Митрополит Петър (Полянски)

 

Тук е мястото да обърнем внимание на един подъл и нечистоплътен опит да бъде опорочена светлата памет на светия мъченик посредством манипулация чрез „редактирани“ архивни документи.

   В началото на 90-те години на миналия век йеромонах Дамаскин (Орловски) открил 54 писма на митрополит Петър, датирани от 1931 г. до 1933 г. и адресирани до високопоставени служители на ГПУ: В. Р. Менжински, Е. А. Тучков, И. В. Полянски. Това обаче не били оригиналите, а техни копия. Разбира се, практиката да се създават копия на документите и да се прилагат към делата не е нещо необичайно. Това се е правело, например, в случаи, когато документът има отношение и към друго следствено дело и трябвало да бъде приложен и там. Но ако от 54 писма не са останали поне няколко оригинала в делото, това вече е озадачаващо. Освен това, логично е оригиналните писма на митрополит Петър да останат в неговото собствено дело, а копия от тях да се прилагат, ако е необходимо, към други дела. Но най-сериозни съмнения за манипулация в случая предизвиква съобщението на свещеник Александър Мазирин – също изследовател на най-новата история на РПЦ и преподавател в ПСТГУ – че към 2006 г. въпросните копия на писмата на митрополит Петър вече ги нямало в неговото следствено дело. Естествено е да си зададем въпроса: кой в наше време би могъл да премахне документи от архива на КГБ? Във всеки случай, възможността това да е сторено без умисъл и без определена цел изглежда малко вероятна. Можем само да предполагаме какво е било тяхното съдържание, което някой е пожелал да не бъде огласено, а да остане неизвестно. Текстът на 6 от тези копия бил предоставен от йеромонах Дамаскин и те били публикувани през 1994 г. като приложение в споменатия вече сборник на Михаил Губонин, издаден от редакцията на ПСТГУ (тогава ПСТБИ). Самият йеромонах Дамаскин (Орловски) не е публикувал тези писма в своето жизнеописание на митрополит Петър. Цитирал е отделни пасажи, включително и няколко от писма извън тези шест – този извод се налага поради факта, че има публикувани пасажи, които не се откриват в шестте познати писма. За съжаление, има сериозни основания да се мисли, че в тези копия, до които йеромонах Дамаскин е получил достъп, има съществена „редакторска“ намеса. В тях има изрази, съдържащи характерната „съветска“ лексика, която определено е била неприсъща на патриаршеския местопазител. Така например едно от писмата, датирано от 20 декември 1932 г. и адресирано до Евгений А. Тучков, започва по следния начин:

   „Преди всичко приемете [нечетливо] за петнадесетгодишнината на празника на зоркия страж на прол.[етарската] дикт.[атура]...“

   „Празникът на зоркия страж на пролетарската диктатура“ е денят на чекиста. Според този „документ“ митрополит Петър поздравява един от най-безпощадните и коварни гонители на Църквата с неговия професионален празник, при това в един приповдигнат угоднически тон. Има и други подобни:

   „…моят стремеж, чрез искрено и чистосърдечно разкаяние за моята идеологическа погрешност, да си осигуря доверието на Съветското правителство и с това да подобря своето положение, независимо от инициативата и обнадеждаването от страна на др.[угаря] Костин, както се вижда постигна обратната цел – гнетящата отхвърленост, сред която сега живея…“

   Подобно на това е: „Както се вижда, пропаднаха шансовете и за моя искрен стремеж да покажа на дело, а не само със заявление, моето отношение към Съветската власт. Тук аз проявих пълно подчинение на нейния представител, който ме призоваваше към разкаяние, като ми даваше напълно определена надежда за изход от положението.“  

   Горните два пасажа са предназначени да ни убедят, че местопазителят е принесъл в затвора политическо покаяние пред съветската власт в лицето на нейния представител, началника на затвора, „другаря Костин“, с надеждата да подобри своето положение. Не е ясно само защо съветската власт по това време не е отпечатала в своите централни всекидневници „покаянието“ на патриаршеския местопазител. Трудно би могло да се окаже по-значима подкрепа за провежданата от митрополит Сергий църковна политика, диктувана от ОГПУ. Изповедниците-противници на тази политика биха били поставени в много тежко положение, лишени от възможността повече да се позовават на единомислие с главата на Църквата. Най-сетне, съветската власт би имала и пред външния свят неопровержимо потвърждение на своята пропаганда, че репресираните клирици са съдени единствено за политически престъпления. Но ОГПУ и съветската власт не се възползвали от тези прекрасни възможности. Изглежда, че е имало само една пречка за това: при публикуването на подобно покайно заявление те би трябвало да могат след това да покажат и самия митрополит Петър, който да го потвърди пред света. Иначе никой не би повярвал в публикации за политическото му покаяние, ако самият той продължавал да бъде държан в затвора в най-строга изолация.

   На друго място, като моли да бъде освободен от затвора, митрополит Петър „обещава“: „Ще живея като частно лице и ще стоя настрана от всичко. Давам твърдо обещание до края на своя живот да бъда предан на пролетарската Държава. …аз знам, че съветската власт взема под внимание чистосърдечното заявление и на това основание няма да откажете да удовлетворите моята молба.“

   Ако митрополит Петър е обещал всичко това, необяснимо е защо не са го освободили. Самите власти му предлагали точно това: да се откаже от правомощията си на местопазител, срещу което да бъде освободен. „Ще стоя настрана от всичко“ означава именно това – местопазителят ще се откаже от управлението на Църквата и ще живее „като частно лице“.

   „…Не съм извършвал никакви противоправителствени деяния и винаги съм верен на пролетарската държава, което съм доказал със своето охотно участие в многочислени подписни листове и пожертвования по лично усмотрение…“

   Тук са приведени и „доказателства“  за „верността“ на митрополит Петър на пролетарската държава. Възниква обаче въпросът: кога е правил тези доброволни материални пожертвования в подкрепа на съветската власт? Очевидно, не е могъл да извърши нещо подобно след изпращането му на полярното заточение в Хе или по време на пребиваването му в затвора, защото е бил лишен от правата да получава средства и пратки от близките си. Остава възможността да е правил това, докато е бил на свобода по време на управлението си като местопазител. Но от този период има само запазени сведения, че е използвал възможностите си да подпомага не съветската власт, а репресираните клирици. Веднага след всяка служба местопазителят нареждал всички пари, които хората предоставяли в негово разпореждане, да бъдат разпратени в помощ на клириците по лагерите и затворите. За властите това било демонстративно подпомагане на политически престъпници, което много ги дразнело и било един от мотивите за ареста на митрополита.

   „Ако моята молба от преди три месеца до др.[угаря] Председател на ОГПУ да бъда помилван поради преклонната ми възраст (71 г.) и болезненото ми състояние, а също така и по случай великите победи и събития в нашата страна, не е удовлетворена…“

   „Много моля Евгений Александрович и вас да проявите към мен съветската справедливост.“

   Към „съветската справедливост“ митрополит Петър „апелира“ и на още едно място.

   Такива верноподанически декларации в угоднически и ласкателен тон би могъл да направи човек, чиято духовно-нравствена устойчивост вече е поддала. Човек, който вече бил готов да говори неискрено и срещу съвестта си, за да постигне облегчение на ужасното си положение. Митрополит Петър „стигнал“ дотам, че дори се е покаял пред съветската власт „искрено и чистосърдечно“ за своята „идеологическа погрешност“. Образът, който ни рисуват тези текстове е образ на измъчен и безпомощен старец, който е готов на всякакви унизителни заявления, за да получи освобождение или преместване на по-лек режим. Това е внушението. Само че този психологически образ е в пълно противоречие с известните факти. Митрополит Петър докрай отхвърля многократно оказвания му натиск да се откаже от правомощията си на глава на Църквата, срещу което му е било обещавано освобождението. Тоест, в продължение на години той твърдо е отказвал да направи единственото нещо, което можело да подобри положението му. Това продължило още четири години след визирания в писмата период – 1931-1933 гг. – чак до мъченическата му кончина през 1937 г.

   С оглед на казаното може да се обобщи, че очевидно в публикуваните през 1994 г. шест писма на митрополит Петър има много сериозни подмени с цел да се създаде едно манипулирано мнение за поведението на патриаршеския местопазител пред съветските власти. Подмените биха могли да бъдат извършени само от лица, които са имали безпрепятствен достъп до архивите. Достойно за съжаление е, че църковни дейци са станали средство за разпространението на тези фалшификати, които хвърлят омерзителна клевета върху образа на свещеномъченика. Учудващо е как йеромонах1 Дамаскин, който и досега е член на Синодалната комисия по канонизациите на светците на Московската патриаршия, не е бил впечатлен от очевидната неправдоподобност на писмата, които е предоставил за публикуване. Също толкова учудващо е как това не е направило впечатление и на редакцията на Православния Свето-Тихоновски богословски институт, която ги е включила като автентични документи в приложение към отпечатания документален сборник на Михаил Губонин. Можем само да предполагаме кой е бил заинтересован от подмяната и какво се е целяло с нея.

   Някъде след 1934 г. митрополит Петър бил прехвърлен в друг вътрешен изолатор, в затвора в град Верхнеуралск, отново в единична килия. Това било свързано с ново отежняване на режима и по-висока степен на засекретяване на местоположението на затворника. Може би изчезналите от делото на митрополит Петър писма биха дали яснота от какво е било мотивирано това действие на властите. Верхнеуралският изолатор бил предназначен за особено опасни политически престъпници. Тук митрополитът се водел като секретен затворник под № 114, без упоменаване на името. На надзирателите било забранено да го извеждат на каквото и да било място, на което можел да има контакт с други хора. Изглежда невероятно, но изповедникът доживял в тези условия до края на петгодишната си присъда, която изтекла на 23 юли 1936 г. Но не дочакал освобождение. Още на 9 юли същата година се състояло заседание на т. нар. Особено съвещание на НКВД на СССР (със секретар Тучков), на което било решено да се продължи с три години лишаването от свобода на митрополит Петър. На 25 август ВЦИК2 одобрил предложението на Особеното съвещание на НКВД. На 1 септември било съобщено на митрополит Петър решението за продължаване на срока на лишаването му от свобода.

   Както беше казано по-горе, на 27 декември 1936 г. митрополит Сергий се обявил за патриаршески местопазител. Интересно е, че, освен в средите на сергиевите привърженици, почти никой не приел за достоверно съобщението за смъртта на митрополит Петър. Само митрополит Сергий отслужил панихида за него. Руската задгранична Църква и изповедниците в самата Русия продължавали да поменават главата на Църквата като жив.  Местопазителят наистина бил жив и мъченическият му подвиг продължавал.

   През следващата 1937 г. започнали времената на „Големия терор“. През месец юли по разпореждане на Сталин била разработена оперативна заповед, в която се предвиждало да бъдат разстреляни намиращите се в затворите и лагерите изповедници. „Църковниците“ се отнасяли като група в по-общата категория „антисъветски елементи“. По цялата страна с трекава бързина започнали да се фабрикуват предварително решени разстрелни дела. Администрацията на Верхнеуралския изолатор също съставила дело срещу митрополит Петър с обвинение в антисъветска дейност. Изглежда невероятно, че можело да бъде обвинен в някаква дейност човек на 75-годишна възраст, с неговото здравословно състояние, при това държан в абсолютна изолация при максимално строг режим.

   Но по това време просто унищожавали поголовно неунищожените „антисъветски елементи“. В свое изказване пред ръководни кадри на НКВД в Украйна народният комисар по вътрешните работи Ежов – дясната ръка на Сталин при провеждането на „Големия терор“ – отчел:

   „Количествено лимитите са изпълнени и преизпълнени, разстреляхме немалко, затворихме немалко и общо взето операцията принесе огромна полза, но ако вземем и погледнем по отношение на качеството, на нивото, добре ли беше нацелен ударът, истински ли громихме контрареволюцията, трябва да кажа, че не. […] Ето, да вземем например, аз не си спомням, кой от другарите ми докладва това, когато започнали да правят новия отчет, то, оказва се, при него още ходят живи 7 или 8 архимандрити, на работа работят още 20 или 25 архимандрити3, а после и всякакви монаси – колкото щеш. Какво показва всичко това? Защо тези хора не са отдавна разстреляни? Та това не е, както се казва, нещо какво да е, а е архимандрит все пак. (Смях сред присъстващите.) Та това са организатори, утре той ще започне пак нещо да забърква…“4

   При такива указания от страна на висшето началство низшите чинове на НКВД не можели да си позволят да не образуват дело срещу митрополит Петър. Още повече, че по отношение на него най-вероятно са били дадени персонални указания. По необходимост по делото свидетелствали офицерите от администрацията на затвора, тъй като никой друг нямал контакт със секретен затворник № 114. Обвинението гласяло:

   „По време на пребиваването си във Верхнеуралския затвор се проявява като непримирим враг на съветската държава, клевети съществуващия държавен строй… като отправя обвинения в „гонение на Църквата“, „на нейните дейци“. Клеветнически обвинява органите на НКВД в пристрастно отношение към него, в резултат на което и бил осъден, тъй като отказал да изпълни искането на НКВД да се откаже от сана местопазител на патриаршеския престол.“5

   Въз основа на тези свидетелства Тройката на НКВД за Челябинска област осъдила патриаршеския местопазител, Крутицкия митрополит Петър на разстрел. Според протоколите присъдата била произнесена на 2 октомври 1937 г. На 10 октомври в 16:00 ч. тя била приведена в изпълнение. Най-вероятно това е станало в същия затвор, където мъченикът се намирал през последните години на многострадалния си земен път. Мястото на погребението не е известно. Разстрелваните били погребвани в общи братски могили.

   По време на затворническите си страдания митрополит Петър писал:

   „Откровено казано, от смъртта не се страхувам, само че не ми се иска да умра в затвора, където не мога да приема последно причастие и свидетели на смъртта ми ще бъдат само стените.“

   На Божия промисъл било угодно великият страдалец да изпие до дъно и тази горчива чаша и след годините на самотния му подвиг сред затворническите стени да възлезе също така сам на мъченическия си кръст.

   Митрополит Петър бил прославен от Руската Православна Задгранична Църква през 1981 г. като свещеномъченик. От Московската патриаршия е прославен през 1997 г.

    Към следственото му дело от 1930 г. били приложени извадки от негови записки, които попаднали в ръцете на сътрудниците на ОГПУ. Изглежда тези записки са водени като дневник по време на полярното заточение на митрополита в Хе. В тях между другото се казва:

   „Не мога да допусна някакво раздвоение в моето служение на Църквата или да го пожертвам в полза на личното благополучие. Бих смятал себе си за безчестен не само пред вярващите, но и пред самия себе си, ако бих предпочел личните си интереси пред моя дълг и любовта ми към Църквата. Вярвай и носи кръста си. Отдавам се на волята на Провидението, като помня, че всяко незаслужено страдание е залог за спасението. […] Единственото, което вероятно ми остава, това е да страдам до края с пълната вяра, че животът не може да бъде унищожен от това преобразование, което наричаме смърт.“6

 


[ 1От 10 април 2017 г. – архимандрит.

[ 2 ] ВЦИК (Всероссийский Центральный Исполнительный Комитет) – Всеруски Централен Изпълнителен Комитет: висш законодателен, разпоредителен и контролен орган на държавната власт на Руската Съветска Федеративна Социалистическа Република (РСФСР) до 1937 год. Той конституирал и Съвета на народните комисари – правителството на РСФСР.

[ 3 ] Не е ясно какво точно има предвид Ежов във втория случай. Може би става дума за клирици, които са изоставили служението си и работят на граждански длъжности.

[ 4 ] Петров Н., Янсен М. «Сталинский питомец» - Николай Ежов. М.: РОССПЭН, 2008. С. 330 Цитира се по:  http://www.krotov.info/lib_sec/16_p/et/rov2008.htm#11

[ 5 ] Йеромонах Дамаскин (Орловский). Мученики, исповедники... Кн. 2. Сс. 431-369.

[ 6 ] Мазырин Александр, иерей. Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 1920-х — 1930-х годах. М.: Изд-во ПСТГУ, 2006. С. 379.