Митрополит Агатангел (Преображенски) и митрополит Сергий (Страгородски)


Част III

След преживените тежки нравствени сътресения през лятото на 1926 г. митрополит Агатангел се оттеглил в своята епархия. Здравето му било сериозно разклатено. Особено тежко било за него неразбирането, което срещнала неговата безкористна готовност да приложи силите и опита си за благото на Църквата. Той се оттеглил напълно от участието в общоцърковните дела – всяка негова активност в тази посока би се посрещнала с подозрение. Светителят се отдал изключително на управлението на своята епархия и на богослужебния живот, в който, както всяка истински боголюбива душа, намирал подкрепа и утеха. ГПУ го лишило от правото да живее в неговия катедрален град – Ярослав. Митрополитът бил принуден да се премести в едно от близките до града села. Служел по цялата епархия, навсякъде където го канели църковните общини.

   Митрополит Сергий се чувствал напълно уверен в положението си и усещал църковната власт здраво в ръцете си. В тесен кръг си позволявал да нарича иронично митрополит Агатангел „Агатия“ (в женски род).1 Той самият обаче бил арестуван в края на 1926 г. Повод за това станала инициативата на двама епископи, за която той знаел, за провеждането, тайно от властите, на избор на патриарх. Разбира се, не можело и да се мисли да се получи съгласието на ГПУ за провеждането на събор и за това се предвиждало изборът да стане като се вземе поотделно мнението на възможно най-широк кръг епископи. Почти всички от посетените посочили като най-достоен за патриарх Казанския митрополит Кирил (Смирнов). Били анкетирани вече над седемдесет архиереи, когато започнали арестите. И досега не може да се установи със сигурност дали тази инициатива не е била провокация, организирана от ГПУ. Знае се, че впоследствие инициаторите ѝ били освободени от предварителния арест, докато мнозина от анкетираните епископи били осъдени на различни срокове затвор и заточение, включително и митрополит Кирил, който научил за всичко това едва след арестуването си. Що се отнася до ареста на митрополит Сергий, истинската причина за него, както станало ясно по-късно, била планираната от ГПУ лична обработка на митрополита. Целта била да му се въздейства да приеме условията на властите за т. нар. „легализация“ на Църквата, с други думи – за безусловното ѝ подчинение на специалните служби.

   Митрополит Агатангел не се възползвал от ареста на митрополит Сергий, за да заяви отново своите права да възглави Руската Църква.

   Според разпореждането на местопазителя, митрополит Петър, следващият от посочените от него кандидати за негов заместник бил Йосиф (Петровѝх), по това време вече Ленинградски митрополит. Митрополит Агатангел не възразил срещу заемането на длъжността от неговия бивш викарен епископ. Митрополит Йосиф бил убеден, че много скоро след заемането на длъжността ще бъде арестуван. За това той веднага издал разпореждане, в което посочил трима архиереи, които могат, в определена последователност, да заемат ръководството на Църквата след него. Арестът му наистина последвал много скоро и в управлението трябвало да встъпи третият и най-младият от тримата посочени – Угличкият архиепископ Серафим (Самойлович). Останалите двама били възпрепятствани от властите да приемат длъжността.

   Град Углич бил център на викариатство в Ярославска епархия и архиепископ Серафим бил викариен епископ, тоест помощник и подчинен, на митрополит Агатангел, който оглавявал епархията. Възникнала много двусмислена ситуация. В непосредствената си длъжност архиепископ Серафим бил подчинен на митрополит Агатангел, а във възложената му сега длъжност, „заместник на местопазителя“, тоест временно управляващ делата на Руската Православна Църква, стоял над него. Изглеждало, че се откриват прекрасни възможности за интригите на ГПУ за провокирането на конфликт между двамата архиереи. Почти веднага митрополит Агатангел получил разрешение от властите да пребивава в град Ярослав, с което вече имал възможност да пристъпи към непосредственото и безпрепятствено управление на епархията си, което той и направил. Но светителят не изразил и най-малкото възражение срещу заемането на най-висшия пост в Църквата от неговия пряк заместник и проявил отново свойствената му изключителна тактичност. От своя страна младият и пламенен по характер архиепископ Серафим се отнасял с изключително уважение към праведния старец и страдалец за вярата. Той никога не си позволил да изтъкне по какъвто и да било повод своето ново положение, а, напротив, дори се обръщал към опитния митрополит за съвети по възникващи въпроси относно управлението на Църквата. Можем само да се удивяваме на тази духовна простота на младия архиерей – тогава той бил на 45 години – особено като имаме пред вид, че по това време той, както и мнозинството от епископата, все още били убедени, че митрополит Агатангел е допуснал грешка през лятото на 1926 г. с опита си да поеме ръководството на Руската Църква. Както беше казано по-горе, тогава архиепископ Серафим молил на колене митрополит Агатангел да остави управлението на митрополит Сергий и дори му заявил, че по съвест не би могъл да съслужи с него, ако той не се откаже от аспирациите си, които смятал за неканонични и вредни за Църквата. Вижда се ясно, че тази оценка на архиепископ Серафим е била продиктувана от най-искрени подбуди и в същото време той съвсем не е смятал, че митрополит Агатангел е движен от користолюбие или властолюбие. Той просто мислел, че престарелият страдалец за вярата греши и е подведен от интригите на специалните служби. Дълбокото му уважение към митрополита не било накърнено в ни най-малка степен и той се обръщал сега към него с просто сърце и с пълно доверие за съвети в управлението. При това толкова често, че в сводка на Ярославското ГПУ, предназначена за висшестоящите органи, се изразявала оценката, че „фактически Агатангел управлява църквата, а Серафим е само параван“ 2. Макар и това твърдение да изглежда доста преувеличено, в неговата основа има немалка доза истина. Не може да не забележим, че основният тактически похват, приложен от архиепископ Серафим в управлението на Църквата твърде много напомня подхода, който възприел митрополит Агатангел няколко години по-рано, през 1922 г., когато заместил за кратко време арестувания патриарх Тихон, преди самият той да бъде арестуван и изпратен на заточение. Тогава митрополит Агатангел въвел т. нар. „автокефалия“ в управлението на Руската църква, като разпоредил на епархийските архиереи да управляват самостоятелно епархиите си, ръководейки се от църковните канони и архиерейската си съвест, докато бъде възстановена законната централна църковна власт. Това разстроило плановете на ГПУ да овладее Църквата, като ѝ натрапи със сила централно управление, съставено от обновленци, готови да сътрудничат с властта. Сега, по подобен начин, архиепископ Серафим писал, след встъпването си в длъжност, в послание до епархийските архиереи, да се управляват самостоятелно до завръщането на старшите архиереи от заточение и от затвора (имал пред вид най-вече митрополитите Петър /Полянски/ и Кирил /Смирнов/). Към него трябвало да се обръщат само по най-важни въпроси като избирането и ръкополагането на епископи. С това се блокирала възможността ГПУ да постига своите цели с натиск персонално върху него.

   Така изключително безкористното и тактично поведение на двамата архиереи преодоляло цялата сложност на ситуацията. И двамата били свободни от всякакво честолюбие, никой никога не поставил въпроса кой на кого би трябвало да се подчинява. Това запазило църковния мир по време на управлението на архиепископ Серафим, което продължило до месец април на следващата 1927 година. Тогава митрополит Сергий (Страгородски) бил освободен от затвора и архиепископ Серафим му предал своите пълномощия на заместник на местопазителя с пълна готовност и радост, „без всякакви уговорки, по доверие към него“.

   Митрополит Сергий обаче не оправдал доверието на архиепископ Серафим и на епископата. Както скоро станало ясно, той бил приел условията на ГПУ и с връщането си начело на църковното управление започнал да ги изпълнява. Затова и бил освободен толкова скоро от затвора. Коренната промяна на курса на църковната политика от страна на митрополит Сергий предизвикал объркване и смущение у всички, които преди това го подкрепяли. След издаването, на 29 юли 1927 г., на прословутата му Декларация за безусловна лоялност към съветската власт станали явни скритите ангажименти, които той поел в затвора пред Евгений Тучков, началник на антицърковния отдел на ГПУ. През месец септември митрополит Сергий лишил митрополит Йосиф (Петровѝх) от Ленинградската катедра и разпоредил преместването му в Одеса. Съвременните изследователи изброяват над четиридесет подобни необосновани размествания на архиереи, които предизвикали големи смущения и объркване в Църквата. Това било извършено под диктовката на ГПУ. Целта била да бъдат откъснати архиереите от тяхното паство, с което ги свързвали взаимно доверие и любов. През месец октомври митрополит Сергий разпоредил да се споменава съветската власт на богослуженията, а също така да се споменава неговото име, наред с това на местопазителя на патриаршеския престол, митрополит Петър (Полянски). Отношението към тези споменавания и съответно, приемането или отхвърлянето им, станали за ГПУ като тест за лоялност или „контрареволюционност“ на духовенството. В същото време митрополит Сергий забранил да се споменават архиереите, клириците и миряните, които били в затвора и на заточение, тъй като с Декларацията си той обявил, че в Съветска Русия няма гонения срещу вярата, а осъдените и заточени духовници са съдени за политически престъпления срещу властта. Всичко това предизвикало множество протести. В края на 1927 г. прекратили църковното си общение с митрополит Сергий и назначения от него Синод Ленинградските викарни епископи Димитрий (Любимов) и Сергий (Дружинин). Това те направили с благословението на митрополит Йосиф (Петровѝх), на когото властите не позволявали да се завърне в града. Малко преди тях във Вятска епархия обявил отделянето си от митрополит Сергий (Страгородски) и епископ Виктор (Островидов). Той бил подкрепен от по-голямата част от духовенството и вярващите в епархията си. Навсякъде в страната в църковните кръгове се чувствало силно вълнение и смущение. Започнали спорове, конфликти и разделения между противниците на новата църковна политика и симпатизанти на митрополит Сергий, каквито също имало немалко сред конформистки настроеното духовенство.

   През този период, до края на 1927 г. и началото на 1928 г., митрополит Агатангел се въздържал от активни действия. Това може би е било мотивирано от една страна, от опасения да не би евентуални негови публични изявления да се изтълкуват като търсене на личен реванш срещу митрополит Сергий след събитията от предходната година. Самият Сергиев Синод много охотно се опитвал да представи всички случаи на протести като мотивирани не от принципни съображения, а от лични интереси, обиди, засегнатост на отделни епископи и клирици. От друга страна, митрополит Сергий не смеел в този критичен за него период да влезе в конфликт с най-старшия архиерей на Руската църква и не засягал пряко с разпоредбите си митрополит Агатангел и Ярославската епархия. Ярославският светител управлявал необезпокоявано, за сега, епархията си, като не въвеждал в църковния живот разпорежданията на митрополит Сергий и Синода му, които противоречали на архиерейската му съвест и смущавали вярващите. Така например указът за споменаването на съветските власти на богослуженията не само не бил изпълняван, но изобщо не бил оповестен публично в Ярославска епархия.

   Митрополит Агатангел бил много наясно много по-рано от всички останали какво може да се очаква от митрополит Сергий. Още преди появата на юлската Декларация, с която се официализирала новата църковна политика, той явно е споделял своите възгледи и очаквания в неофициални разговори, защото в месечния обзор, изготвен от ГПУ за месец юни 1927 г. „групата на Агатангел“ е спомената сред тези, които посрещнали с недоверие и недоволство новия курс на митрополит Сергий на лоялност към властите.3

   Към края на 1927 г. и началото на 1928 г., както беше посочено по-горе, ситуацията в Руската църква се изострила до краен предел. След първите отделяния от официалния Синод погледите на мнозина се обърнали към старшите архиереи с очакване да чуят техния авторитетен глас. Митрополит Петър бил заточен на брега на Северния ледовит океан, а митрополит Кирил – дълбоко в Сибир. И двамата били откъснати и нямали никаква информация за събитията в църковния живот, не съществувала и редовна и надеждна връзка с тях. От тримата, определени от патриарх Тихон, кандидати за местопазители на патриаршеския престол оставал само митрополит Агатангел. Това го карало да чувства с още по-голяма сила архиерейския си дълг да даде ясна и недвусмислена оценка на колаборационизма на сергиевския синод. За разлика от събитията през лятото на 1926 г. той чувствал доверието на епископата и очакванията на църковния народ. Към него били отправени множество писма и телеграми с молба да защити Църквата от сергианския произвол, мнозина дори настоявали той да поеме църковното управление. Собствените му викарни епископи сега били единодушни и сплотени около него. В тази ситуация нито преклонната възраст – тогава изповедникът бил на 73 години – нито сериозно разстроеното му здраве след затвора и Сибирското заточение, нито перспективата за тежък конфликт с подкрепяния от властите сергиански синод могли да надделеят над чувството му за дълг и да заглушат гласа на архиерейската му съвест. На 6 февруари (н. ст.) 1928 г. митрополит Агатангел издал прочутото Ярославско Възвание, което подписали още четирима архиереи и което имало много силен отзвук в цялата Руска църква. Освен самият Ярославски светител възванието подписали неговите викарни епископи: архиепископ Серафим (Самойлович), архиепскоп Варлаам (Ряшенцев) и епископ Евгений (Кобранов). Към групата се присъединил и Петроградския митрополит Йосиф (Петровѝх), който не само бил свързан с тях, като бивш Ярославски викарий, но към момента и живеел в епархията, в град Ростов, център на викариатството, което по-рано управлявал, тъй като властите не му разрешавали да пребивава в Ленинград и препятствали завръщането му там.

   Групата йерарси обсъждала тази инициатива още от началото на месец януари. Няма точни данни как е протекла подготовката на текста и какво е било участието на всеки от тях в неговото изготвяне. Във всеки случай, всички го приемали във вида, в който бил оповестен и го подписали. На 5 февруари всички те били в Ярослав, за да поздравят митрополит Агатангел по повод на именния му ден. На следващия ден възванието било оповестено. С него се обявявало административното отделяне на Ярославска епархия от митрополит Сергий. Но още по-важно било това, че се давала ясна църковна оценка на основния порок на сергианската политика. Сърцевината на документа била в следните редове:

   „В своето обръщение към чедата на Православната Църква от 29.07.1927 г. Вие обявявате в категорична форма такава програма на Вашата бъдеща ръководна дейност, чието осъществяване неминуемо би донесло на Църквата нови бедствия, би задълбочило обхваналите я недъзи и страдания. Съгласно Вашата програма духовното и Божественото начало в църковното домостроителство се подчиняват изцяло на светското и земното начало; като крайъгълен камък се полага не грижата за опазването на истинната вяра, а никому и за нищо ненужното угодничество пред „външните“, което не оставя място за важното условие за устройването на църковния живот според заветите на Христос и Евангелието – свободата, дарувана на Църквата от нейния небесен Основател и присъща на самата природа на Църквата.“

  Това била същността на несъгласието с митрополит Сергий. Това чувствали всички несъгласни с неговата църковна политика, но далеч не всички си позволявали да посочат корена на злото с такава прямота, защото по този начин се демаскирало подчиняването на Църквата на атеистичната власт.

   Ясно бил обозначен и друг важен пункт: инсинуацията на митрополит Сергий, че църковните дейци не са лоялни към съветската власт, с което той, под диктовката на ГПУ, прехвърлял отговорността за гоненията от властите върху Църквата, от гонителите към преследваните:

   „… ние винаги сме били, сме и ще бъдем лоялни и послушни на гражданската власт; винаги сме били, сме и ще бъдем истински и добросъвестни граждани на нашата родна страна, но смятаме, че това няма нищо общо с натрапваните от Вас политиканство и заиграване и не обвързва чедата на Църквата с доброволен отказ от техните права на свободно устройване на вътрешния религиозен живот на църковното общество…“

  Ярославските архиереи ясно изтъквали, че лоялността означава отказ от политическа борба срещу съветската власт, тоест, неутралната позиция на аполитичност, заета още от патриарх Тихон по време на гражданската война. С това се отхвърляло натрапваното на Църквата разбиране за лоялността като политическа солидарност с властта и поставянето ѝ в служба на последната. Повече от неутралитет от Църквата не можело да се иска, защото служенето на болшевиките означавало самоунищожение, тъй като една от целите на тяхната партия била унищожаването на вярата в Бога и на всяка религия.

   Като резултат, в обръщението се казвало:

   „Ние, епископите от Ярославската църковна област, като съзнаваме лежащата върху нас отговорност пред Бога за поверените на нашето пастирско ръководство наши духовни чеда и като смятаме за свой свещен дълг с всички сили да опазваме чистотата на светата православна вяра и завещаната от Христос свобода на устройването на вътрешния религиозен църковен живот, с цел да успокоим смутената съвест на вярващите и поради липсата на друг изход от създалата се за Църквата фатална ситуация, отсега се отделяме от Вас и отказваме да признаваме за Вас и Вашия синод правото на висше управление на Църквата.“

   В края се определяло при какви условия и до кога Ярославската епархия ще остане на самоуправление:

   „Настоящото наше решение остава в сила занапред или до осъзнаването от Вас на неправилността на Вашите ръководни действия и мероприятия и публичното Ви покаяние за Вашите заблуди, или до връщането към управлението на Високопреосвещения митрополит Петър.“

   Ярославското възвание имало много голямо значение и широк отклик не само заради откритото посочване на подчиненото положение, в което сергианският колаборационизъм поставял Църквата по отношение на атеистичния режим, но и заради авторитета на участниците в него. Трима от петимата архиереи до тогава оглавявали в различно време църковното управление: митрополит Агатангел през 1922 г. замествал арестувания патриарх Тихон, а митрополит Йосиф и архиепископ Серафим в края на 1926 г. и началото на 1927 г. замествали последователно патриаршеския местопазител митрополит Петър.

   Движението на протеста срещу митрополит Сергий и неговия синод се разгърнало в голям мащаб. Създала се критична ситуация, в която имало опасност те да изгубят контрол над положението. Реална била възможността да последва верижна реакция на отделяне и в други епархии. Наистина, всички тези епископи, които след издаването на юлската Декларация се подчинили на митрополит Сергий и приели неговите укази за преместването им, сега били в слаба морална позиция и трудно можели да обосноват включването си в протеста. Обаче от ГПУ все повече притискали митрополита и той трябвало да прави все повече отстъпки, а от това не следвало нищо добро за Църквата. Смущението и объркването се засилвали и сред тези, които веднъж вече му се били подчинили и нямало гаранция, че той ще може да ги задържи под властта си и занапред. В този момент ситуацията нагледно демонстрирала това, което и преди, и след това твърдели всички изповедници на вярата – митрополит Сергий не би могъл да се задържи на върха на властта в Руската Църква, без съдействието на специалните служби и репресивния апарат на съветската власт. Но към началото на 1928 г. ГПУ демонстративно се придържало към политика на „невмешателство“ във вътрешните църковни дела. Целта, разбира се, не била да се уважи свободата на вярата, а да се даде възможност на църковната опозиция да се развие и прояви, така че след това репресиите да бъдат насочени избирателно към нея. Този временен неутралитет довел до сериозно дестабилизиране на положението на митрополит Сергий. Много показателен е тонът на писмото, което той написал на митрополит Агатангел на 10 февруари – само четири дни след подписването на Ярославското възвание. То започва така: „Най-усърдно моля Ваше Високопреосвещенство да приемете и да изслушате благосклонно владика митрополит Серафим (Александров), който има поръчение от мен и от Синода да Ви доложи за всичко отнасящо се до нашите злободневни църковни дела.“ 4 Наистина удивително превъплъщение: митрополит Сергий, който през лятото на 1926 г. си позволил изключително агресивно и арогантно поведение спрямо най-старшия архиерей на Руската Църква, включително до заплахи за лишаване от сан, сега сякаш поставял себе си и целия синод под него, като изпращал свой представител да му предаде лично писмото и „да му доложи“ за позицията на синода по актуалните църковни събития. Впрочем, представителят, митрополит Серафим (Александров), сам по себе си бил емблематична фигура. Неговото агентурно сътрудничество в полза на ГПУ било публична тайна. Църковният народ го титулувал „митрополит Лубянски“ – по името на улица „Лубянка“, където било главното управление на ГПУ в Москва. Трудно би могло да се каже дали митрополит Сергий е целял нещо да намекне на ярославци с този избор на пратеника си или пък изборът е бил направен в ГПУ, от другите началници на митрополит Серафим, които може да са пожелали да имат сигурни сведения от първа ръка от предстоящите важни разговори.

   По-нататък митрополит Сергий пишел в писмото си: „От своя страна не намирам достатъчно силни думи, за да Ви помоля да запазите общение с нас, като потърпите още малко нашите немощи … Винаги можете да прекъснете общение, ако има несъмнени основания за това …“ 5. Митрополит Сергий искал да спечели време. В момента бил в много слаба позиция. Той не чувствал зад себе си силата и подкрепата на властта, която го принудила да приеме нейните условия. За това той настоявал, че е необходимо време, за да се видят плодовете от неговата политика, която според него щяла да доведе до „сравнително сносно съществуване в дадените условия“ 6. По-нататък митрополит Сергий се опитвал да убеди Ярославския светител, че останалите архиереи, подписали възванието, всъщност са водени от лични мотиви, всеки от тях по един или друг повод се чувствал лично засегнат от него. Целта му била по този начин да противопостави психологически викарните епископи и митрополит Йосиф на митрополит Агатангел, а в същото време поставял самия себе си редом до него: „Но ние с Вас вече сме се приближили до тази черта, отвъд която всички земни ценности и всички земни сметки губят своята абсолютна значимост и остава само едно: да дадем добър отговор на Христовия съд.“ 7 Когато подобни думи се използват неискрено и се апелира към такива дълбоки християнски чувства с църковно-политически цели, това само по себе си говори достатъчно красноречиво за духово-нравственото състояние на човека. Всъщност митрополит Сергий бил ръководен от чисто „земни сметки“ – и предходното, и последващото му поведение показват това недвусмислено.

   Но като убеждавал митрополит Агатангел в користната и себична мотивация на неговите сподвижници, той не можел да не мисли, че именно самият Ярославси митрополит има всички основания да се чувства най-засегнат от него, след като през лятото на 1926 г. бил принуден да се откаже от полагащото му се първосветителско място в Руската Църква. Но митрополит Сергий преминавал без смущение през подобни нравствено затруднителни положения. Със свойствената си обиграност, дори и в това критично положение, той си позволявал да апелира към съвестта и чувството за отговорност на другия, за да покрие собствените си морални пасиви: „… в името на благото на Светата Църква Ви моля и умолявам … . Останете с нас и със своето авторитетно име и със своя мъдър съвет подкрепете нашите усилия за устройването на църковните дела… Подтиква ме да Ви умолявам да останете и това обстоятелство, че Ваше Високопреосвещенство в дадените условия се явявате непосредствен приемник на митрополит Петър, ако той по някакви причини остави длъжността на местопазител.“ Тези редове също говорят много за моралния облик на техния автор. След като водил безогледно борба с всякакви средства да задържи властта над Църквата в собствените си ръце, митрополит Сергий сега като че ли се опитвал да съблазни с миража на тази власт изстрадалия изповедник на вярата, който безкористно се отказал от нея за полза на Църквата. Очевидно митрополит Сергий изобщо не е бил в състояние да разбере неговото поведение и е мислел, че през лятото на 1926 г. той просто е победил в сблъсъка за властта. Тази победа обаче сега се обръщала в много затруднително обстоятелство за него. Но и в този момент митрополит Сергий демонстрирал, че може с много голяма лекота да нарича черното бяло и то в очите на потърпевшия: „Що се отнася до мен, то аз винаги съм готов да Ви предам пълномощията, стига да имам на ръка достатъчно основания за това. През 1926 г. аз не Ви предадох тези пълномощия само за това, защото след Вашето Пермско възвание получих съвсем определено писмено указание от митрополит Петър, че той продължава да смята себе си за законен местопазител, а мен ме задължава да остана на длъжността негов заместник.“ Сякаш митрополит Петър не е приветствал встъпването в длъжност на митрополит Агатангел, сякаш самият митрополит Сергий не е писал по този повод в писмото си от 13 юни 1926 г., че отказва да предаде пълномощията и че към всичко казано от митрополит Петър може да се отнася само като към съвети дадени от лице, което не може да носи отговорност. Цялата отговорност и цялата власт е приета от него и той може да изпълнява тези съвети само по свое усмотрение. Нещо повече, като съдейства на митрополит Агатангел, митрополит Петър сам му става съучастник и също като него подлежи на наказание.

   Митрополит Агатангел е можел да цитира на митрополит Сергий собствените му писма, както и да даде подобаващ отговор на всички инсинуации, интриги, изопачавания и откровени неистини струпани в това кратко писмо. Но за благородната натура на ярославския изповедник би било много тягостно да слезе на нивото на такава полемика. Той не отговорил нищо. Същевременно и състоянието на здравето му бързо се влошавало. Малко по-рано, в началото на 1928 г., той преживял втори удар. На 12 февруари (н. ст.), два дни след писмото на митрополит Сергий, служил за последен път света литургия, след това вече нямал сили за това.

   Междувременно в ГПУ решили, че е време да прекратят играта на неутралитет. Не е изключено митрополит Сергий да е положил усилия да убеди Тучков колко критична става ситуацията за синода му. Но в ГПУ, без съмнение, и сами са имали достатъчно точна информация за положението на нещата. Във всеки случай, много скоро след подписването на Ярославското възвание, започнали репресивни действия, които коренно променили съотношението на силите.

   На 15 февруари, пет дни след писмото на митрополит Сергий, архиепископ Серафим (Самойлович) бил интерниран и трябвало да напусне Ярославска епархия. До края на месец февруари бил интерниран и митрополит Йосиф (Петровѝх). Така за кратко време митрополит Агатангел бил лишен от подкрепата на двамата най-авторитетни и твърди в позициите си свои съмишленици. На него самия му забранили да напуска град Ярослав, явно с цел да ограничат контактите му с неговите привърженици и единомисленици сред духовенството и вярващите в епархията. Но, както беше посочено, действията на митрополита и без това били твърде ограничени поради здравословното му състояние. Започнали репресии срещу противниците на митрополит Сергий и в други региони. Силовите действия на репресивните органи предотвратили възможността да се развие верижна реакция на отделяне и на други епархии от синода. След тази промяна на политиката на властите по-нататък вече само отделни епископи и духовници обявявали тук и там за своето отделяне от митрополит Сергий. Това били хора, които ясно осъзнавали, че най-вероятно ще бъдат арестувани за своята позиция и трябва да бъдат готови за затвора, лагерите и заточенията. Силовите действия на ГПУ постигнали целта си за кратко време и митрополит Агатангел бил поставен в изолация.

   В новата ситуация митрополит Сергий се чувствал вече много по-уверен. Малко повече от месец след началото на репресиите, към края на месец март, той изпратил в Ярослав друг член на своя синод, архиепископ Павел (Борисовски), с ново писмо, в което вече изоставил позицията на просител и отправял обвинението, че движението, предизвикано в Църквата от Ярославското възвание придобива всички признаци на разкол и си поставя за цел да обедини опозицията под ръководството на „раздразнения митрополит Йосиф (Петровѝх)“. В разговорите с архиепископ Павел митрополит Агатангел разяснил своята гледна точка по отправените обвинения, но не могъл да върне веднага писмен отговор поради „болезненото си състояние и тежките условия по управлението на епархията“, както обяснил по-късно. Наистина, по това време в пределите на обширната Ярославска епархия, освен болният митрополит, оставали само двама викарни епископи при петимата обичайни до тогава.

   Когато се чувствал в силна позиция, както вече било в момента, митрополит Сергий не се интересувал от диалози и игнорирал разясненията на митрополит Агатангел. Той все по-уверено се връщал към обичайното си агресивно и деспотично поведение и започнал, паралелно с действията на ГПУ, да прилага църковно-репресивни мерки, с цел да смаже църковната опозиция. На 29 март 1928 г. той издал пространен документ озаглавен „Деяние на заместника на патриаршеския местопазител и Временния при него патриаршески синод“ 8. В този документ освен петимата архиереи, подписали Ярославското възвание, се визирали и още петима: Глазовският епископ Виктор (Островидов), водач на опозицията във Вятска и Ижевска епархии, към които се присъединявали и множество клирици от Казанска и Пермска епархии; Ленинградските викарни епископи на митрополит Йосиф, Гдовският епископ Димитрий (Любимов) и Нарвският епископ Сергий (Дружинин), които в следващите две години станали фактическите водачи на „йосифляните“; епископ Алексий (Буй), управляващ Воронежката епархия и Николският епископ Йеротей (Афоник). На около петнадесет страници митрополит Сергий с присъщата му йезуитска казуистика и извратливост, пространно опровергавал отправените му от водачите на опозицията обвинения и сам отправял срещу тях остри обвинения в разкол, обявявал ги за отпаднали от църквата, и заплашвал архиереите с църковен съд и низвержение. В познатия му стил, митрополит Сергий ловко и некоректно манипулирал с множество църковни канони, за да обоснове „законността“ на своите действия. Той се позовавал на най-вече на 13-то, 14-то и 15-то правила на Двукратния събор, които предвиждат лишаване от сан за неоснователно прекратяване на църковното общение с първия епископ. В случая той заплашвал с това наказание посочените в „Деяние“-то епископи, „в това число и митрополитите Агатангел и Йосиф, като отстъпили от своя Първойерарх, митрополит Сергий“. Като наричал себе си „първойерарх“, митрополит Сергий си присвоявал власт каквато нямал, защото първойерарх на Руската Църква бил изолираният в далечно заточение митрополит Петър, а митрополит Сергий бил само временно изпълняващ длъжността, назначен от него заместник. Само че никой от протестиращите не прекратявал общението си с митрополит Петър, напротив, всички продължавали да поменават неговото име на богослуженията като първойерарх. За това и митрополит Сергий наричал себе си „първойерарх“, за да имат приложение в казуса цитираните правила на Двукратния събор. За узурпацията на църковната власт самият митрополит Сергий подлежал на наказание. Той извършил и много други нарушения на църковните канони, което мнозина от изповедниците изтъкнали в своите писма и послания от онова време, като да речем 34-то Апостолско правило, според което дори и първият епископ на страната не може да предприема действия, без да ги съгласува с останалите епископи. Но митрополит Сергий не се интересувал от църковната

правда, а от това на чия страна е силата. На някои от визираните в „Деяние“-то архиереи вече били наложени забрани за свещенодействие от сергианския синод, но никой от тях не приел наказанията и не се съобразил с тях. За изповедниците на истината те нямали значение. Епископ Виктор (Островидов), например, в своето известно „Послание към пастирите“ писал: „В отговор на вашата душевна скръб по повод на заплахите, запрещенията и лишенията, посредством които отпадащите от Божията Църква се силят да увлекат и вас на своя греховен и гибелен път, ще ви кажа словата на Господа: ‘Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши’ (Йоан. 14:27). Наказанията от лукавстващите са само плод на тяхната злоба, безсилие и неправота и не могат да имат значение за изповедниците на истината. Помислете сами: какво значение могат да имат за православния свещеник, например, запрещенията на католици, протестанти, живоцърковници и прочие, ако те биха решили да ги приложат към нас? – Никакво. Съвсем същото е и в този случай. Разликата е само в това, че католиците, протестантите и прочие са отпаднали по-рано от Божията Църква, а отстъпниците (антицърковници) сега, в наше време са прелъстени от дявола, ‘който ги е живи уловил, за да изпълняват волята му’ (2 Тим. 2:16).“ Подобни наставления дал на своите последователи в Ленинград и митрополит Йосиф.

Към IV част →


[ 1 ] Видно от протокола от разпита му от 26 декември 1926 г. Бдителният следовател го попитал: „Защо Вие и [архиепископ] Корнилий [Соболев] сте наричали митрополит Агатангел ‚Агатия‘? Да не би това да е секретен псевдоним?“ Митрополит Сергий отговорил: „Не, това е просто шега…“.

ЦА ФСБ РФ. Д. Р-31639. Л. 58. Цитира се по: Высшие иерархи о преемстве власти в Русской Православной Церкви в 20-ых – 30-ых годах. Иерей Александр Мазырин, М. 2006. С. 243.

[ 2 ] Пак там, с. 244.

[ 3 ] Пак там, сс. 247-248.

[ 4 ] Акты святейшего Тихона, патриарха Московского и всея России, позднейшие документы и переписка о каноническом преемстве высшей церковной власти, 1917-1943 / Сост. М.Е. Губонин. М., 1994. С. 576.

[ 5 ] Пак там.

[ 6Пак там.

[ 7 ] Пак там, с. 577.

[ 8 ] Виж: Акты святейшего Тихона, патриарха Московского и всея России, позднейшие документы и переписка о каноническом преемстве высшей церковной власти, 1917-1943 / Сост. М.Е. Губонин. М., 1994. Сс. 587-601.