоянно гори кандило, а жени от всички народности в града, българки, гъркини, туркини, еврейки, непрестанно окичват мястото с цветя. Вж. Каринтева, Евдокия. Баба Гена. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 8.

[17] Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, с. 20.