Казанският и Свияжки митрополит Кирил (Смирнов)

През есента на 1926 г. била предприета инициатива от епископ Павлин (Крошечкин) да бъдат проведени тайни избори за патриарх, като бъдат събрани мненията на възможно най-голям брой епископи. Те трябвало да бъдат посетени от тайни куриери, които да съберат техните гласове. В запазените документи и сведения, относно тази инициатива има много неизяснени и подозрителни места. Това се отнася както до обстоятелствата на осъществяването ѝ, така и особено до последствията от нея. Някои изследователи смятат дори, че това вероятно е била провокация, устроена от ГПУ или най-малкото специалните служби са знаели от самото начало за действията на инициаторите и са ги следели внимателно.1

Мотивите на епископ Павлин (Крошечкин) за организирането на тайните избори били, че липсата на сведения за местоположението и здравето на митрополит Петър, липсата на връзка с него поставяли под въпрос възможността за канонична приемственост на висшето управление на Руската Църква. Наистина, при внезапна смърт на местопазителя, правомощията си губел и назначеният от него временен заместник, митрополит Сергий. Все пак оставали другите двама кандидати за длъжността на местопазителя, определени от патриарх Тихон – митрополитите Кирил и Агатангел, които били в заточение. Но перспективата да бъде избран признат от всички православни епископи патриарх изглеждала възможно най-доброто решение за стабилизирането на църковното управление. Изборът на патриарх безспорно би повлиял и твърде ободряващо и въодушевяващо на вярващия църковен народ. Но реалистично ли било да се очаква, че това можело да се осъществи? Такава мащабна инициатива би ли могла да остане скрита от ГПУ, да бъдат надхитрени чекистите – професионални конспиратори още отпреди революцията? В нелегалната дейност архиереите и изобщо църковните хора изглеждали пред тях като несръчни аматьори. Както пише отец Михаил Полски: „С една дума нашите хитрини им бяха забавни“.2

Първоначално епископ Павлин посетил митрополит Сергий в Нижни Новгород и го запознал с идеята си, като посочил и най-подходящия според него кандидат – Казанския митрополит Кирил. Митрополит Сергий отговорил уклончиво, че не би могъл лично да инициира такъв избор, за това би трябвало да има обръщение на епископите до него. Скоро след това епископ Павлин му представил обръщение, подписано от трима епископи. Митрополитът отново отклонил предложението с мотива, че три подписа не са достатъчни. Той изтъкнал, че за да се ангажира с обръщение към йерарсите (а такова било необходимо на епископ Павлин, за да се легитимира пред посещаваните архиереи), е необходимо да има обръщение с повече от половината подписи, примерно, между двадесет и тридесет. Това означава, че към онзи момент останалите на свобода неотклонили се в различни разколи епископи, които биха могли да изразят мнението си, вероятно са били не повече от 50-60 души.

След този разговор епископ Павлин съставил текст на обръщение до митрополит Сергий и започнал да обхожда с него архиереите. Текстът предполагал йерарсите да подкрепят издигането само на кандидатурата на митрополит Кирил като най-малко спорна и консолидираща. Някои от архиереите, на които било предложено да се подпишат, изказали мнение, че не е редно да се правят избори само с една кандидатура, но всички били съгласни с необходимостта от избор. Повечето определено се изказали в подкрепа на кандидатурата на митрополит Кирил. За сравнително кратко време били събрани двадесет и четири подписа. Единият от подписалите се епископи наскоро се бил завърнал от Соловецкия концлагер. Той разказал на епископ Павлин, че независимо от неговата инициатива, архиереите в лагера обсъждали този въпрос и единодушно решили, че е необходимо да бъде избран патриарх и най-подходящ за това е митрополит Кирил. Той дал за това на епископ Павлин писмено уверение, подписано от него. С отчитането на мнението на соловецките епископи броят на йерарсите, подкрепящи инициативата, при всички случаи надхвърлял тридесет.

Интерес представлява въпросът защо митрополит Сергий не блокирал категорично още в самото начало инициативата на епископ Павлин? При всички случаи тя не била в негов интерес. В момента той управлявал Руската Църква и един успешен избор на патриарх означавал временният заместник да загуби положението и правомощията си. Само няколко месеца по-рано, през лятото на същата 1926 г. той доста ловко и с прилагането на много некоректни похвати успял да задържи властта в ръцете си, като принудил митрополит Агатангел (Преображенски) да се откаже от законните си права да встъпи в правомощията на патриаршески местопазител. Наистина, митрополит Сергий отговорил уклончиво на епископ Павлин, поставил условия, но не го спрял. Без съмнение, митрополит Сергий е можел да направи това. С присъщото му ловко манипулиране с каноните, той не би се затруднил да намери достатъчно „канонични“ основания. И все пак, не го направил. Нещо повече, след като му били представени събраните подписи под обръщението към него, той написал от своя страна тайно обръщение към православните епископи, с което епископ Павлин и още трима негови сътрудници започнали да обхождат руските архиереи вече за същинското гласуване. Един толкова опитен човек като митрополит Сергий не можел да не си дава сметка какви биха били последствията, ако стане провал и в ГПУ научат за тайните избори. Както и, че практически е невъзможно да бъдат обходени толкова много архиереи и всичко това да бъде запазено в тайна при тоталното следене от страна на съветските служби и при множеството информатори, внедрени в църковните среди. Но дори и да се допусне, че това би било възможно, в крайна сметка изборът се провеждал не, за да бъде пазен и след това в тайна. Избраният патриарх трябвало да бъде обявен. Лесно е да се съобрази каква реакция би следвало да се очаква от страна на властите и какви биха били последствията за организаторите на конспирацията. А с участието си, макар и то да било неохотно, като управляващ Църквата, с когото всичко било съгласувано, Нижегородският митрополит нямало как да не бъде квацифициран като един от главните организатори. Да се изложи на почти сигурна репресия като „контрареволюционер“, за да организира избора на митрополит Кирил за патриарх и така да се лиши от управлението на Църквата – това митрополит Сергий би могъл да направи само, ако е бил готов съзнателно да жертва себе си за благото на Църквата. Нито преди, нито след това през дългата си църковна кариера той не показал някога такава склонност. Напротив, митрополит Сергий винаги избягвал опасността да се конфронтира със силните на деня и по-скоро много умело действал така, че да впише линията си на поведение в тенденциите, които задавала политиката на властта. Ако в този случай той съдействал въпреки желанието си на инициативата на епископ Павлин, това може да означава само, че той не се опасявал от особен риск да се конфронтира със съветската власт. Нещо повече – ако той се съгласил да съдейства в пълно противоречие със собствения си интерес, трябва да е имал много сериозни причини за това. Едната от тези причини била стремежът на митрополит Сергий да запази авторитета си пред епископата. Към момента този авторитет бил висок, мнозинството от епископите го подкрепяли, впечатлени от твърдостта, с която той се противопоставил на григориевския разкол през пролетта на 1926 г. Но все пак този фактор не можел да бъде доминиращ за Нижегородския митрополит. На първо място той държал да избегне всеки повод за конфронтация с властите и да установи добри отношения с тях. По същото време, докато епископ Павлин и помощниците му събирали подписите, заместникът на местопазителя водел преговори с Евгений Тучков за условията на легализацията на Църквата. От по-късни негови изявления се вижда, че митрополитът хранел големи надежди, че ще успее да се договори с представителите на ГПУ, дотолкова, че се надявал да има възможност през лятото на следващата 1927 г. да се проведе Събор, на който да бъде избран и патриарх. Изглежда, че този оптимизъм не е бил неоправдан. За митрополит Сергий възможността да се договори с ГПУ била съвсем реална. Като опитен човек той си давал ясна сметка при какви условия може да стане това – при приемане на условията, поставени от ГПУ. От страна на ГПУ винаги водели преговорите от позиция на силата и договарянето с тях означавало приемане на техните условия. Както пише о. Михаил Полски: „Властта всичко взема и нищо не дава“. Разбира се, митрополит Сергий се е надявал на своята дипломатическа ловкост да успее да постигне все пак някакви по-добри условия, така че капитулацията да може да бъде представена като победа и той да запази лице пред епископата. Но задължително за него било преди всичко да бъде постигната договореност на всяка цена. Сводките на ГПУ от това време потвърждават неговата готовност. В „Обзора за политическото състояние на СССР за ноември 1926 г.“ е записано: „Митрополит Сергий […] беше склонен да предприеме мерки за легализация на управляваната от него църква при условия, приемливи за съветското правителство […].“3

Тук е уместно да отворим скоба, за да обърнем внимание на един важен факт. В оценките за дейността на митрополит Сергий в средите на антисергиански настроените изследователи и до днес преобладава мнението, че през първия период от своето управление (декември 1925 г. – декември 1926 г.) митрополит Сергий се ръководел от принципни съображения, спазвал съборния дух, съветвал се и се съобразявал с мнението на епископата. Защитавал достойнството и свободата на Църквата. След арестуването му през декември 1926 г. той бил „пречупен“ по време на три-четири месечното му пребиваване в затвора. И като резултат възприел точно противоположна линия на поведение: предал Църквата, като подчинил управлението ѝ на ГПУ, управлявал деспотично, в противоречие със съборното мнение на епископата. Това впечатление за „добрия“ първи  период от управлението на митрополит Сергий се утвърдило през пролетта на 1926 г. когато той решително се противопоставил на григориевския разкол. Тогава действията му наистина били в интерес на Църквата, съгласувани с епископата и подкрепени от него. Но сега можем да кажем, че в тази борба, която той водил с голяма твърдост, той бил мотивиран от решимостта да защити собствената си еднолична власт над Църквата, като още тогава показал, че е готов да се противопостави без колебание дори на местопазителя на патриаршеския престол, митрополит Петър, който го назначил за свой заместник. Епископ Евгений (Кобранов) описва една доста характерна негова реакция от пролетта на 1926 г., която издава мотивация твърде различна от предполаганата:

„По време на моето посвещаване за епископ (март [19]26 година) или даже малко по-рано, аз, като желаех да подобря отношенията ми с митрополит Сергий, по време на обяда предложих тост ‘за бъдещия патриарх, подобен на Тихон’ […]. Тогава Сергий отговори: ‘Ако говориш за мене, съгласен съм. Ако за друг – не.’“4

Тази мотивация се проявила много ясно в преписката му с митрополит Агатангел през лятото на 1926 г., когато със същата решителност той го принудил да се откаже от законните си права. Но всичко това все още оставало неизвестно за мнозинството от епископите. Тази лична борба на митрополит Сергий вече не била в полза на Църквата, но той все още имал подкрепата на епископите, които не осъзнавали това.

Пак през лятото на 1926 г. той започнал преговори с ГПУ за легализация на Църквата. Като опитен дипломат митрополит Сергий започнал разговорите от позиция, която запазвала достойнството на Църквата, поради което той отново я съгласувал с епископата и увеличил доверието към себе си.5 Но, както се вижда от документите, към месец ноември 1926 г. той вече се бил съгласил с условията, които били „приемливи за съветското правителство“. При това, без да обсъжда и съгласува с никого промяната на позицията. От гледна точка на информацията, която имаме днес, вече изглежда твърде наивно да се говори за някакво „пречупване“ на митрополит Сергий в затвора. Още през месец ноември 1926 г. договарянето на митрополит Сергий с ГПУ било и за двете страни въпрос само на време. Изглежда крайно нелогично да се мисли, че при такава перспектива митрополит Сергий би се впуснал в авантюрата на една конспирация, зад гърба на съветските служби с риск да се конфронтира с властите, да се компрометира лично и да провали така желаното от него споразумение. Но той направил точно това! Което поставя въпроса: дали наистина действията му са били „зад гърба“ на службите, или в ГПУ са били вече в известност за инициативата на епископите? Един от подписалите се под обръщението до митрополит Сергий двадесет и четири епископи – Евгений (Кобранов) – изразил по този повод учудването си така:  

„Аз се удивих как Сергий при неговия ум и дипломатичност се е решил едновременно с работата по легализацията на църквата, без да дочака резултата, да даде ход на такова дело.“6

Всичко това като че ли идва в потвърждение на подозренията, че инициативата за провеждането на изборите била дирижирана от ГПУ или най-малкото от самото начало там се знаело за нея и чекистите решили на първо време да не я пресичат с репресивни мерки, а да се възползват от нея, като я оставят да се развива, докато бъдат замесени в нея възможно най-голям брой епископи.

Междувременно епископ Павлин (Крошечкин) се явил при митрополит Сергий със събраните двадесет и четири подписа и с настояване да даде ход на делото, като напише обръщение към архиереите с предложение да се изкажат и да гласуват със запечатани пликове. Митрополит Сергий очевидно нямал желание инициативата да бъде продължена. Дори и да не чувствал опасност за себе си, той никак не искал да бъде проведено това гласуване, което очевидно щяло да покаже явно високия авторитет на митрополит Кирил. Първоначално той се опитал да разубеди епископ Павлин, като многозначително му обърнал внимание, че с действията си могат да „възбудят неудоволствието на гражданската власт“.7 Последният обаче не виждал никаква опасност да бъдат обвинени в „контрареволюция“ за едно такова „частно църковно дело“. Тогава митрополит Сергий написал кратко обръщение в „условна форма“, с което предлагал на архиереите „да се изкажат по същество“, без той самият да се ангажира със становище по въпроса. Така с присъщата му дипломатична изобретателност митрополит Сергий поставил нещата така, че дори и събраните гласове на архиереите впоследствие можели да се тълкуват не като гласове за избор, а като предварителни мнения за кандидатурата, както и изобщо за възможността да бъдат проведени избори.8 Епископ Павлин, макар и да отчитал условността в обръщението на митрополита, все пак сметнал, че ако мнозинството от изказалите се изразят подкрепа за митрополит Кирил, то „неговото избиране би могло да се смята за действително и съборно, предвид на изключителните обстоятелства“.9 Тогава митрополит Сергий изиграл още един ход, който бил предназначен да блокира действията на епископ Павлин или да послужи в бъдеще като аргумент за каноничната несъстоятелност на тези избори. Той поставил условие на епископ Павлин (което сам нарекъл „sine qua non“ – задължително) да извести за инициативата главата на Църквата, патриаршеския местопазител Крутицкия митрополит Петър и да получи неговото одобрение. Разбира се, без санкцията на патриаршеския местопазител, законността на избори за патриарх би била твърде съмнителна. Това била основната му задача, освен воденето на текущите дела, – да организира провеждането на събор и избор на патриарх! Самият митрополит Сергий винаги изтъквал, че на него му е предадена цялата пълнота на властта по управлението на Църквата и той няма необходимостта да съгласува действията си с местопазителя, тоест, според собствената му позиция, той имал и тези права. Но в случая за него било по-изгодно да се позове на действителния глава на Църквата. И наистина, както се вижда, той се сетил за него едва на този етап. Тоест, за митрополит Сергий това било само аргумент. Но той можел да го използва в бъдеще, за да обяви избора на митрополит Кирил за недействителен.

Но условието „sine qua non“ на митрополит Сергий имало и друго, може би дори по-важно към момента, значение. По това време митрополит Петър се намирал в Суздалския политизолатор и връзка с него, по принцип, не можело да бъде осъществена – затова именно местопазителят бил поставен в „изолатор“. Значи ли това, че митрополит Сергий поставял неизпълнимо условие? Не. По-рано същата година той контактувал писмено с митрополит Петър по повод на григориевския разкол. Това било възможно, ако има разрешение от ГПУ. Но тогава контактът минавал през Тучков, който, разбира се, четял писмата, понякога ги задържал до подходящ за ГПУ момент, можел и да не ги предаде, коментирал ги със страните, опитвал се да им въздейства в желаната от службите посока. Със своето „задължително условие“ митрополит Сергий всъщност деликатно предлагал на епископ Павлин да „съгласува“ действията си с властите. Опитният църковен политик най-вероятно вече е знаел, че „конспирацията“ на епископите не е тайна за ГПУ и неговото собствено участие в нея било „легализирано“ пред Евгений Тучков. На тези мисли навежда цитираният по-горе „Обзор за политическото състояние на СССР за ноември 1926 г.“ на ГПУ. Цитираният по-горе пасаж: „Митрополит Сергий […] беше склонен да предприеме мерки за легализация на управляваната от него църква при условия, приемливи за съветското правителство […]“, завършвал по следния начин: „… обаче под натиска на най-активните черносотнически църковници той е принуден да действа по посока на избиране за патриарх на бившия Казански митрополит Кирил, намиращ се сега на заточение.“10

Разговорът между митрополит Сергий и епископ Павлин се провел в Нижни Новгород, след като митрополитът се завърнал от Москва именно от визираните в цитирания текст преговори за легализация. Тоест той е имал съвсем актуална информация. Но епископ Павлин не се оказал достатъчно съобразителен, за да схване подсказваната му посока и продължил да действа, както дотогава – конспиративно. С даденото му от митрополит Сергий писмо той започнал да обхожда епископите, които записвали мненията си по кандидатурата и му ги давали в запечатани пликове. Според неговите показания, дадени малко по-късно пред следствието, били събрани около двадесет такива пликове. По други сведения на съвременници, одобрение изказали 72 епископи. Възможно е епископ Павлин да се е опитал да занижи цифрата пред следствието, за да е принуден да назове по-малко имена. Но и без това допускане двете версии не са толкова раздалечени, колкото изглежда на пръв поглед. Трябва да се има пред вид, че при втората обиколка епископите, които се дублирали от първата обиколка били много малко – двама-трима. При първата подписка всъщност било изказано отношение по същото предложение – кандидатурата на митрополит Кирил за патриарх. Така че общо подписите ставали над четиридесет. Ако към тях се прибавят и епископите от Соловецкия лагер, където по това време имало приблизително двадесет архиереи, се вижда, че двете версии относно броя на участниците се приближават доста плътно една до друга. Огромното мнозинство от йерарсите се изказало в подкрепа на митрополит Кирил.

Този голям авторитет на Казанския изповедник, подкрепен и от избора на патриарх Тихон, който посочил именно него на първо място в завещателното си разпореждане, като че ли не оставял големи надежди на митрополит Сергий относно аспирациите му да оглави Църквата вече в постоянно качество, а не като временен заместник, какъвто бил към момента. Но опитният Нижегородски митрополит не се стъписвал от очерталата се неизгодна за него ситуация. Той разчитал на договарянето си с властите. Докато бил в Москва по повод на провежданите разговори за легализацията, той отсядал у пребиваващия по това време там архиепископ Корнилий (Соболев) – един от първите подписали се под обръщението на епископ Павлин до митрополит Сергий. По-късно митрополит Сергий казал за разговора си с архиепископ Корнилий следното:

„И аз, и Корнилий, и двамата гледахме еднакво – в случай, че ми се отдаде да получа регистрация (юридическо оформление на моето положение), цялото Кирилово дело, тоест, изборите му за патриарх или по-точно изборите за патриарх въобще, би отпаднало, тъй като в такъв случай през лятото на 1927 г. се предполагаше да се свика Поместен събор, където въпросът за патриарха би бил решен.“11

Ще приведем оценката по този повод на един от съвременните биографи на митрополит Кирил (Смирнов), А. В. Журавски, автор, който има напълно лоялно отношение спрямо Московската патриаршия и дори, може да се каже, определено не е носител на антисергиански възгледи:

„Тук трябва да отбележим, че митрополит Сергий третира предприетите избори за патриарх като ‘Кирилово дело’, като му противопоставя предприетите от него самия мерки за получаване на регистрация или както се изразява, ‘юридическото оформяне на моето положение’, волно или неволно противопоставяйки митрополит Кирил на себе си, макар, както е известно, за предприетите избори да не знаел не само местопазителят (митрополит Петър), но и издиганият за патриарх митрополит Кирил. Това личностно възприемане от митрополит Сергий на изборите и легализацията може, разбира се, да смути, особено в това отношение, че въпросът за легализацията на Църквата се възприема от митрополит Сергий като въпрос за юридическото оформяне на собственото му положение, а не на положението, например, на митрополит Петър, сякаш предварително се е знаело, че митрополит Петър няма да излезе от затвора.“12

Междувременно в ГПУ изглежда преценили, че не им е необходимо да изчакват по-нататъшното развитие на действията на епископ Павлин и на 8 декември (н. ст.) 1926 г. той бил арестуван в Москва. Започнали да арестуват и епископите, участвали в изборите. Измежду първите бил арестуван и митрополит Сергий. Разбира се, в ГПУ нямали какво ново да научат за неговото участие, но той също трябвало да премине през следственото дело и да даде показания. Както се вижда от по-нататъшното развитие, самото дело за изборите за патриарх нямало особено значение за ГПУ, що се отнася до личността на митрополит Сергий. То имало значение най-вече като добър повод да бъдат арестувани и изпратени на заточение или в затвора неудобните за службите архиереи – като, да речем, за пореден път, митрополит Йосиф (Петровѝх) – и да бъдат държани в напрежение по-„сговорчивите“ от тях, така че да може да бъде моделирано в желаната посока тяхното поведение при предстоящото много по-важно мероприятие по подчиняването на църковното управление чрез неговата „легализация“. Арестуването на митрополит Сергий също имало по-важно значение именно от тази гледна точка. Преговорите по легализацията с него щели да бъдат завършени за по-голяма „убедителност“ в обстановката на затвора, която сама по себе си красноречиво говорела каква е алтернативата при недоговаряне със съветската власт, тоест, при отказ да бъдат приети нейните условия. Но надали е било необходимо да се припомня това на митрополит Сергий. По-вероятно изглежда мярката да е целяла да го убеди да изостави дипломатическите си прийоми за постигането на някакви, възможно по-добри условия при капитулацията.

Цялата странна история с тайните избори за патриарх приключила също така странно, поне на пръв поглед. Основните действащи лица – митрополит Сергий и епископ Павлин – били освободени още преди приключването на следствието, митрополит Сергий – на 2 април 1927 г., а епископ Павлин – на 21 април 1927 г. Последният по време на следствието преосмислил сериозно позицията си:

„Сега мисля, че избирането на патриарх и то именно на митрополит Кирил за такъв, би било ненужно и неполезно понастоящем, тъй като не би донесло нито успокоение за църквата, нито би изгладило недоразуменията с гражданската власт, тъй като не е подходящ изборът на лице, репресирано за антисъветска дейност, макар и сведенията ми да бяха, че срокът на неговото заточение вече е завършил и той е напълно свободен.“13

Епископ Павлин започнал да гледа на нещата по този начин след краткия си престой в затвора и след като въвлякъл в авантюрата си десетки архиереи и множество църковни хора. Някои съвременници находчиво и остроумно нарекли цялата конспирация с „тайните“ избори „Паун в клетка“.14 Но докато епископ Павлин скоро бил освободен от „клетката“,15 някои от арестуваните архиереи, които били питани за мнението им, били изпратени в лагер. Арестуван бил и митрополит Кирил. Според собствените му показания неговият изповеднически път продължил така:

„През 1926 г. прекарах около три месеца в Уст-Сисолск, след това през октомври бях арестуван и доставен в разпореждане на Вятското ОГПУ, което ми определи да живея в град Котелнич; там от мене беше взета подписка, че няма да постъпвам на каквато и да било служба, ще живея на квартира съгласно указанията на местния пълномощник на ОГПУ, ежедневно ще се явявам в отдела за регистрация.16 Този режим продължи до 21 дек[ември] 1926 г., когато бях арестуван от дошлия от Вятка пълномощник Ополев и бях преместен във Вятка в килия в ОГПУ. Тук ми беше предявено изпратеното от Москва обвинение, че уж съм влезнал във връзка с „черносотнически епископат“, искам да го оглавя и да действам във вреда на съветската власт. Това обвинение беше съвсем неясно за мен по своя произход, тъй като нямах с никого отношения от такъв характер и никого не се канех да оглавявам. В средата на февруари 1927 г. в същото това Вятско ОГПУ бях разпитан от пристигналия от Москва Е. А. Тучков. От неговите думи разбрах, че някой ме е избрал за патриарх на Руската Църква и Е. А. Тучков се интересуваше, как бих се отнесъл към това избиране и как бих осъществявал своите патриаршески пълномощия? Аз отговорих, че за мен на първо място стои въпросът за законността на избирането, тоест, за избиране от законно свикан Събор. Такъв може да бъде само Събор, свикан от м[итрополит] Петър или от м[итрополит] Сергий, ако той бъде упълномощен от митрополит Петър за това. Беше ми отговорено, че в дадения случай инициатор на изборите е именно м[итрополит] Сергий и изборите са произведени от епископата. Въпреки това, като не знаех нито повода, нито формата на уж произведените избори, аз отговорих, че никак не мога да определя задължителното за себе си отношение към такива избори, ако те са се състояли. Във всеки случай те са били проведени без мое знание. Но Вие, каза моят събеседник, се явявате централна личност, и отново премина към въпроса за моето църковно credo. Разговорът с Е. А. Т[учков] по този въпрос беше продължен и на следващия ден, след което след два месеца ми беше обявена присъдата на ОГПУ за изпращането ми на заточение в Сибир за три години, смятано от 26 декември 1926 г. и в същия ден със специален влак, съпроводен от пълномощника Ополев и един конвоен, бях изпратен в Новосибирск, откъдето бях откаран в Красноярск и с първия параход бях изпратен в Туруханск. Там ми беше определено да отбивам срока на заточението си на станция Хантайка […].“17

За Тучков митрополит Кирил начело на Руската Църква бил по-привлекателен вариант, отколкото митрополит Сергий в тази роля. Но, разбира се, всичко зависело от това, дали митрополит Кирил ще приеме условията на ГПУ. Затова именно Тучков проявявал толкова настойчив интерес към неговото „църковно  credo“, че разговорите на тази тема продължили два дни. Очевидно е, че ако Казанският митрополит беше склонил да приеме условията на властите, то тайните избори вместо „контрареволюционен заговор на черносотническото духовенство“ биха били признати от съветските органи на властта за валидни и той би оглавил Църквата. Тогава преговорите за „оформянето на юридическото положение“ на митрополит Сергий биха станали излишни и биха били преустановени. Но митрополит Кирил останал непреклонен. Ето едно свидетелство за проведените във Вятския затвор разговори:

„[…] В средата на месец февруари 1927 г., когато митрополит Сергий (Страгородски) бил все още в затвора, при митрополит Кирил във Вятския затвор, където владиката се намирал от месец декември 1926 г., се явил началникът на VI-ти Секретен отдел на ОГПУ Тучков и предложил на владиката, като един от най-авторитетните за духовенството и миряните йерарх,

да оглави Руската Църква. Тучков изразил надеждата, че съдбата на затворника владика скоро ще се промени, че той, Тучков, изобщо не се съмнява, че разговаря с бъдещия патриарх. Чекистът заговорил и за ‘легализацията’ на Църквата, като поставил само едно условие:

   – Ако на нас ни е необходимо да бъде отстранен някой архиерей, Вие ще трябва да ни помогнете.

   – Ако той е виновен за някакво църковно престъпление – да, – спокойно отговорил владика Кирил. – В противен случай ще му кажа: братко, аз нямам нищо против тебе, но властите искат да те отстраня и аз съм принуден да направя това.

   – Не, не така, - нетърпеливо и рязко възразил Тучков. – Вие трябва да се престорите, че правите това сам и да намерите съответното обвинение.

   – Евгений Александрович, вие не сте оръдието, а аз не съм бомбата, с която искате да взривите отвътре Руската Църква, – с достойнство отговорил митрополит Кирил.

След този отговор, запазен от църковното предание сякаш за назидание на бъдещите поколения християни, присъдата на ОСО при Колегията на ОГПУ на СССР по чл. 58-10, осъждаща митрополит Кирил на три години заточение, била приведена в изпълнение.“18

Митрополит Кирил заминал за Сибир, а митрополит Сергий бил освободен на 2 април 1927 г. През месец май той сформирал т. нар. „Временен патриаршески синод“. От ГПУ му издали справка, в която пишело, че няма пречки този орган да осъществява дейността си, докато бъде урегулирано правното му положение. След това започнала целенасочена подмяна на състава на йерархията на Руската Църква. Заточените епископи бивали уволнявани от катедрите си на покой, върналите се от заточение и „неблагонадеждни“ епископи се премествали в отдалечените покрайнини, започнали хиротонии и назначения на бивши обновленци и близки до митрополит Сергий лица. Със създаването на Синода, с необратимите промени в състава на йерархията отдавна очертаващата се опасност да бъде създаден манипулиран от властите църковен център начело с митрополит Сергий вече се превърнала във факт. На 29 юли (16 юли ст. ст.) 1927 г. се появила и прословутата Декларация на митрополит Сергий и неговия Синод, с която Църквата се ангажирала политически със съветската власт и декларирала своята вътрешна духовна солидарност с нея. Новият бюрократичен център в лицето на Синода станал проводник на антицърковното влияние на съветските служби за безопасност, средство за разрушаване на Църквата и разлагане на църковното съзнание на вярващия народ.

 

Следва продължение...


[ 1 ] Виж например: Дамаскин (Орловский), иером. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви XX столетия. Жизнеописания и материалы к ним. – Тверь: Булат. 1996. Кн.2, с.497.

[ 2 ] Протопрезвитер Михаил Полски. Положението на Църквата в Съветска Русия. С., 2013, с. 79.

[ 3 ] "Совершенно Секретно": Лубянка Сталину о положении в стране (1922-1934 гг), т.4 1926 г. Москва, 2001. Обзор политического состояния СССР за ноябрь 1926 г./ Духовенство. ЦА ФСБ РФ Ф. 2. Оп. 4. Д. 439. Л. 335-377. Цитира се по: http://istmat.info/node/25614  Посещение 31.08.2017 г.

[ 4 ] ЦА ФСБ РФ. Д. Р–31639. Л. 92. Цитира се по: Мазырин А. В. «Духовный собор» епископов и вопрос о тайных выборах Патриарха в 1926 г. // Вестник ПСТГУ. Серия II: История. История Русской Православной Церкви. 2012. Вып. 2 (45). С. 35. http://pstgu.ru/download/1335342119.20-43.pdf  Посещение 31.08.2017 г.

[ 5 ] Тогава той съставил проект за Декларация относно отношението на Църквата към съветската власт. Текстът защитавал достойнството и независимостта на Църквата. Митрополит Сергий го разпратил на епископите за одобрение и с това авторитетът му и доверието към него нарастнали още повече. След една година, през лятото на 1927 г., той обнародвал съвсем друг вариант на Декларацията, противоположен по дух и съдържание на първоначалния. Този вариант бил съгласуван вече само с ГПУ, а вероятно отчасти и съставен там.

[ 6 ] ЦА ФСБ РФ. Д. Р–31639. Л. 92. Цитира се по: Мазырин А. В. «Духовный собор» епископов и вопрос о тайных выборах Патриарха в 1926 г. // Вестник ПСТГУ. Серия II: История. История Русской Православной Церкви. 2012. Вып. 2 (45). С. 35. http://pstgu.ru/download/1335342119.20-43.pdf  Посещение 31.08.2017 г.

[ 7 ] ЦА ФСБ РФ. Д. Р–31639. Л. 67-68. Цитира се по: Мазырин А. В. «Духовный собор» епископов и вопрос о тайных выборах Патриарха в 1926 г. // Вестник ПСТГУ. Серия II: История. История Русской Православной Церкви. 2012. Вып. 2 (45). С. 32. http://pstgu.ru/download/1335342119.20-43.pdf Посещение 31.08.2017 г.

[ 8 ] Някои от архиереите наистина схванали нещата точно така – че става дума за предварителен обмен на мнения. Например митрополит Йосиф (Петровѝх) по време на следствието заявил: „Аз въобще не смятах, че като давам своето мнение, се присъединявам към някакво решение, което трябва да замени съборното решение.“

[ 9 ] ЦА ФСБ РФ. Д. Р–31639. Л. 66. Цитира се по: Мазырин А. В. «Духовный собор» епископов и вопрос о тайных выборах Патриарха в 1926 г. // Вестник ПСТГУ. Серия II: История. История Русской Православной Церкви. 2012. Вып. 2 (45). С. 33. http://pstgu.ru/download/1335342119.20-43.pdf  Посещение 31.08.2017 г.

[ 10 ] "Совершенно Секретно": Лубянка Сталину о положении в стране (1922-1934 гг), т.4 1926 г. Москва, 2001. Обзор политического состояния СССР за ноябрь 1926 г./ Духовенство. ЦА ФСБ РФ Ф. 2. Оп. 4. Д. 439. Л. 335-377. Цитира се по: http://istmat.info/node/25614  Посещение 31.08.2017 г.

[ 11 ] А ФСБ РФ. Д. Р-31639. Л. 57. Цитира се по: Мазырин А. В. «Духовный собор» епископов и вопрос о тайных выборах Патриарха в 1926 г. // Вестник ПСТГУ. Серия II: История. История Русской Православной Церкви. 2012. Вып. 2 (45). С. 36. http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/1740 Посещение 31.08.2017 г.

[12 ] Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, С. 255.

[ 13 ] ЦА ФСБ РФ. Д. Р-31639. Л. 72. Цитира се по: Мазырин А. В. «Духовный собор» епископов и вопрос о тайных выборах Патриарха в 1926 г. // Вестник ПСТГУ. Серия II: История. История Русской Православной Церкви. 2012. Вып. 2 (45). С. 41. http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/1740 Посещение 31.08.2017 г.

[ 14 ] Игра на думи: собственото име „Павлин“ на руски означава и „паун“.

[ 15 ] На 1 декември 1927 г. митрополит Сергий го назначил и на самостоятелна катедра като епископ Пермски и Соликамски.

[ 16 ] Прави впечатление, че митрополит Кирил бил арестуван и предоставен под разпорежданията на ГПУ в град Вятка, където бил поставен под един по-строг режим на наблюдение, приблизително по времето, когато започнала да се развива инициативата на епископ Павлин.

[ 17 ] «Это есть скорбь для Церкви, но не смерть ее...»: Из материалов следственного дела священномученика митрополита Кирилла Казанского (1930) / Публ. и примеч. Н. А. Кривошеевой и А. В. Мазырина // Богословский сборник. 2001. Вып. 8. С. 344-345.

[ 18 ] Журавский А. В., Во имя правды и достоинства Церкви, М.: Сретенский монастырь, 2004, сс. 282-283.