КАНОНИЗАЦИЯТА НА СВТ. СЕРАФИМ ОТ РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА МОСКОВСКА ПАТРИАРШИЯ И БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ

 

Този материал беше подготвен по повод на състоялото се на 26 февруари (н. ст.) 2016 г. прославление на светител Серафим и преди провеждането през месец юни 2016 г. на т. нар. „Всеправославен събор“ на остров Крит. Междувременно цитираните по-долу предсъборни документи бяха приети от събора с малки изменения, които не засягат настоящия им анализ, така че той запазва актуалността си.

 

Част I

 

Състоялият се на 2-3 февруари (н. ст.) 2016 г. в Москва Архиерейски събор на Руската православна църква Московска патриаршия (РПЦ МП), взе решение за канонизацията на свт. Серафим Софийски Чудотворец. На 26 февруари (н. ст.) 2016 г. се състоя църковното прославление на светителя в София съвместно от Руската православна църква Московска патриаршия (РПЦ МП) и Българската православна църква Българска патриаршия (БПЦ БП)[1]. Във връзка с това възникват следните въпроси:

 

I. Имат ли моралното право РПЦ МП и БПЦ БП да прославят светител Серафим?

 

Преди всичко църковното прославление изисква тези, които прославят някой светец да вярват като него и да следват духовните му завети като светоотечески. Ако това не е така, то означава, че те го прославят не по верови подбуди, а по някакви други, църковно-политически причини. И така, вярват ли в БПЦ и РПЦ така, както вярваше свт. Серафим?

 

По въпроса за новия стил:

В последните години представители на Московската патриаршия и Българската патриаршия неведнъж прокарваха тезата, че макар и да се е изказвал в полза на стария стил, архиепископ Серафим би предпочел единството на църквата и никога не би направил разкол заради календарния въпрос, както са направили това някои негови духовни чеда, поради неправилно разбиране на неговите идеи (има се пред вид обособяването на Българската Православна Старостилна Църква). Тази теза не може да бъдe разбирана иначе, освен като твърдение, че светител Серафим би се подчинил и би приел новия календарен стил, макар и да не е съгласен с въвеждането му, но не би се отделил от новостилната йерархия, ако би бил поставен в положението да избира между двете възможности.

Достоверността на подобни спекулативни твърдения може да бъде проверена, ако се обърнем към творенията на самия светител. В доклада си „За новия и стария стил“, прочетен на Московското съвещание през 1948 г. той подчертава, че по въпроса за празнуването на Пасхалията са се произнесли Апостолският събор, Първият Вселенски и някои Поместни събори, така че който се осмелява да прави промени по този въпрос застава срещу техния авторитет. Като коментира 7-мо правило на II-я Вселенски събор и 95-то правило на Трулския събор, които определят как трябва да се приемат еретиците в Православната Църква, архиепископ Серафим обръща внимание, че светите отци са се отнасяли към четиринадесетниците, тоест към онези християни, които празнували Пасхалията на 14-ти нисан, заедно с юдеите, както към ариани, македоняни, новациани и други еретици и ги приемали с миропомазване. С това той подчертава, че въпросът за църковния богослужебен календар съвсем не е малозначителен и второстепенен.

Но доколкото православните новостилци все още не са дръзнали да променят и Пасхалията по подобие на Григорианския месецослов, светителят обръща повече внимание на новия стил в неговата компромисна форма – само за неподвижните празници, в какъвто вид той се практикува от новостилните поместни църкви. За него той казва: „Такъв смесен календар също не може да бъде приет от православните, защото води до нарушаване на други църковни постановления, залегнали в църковния Устав, които ние трябва свято и неизменно да спазваме, за да не изпаднем в непослушание към нашата Майка – Църквата. Новостилците грешат тъкмо с такова непослушание.“

Като разглежда обстойно всички нарушения на Типикона, до които води смесения, така наречен „новоюлиански календар“, свт. Серафим заключава: „Чрез своето пренебрежение към църковния Устав, новостилците извършват своя грях на непослушание към Църквата открито, съзнателно и дръзко.“ А на тези, които твърдят, че нарушаването на Типикона не е тежък грях, защото с това не се извършва отстъпление от догматите на Църквата, светителят припомня: „Но нали и в думите на Христа: Ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар (Мат. 18:17), не се говори конкретно за нарушаване на едни или други догматически истини на нашата вяра. Въпреки това, както свидетелствуват тези Божествени слова, ако някой от нас не окаже послушание на Църквата, отсича се от нея и попада в числото на тежко съгрешилите, защото в дадения случай му се налага (съгласно Мат. 18:17) най-строгото наказание – отлъчване от Църквата … Защото както пренебрегването на догматическите и каноническите определения води до отстъпление от Православието, така и посоченото пренебрегване на Типикона води до такова отстъпление.“

От свидетелството на самия светител Серафим не е трудно да се прецени, че той не би изпаднал „в непослушание към нашата Майка – Църквата“ и не би допуснал да попадне „в числото на тежко съгрешилите“, за да не попадне и под „най-строгото наказание“. Очевидно е, че светителят би предпочел по-скоро да окаже „непослушание“ на новостилната йерархия, която по думите му греши тъкмо с непослушание към Църквата. При тези думи могат ли новостилците да твърдят, че вярват като светител Серафим и имат ли моралното право да го канонизират за свой светец? Към това бихме добавили само, че светител Серафим има главната заслуга за осъждането на масонството от архиерейския събор на Руската Православна Задгранична Църква през 1932 г. Към най-високите степени на масонството принадлежаха хората въвели новия календар – Мелетий в Константинопол, Хризостом в Атина, Мирон в Румъния. Могат ли последователите на тяхното нововъведение да прославят със спокойна съвест светител Серафим?

 

По въпроса за икуменизма:

Нека да прегледаме някои положения от документа озаглавен „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“[2], който беше одобрен от предстоятелите на всички поместни официални църкви на предсъборното им съвещание в Шамбези, 21-28 януари (н. ст.) 2016 г. и да ги сравним с мислите на свт. Серафим, изложени в доклада му „Трябва ли Руската православна църква да участва в икуменическото движение?“, прочетен на Московското съвещание през 1948 г.

При съпоставянето по-надолу на извадките от двата документа тези от документа от Шамбези са дадени в нормален шрифт, а тези от доклада на светител Серафим са поставени в курсив.

 

Относно същността на икуменическото движение

„Един от главните органи в историята на икуменическото движение стана Световният съвет на църквите (ССЦ). Като сформирал се междухристиянски орган ССЦ, също както и другите междухристиянски организации и регионални органи като Конференцията на европейските църкви (КЕЦ) и Съветът на близкоизточните църкви, независимо от това, че не включват в състава си всички християнски църкви и конфесии, изпълняват важната задача за придвижването на единството на християнския свят.“

„Православната Църква, на която е присъщ духът на съборност и човеколюбие, в съгласие с божественото произволение ‚да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината‘ (1 Тим. 2:4), винаги се е трудила за възстановяването на единството на християните. Ето защо участието на православните в движението за възстановяването на единството на християните не е чуждо на природата и историята на Православната Църква, тъй като последователно изразява апостолската вяра и Предание в новите исторически условия.“

„… Кой стои зад икуменическото движение. Зад него стоят вековните врагове на Православната Църква – масоните … Разбира се, като разглеждаме въпроса за икуменизма, ние не бива да забравяме, че в крайна сметка в основата на икуменическото движение стоят не само вековните врагове на нашата Православна Църква, но стои бащата на всяка лъжа и пагуба – дяволът. В отминалите векове, сеейки най-различни ереси, той е искал да унищожи светата Църква чрез смесването на православните с еретиците. Такова смесване той прави и сега, като използва икуменизма с неговите неизчерпаеми масонски капитали.“

 

Относно икуменическото разбиране за „църквите“ и догмата за Църквата. Разделена ли е Църквата?

„Единството, което обладава Църквата по своята онтологическа природа, не може да бъде нарушено. Православната Църква констатира съществуването в историята на други не намиращи се в общение с нея християнски църкви и конфесии, и в същото време вярва, че нейните отношения с тях трябва да се строят на основата на най-скорошното и по-правилно изясняване от тях на цялата еклесиологическа тематика, особено в областта на учението за тайнствата, благодатта, свещенството и апостолската приемственост като цяло.“

„Съвременните двустранни богословски диалози, които води Православната Църква, също както и нейното участие в движението за възстановяване на единството на християните, се основават на нейното православно самосъзнание и дух на съборност и имат за цел постигането на изгубеното единство на християните …“

„… Тази многостранна дейност на Православната църква произтича от чувството за отговорност и убеждението, че основополагащо значение имат взаимното разбиране, сътрудничеството и общите усилия по достигането на християнското единство…“

„Православните Църкви–членове на ССЦ смятат за задължително за участието в ССЦ на това основополагащо положение на неговата Конституция, съгласно което негови членове могат да бъдат само тези Църкви и конфесии, които според Писанието признават Иисус Христос като Бог и Спасител и изповядват вярата в славимия в Троица Бог – Отец, Син и Свети Дух, съгласно Никео-Цариградския символ на вярата.“

„Ние, православните християни, изповядваме, че Църква, основана от Самия Бог за наше спасение, може да бъде наричана в строгия смисъл на думата единствено общност от истинно-вярващи християни. А да бъде наричано "църква" всяко еретическо общество, означава отсъствие на правилно разбиране за Църквата и потъпкване на нашата вяра в догмата за Църквата, изложен в деветия член на Символа на вярата. Очевидно икуменистите, изтъквайки огромната численост на т. нар. християнски църкви, влизащи в състава на икуменическото движение … придават на това количество положително значение. Но когато лъжата се проявява не в една, а в много свои разновидности, тя не се превръща в истина, а напротив – в още по-голяма степен изопачава и отрича истината. Впрочем, същността е там, че икуменистите, за съжаление и тези от православна среда, нямат правилно разбиране за Църквата. Те смятат, че към Църквата принадлежат всички, които са кръстени в Христа, и по този начин приравняват православните с еретиците, считайки и едните, и другите за тяло Христово.“

„Православните икуменисти не само че не проявяват послушание към Православната Църква, но дори открито я обвиняват в греха на разделението. Наистина, те приписват този грях както на Православната Църква, така и на инославните църкви. Но не Православната Църква, а еретиците са създавали ересите. Православната Църква до мъченическа кръв е защитавала от еретиците чистотата на православната вяра. И ако не беше тази нейна борба, то православната истина, чрез смесването ù с еретическата лъжа, би престанала да съществува, а заедно с това би изчезнала от лицето на земята и самата Православна Църква. Следователно трябва не да обвиняваме Църквата, че не се е смесвала с еретиците и се е ограждала от тях, но да я облажаваме за мъченическите подвизи на разделението, което се е налагало поради надигането на еретиците срещу нея, срещу нейните богооткровени и светоотечески истини и дори срещу Самия Бог. Това обвинение обаче показва в какъв тежък грях на дръзко самомнение и гордост са паднали православните икуменисти, присвоявайки си правото да бъдат съдии на Православната Църква.“

 

Относно начина за постигане на единството

„След успешното завършване на работата на някой богословски диалог, на всеправославно равнище се приема решение за възстановяването на църковното общение.“

„На икуменическите конференции биха могли да присъствуват православни представители единствено в случай, че организаторите на конференциите заявят пред Православната Църква от името на така наречените "християнски църкви", участвуващи в икуменическото движение, за тяхната готовност да се откажат от религиозните си заблуди и да се присъединят към нея, приемайки православната вяра. Но тези, които изцяло ръководят хода на икуменическите конференции, никога нито са правили, нито пък ще направят такива изявления, защото инославните християни дори и не помислят да се отрекат от своите ереси и да се възсъединят с Православието.“

 

Относно ползата от присъствието на православните на икуменическите конференции

„Необходимо е Православната Църква да продължава да носи своето свидетелство на разделения християнски свят … Ние се молим християните да се трудят съвместно, за да се приближи денят, в който Господ ще изпълни надеждата на Православните църкви и ще бъде‚ едно стадо и един Пастир‘ (Ин. 10:16).“

„Така, като изхожда от богословски и пастирски съображения, тя [Православната Църква] благожелателно и положително гледаше на диалога с различните християнски църкви и конфесии и на участието в икуменическото движение в най-ново време въобще, вярвайки, че по такъв начин тя носи активно свидетелство за пълнотата на Христовата истина и за своите духовни съкровища на тези, които се намират извън нея, преследвайки обективната цел – да подготви пътя към единството.“

„Не може да не се обърне внимание и на обстоятелството, колко отрицателно значение има участието на православни представители в икуменическите конференции. Самият факт на тяхното присъствие там утвърждава инославните християни в мисълта, че сякаш всички християнски вероизповедания принадлежат към едната свята съборна и апостолска Църква.“

„Ние обаче смятаме, че това присъствие съвсем не означава, че инославните християни вече са започнали да принадлежат към истинната Христова Църква. Колкото далеч от Православната Църква са били те преди това поради своите религиозни заблуждения, толкова далече остават те и сега. Присъствието на православни представители на икуменическите конференции говори само за това, че православните християни са започнали да отстъпват от своето Православие. Трудно е да се каже с какво православните икуменисти отстъпват повече от Православната Църква – дали с писанията си, или с присъствието си на икуменическите конференции. Това присъствие по своята същност е предателство спрямо нашето православно догматическо учение за Църквата, изразено в деветия член от Символа на вярата. Със самото си присъствие на еретическото събрание, което икуменистите наричат "Общоцърковна конференция", "събрание на всички християнски църкви" и "една свята Христова църква", православните представители фактически утвърждават битието на тази уж "една свята Христова църква" с всички нейни еретически заблуждения. Следователно дори без думи, дори без каквито и да е писмени изявления православните представители икуменисти със самото си присъствие … съдействат за унищожаването на нашата истинна вяра в догмата за Църквата.“

„Не бива да забравяме и това - с какво упорство и фанатизъм еретиците отстояват своите религиозни убеждения. Както показва действителността, присъединяванията на еретици към Православната Църква могат да се отнесат към категорията на единичните случаи, при това твърде редки и изключителни.“

„Православните икуменисти със самия този факт (присъствието им на икуменическите конференции – б.м., К.Т.) дават повод да се мисли, че са готови да се обединят с инославните християни въз основа единствено на вярата във въплътилия се Христос, при наличието на всички техни ереси...“

 

Трябва ли да участват православните в икуменическото движение

„Православната Църква, бидейки Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква, в дълбоко църковно самосъзнание твърдо вярва, че заема главното място в процеса на движението към единството на християните в съвременния свят.“

„Като се моли непрестанно „о соединении всех“, Православната Църква винаги е развивала диалога с отделените от нея, близки и далечни, била е първа в търсенето на пътища и способи за възстановяването на единството на вярващите в Христос, вземала е участие в икуменическото движение от момента на неговото появяване и е внасяла своя принос в неговото формиране и по-нататъшно развитие.“

„Участието в сегашните двустранни богословски диалози, за които беше обявено на Всеправославните съвещания, е в резултат от единогласното решение на всички Светейши Поместни Православни Църкви, чийто дълг е активно и постоянно да участват в тяхната работа…“

„Като не забравяме неговата същност и цели, нека всецяло да отхвърлим икуменическото движение, защото в него се крие отстъпление от православната вяра, предателство и измяна на Христа, които ние всячески трябва да избегнем…

Нашата велика Православна Църква не бива да се опетнява дори само с едно такова присъствие. Защото присъствието на нейни представители в еретическо и масонско общество, макар и само в качеството на наблюдатели, в известна степен ще бъде общение с това общество.

Затова нека да нямаме абсолютно никакво общение с икуменическото движение… Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивците (Пс. 1:1)!“

 

Съпоставката на документите е толкова красноречива, че не се нуждае от никакъв коментар. Става дума за коренно противоположни и взаимноизключващи се позиции. При това без дори да се разглеждат характерните икуменически концепции за римокатолиците като църква-сестра, богословието на двата бели дроба на християнството, кръщенското богословие и т. н., които създателите на документа съзнателно са премълчали, за да го направят по-малко спорен. При това положение имат ли морално право „православните“ икуменисти да прославят светител Серафим като светец? Вярват ли като него, приемат ли като светоотечески неговите слова? Могат ли да почитат като светец този, който безкомпромисно разобличава тяхното движение като вдъхновено от дявола и ръководено от враговете на Православната Църква? Отговорът е очевиден. Поведението им също е много красноречиво. Не бяха изминали и десет дни от канонизацията на светителя от Архиерейския събор в Москва, когато Московският патриарх Кирил осъществи безпрецедентната си среща с папа Франциск в Куба, като че за да похули веднага паметта му и да покаже истинското отношение към неговите завети на тези, които го прославят сега.

 

Част II

 

II. Кои среди се обявиха против сегашното прославление на свт. Серафим?

 

Това бяха преди всичко църковните либерали и откровените икуменисти в България и в Русия, които се намират в известно противостоене на официалната йерархия „отляво“. Някои привърженици на икуменизма в България показаха открито раздразнение и недоволство от прославлението. В две поредни излъчвания на телевизионното предаване „Вяра и общество“ се отправиха редица хули и клевети срещу светителя (включително и за нечист живот). Кампанията имаше за цел да убеди зрителите, че светител Серафим не заслужава църковна канонизация. Основното възражение срещу акта на канонизацията беше, че той е в пълно противоречие със съвременната икуменическа политика на Московската и Българската патриаршии, тъй като личността на светителя по никакъв начин не може да се впише в нея. Това възражение на църковните либерали и икуменисти е напълно основателно. Опитите на икуменическата йерархия на двете официални църкви да използва за своите църковно-политически цели името на Софийския Чудотворец като го канонизира, са съвсем некоректни. Както беше показано по-горе, той е не просто убеден противник на икуменизма, но и го подлага на богословски аргументирана критика и унищожително изобличение. Обаче от гледна точка на истинно-православните християни това не само не е пречка за почитането на архиерея сред светителите на Православната Църква, а точно обратното – то беше едно от важните основания за прославлението му от Българската Православна Старостилна Църква през 2002 година. Както е добре известно, православната вероизповед е задължително условие за прославлението на архиерей. Обвиненията, които прозвучаха от страна на либерални руски богослови, че архиепископ Серафим през целия си живот „навсякъде търсел ереси“ и с критиките си унищожил „това, което е гордостта на руското богословие през ХХ век“[3] са още едно убедително потвърждение за неговите православни възгледи.

 

III. Критичното отношение към светител Серафим на някои истинно-православни християни.

 

През 1944 г. вследствие на съветската окупация на България архиепископ Серафим и неговото паство са откъснати от Синода на РПЗЦ и нямат връзка с него. Впрочем самият Синод в края на войната за известно време практически не съществува. През 1946 г. светител Серафим преминава под юрисдикцията на Московската патриаршия. Този факт е причината някои истинно-православни християни да гледат с резерви на почитането като светец на архиепископ Серафим. Сегашната му канонизация от двете официални патриаршии беше повод да се чуят мнения, че той си е „техен“ светец и да се възприема този акт като потвърждение, че резервите към светостта му са основателни – ако не беше „техен“, не биха го прославили.

Наистина, би било много просто и ясно, ако икуменистите и новостилците прославяха само „своите“ и оставяха на нас „нашите“. Но действителността е доста по-сложна от една такава черно-бяла картина, при която бихме могли лесно да се ориентираме въз основа само на няколко формални признака. Да си припомним думите на приснопаметния йеромонах Серафим (Роуз) от известната му статия „Какво мисли Катакомбната Църква“[4]: „На пръв поглед може да изглежда изненадваща вестта от митрополит Филарет [Вознесенски], че архимандрит Таврион, който е бил катакомбен свещеник, се е присъединил към официалната църква (Московската патриаршия), без да предаде своите катакомбнически убеждения и истинското Православие. Как е възможно това? Не са ли това две напълно отделни и взаимно изключващи се църковни общности? Нима самото присъединяване към официалната църква не е предателство спрямо позициите на Катакомбната Църква? На теория нещата изглеждат така, но църковният живот често пъти не може да се побере в удобни рационални и канонически категории. Така стоят нещата и в конкретния случай.“

Московската патриаршия прослави и включи в своя месецослов през 2000-та година и след това, цяла редица новомъченици и изповедници, които по-рано, през 1981 г. бяха прославени от РПЗЦ и които бяха прекратили общението си с нея и поменаването на митрополит, по-късно патриарх, Сергий (Страгородски). Такива са: митрополит Кирил (Смирнов), архиепископ Серафим (Самойлович), архиепископ Петър (Зверев), епископ Виктор (Островидов), епископ Дамаскин (Цедрик), епископ Василий (Зеленцов) и мнозина други архиереи, свещеници и миряни. При това в разгара на борбата за свободата на Църквата някои от тези мъченици и изповедници са преценяли предателството на митрополит Сергий за толкова тежко, че са смятали както самия него, така и подчинените му йерарси и клирици за отстъпници от Христа, а тайнствата извършвани от тях за безблагодатни и недействителни. Ето какво пише например епископ Виктор (Островидов):

„Като смеси в едно във великото и най-свято тайнство на Евхаристията, въпреки Божието слово, „верните с неверните“ (2Кор. 6, 14-18), Светата Църква и борещите се на смърт с нея врагове[5], митрополитът с това свое богохулство нарушава молитвения смисъл на великото тайнство и разрушава неговото благодатно значение за вечното спасение на душите на православно вярващите. От тук и богослужението става не просто безблагодатно, поради безблагодатността на свещенодействащия, но то става и мерзост в Божиите очи, а затова и извършващият го и участващият в него подлежат на двойно осъждане.“

Въпреки това, през 2000 г. МП прослави този изповедник, който я смяташе за безблагодатна земна организация. Мощите му бяха разкрити и пренесени в женския манастир „Преображение Господне“ в град Киров и сега са изложени там за поклонение. Трябва ли поради факта, че МП си присвоява паметта на тези мъченици и изповедници, ние да се чувстваме неудобно и да се откажем от тяхното почитание? Напротив, би следвало да разобличаваме лукавството на сергианството, за което е особено важно да включи в своя „пантеон“ изповедниците, просияли в борбата за свободата на Църквата.

По същия начин за привържениците на икуменизма е особено важно да включат в числото на „своите“ светци праведници като светител Серафим, просияли в борбата срещу икуменическата ерес и модернистичните отклонения от светоотеческата вяра. Така водачите на отстъплението смесват лъжата с истината, объркват понятията, използват авторитета на борците за чистотата на вярата, за да объркат църковния народ и да преодолеят съпротивата му срещу тяхното предателство на вярата. С прославлението на Софийския Чудотворец те сякаш искат да кажат: ето ние прославяме такъв борец за чистотата на вярата – как може да си мислите, че ние ще предадем вярата?

Но все пак – поставя се въпросът за светител Серафим – не е ли отстъпил той от своята принципна позиция с преминаването си в средата на 40-те години на ХХ век под юрисдикцията на Московската патриаршия? Що се отнася до икуменизма и новостилието, въпросът изобщо не стои. По това време МП не само страни от икуменическото движение и не участва в него, но го и осъжда. Самият светител Серафим изнася своите известни доклади против икуменизма и против новостилието на Московското съвещание през 1948 г., след като е преминал в патриаршията. Но как стои въпросът със сергианството – нали той се подчинява на патриарх Алексий?

В това отношение трябва внимателно да отчитаме конкретните исторически условия. През 40-те години на ХХ век, по време на Втората световна война и непосредствено след нея, съветските власти дават известна свобода за развитие на църковния живот, който започва да се възстановява. Благодарение на тази относителна свобода лично светител Серафим остава непричастен към греховете на сергианството – той никога не е сътрудничил на съветските служби в разрушаването на Църквата и ограничаването на нейната свобода, никога не е допускал подчиняването на вътрешния църковен живот в угода на съветските власти, никога не е сътрудничил на властите в постигането на техни политически цели, никога не е произнесъл дори и една похвална дума за комунистическия режим. Да, трябва да се каже, че той е имал тази относителна свобода и никога не е бил подложен под натиска на репресивния апарат. Такива са били именно историческите условия до края на 40-те години на миналия век и конкретните условия, в които той самият се е намирал през относително краткото време на тези четири-пет последни години от своя живот. И когато този период завършва и срещу светителя се набелязват първите репресивни мерки – лишаване от длъжността му в България и отзоваване в Съветския съюз, което обикновено завършвало със заточение в отдалечен манастир или изпращане в лагер – той се преставя в Господа. От дистанцията на времето, от информацията, която имаме днес, от публикуваните архивни документи, пък и от самото историческо развитие след това, можем да кажем, че надеждите на светител Серафим за по-нататъшно разширяване на църковната свобода в Русия и възможностите за мисионерска работа сред руския народ остават неоправдани. Очакванията му, че промяната в църковната политика на съветските власти ще остане трайна и положителните тенденции ще се задълбочат, остават излъгани. Тези негови надежди и очаквания са били важен фактор за вземане на решението му да се присъедини към Московската патриаршия. Те не се осъществяват. Положителните тенденции се оказват само временни тактически отстъпления на атеистичния режим, който скоро след това отново започва да ограничава църковния живот. Наистина, надеждите и очакванията на светител Серафим не се осъществяват. Но трябва да отбележим, че не подлежи на никакво съмнение абсолютната чистота и безкористност на мотивите, от които той се ръководи в своите решения и действия. И в крайна сметка не подлежи на съмнение неговата святост, потвърдена от Самия Бог чрез неизмеримата благодатна помощ, която непрекъснато се излива по застъпничеството на Софийския Чудотворец над вярващите, които се обръщат с молитва към него.

 

 

четец Константин Тодоров

 

 

 

–––––––––––

[1] Свт. Серафим Софийски Чудотворец беше прославен от Българската Православна Старостилна Църква на 26 февруари (н. ст.) 2002 г.

[2] Този документ беше подготвен за приемане (и приет с незначителни изменения) от т. нар. „Всеправославен събор“, който се проведе на остров Крит през месец юни 2016 г. Тук приложените извадки от документа са според текста му, публикуван на официалния сайт на Московската патриаршия – http://www.patriarchia.ru/db/text/4361154.html

[3] Тези думи произнесе известният д-р протодякон Андрей Кураев в предаването „Вяра и общество“ от 20 февруари тази година, в което беше включен от Москва. Известният либерален богослов имаше пред вид преди всичко критиката на светител Серафим на либералните течения сред руското богословие в края на ХIХ век и първата половина на ХХ век и особено на „достиженията“ на някои представители на Парижкия богословски институт „Свети Сергий Радонежки“. Друг автор преди време писа, че светител Серафим „стъпкал с грубите си монашески ботуши филигранното изделие“ на отец протойерей Сергий Булгаков – еретическото му учение за София Премъдрост Божия.

[4] What Does the Catacomb Church Think? - In: The Orthodox Word, No. 96 (1981) pp. 21-23.

[5] Епископ Виктор има предвид разпореждането на митрополит Сергий на богослуженията да бъдат споменавани съветските власти.