Митрополит Петър (Полянски)


Освен разпорежданията, дадени в разгледаните три п
исма, има запазени сведения и за други разпореждания на митрополит Петър до митрополит Сергий през 1930 г., които не се съдържат в тях. Така например, посоченият по-горе автор Г. А. Косткевич писал до своя кореспондент А. П. Велмин: „Преди да бъде арестуван, митрополит Кирил предал на м[итрополит] Петър своята преписка с митрополит Сергий и в отговор на това в Москва е получено чрез доверен приносител писмо на митрополит Петър, в което той предлага на митрополит Сергий да разпусне синода, да се прехвърли от Москва в Нижни Новгород и да управлява, като се ръководи от тези принципи, от които се ръководеха самият митрополит Петър и митрополит Сергий до 1927 г. Но преди всичко да възстанови правата на митрополит Кирил.“1

   В спомените на Валерия Пришвина (съпруга на писателя Михаил Пришвин) е записано:

   „Ние с очите си четохме писмото на митрополит Петър, зацапано, измачкано, преминало през много ръце, докато да стигне най-сетне до Москва, до митрополит Сергий. В него Петър умоляваше Сергий да не разкъсва единството, да не отстъпва свободата на съвестта, да помни, че Църквата е жива, не ако благополучно процъфтява на земята, а благодарение на кръвта на мъчениците, пролята за Истината. Той го молеше да не пренебрегва тази кръв и да вярва в нейната сила.“2

   Отец Михаил Полски също съобщава за препоръка на митрополит Петър, която не се съдържа в публикуваните три писма:

   „Митрополит Петър се отнесъл отрицателно към сговора с болшевиките и отстъпването пред техните изисквания, допуснати от митрополит Сергий, и изразил това в свое писмо до него, в което имало следната фраза: ‘Ако не сте в състояние да защитите Църквата, отстранете се и отстъпете мястото на по-силен.’ Съдържанието на това писмо станало известно и болшевиките приложили много усилия – ненапразни, за да открият кой е съобщил съдържанието на писмото.“3

   Досега обаче, освен известните три писма, няма открито друго послание на митрополит Петър до митрополит Сергий, в което да се съдържат посочените цитати. Във всеки случай активизирането на местопазителя с цел да коригира политиката на своя заместник предизвикало реакцията на властите. На 17 август 1930 г. митрополит Петър бил арестуван в Хе и откаран в затвора в Свердловск. В сводката на ГПУ за периода от 20 август до 1 септември 1930 г. пише:

   „Митрополит Петър реши да изиска от своя заместник митрополит Сергий отчет за политическата дейност на последния, като го обвинява в ‘съглашателска’ политика по отношение на съветската власт. Подготвяло се уволнение на митрополит Сергий, за чието място се предвиждали цял списък от кандидати (в случай на арестуването на някой от тях).

   Взети са мерки за ликвидиране на групировката. Митрополит Петър се премества в изолатор.“4

   Свещеномъченик Петър бил държан в такава изолация непрекъснато чак до мъченическата си кончина през 1937 г.

   Митрополит Сергий можел вече да бъде напълно спокоен за положението си. Впрочем, той не бил особено обезпокоен и преди това. Както писал още в края на 1929 г. епископ Йоасаф (Удалов) в писмо до епископ Дамаскин (Цедрик): „А относно м[итрополит] П[етър], той [митрополит Сергий] очевидно се е договорил с когото трябва, защото във всичките си изявления напълно игнорира възможността за неговото възкръсване.“5

   В това отношение много показателен е един случай още от есента на 1927 г., скоро след като митрополит Петър бил заточен в Хе. Архиепископ Зиновий (Дроздов) и епископ Серафим (Звездински) – и двамата несъгласни с политиката на митрополит Сергий – се явили при него и подали молби да бъдат освободени – първият, от управлението на Тамбовска епархия, а вторият, от управлението на Дмитриевското викариатство на Московска епархия. Митрополит Сергий реагирал по следния начин, описан в житието на епископ Серафим:

   „- Какво е това? – попитал митр. Сергий – Протест? Несъгласие със Синода? Нежелание да се договорим? А знаете ли, че за своята несговорчивост митрополит Петър замина за Хе – в Заполярието, а вие ще бъдете не в „Хе“, а в „хе-хе-хе“!

   - Каквото и да стане, морално ние не сме способни на нещо друго. Ние сме солидарни с митрополит Петър.“6

   Но митрополит Сергий отдавна показал, че се ръководи не от морални, а от прагматични съображения. И че за него „авторитетът“ на репресивната машина на съветската власт стои над моралния авторитет на митрополит Петър. Манипулацията с доклада на епископ Василий била последният случай, при който заместникът се опитал да използва авторитета на патриаршеския местопазител, за да оправдае своите действия. След това той и неговите съзнателни поддръжници все по-открито лансирали тезата, че на него му принадлежи в пълнота цялата власт над Църквата и няма нужда неговите действия да бъдат одобрявани от митрополит Петър. Това било обосновавано по следния начин: патриарх Тихон е предал на митрополит Петър всички права и задължения на патриарха – и даже не е правилно последният да бъде наричан патриаршески местопазител, а по-правилно е да се нарича и.д. патриарх7 – а той от своя страна е предал всички тези права и задължения на митрополит Сергий. Затова, макар и да е назначен временно, неговият заместник има пълната власт и действията му не могат да бъдат коригирани дори от самия местопазител, който му я е предал. Разбира се, тази конструкция съвсем не отговаряла на каноничните правила и била съвсем изкуствена. В правомощията на самия митрополит Петър не се предвиждало правото да предава еднолично управлението на друго лице, но той прибягнал към това спорно решение, тъй като в навечерието на неговия арест вече нямало никаква възможност да се събере епископатът, за да вземе съборно решение. Именно по тази причина никой от епископите не оспорил акта му и всички приели назначението на митрополит Сергий за законно и приели да му се подчиняват като на временен  заместник на главата на Църквата. Всъщност истинската законност на митрополит Сергий произтичала не толкова от самото назначение на митрополит Петър, колкото от това практическо одобрение на неговия избор от страна на епископата. В тази светлина може да бъде разбрана по-добре и позицията на митрополит Петър, изразена устно пред пратеника на епископ Дамаскин (Цедрик), че епископите сами трябва да отстранят Сергий. През 1929 г. това вече можело да стане само, като престанат да признават властта му. За събор по това време не можело и да се мисли. Но за всеки един архиерей (а също и духовник, и мирянин) това означавало да се реши да поеме по пътя на изповедничеството и мъченичеството, защото отделянето от митрополит Сергий водело веднага до репресии от страна на ОГПУ. Групата от съзнателни и активни поддръжници на заместника се състояла предимно от лица, които и преди това паднали в обновленския разкол (както и самият митрополит Сергий), но после се върнали при патриарх Тихон. Голямото мнозинство от духовниците, които останали в подчинение на заместника, се подчинили поради заплахата от репресиите и без желание. Мнозина не можели и да се ориентират достатъчно добре в наистина сложната картина на църковния живот. Именно за тях, а и за тези, които несъзнателно търсели някакво успокоение на съвестта си, митрополит Сергий активно пропагандирал своята „каноничност“ и „православност“.

   През 1931 г. Сергий, който дотогава все още бил Нижегородски митрополит, публикувал статия, озаглавена „За пълномощията на патриаршеския местопазител и неговия заместник“. В нея със свойствената му казуистична ловкост и съответстваща некоректност, заместникът открито и окончателно „обосновавал“ тезата, че на него му принадлежат всички права, които е имал патриарх Тихон. Що се отнася до подчинеността му на митрополит Петър, той казвал следното:

   „Местопазителят не може да бъде отговорен в ни най-малка степен за разпорежданията на своя заместник и затова не може да се очаква или изисква местопазителят да се намесва в управлението и със своите разпореждания да поправя грешките на заместника. Такова вмешателство би довело до още по-голямо разстройство на църковните дела и до анархия, както и всяко двувластие. Като самостоятелен управник, заместникът сам и отговаря за своето управление пред Поместния събор.“8

   При такова разбиране местопазителят не би могъл и да си върне лесно властта, веднъж дадена на заместника. Стига се дори до абсурдния въпрос: може ли в такъв случай местопазителят да отстрани назначения от него заместник, след като няма правото да го коригира дори в случай на очевидни негови грешки? По тази логика вероятно това би могло да стане само, ако местопазителят се върне на свобода и поеме отново управлението. Но последното зависело изцяло от ОГПУ. Излиза, че и „каноничността“ на митрополит Сергий зависела изцяло от ОГПУ – достатъчно било митрополит Петър да не се връща на свобода, за да може заместникът му „законно“ да управлява (неизбран от никого) като патриарх.

   Може би несъзнателно в тази статия митрополит Сергий дал израз на основното съображение, от което се ръководел: митрополит Петър никога няма да бъде освободен. Или може да бъде освободен само при условие, че преди това се откаже от местопазителството.9 Макар и да декларирал, че правомощията му са временни и че „би било много лошо, ако местопазителят или заместникът му биха били заинтересовани да запазят този порядък [на управление] възможно по-продължително“10, митрополит Сергий в действителност разчитал точно на обратното – че вследствие на договореността му с властите никой няма да бъде в състояние да прекрати временните му пълномощия, докато те не придобият постоянен характер. Във всеки случай, той не свързвал тази временност с евентуалното завръщане на митрополит Петър. Както се вижда, той обявил, че от него може да иска сметка за дейността му само поместен събор на Руската Църква, какъвто в момента нямало никаква перспектива да бъде свикан. Той знаел много добре, че болшевишките власти никога не биха допуснали това.

   В периода 1929-1931 г. били подложени на репресии практически всички епископи и по-голямата част от духовниците, които открито прекъснали общението си с митрополит Сергий. По цялата страна минала вълна от процеси срещу „контрареволюционните“ организации на „Истинно-православната църква“, подготвящи „монархически заговор“. Тези условия благоприятствали все повече аспирациите на митрополит Сергий към трайно „законно“ овладяване на църковната власт. Но въпреки всичко, това не можело да стане изведнъж.

   През 1932 г. подведомственият му синод се обърнал към него с молба да постанови да бъде носен пред него кръст при извършване на богослужение. Такова право имали предстоятелите на поместните църкви. В обръщението се казвало: „… ние, долуподписаните йерарси на Руската Православна Църква, в единомислено желание решихме да помолим Ваше Високопреосвещенство да установите предношението на кръст при всички Ваши богослужения, съгласно Вашето високо положение на Първойерарх в нашата Църква.“11

   Както се вижда, синодът вече нарича първойерарх не патриаршеския местопазител митрополит Петър, а „временния“ негов заместник, митрополит Сергий. В такъв случай какво е било мястото на митрополит Петър в Руската Църква? По този въпрос обръщението мълчи. Впрочем в него митрополит Петър изобщо не се и споменава.

   Следващата, още по-сериозна стъпка, в това пълзящо присвояване на църковната власт бил указът от 10 май 1934 г. В него от името на синода се казвало следното за митрополит Сергий:

   „Вашето мъдро ръководство на църковния кораб, Вашата безгранична любов към Майката-Църква, братското отношение на любов към братята-съепископи и отеческото Ви отношение към всички чеда на Църквата Ви направиха фактически Пръв епископ на страната в общоцърковното съзнание.“12

   Синодът смятал, че с оглед на това не подобава повече митрополит Сергий да носи титула на редови епархиален град на руската църква13, а следва да се титулува по името на столичния град Москва. Затова синодът постановил:

   „…да бъде присвоен на Ваше Високопреосвещенство, в съответствие с Вашето високо и особено положение на управляващ Първойерарх на Руската Църква титулът ‘Блаженнейши митрополит Московски и Коломенски’.“

   Това означавало много. След възстановяването на патриаршеството през 1917 г. Московски митрополит можел да бъде само руският патриарх. Именно поради това, в продължение на девет години след смъртта на патриарх Тихон на Московската катедра не се избирал митрополит. Тя била вдовстваща и очаквала избора на бъдещия патриарх. Самият местопазител митрополит Петър бил „митрополит Крутицки“, тоест, един от викариите на Московската епархия, която обаче била подведомствена именно на него. След арестуването му епархията била управлявана съвместно от останалите нейни викарни епископи. Освен това титулът „Блаженнейши“, който се присвоявал на митрополит Сергий бил по-висок от титула „Преосвещеннейши“, с който бил споменаван митрополит Петър. Така се стигнало до парадокса в храмовете, подчинени на митрополит Сергий, „Блаженнейшият“ да се споменава след „Преосвещеннейшия“. Все още на сергианският синод не му достигал куражът да премахне споменаването на митрополит Петър като местопазител, макар по всякакъв начин да се подчертавало, че „Първойерарх“ на руската църква е митрополит Сергий. Сред архиереите, прекратили общението си със сергианския синод, присвояването на титула „Блаженнейши“ на митрополит Сергий се преценяло като акт, подготвящ смяната на митрополит Петър.

   Последната стъпка – обявяването на митрополит Сергий за патриаршески местопазител и прекратяване на споменаването на митрополит Петър на богослуженията – била осъществена на 27 декември 1936 г. На тази дата било публикувано определение, в което само лаконично се посочвало, че промяната в споменаването влиза в сила от 1 януари 1937 г. Не се излагали никакви основания за това. На обезпокоените поддръжници на митрополит Сергий неофициално било пояснявано, че на 20 декември 1936 г. той получил известие за кончината на митрополит Петър, която уж настъпила на 11 септември 1936. След като проверил достоверността на съобщението, за което му била необходима една седмица, митрополит Сергий издал определението. Никога по-късно не било дадено обяснение кой е източникът на известието, получено от митрополит Сергий. В наше време, когато се знае, че по това време митрополит Петър е бил жив, мнозина изследователи казват, че това бил фалшив слух, пуснат от съветските власти. Разбира се, от ОГПУ непрекъснато генерирали всякакви фалшиви слухове и дезинформация по най-различни поводи, но никога без определена цел. Не е ясно и по какъв начин митрополит Сергий е проверил достоверността на съобщението. Много странен е и начинът, по който било извършено всичко: първо митрополит Сергий се обявил за местопазител, след два месеца за първи път било изтъкнато основанието за това – завещателното разпореждане на митрополит Петър от 1925 г., с което посочвал свои заместници в случай на смърт и едва в броя за март-април в органа на Литовската епархия14 на МП било публикувано официално съобщение за „смъртта“ на митрополит Петър. Повечето изследователи приемат, че митрополит Сергий не може да бъде обвиняван, че приживе на митрополит Петър се е обявил за патриаршески местопазител, тъй като не е знаел в действителност как стоят нещата. Наистина, досега не са се появили (и надали ще се появят тепърва) данни, че той е имал обективна информация. Но какви са основанията да се твърди обратното – че той е бил заблуден, след като не се знае нищо за източника на „слуха“ и начинът, по който той го е проверил? Единственото, което може да се твърди със сигурност е, че митрополит Сергий не е можел да предприеме такова важно действие като обявяването си за местопазител, без то да е разрешено и съгласувано със съответните органи на НКВД.15 Какви разговори е водил с техните представители митрополит Сергий и до каква степен са го информирали те по отношение на митрополит Петър остава под въпрос. Във всеки случай сергиевският синод практически отдавна бил погребал за църковния живот истинския патриаршески местопазител.

   Тук трябва да се отбележи също и това, че от гледна точка на завещателното разпореждане на митрополит Петър, което било изтъкнато като основание за обявяването на митрополит Сергий за местопазител, последното деяние също било незаконно. Или би трябвало да бъде незаконно поне от гледна точка на съвременната Московска патриаршия. За какво всъщност става дума?

   Броени дни, преди да бъде арестуван на 9 декември 1925 г., митрополит Петър извършил необходимите разпореждания, така че Църквата да не бъде лишена от законно управление. Преди всичко, на 5 декември 1925 г. със свое Завещателно разпореждане той посочил архиереите, на които - при смърт - предоставял своите „права и задължения като патриаршески местопазител, до законния избор на нов патриарх”. Това, съгласно волята на светейшия патриарх Тихон били Казанският митрополит Кирил и Ярославският митрополит Агатангел. В случай на невъзможност и на двамата да встъпят в правата на патриаршески местопазител, те трябвало да бъдат предадени на Новгородския митрополит Арсений, а ако и той е възпрепятстван да поеме длъжността, това трябвало да стори Нижегородският митрополит Сергий.

   След като уредил по този начин приемствеността на върховната църковна власт в случай на своята смърт, на следващия ден, 6 декември 1925 г., митрополит Петър издал още едно разпореждане, с което посочил свои заместници  в случай, че е жив, но е възпрепятстван да изпълнява задълженията си, което и станало много скоро – с неговото арестуване. В това второ разпореждане посочените лица били Нижегородския митрополит Сергий (Страгородски), екзархът на Украйна Михаил (Ермаков) и Йосиф (Петровѝх), тогава Ростовски архиепископ. Именно въз основа на това второ разпореждане митрополит Сергий управлявал „временно“ вече единадесет години до този момент.

   Сега позоваването било на първото разпореждане на митрополит Петър, което уреждало приемствеността на властта в случай на неговата смърт. Както се вижда, митрополит Сергий бил четвъртият от посочените кандидати. Митрополит Агатангел починал през месец октомври 1928 г. Митрополит Арсений (Стадницки) починал на 26 февруари 1936 г. Но все още бил жив – и това се знаело – първият от посочените кандидати, Казанският митрополит Кирил (Смирнов), намиращ се на заточение в Казахстан. Разбира се, на това митрополит Сергий имал готов „каноничен“ отговор, както във всички подобни случаи: той бил наложил забрана за свещенодействие на митрополит Кирил още през 1930 г., а синодът го лишил от управлението на Казанската епархия, което било практически обезпечено от страна на ОГПУ с постоянното му държане в затвора или на заточение. Така че на въпрос по отношение на митрополит Кирил митрополит Сергий би отговорил, че не може да предаде властта върху управлението на църквата на лице, което е под запрещение. Той използвал вече този аргумент срещу митрополит Агатангел през 1926 г. като обявил, че го предава на епископски съд, а след това му заявил, че освен всички други основания, не може да му предаде управлението, дори и да би искал, тъй като в момента той е църковно подсъден. Но през декември 1936 г., когато се обявил за патриаршески местопазител, митрополит Сергий вече дори не сметнал за нужно да дава каквито и да било обяснения за правата на митрополит Кирил. От гледна точка на съвременната Московска патриаршия, която канонизира и митрополит Кирил, и митрополит Агатангел, и множество други мъченици и изповедници за вярата, всички забрани за свещенодействие, всички лишавания от катедри и всякакви църковни наказания, които митрополит Сергий (самият той непрославен от МП) им наложил без колебание, очевидно се смятат за недействителни. Нещо, което изтъкват мнозина изследователи от средите на патриаршията. Следователно, от гледна точка на патриаршията би трябвало да се приеме, че към декември 1936 г. и до мъченическата си кончина митрополит Кирил е имал всички права, завещани му от патриарх Тихон и митрополит Петър. Тяхното пренебрегване от страна на митрополит Сергий представлявал последният и окончателен акт на узурпация на църковната власт от негова страна.     

   През това време митрополит Петър бил все така държан в строга изолация в единична килия като „секретен затворник“ (вместо име фигурирал под номер 114), напълно лишен от всякаква връзка с външния свят.

   След арестуването му в Хе през август 1930 г. местопазителят бил държан в т. нар. „политически изолатор“ в град Свердловск (сега Екатеринбург), където се провеждали и самите разпити. През месец декември същата година от ръководството на ГПУ за Урал, което се помещавало в гр. Тоболск била получена следната инструкция:

   „Трябва спешно да проведете следствие, в процеса на което да набавите данни, уличаващи Петър Полянски в контакти с църковници и опити да ръководи църквата в антисъветско направление.“16

   Следствието, разбира се, осигурило в срок поръчаните „улики“, фиксирани в показания, подписани от двама свещеници от Тоболск, но и без тях в писмата на митрополита се съдържали достатъчно данни, които в очите на съветските власти представлявали престъпление. За властите било крайно нежелателно да стане обществено достояние позицията на митрополит Петър, който отхвърлял политиката на заместника си, като при това подчертавал, че всички права като предстоятел на Църквата принадлежат на него и митрополит Сергий е длъжен да се съобразява с указанията му. Това можело да провали проекта на ГПУ, като предизвика значителен отлив от подкрепящите митрополит Сергий. Затова митрополит Петър бил изолиран в единична килия, така че да няма никакви контакти извън контрола на властите. Но в ГПУ предпочитали да решат проблема генерално и в края на 1930 г. предложили за пореден, трети път – след 1926 г. и 1928 г. – на митрополит Петър да се откаже от правомощията си. За целта в затвора в Свердловск дошъл лично да разговаря с него приемникът на Е.  Тучков, новият началник на 6-то отделение („антицърковното“) на Секретния отдел на ОГПУ, И. В. Полянски. И както и преди, местопазителят отново отказал твърдо, независимо, че здравето му било разбито и силите му били изтощени до крайност от годините, прекарани в извънредно тежките условия на полярното заточение и затворите.

   През пролетта на 1931 г. в затвора го посетил и Е. Тучков, който бил преместен по служба в Свердловск като полпред (пълномощен представител) на ОГПУ за Урал. Срещите с Тучков винаги били много тежки. Протопрезвитер Михаил Полски привежда следното свидетелство за начина, по който архиепископ Иларион (Троицки) изразил преживяванията си от времето на един няколкомесечен период, през който бил изолиран и му била приложена индивидуална обработка, за да бъде склонен да оглави или подкрепи Григорианския разкол:

   „Дори и архиепископ Иларион не беше в състояние да охарактеризира някак по-подробно всички измами, лъжи, наглото безсрамие, мерзкото притворство и лицемерие, провокациите и прочие подлости на агентите на властта. Когато разговорът засягаше отношенията между властта и църковното управление, той казваше така: ‘Не, приятели мои, трябва да попаднеш в тази обстановка, макар и за малко, а така не можеш го описа…’. И като поглеждаше към нас, слушателите и, сякаш питайки ни дали ще му повярваме, добавяше: ‘Там пред очите ти е самият сатана…’.”17

   На такава тежка психологическа обработка бил подложен и омаломощеният от множеството тежки заболявания и годините затвори и заточение митрополит Петър. За изпитанието, през което преминал, достатъчно говори фактът, че след разговорите с Тучков той получил частична парализа – на десния крак и дясната ръка. След време ръката се възстановила, а кракът – не напълно. Тучков му предлагал освобождение в замяна на секретно сътрудничество с органите за безопасност. При отказ го заплашвала нова осъдителна присъда. По това време следствието срещу него било приключило, но присъдата още не била произнесена. Митрополит Петър отказал. В писмо от затвора той писал по този повод:

   „А, впрочем, ако говорим по съвест, това дело […] е нравствено недопустимо не само за предстоятеля на Църквата, но и въобще за всеки християнин […]. В това дело биха се сблъскали два напълно противоположни принципа: християнският и революционният. За основа на първия принцип служат любовта към ближния, всеопрощението, братството, смирението; основата на втория принцип е: целта оправдава средствата, класова борба, разгром и т. п. Ако застанеш на гледната точка на втория принцип, заставаш на революционния път, на пътя на борбата и така се отричаш не само от истинния символ на християнската вяра и унищожаваш нейните основи – идеята за любовта и другите, но се отричаш и от самите принципи на изповядване на вярата. На сериозно вярващия човек и особено на този, който е истински пастир на Църквата, а не наемник, няма нужда да се казва как трябва да бъде разрешена тази дилема – дилема между любовта към ближния и класовата борба. Едва ли истинският пастир би намерил покой през целия си живот, ако би бил подложен на изпитанието от страна на двете посочени противоречия.“18

   Както се вижда, митрополит Петър смятал, че един истински пастир на Църквата не би могъл да намери душевен покой през целия си живот, ако се поддаде и реши да съвмести християнските си принципи с революционния принцип, тоест, ако реши, че може да съвмести служението си на Църквата със сътрудничество с органите за безопасност на съветската власт. Интересно е да се сравни тази позиция с отношението на митрополит Сергий към въпроса за сътрудничеството с органите на ОГПУ-НКВД.

   В някои съвременни изследвания се отбелязва, че засега относно самия митрополит Сергий не е установено документално да е подписал декларация за сътрудничество с органите на специалните служби. Но трябва да се знае също така, че информацията за секретните сътрудници на службите за безопасност представлява държавна тайна и не може да бъде предоставяна, дори когато се отнася за толкова отдалечен във времето период. Във всеки случай добре известно е, че началникът на антицърковния отдел Е. А. Тучков, регулярно се срещал с митрополит Сергий, изисквал от него определени действия и получавал необходимата му информация. За това има достатъчно сведения. Също така има сведения и за отношението на самия митрополит Сергий към поемането на ангажименти за сътрудничество със службите от страна на подчинените му архиереи. През 1937 г. архиепископ Питирим (Крилов) дал следните показания на разпит:

   „Митрополит Сергий сам даваше указания на архиереите не само да не се отказват от секретно сътрудничество с НКВД, но даже да търсят това сътрудничество. […] Това се правеше в интерес на църквата, тъй като митрополит Сергий разбираше, че архиерей, който получи доверието на местния орган на НКВД, ще бъде поставен в по-благоприятни условия при управлението на подведомствената му епархия, няма да има особени неприятности с регистрацията и въобще ще се създаде някаква гаранция срещу възможен арест. … От само себе си се разбира, че архиереите разбираха указанията на Страгородски като маньовър19 за запазването на църквата в тежките за нея условия.“20

   Очевидно е, че свещеномъченик Петър и неговият заместник имали съвсем различни възгледи за допустимите от християнска нравствена гледна точка отношения между йерарсите на Църквата и нейните гонители. Митрополит Петър останал верен на своите разбирания и отхвърлил предложението да стане секретен осведомител. В писмо до един от високопоставените служители на ОГПУ-НКВД той обяснил по следния начин отказа си на предложението на Тучков:

   „Няма дори нужда да се казва, че подобен род занятия са несъвместими с моето звание, а при това и по натура са ми чужди.“21 Наистина, „по натура“ патриаршеският местопазител и неговият заместник се различавали твърде много.

   Присъдата, която митрополит Петър получил, била наистина жестока. На 23 юли 1931 г. той бил осъден на нов петгодишен срок, който трябвало да прекара в концлагер, като срокът се смятал от деня на произнасяне на присъдата. Тоест, почти едногодишното му задържане в единична килия, докато траело следствието, не се зачитало. При преклонната възраст на митрополита (69 г.) и тежкото му здравословно състояние това било равносилно на осъждане на смърт, само че бавна и мъчителна. Но и това не било достатъчно. Той не бил изпратен в концлагер, а бил оставен в затвора, във вътрешния изолатор, в единична килия. Тази мярка обичайно се прилагала само, докато трае следствието, за да бъде изолиран подследственият. За светият мъченик тя станала постоянна.

   А междувременно все повече зачестявали пристъпите на стенокардията и припадъците вследствие на задушаванията, причинени от астмата. Към това се прибавил и скорбут. Митрополит Петър трябвало да понася всички тези страдания в самотата на единичната килия, без съчувствие и помощ от друг човек. В тези условия дори зловещият Соловецки концлагер, където намерили смъртта си толкова много изповедници, започнал да му се струва за предпочитане. Там щял да бъде сред хора, на чиято помощ можел да разчита. Към края на 1932 г. светият страдалец написал молба да бъде изпратен в лагер, съгласно постановената му присъда, но молбата му не била удовлетворена. На полагащата се затворническа разходка той бил извеждан само през нощта, за да не се среща с други хора. Вътрешният изолатор нямал прозорци и килията винаги била на изкуствено осветление, поради което светителят не бил виждал слънчева светлина в продължение вече на години и постоянно бил лишен от свеж въздух. Понякога бил принуден да се откаже и от кратката нощна разходка, тъй като бил така обезсилен от кризите на заболяванията си, че нямал сили дори да се облече, за да излезе. При все това мъчителите изнамирали все нови и нови начини, за да направят страданията му още по-тежки. През месец юни 1933 г. му била забранена разходката в общия двор (даже и през нощта), можел да се разхожда само в малко влажно дворче, където въздухът бил изпълнен с изпаренията от отходните места. Въпреки жестоките страдания изповедникът продължавал да отстоява твърдо запазването на правомощията си на местопазител. По това време той писал:

   „Всъщност, постът на патриаршески местопазител лично за мен не е въпрос на интерес, напротив, той продължава да ме държи в оковите на гнета… Но аз съм длъжен да се съобразявам с това обстоятелство, че решението на този въпрос не зависи от моята инициатива и не може да бъде акт на моята еднолична воля. Със своето звание аз съм свързан неразривно с духовните интереси и волята на цялата ни поместна Църква. Така че въпросът за разпореждането с местопазителството не е личен и не подлежи на решаване по лично усмотрение, в противен случай аз бих се оказал изменник на Светата Църква. Впрочем и в акта за моето встъпване в длъжността се съдържа напомняне, че не мога да се отклонявам от волята на патриарх Тихон, а следователно и от волята на подписалите акта архиереи… също както и от волята на клира и вярващите, които вече девета година се намират в молитвено общение с мен.“22

   Към част V →


[ 1 ] Слово Местоблюстителя. Прот. Владимир Воробьев, О. В. Косик. Вестник ПСТГУ II: История. История Русской Православной Церкви. 2009. Вып. II:3 (32). С. 66.  http://periodical.pstgu.ru/ru/pdf/article/900

[ 2Пришвина В. Д. Невидимый град. М.: Молодая гвардия, 2003. С. 372. Цитира се по: Мазырин Александр, иерей. Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 1920-х — 1930-х годах. М.: Изд-во ПСТГУ, 2006. С. 385.

[ 3 ] Протопресвитер Михаил Польский. Новые мученики Российские. Кн. 1. С. 142.

[ 4"Совершенно Секретно": Лубянка Сталину о положении в стране. Сводка СО ОГПУ об антисоветской деятельности политических партий и церковников за время с 20 августа по 1 сентября 1930 г. Церковники. Антисоветские группировки и контрреволюционные организации. http://istmat.info/node/27107

[ 5Мазырин А. Вопрос о взаимоотношениях священномученика митрополита Петра (Полянского) с "правой" церковной оппозицией и митрополитом Сергием (Страгородским) // Богословский сборник. №10. М.: Правосл. Свято-Тихоновский богосл. ин-т, 2002. С. 386-431.   Цитира се по: http://krotov.info/acts/20/1927/2002mazy.htm

[ 6 ] Житие епископа Серафима (Звездинского). Письма и проповеди. ИМКА-ПРЕСС. Париж, 1991. С. 103. Цитира се по http://krotov.info/history/20/1920/zvezdinsky.htm

[ 7 ] И.д. патриарх – изпълняващ длъжността патриарх.

[ 8Акты Святейшего Тихона … сс. 695-696.

[ 9 ] Изглежда невъзможно митрополит Сергий да не е знаел за периодически подновяваните от страна на ГПУ предложения към митрополит Петър да се откаже от правата си, след като за това се е знаело дори сред руската емиграция зад граница.

[ 10 ] Акты Святейшего Тихона … с. 696.

[ 11 ] Мазырин Александр, иерей. Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 1920-х — 1930-х годах. М.: Изд-во ПСТГУ, 2006. С. 357.

[ 12 ] Акты Святейшего Тихона … с. 703.

[ 13 ] По това време той се титулувал митрополит Горкиевски, а не Нижегородски, тъй като междувременно през 1932 г. болшевиките преименували град Нижни Новгород на Горки.

[ 14 ] Към това време синодът на митрополит Сергий бил лишен вече от всякакви печатни органи на територията на СССР и затова можел да издава официални съобщения само чрез своята задгранична Литовска епархия. Това бил един от печалните резултати на прословутата „легализация“.

[ 15 ] ГПУ или ОГПУ влиза през 1934 г. в състава на НКВД (Народный комиссариат внутренних дел), т.е., Министерство на вътрешните работи.

[ 16 ] Мазырин Александр, иерей. Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 1920-х — 1930-х годах. М.: Изд-во ПСТГУ, 2006. С. 379. http://krotov.info/history/20/1920/mazyrin_06.htm

[ 17Протопрезвитер Михаил Полски. Положението на Църквата в Съветска Русия. София, 2013. Сс. 88-89

[ 18 ] Йеромонах Дамаскин (Орловский). Мученики, исповедники... Кн. 2. Сс. 431-369.

[ 19Тези „маневри“ помагали само, докато властите имали нужда от сергианската йерархия в борбата им за унищожаването на Църквата. В навечерието на Втората световна война, през 1937/38 гг., мнозинството от принадлежащите към сергиевския синод архиереи също били убити или изпратени в лагери. На свобода освен митрополит Сергий останали само трима от тях.

[ 20Мазырин Александр, священник. Уральский узник Патриарший Местоблюститель митрополит Петр (Полянский) и его московский заместитель митрополит Сергий (Страгородский): две судьбы и два взгляда на отношения Церкви и власти в период гонений. http://www.bogoslov.ru/text/4456170.html#_ftn21

[ 21 ] Пак там.

[ 22 ] Иеромонах Дамаскин (Орловский). Мученики, исповедники... Кн. 2. Сс. 431-369.