Казанският и Свияжки митрополит Кирил (Смирнов)

За да се умиротвори Църквата, митрополит Сергий трябвало също така да се установи и ограничи в действителните рамки на своите правомощия. Митрополит Кирил посочил съществената разлика в правоприемството между избрания от епископите митрополит Петър като местопазител и назначения от него митрополит Сергий, който можел да бъде смятан само за личен пълномощник на местопазителя. Но дори и да се допусне, че разполага с всички права на назначилия го, самото съществуване на митрополит Петър, който ясно заявил, че не се отказва от поста си на местопазител, ограничавало заместника в тяхното упражняване. Противното би означавало да има двувластие, две лица, които могат да упражняват в пълен обем правата на патриаршески местопазител едновременно. Митрополит Кирил също така открито изобличил заместника в незаконно похищаване на правата на местопазителя, което той започнал да прави още в първия период на своето управление. Той писал:

„Много ме смути навремето Вашето писмо до митрополит Агатангел, на когото писахте на 17 (30) април 1926 г. между другото и следното (подчертано е от мен): ‘С писмо от 22 април митрополит Петър (в Москва ми разрешиха да обменя с него писма по повод на Вашето послание) напълно определено ми заяви, че той смята задължително за себе си да остане местопазител, макар и да не беше на свобода, а «назначеният от него заместник да носи своите задължения до завършването на делото» на митрополит Петър. Разбира се – продължавате Вие – ако Вашите (т. е. на митрополит Агатангел Преображенски) претенции за местопазителството бяха очевидни и безспорни за всички, то аз (митрополит Сергий Страгородски) нито за минута не бих се поколебал да Ви предам управлението, независимо от нежеланието на митрополит Петър.’ С това заявление, Владико, Вие пръв от всички се проявихте като идеолог на едно повече от свободно отношение към 15-то правило на Двукратния събор и на другите правила, на основание на които щедро раздавате запрещения на отказващите да Ви се подчинят, именно защото Вашите претенции за равно и даже по-високо положение в сравнение с местопазителя, не са безспорни и очевидни за всички.“1

С този цитат митрополит Кирил посочил на Нижегородския митрополит причината, поради която не можел да очаква и нямал моралното право да изисква подчинение на себе си, тъй като самият той не само не се съобразявал с властта на действителния първи епископ на страната, но и в действията си се поставял над него. Оттук следвал изводът, че „каноничните“ наказания, наложени от него и Синода му нямат действителна стойност и сила и изповедниците, репресирани от властите могат да не се съобразяват с тях. Митрополит Кирил показал по този начин, че заместникът нарушава не само духа на църковните канони, но и тяхната буква. Той посочил несъстоятелността на една от основните тези на митрополит Сергий – че неговата власт е законна и канонична, че той не е нарушил нито каноните, нито догматите на Църквата и поради това всички му дължат подчинение. Относно отношението на митрополит Сергий към духа на каноните митрополит Кирил писал:

 „Забравянето на духа на тези правила, впрочем, намира израз и във Вашата постоянна склонност да поставяте своята дейност в непосредствена връзка с името на покойния патриарх. Авторитетът на Светейшия, разбира се, има за всички нас огромно значение. Обаче, ако Вие ‚знаехте своята мяра’ и действахте в духа на светите канони, щяхте да бъдете по-сдържан и да не се позовавате постоянно на този авторитет, така да се каже, през главата на митрополит Петър, от когото сте получили своите правомощия; изпросването на съгласието на митрополит Петър за Вашите мероприятия от изключителна важност трябва да бъде за Вас и за Църквата свидетелство, че Вие наистина не отстъпвате от линията на действие на Светейшия патриарх. Патриаршеските пълномощия преминаха от патриарха непосредствено към митрополит Петър, а не към Вас и Вие следва да спазвате по отношение на него задължителното за всички нас смирение. Колкото и да подчертавате строгостта на каноните, на които се позовавате за изобличаване на непослушните към Вас, Вашите тълкования правят малко впечатление както на непослушните, така и на цялото църковно общество, което напълно престана да се доверява на диалектическата каноника2, развита от Вас до ужасяващи размери с появата на обновленството.3 Спомнете си как въз основа на каноническия буквализъм учредителният, така наречен, Събор през 1923 г. осъди патриарха не само на лишаване от сан, но и от монашество. Затова не злоупотребявайте, Владико, с буквата на каноническите норми, за да не останат у нас от светите канони само канони.“4

„[…] Вие със Синода възприемате отрицателното отношение към Вашата дейност по църковното управление като отрицание на самата Църква, на нейните тайнства и на цялата нейна святост. Ето защо Вас така Ви изумява това, че като се въздържам от извършване на литургия с Вас, аз не смятам, както себе си, така и Вас, за стоящи извън Църквата. ‘За църковното мислене такава теория е напълно неприемлива – заявявате Вие – това е опит да се запази лед върху горещ котлон.’ Ако в дадения случай от моя страна има опит, то той не е за запазване на лед върху горещ котлон, а да бъде разтопен ледът на диалектически-книжническото ползване на каноните и да бъде запазена светинята на техния дух. Аз се въздържам да служа литургия с Вас, не защото тайната на Тялото и Кръвта Христови няма да се извърши при нашето съвместно служение, а защото приобщаването от Господнята Чаша би било за нас двамата за съд и осъждане, тъй като нашето вътрешно настроение, смущавано от нееднаквото ни разбиране за църковните взаимоотношения, ще ни отнеме възможността в пълно спокойствие на духа да принесем ‘милость мира, жертву хваления’. Ето защо аз отнасям своето въздържане (от евхаристийно общение – б. м., м. В.) в цялата му пълнота само към Вас и към единомислените с Вас архиереи, но не и към редовото духовенство и още по-малко към миряните. Много малко са съзнателните идеолози на Вашата църковна дейност сред редовото духовенство. Мнозинството от тях остават послушни към Вас, така да се каже, по инерция и няма да се смутят в случай на необходимост да се изповядат пред мен, да ме изповядат и да се причастят с мен, без да намесват в това моето отношение към Вас и Вашето към мен. С приемането от такъв свещеник на последно причастие аз ни най-малко не подривам моята, както я наричате, позиция. Разбира се, ако ми се случи да се натъкна на някой от идеолозите на Вашата дейност […], то моят мир ще се върне при мене и аз ще си умра с него без причастие, но с изповядването на тази църковна истина, грижата за която (а не мнението на други хора, както Вие предполагате) ме принуди да напиша моето майско съждение и настоящия отзив на Ваше Високопреосвещенство.“

Тези редове били важно уточнение към първото писмо на митрополит Кирил. Тук той ясно изложил светоотеческия критерий за евхаристийното общение – единомислието във вярата. Пълна противоположност на тази светоотеческа широта, демонстрирана от Казанския светител, била църковната политика на митрополит Сергий спрямо неговите опоненти. Той ги обявявал за отпаднали от Църквата, налагал забрани за свещенодействие, лишаване от свещен сан. Тези наказания нямали канонично значение за изповедниците, но имали практическо значение, тъй като след тях следвали репресии от страна на властите. Синодът на митрополит Сергий стигнал до наистина крайни мерки дори срещу миряните, като постановил да не се служи в никакъв случай, „дори и при усилена молба от страна на родствениците“, опело за починал в общение с йосифлянските архиереи. Венчанията, извършени в „разкола“ трябвало да бъдат „възпълвани“ с църковно благословение и прочитане на заключителната молитва от чина. За кръстените било постановено повторно да се извършва тайнството миропомазване. По този повод митрополит Кирил обърнал внимание на заместника на местопазителя, че това „препомазване“ се извършвало върху кръстени, които вече са били помазани със същото свето миро, „с което помазват и послушните на Вас свещеници“. Всички тези разпоредби на сергиевия Синод Казанският светител нарекъл „загуба на духовно равновесие“. Писмото на свещеноизповедника завършвало така:

„Като не отричате известна справедливост на моите преценки, Вие ме убеждавате до призная поне ‘излишната прибързаност на моя разрив с Вас и да отложа въпроса до съборно решение’. Междувременно в обръщението си към Преосвещените епископи за това, че е дошло благоприятно време да бъдат отменени клетвите на събора от 1667 г.5, Вие заедно със Синода признавате, че ‘да се чака за този казус провеждането на нов Поместен събор е равносилно почти на отказ от решаването на въпроса’. Значи към такъв отказ Вие призовавате и мен с предложението да чакам съборно решение и така да не преча на врастването в църковния живот на един незаконен ред, тъй че той да натрупа такава давност, при която възможността за съществуване на някакъв друг църковен ред да стане вече предание. Разбира се, аз нямам формални пълномощия да Ви въздействам в случай, че Вашата общоцърковна дейност се отклонява от пътя, който трябва да следва. Но вие не можете да отречете моето нравствено право да постъпя така в дадения случай. Вие знаете добре, че с въпроса за местопазителството моето име е свързано много повече отколкото Вашето. В писмото си до митрополит Агатангел от 17 (30) април 1926 г., говорейки за специалното разпореждане, оставено от Светейшия патриарх в случай на неговата смърт, Вие пишете между другото и следното: ‘Достатъчно е да си припомним, че там (в разпореждането – б. м., м. В.) като приемник на патриарха безусловно се назначава само митрополит Кирил. Ваше Високопреосвещенство и митрополит Петър са назначени условно: «ако не може да бъде митрополит Кирил». Това означава, че ако при кончината на Светейшия бяха присъствали в Москва и тримата кандидати, то властта безспорно би попаднала в ръцете на митрополит Кирил. Тъй като нито той, нито Вие можехте да приемете властта, прие я митрополит Петър.’ Макар че ‘в разпореждането на Светейшия няма нито дума за това, митрополит Петър да приеме властта само временно, до завръщането на по-старшите кандидати’, самият митрополит Петър, както се вижда от неговото послание до архипастирите, пастирите и всички чеда на Руската Православна Църква от 19 декември 1926 г. (1 януари 1927 г.), като възнамерявал да предаде изпълнението на задълженията на патриаршески местопазител на митрополит Агатангел, по някаква причина ‘очакваше да изясни въпроса за окончателното предаване на тези задължения след завръщането на Високопреосвещения митрополит Кирил, на когото срокът на заточението изтичаше през март-април’. Защо митрополит Петър е намирал за необходимо да изясни този толкова важен въпрос с участието на митрополит Кирил, това той, разбира се, ще Ви обясни по-добре от мене, ако Вие не откажете да изпълните моята усърдна молба и да предадете целия материал, съставящ настоящата ни преписка, на усмотрението на патриаршеския местопазител, Високопреосвещения Крутицки митрополит Петър като на действително първия епископ на страната.

На Ваше Високопреосвещенство всегдашен богомолец,

Грешният Кирил, митрополит Казански и Свияжки.

Гр. Енисейск, ул. ‘Фефелов’ № 52

10-12 ноември 1929 г.“

Само един месец по-късно, през декември 1929 г., от мястото на своето полярно заточение митрополит Петър написал пространно писмо до митрополит Сергий, в което изразил отрицателното си отношение към провежданата от заместника му, без негово знание и съгласие, политика. Когато писал това писмо, митрополит Петър разполагал с майското писмо на митрополит Кирил до неговия заместник.6 Без да се позовава открито на него, очевидно за да не предизвика нови репресии срещу Казанския светител, той развил своята позиция, която напълно съвпадала с тази на митрополит Кирил. На 2 (н. ст.) януари 1930 г. митрополит Сергий написал отговор на второто писмо на митрополит Кирил. Не може да се каже дали по това време той вече е бил получил писмото на митрополит Петър от месец декември 1929 г., в което местопазителят критикувал неговата политика и посочвал необходимостта от отмяна на промените в църковния живот, които служат за съблазън на вярващия народ. Но така или иначе, митрополит Сергий нямал намерение да се съобразява с каквито и да било препоръки в тази посока, дори и с такива, които идвали от назначилия го местопазител и които за него, всъщност, трябвало да имат характер на разпоредби, а не на пожелателни препоръки. Факт е, че няколко месеца по-късно, когато получил от митрополит Петър второ и дори трето писмо вече в административно-разпоредителен тон, той не се съобразил с тях и не им отговорил. Митрополит Сергий се съобразявал с разпорежданията, които идвали от ГПУ. Да промени църковната си политика, диктувана оттам, означавало да се изправи срещу съветската власт в защита на Църквата с всички произтичащи от това последствия. Той съвсем нямал подобни нагласи и не за това положил толкова усилия, докато заеме позицията на управляващ патриаршеската Църква. Нижегородският митрополит продължил твърдо по отдавна избрания път.

В отговора си до митрополит Кирил той с познатата ловкост оспорвал аргументите на свещеномъченика и продължавал да настоява, че митрополит Петър му е предал своите правомощия в пълен обем и без никакви ограничения. След това в характерния си стил отправил редица обвинения към митрополит Кирил, които се обединявали около едно основно, отправено от него и в предишното му писмо – това, че Казанският светител бил солидарен с изповедниците, които се отделили от неговото църковно управление в „разкол“ и също като тях прекратил общението си с него. Заслужава да се отбележи, че в това писмо митрополит Сергий се върнал към едно от основните си обвинения срещу своите църковни опоненти, което залегнало като основна теза в неговата Декларация и в цялостната му идеологическа доктрина: в Съветския съюз няма преследвани заради вярата, а има духовни лица, репресирани по политически причини. Мнозина изследователи през годините са се опитвали да обяснят защитаването от митрополит Сергий на тази, очевидна за всички неистина, с натиска на репресивните органи върху него. Но ето че сега, без никаква принуда, той използвал тази теза като политически донос срещу своите църковни опоненти: той твърдял, че тези, които се обявяват срещу неговата църковна политика всъщност са мотивирани политически и са срещу съветската власт:

„Мнозина въставаха срещу обновленството, не защото то беше църковно безчиние, а защото то „призна“ съветската власт. Неслучайно и сега някои питат каква е разликата между нас и обновленците, след като ние сме „за съветската власт“.7

Този откровен политически донос не бил предизвикан с нищо от страна на митрополит Кирил. Казанският изповедник избягвал много внимателно всичко, което можело да даде повод на властите за политически обвинения към него и Църквата. Именно затова той ограничавал полемиката до кръга на каноничната проблематика. Той никога не коментирал Декларацията на сергиевия Синод, а ето че митрополит Сергий сам напомнял за нея: „Като главен мотив за отделянето служи нашата Декларация.“8 Един толкова обигран полемист като Нижегородския митрополит не казвал случайни неща. Внушението, предназначено за митрополит Кирил, в случая било ясно: „Ето към какви хора се присъединявате – политически противници на властите …“ 

В писмото си митрополит Сергий открито отказал да предаде преписката между него и митрополит Кирил на съда на действителния глава на Църквата, митрополит Петър. Аргументацията му била не само несъстоятелна по същество, но и некоректна:  

„Вашето желание делото Ви да бъде предадено на съда на митрополит Петър само повтаря печалния опит на почти всички наши най-нови дисиденти, без да изключваме и тези, които (като, например, григориевците) започнаха с противодействие лично на митрополит Петър. На всички тези опити да се укрият от властта на действащия зад авторитета на отсъстващия аз обикновено отговарям с Христовите слова: „който приема когото Аз пратя, Мене приема“ (ср. Йоан 13, 20) и обратно. Признаващият авторитета на владиката местопазител признава и съда на този, на когото местопазителят временно е предал управлението. А който не иска да признае последния, няма да се подчини и на самия местопазител, ако неговото разпореждане по някаква причина бъде за него нежелателно.“9

Използването на Христовите слова в случая било напълно неуместно и нелепо. Те се отнасят за самия Христос и избраните от Него апостоли. Отношенията между местопазителя и заместника съвсем не били такива. Вторият съвсем нямал тази преданост и любов, каквато имали апостолите. Няколко стиха преди това Господ казва: „няма слуга по-горен от господаря си, нито пратеник по-горен от оногова, който го е пратил. Ако знаете това, блажени сте, кога го изпълнявате.“ (Йоан 13, 16-17) Митрополит Сергий твърдял, че е равен на местопазителя, а всъщност се поставял над него и заграбвал властта над Църквата. Но най-невярното в случая било, че той е единомислен с „пратилия“ го – митрополит Петър. Той знаел много добре, че истинският първи епископ не би одобрил нито едно от наказанията, налагани с лекота от него на изповедниците на вярата и това била истинската причина да не му предава съда, а да го похищава за себе си.

Писмото завършвало с Постановление със следните разпоредби:

 

  1. „Преосвещеният Казански и Свияжки митрополит Кирил да бъде предаден на съда на Събора на архиереите по обвинение във встъпване в общение с общество, отделило се от законното църковно свещеноначалие и образувало разкол и в подкрепа на споменатия разкол със своя пример, слово и писания (нарушение на Апостолски правила 10, 16 и 31 и аналогичните); в демонстративен отказ от приемане на Светите Тайни в православните храмове (8 Апостолско правило, 2 на Антиохийския събор) и в отказ да се подчинява на законния заместник на патриаршеския местопазител и да има общение с него (15 правило на Двукратния събор и аналогичните).

 

  1. С цел да бъдат освободени Преосвещените викарии, клирът и миряните на Казанската епархия от каноническа зависимост от митрополит Кирил, а също и с цел да бъдат ограничени по-нататъшни, нарушаващи църковния ред дейности, на този митрополит, да бъде освободен от управлението на Казанската епархия и отправен на покой с правото да свещенодейства с разрешение на местните епархийски архиереи.

 

Свещенодействието в съслужение с митрополит Кирил се разрешава на православните свещенослужители само при условие, че митрополит Кирил поменава православен архиерей. На Преосвещения Кирил да бъде определен краен срок до 15 февруари 1930 г., за да изрази каноническо послушание и отказ от общение с разколниците. Ако до посочената дата не постъпи заявление от страна на митрополит Кирил с такова съдържание, настоящото постановление да се смята за влязло в сила от датата, с която е подписано по-долу.

2 януари10 1930 г.“11

 

Дори ако към датата на издаването на това постановление митрополит Сергий все още не е бил получил писмото на митрополит Петър, с което местопазителят настоявал да отмени всички свои църковни мероприятия, нарушаващи мира и да се върне към предишния курс на управление, то към посочения краен срок, даден на митрополит Кирил, той вече е бил запознат с него. По това време митрополит Петър вече пишел до него второ писмо със същия призив. Въпреки това заместникът не отменил постановлението, с което обявявал за лишен от катедрата му първия посочен от патриарх Тихон кандидат за глава на Руската Църква. Това било поредната проява от страна на Нижегородкия митрополит на игнориране на волята на първия епископ и узурпация на властта над Църквата. В краткия си отговор от 30 януари 1930 г. митрополит Кирил писал:

„Категоричният Ви отказ да предадете нашата преписка за разглеждане от страна на местопазителя митрополит Петър и предупредителното постановление за освобождаването ми на покой свидетелстват за пълната безнадеждност за Православната Църква Вие да се върнете от пътя на узурпация на църковната власт, по който се движите вече почти три години.“12

С оглед на това той заявил на митрополит Сергий:

„От предходната наша преписка Вие знаете, че при създаденото от Вас църковно положение аз не мога да приема за задължително за себе си нито едно Ваше църковно-административно разпореждане и поради това и след 2 януари, и след 15 февруари, ако бъдем живи и даде Господ, в делото на нравствено-архипастирското служение на светата Църква, което в своето вътрешно съдържание се определя не от писането на резолюции и укази, а от християнското душепастирство (1 Пет. 5, 2-3), аз си оставам както и преди Казански и Свияжки митрополит за всички чеда на Православната Църква, които не споделят възгледите Ви за Вашите църковни пълномощия и за пътищата на осъществяване от Църквата на нейното призвание в този свят, защото тези възгледи нарушават Църковната истина и изкривяват нейното православно лице.

В името на тази истина и на достойнството на Православната Църква, изпълнявайки своя архипастирски дълг, аз се реших да издигна своя глас, но Вие използвахте това само като предлог за разправа с мен. В този живот едва ли ще дочакаме с Вас Съборен съд. Бог да съди между нас! При временна невъзможност за връзка с центъра на църковната власт редът на църковния живот по места се определя от известния ноемврийски указ, издаден от патриарха.

Осведомяването на митрополит Петър за случилото се сега възлагам изцяло на Вашата отговорност.

Грешният Кирил, митрополит Казански и Свияжки
30 януари 1930 г.
с. Каргино, Енисейски район“

В това последно писмо митрополит Кирил вече говори, че възгледите на митрополит Сергий „нарушават Църковната истина и изкривяват нейното православно лице“. Тази оценка се различава съществено от разбирането му, изложено в писмото от месец май 1929 г., когато той все още смятал, че деформациите в църковното управление са личен грях на временно управляващия, който не променя с нищо православния характер на управляваната от него структура. През месец януари 1930 г. той вече споделял виждането, че възгледите и начинът на управление на Църквата от страна на Нижегородския митрополит пораждат вероизповеден проблем. Вероятно поради това митрополит Кирил вече не само не приемал за задължителни разпорежданията на митрополит Сергий, включително и последното – за снемането му от управлението на Казанската епархия, но вече изобщо не го признавал за център на църковната власт. Това означава позоваването на указ №362 от 7/20 ноември 1920 г. и думите „при временна невъзможност за връзка с центъра на църковната власт“. Казанският митрополит признавал вече за такъв център само самия местопазител, с когото нямало връзка поради изолацията му в полярното заточение. Указ №362 предвиждал в такива случаи епархиите да преминават на самоуправление или, където е възможно, да изграждат регионални центрове на управление. На базата на този указ обосновавала независимото си съществуване и Руската Православна Църква зад граница. С тази еволюция във възгледите си митрополит Кирил се приближил плътно до позицията на йосифляните още в самото начало на 30-те години. В следващите години той вече разсъждавал и по въпроса доколко са благодатни извършваните от митрополит Сергий и подчинената му йерархия тайнства и оставил интересни коментари по този повод. 

Следва продължение...


1 ]  Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, С. 542.

2 ]  „Диалектическа каноника“ – с тази находчива квалификация митрополит Кирил характеризирал манипулативния начин на използване на каноните от митрополит Сергий, за когото те не били нищо повече от средство за утвърждаване на собствената му църковна власт и за постигане на църковно-политически цели.

3 ]  Тук митрополит Кирил деликатно напомнял за отпадането на Нижегородския митрополит в обновленския разкол през 1922 г. При приемането му обратно от патриарх Тихон, след принасяне на покаяние, мнозина епископи, които се съмнявали в искреността на митрополит Сергий, настоявали той да не бъде приеман в същия сан, който имал преди това.

4 ]  Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004,  Сс. 542-543.

5 ]  Произнесени срещу старообрядците.

6 ]  Копие от него му било предадено заедно с още редица други документи, отнасящи се до актуалния църковен живот, от пратеник на епископ Дамаскин (Цедрик), който успял да стигне до него в полярното селище Хе през лятото на 1929 г.

7 ]  Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, С. 552.

8 ]  Пак там.

9 ]  Пак там, с. 553.

10 ] Датировката на писмото очевидно е по нов стил. Малко по-късно в свое писмо до друго лице митрополит Кирил пише, че е получил писмото с постановлението на митрополит Сергий „в деня на свети Василий Велики“, т. е., 1 януари (14 януари, ст. ст.) 1930 г.

11 ] Цитира се по: Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, С. 552.

12 ] Пак там, с. 325.