митрополит Агатангел

 

Митрополит Агатангел (Преображенски) и митрополит Сергий (Страгородски)

Част I 

Преди предстоящия си арест през 1922 г. патриарх Тихон прехвърлил временно управлението на Руската Църква върху Ярославския митрополит Агатангел, който бил един от най-старшите архиереи и се ползвал с доверието му.

В официалното си писмо до болшевишкото правителство, с което уведомил последното, че прехвърля правомощията си пред вид привличането му под съд, патриархът посочил, че смята за полезно за благото на Църквата да постави временно начело на Църковното управление „или Ярославския митрополит Агатангел (Преображенски) или Петроградския митрополит Вениамин (Казански)”. Скоро след това патриарх Тихон бил арестуван.

По това време, през пролетта на 1922 г., съветските власти положили началото на своята политика за превземане на Църквата отвътре, за овладяване на църковното управление чрез зависими от тях лица. За целта създали т. нар. обновленски разкол, на базата на едно движение от либерално настроени духовници в Руската църква, които се борели за „обновяване“ на Църквата, тоест за нейното радикално модернизиране и били готови за сътрудничество с властта. Късно вечерта на 12 май 1922 г. група обновленчески свещеници, съпроводени от сътрудници на ГПУ, пристигнали в Троицкото подворие в Москва, където патриарх Тихон бил държан под арест. Те обвинили патриарха, че води безотговорна политика, която е довела до конфронтация между Църквата и държавата. Само три дни преди това патриархът научил за смъртните присъди, издадени на процеса срещу московското духовенство и написал молба за помилването на клириците. Болшевиките държали живота им в залог срещу патриарха. Обновленците настоявали той да им предаде своите правомощия по управлението на Църквата, докато е лишен от свобода, „за да не настане безвластие в Църквата”. Патриарх Тихон не можел да отговори с категоричен отказ, за да не предизвика незабавното изпълнение на смъртните присъди. Той написал резолюция върху искането на обновленците, с която ги упълномощавал да предадат правомощията му по управлението на Църквата на Ярославския митрополит Агатангел за времето, докато е лишен от свобода. Така патриархът избягнал откритото противопоставяне и в същото време не предал властта над Църквата в ръцете на обновленците. Те, от своя страна, представили резолюцията на патриарх Тихон върху тяхното искане като негово „отречение” и заграбили властта, като веднага организирали „Висше Църковно Управление” (ВЦУ) и публикували възвание в печата. Но този акт бил съвсем очевидно незаконен и те се нуждаели от подкрепата на законната църковна йерархия. На 3 юни 1922 г. се появил т. нар. „Меморандум”, подписан от няколко архиереи, най-високопоставеният от които бил Нижегородският митрополит Сергий (Страгородски). Този документ очевидно бил създаден под натиска на ГПУ. В него предателски се заявявало, че обновленското ВЦУ е „единствената канонически законна църковна власт” и се призовавало разпорежданията на този орган да се приемат като „законни и задължителни”. Но за църковния народ Висшето Църковно Управление можело да изглежда законно, само ако бъде признато най-вече от тези, върху които патриархът е прехвърлил правомощията по управлението на Църквата – Ярославския митрополит Агатангел и Петроградския митрополит Вениамин. Властите си давали много добре сметка за това. Обновленците също. Един от техните водачи, протойерей Владимир Красницки, заминал за Ярослав и на 16 май се опитал да уговори митрополит Агатангел да подкрепи тяхното управление. Смелият изповедник отговорил с непоколебим отказ. Обновленците не били много обезпокоени. Те действали в тясно сътрудничество с ГПУ. Тяхната задача по-скоро била да провокират противниците си да изявят ясно своята позиция. От там нататък те се надявали на неограничената власт на ГПУ, чиято работа била да арестува „контрареволюционните църковници” и да им разчисти пътя към църковното управление. Действително, последствията за митрополит Агатангел след разговора с Красницки не закъснели. В Ярославското ГПУ пристигнали инструкции от Москва, след което в килиите на Толгския манастир, където пребивавал митрополитът, бил извършен тщателен обиск. Арестувани били най-приближените му лица, иззета била кореспонденция и други документи. Последвала призовка и разпит в ГПУ. За Владиката бил установен режим на подписка за ненапускане на града. Междувременно Петроградският митрополит Вениамин (Казански) бил арестуван, като преди това, в послание към паството от 28 май, той също отказал да признае обновленското ВЦУ и разпоредил във всички храмове да продължава поменаването на арестувания патриарх Тихон1. Очевидно било, че предстои арест и за митрополит Агатангел. Въпреки надвисналата над него опасност, въпреки разклатеното здраве и преклонната си възраст (68 г.), митрополит Агатангел не се поколебал и на 22 юни издал послание към архипастирите и всички чеда на Руската Православна Църква, в което дал важни насоки и очертал тактиката на борбата за запазване на свободата на Църквата от посегателствата на обновленците и специалните служби на съветската власт. Пред опасността Църквата да остане без архиереи на свобода, които да са законни носители на върховната църковна власт и още по-лошо – пред опасността да бъде натрапено на Църквата централно управление от подставени лица на властта, той призовал архипастирите да управляват епархиите самостоятелно (т. нар. „автокефализъм”), като се ръководят от Свещеното Писание, от църковните канони и обичайното църковно право, от съвестта си и от своята архиерейска клетва до тогава, докато бъде възстановена законната висша църковна власт. На 28 юни митрополит Агатангел бил поставен под арест в Спаския Ярославски манастир. Изолацията му била толкова строга, че му отказали възможността да присъства на литургия в същия манастир, да се изповяда и причасти. Но мястото било достъпно, властите започнали да се опасяват, че вълнуващият се народ може да се разбунтува и да го освободи и го прехвърлили в Ярославския затвор, където митрополитът прекарал в единична килия до месец септември 1922 г., след което го прехвърлили в Москва, във вътрешния затвор на ГПУ на „Лубянка“. Митрополит Агатангел бил осъден на три години заточение в Наримския край и на 28 декември 1922 г. престарелият архиерей, който страдал от порок на сърцето, задух и ишиас, бил отправен далеч на изток на хиляди километри в Сибир. До Томск преминал разстоянието през етапните затвори заедно с криминалните престъпници. От там бил отправен в с. Колпашево, отдалечено на още четиристотин километра от най-близката жп линия.

Срокът на заточението на митрополит Агатангел изтекъл в края на 1925 г., но той останал в с. Колпашево, Томска губерния до 6 март 1926 г. До тогава било забавено даването на разрешение от ГПУ за завръщане в Ярослав. Без получено разрешение, независимо че срокът на заточението е изтекъл, напускането на мястото на заточение се третирало като бягство и било много удобен повод за властите да добавят нов тригодишен срок. Докато траело заточението на митрополит Агатангел, патриарх Тихон се преставил в Господа – на Благовещение, 1925 г. Събралите се за погребението му архиереи – над 60 на брой – избрали за местопазител на патриаршеския престол Крутицкия митрополит Петър (Полянски). В духовното си завещание патриарх Тихон посочил трима кандидати за длъжността на местопазителя: Казанския митрополит Кирил (Смирнов), Ярославския митрополит Агатангел (Преображенски) и Крутицкия митрополит Петър (Полянски). Макар и да бил трети по ред, архиереите избрали митрополит Петър, тъй като първите двама били на заточение. Избраният местопазител трябвало да осъществява управлението на Църквата до избора на нов патриарх. Митрополит Петър бил много твърд в борбата срещу обновленството и неотстъпчив пред натиска на властите, поради което след няколко месеца, в началото на декември 1925 г. бил арестуван и по този начин бил отстранен от управлението на Църквата. Задълженията му поел назначеният от него като временен заместник Новгородски митрополит Сергий (Страгородски). Въпреки че през 1922 г. митрополит Сергий преминал на страната на обновленците, по-късно той принесъл покаяние пред патриарх Тихон, който великодушно му простил и дори го приел в сана му на митрополит. Поради това и митрополит Петър му се доверил, като му поверил временното управление.

След освобождаването си от заточението, по пътя към Ярослав, митрополит Агатангел бил задържан от ГПУ в град Перм и бил затворен в Пермския затвор. През месец април там пристигнал лично началникът на антицърковния отдел на ГПУ, Е. А. Тучков.

Междувременно ГПУ успяло да създаде нов разкол в Руската Православна Църква, Григориевския – по името на оглавилия го архиепископ Григорий (Яцковски). Но Григориевският Временен висш църковен съвет (ВВЦС) много бързо загубил почва, след като Църквата застанала единна зад митрополит Сергий и Тучков правел всичко възможно да създаде нов конфликт между архиереите „тихоновци“. На него му бил необходим авторитет, който да противопостави на митрополит Сергий, защото въпреки предателското му поведение през 1922 г., към момента авторитетът на митрополит Сергий сред епископата се повишил значително вследствие на решителните му действия срещу григориевците. Вниманието на Тучков се спряло върху митрополит Агатангел. За това и владиката бил задържан след изтичането на срока на мястото на заточението, а след това бил освободен и по пътя – отново задържан в Перм. Всичко това било предварителна психологическа обработка. В разговорите Тучков представил пред светителя положението на Църквата като близко до катастрофа вследствие на „вътрешните” борби между Григориевците от една страна и митрополит Сергий и митрополит Петър, от друга. „Хаосът” в Църквата не позволявал на съветското правителство да встъпи в преговори с йерархията за нейното легализиране, което уж желаели властите. Тучков молил митрополит Агатангел да урегулира вътрешното положение на Църквата със своя авторитет и с дадените му от патриарха законни правомощия, за да може да се започнат преговори с правителството. Митрополит Агатангел предявил редица условия. Тучков ги приел всички без изключение, включително и възстановяването на патриаршеския Синод от 1917-1918 г. като орган и то в състава, предложен от владиката. Приел дори искането, след това да бъде свикан събор. Разбира се, агентът на властта нямал намерение да изпълнява нищо от поетите ангажименти. У хората с „горещи сърца и хладен разум2 нямало скрупули, те имали само цели. Митрополит Агатангел приел да встъпи в правата си на патриаршески местопазител и съставил Послание, с което да извести архиереите и паството за това. Тучков приел целия текст на посланието, с изключение на едно изречение, в което пишело, че митрополит Агатангел встъпва в длъжността със съгласието на митрополит Петър и заместника му, митрополит Сергий, което предполагало предварително съгласуване с тях. Точно това било, което Тучков не искал – единство и съгласие на тримата йерарси. Неговата цел била точно обратната – провокирането на сблъсък между тях и в следствие на това – нов разкол. Той положил всички усилия да убеди митрополит Агатангел, че такова действие е нецелесъобразно, то щяло само да затормози процеса на урегулиране на положението в Църквата, а освен това не било и необходимо, тъй като митрополит Агатангел имал правото да встъпи в длъжността, без да е налице формално предоставено съгласие от митрополит Петър, който бил трети по ред кандидат за местопазител, тоест, след митрополит Агатангел, който бил втори. Това не било само логично разсъждение – Тучков се позовавал на решенията на Събора от 1917-1918 г. Намирайки се в Пермския затвор, митрополит Агатангел, естествено, можел да разполага само с тези църковни документи, които му предоставяло ГПУ. Тучков му показал Определението на Събора от 8 декември 1917 г. и укрил уточняващото го Определение от 8 август 1918 г. (те били в различни томове, отразяващи деянията на Събора). Така го убедил, че има пълното право да поеме управлението на Руската Православна Църква без каквото и да било съгласуване с митрополит Петър, още по-малко пък, с митрополит Сергий, който бил само негов временен заместник (при това, имайки опита от 1922 г., митрополит Агатангел имал всички основания да не се доверява на митрополит Сергий). Манипулацията била толкова убедителна, че Ярославският светител се позовал на тези текстове и по-късно при личната си среща с митрополит Сергий, като първоначално убедил и самия него. Към този момент Тучков постигнал желаното от него – на 18 април 1926 г. митрополит Агатангел подписал своето Послание за встъпване в правата и задълженията на патриаршески местопазител, без предварително съгласуване с митрополит Петър. Последният, както и митрополит Сергий били уведомени с писма. Без да съзнава това, светител Агатангел изпаднал в слаба и уязвима позиция, тъй като аргументите му за предприетата стъпка били спорни. За ГПУ оставало само да катализира ответната реакция на митрополит Петър, чиито законни права формално били засегнати. Заместникът му, митрополит Сергий „неочаквано” на 22 април 1926 г. получил разрешение да обменя писма с арестувания местопазител, който се намирал в строга изолация и чието дело все още не било решено. До тогава, в разгара на григориевския разкол писмообменът между тях бил блокиран. Интригата на Тучков обаче се натъкнала на непреодолимо препятствие – благородството на митрополит Петър и високото му чувство за дълг пред Църквата. За него собствените му формални права нямали никакво значение, единствено важно за него било това, кое е добро за Църквата. На своето предстоятелство той гледал като на тежък кръст и отговорност, а не като на власт над Църквата и бил готов във всеки един момент да носи или преотстъпи своите правомощия. Още повече, че специално към митрополит Агатангел, един от най-старшите и авторитетни архиереи, той имал високо доверие като към твърд защитник на Православието и изповедник, преминал току-що през няколко годишно заточение и затвор. Това провалило плановете на ГПУ за предизвикване на конфликт между двамата изповедници и като следствие: да се провокира разкол в Руската Православна Църква. При това положение Тучков решил да държи известно време в изолация и дезинформираност митрополит Петър, който поради липсата на сведения за хода на църковните дела, заявявайки готовност да предаде правомощията си, в продължение на следващия месец заел изчаквателна позиция. Тази позиция била мотивирана и от молбата на Заместника му, митрополит Сергий, да не бърза със свалянето от себе си на местопазителските правомощия, а най-вече от опасението на митрополит Петър да не би Църквата да остане за определен период без управление (тъй като при снемането на своите правомощия, той автоматично лишавал от такива и Заместника си) и от това да се възползват обновленците.

В този момент се оказало обаче, че не така готов да предаде пълномощията си бил Заместникът на патриаршеския местопазител митрополит Сергий, който вече пети месец упражнявал правомощията на първойерарх. Той чувствал подкрепата и симпатията на епископата, пред който в момента имал авторитета на твърд защитник на Църквата заради решителните си действия срещу григориевския ВВЦС. Първоначално митрополит Сергий не отказал открито да предаде управлението на митрополит Агатангел, но му писал, че това зависи от решението на митрополит Петър. През това време ГПУ не допускало пряка кореспонденция между последния и митрополит Агатангел, така че за действията на митрополит Агатангел митрополит Петър имал сведения само от писмата на митрополит Сергий.

Междувременно започнали да се появяват отзиви на различни архиереи за Посланието на митрополит Агатангел. Повечето били сдържани или отрицателни. Епископите имали усещането, че в сложната ситуация има заложена клопка от службите на властта. Мнозина призовавали митрополит Агатангел да се откаже от Посланието си и от местопазителството. За мнозинството от епископата дори не била толкова важна формалната страна на въпроса за правата на митрополит Агатангел. Просто те виждали в лицето на митрополит Сергий един първойерарх, който в момента се справя много добре в критичната ситуация. Смяната му точно сега означавала за тях отслабване на позициите на Църквата. Това, което епископите не можели да знаят, било какви са истинските мотиви на митрополит Сергий и какво лице ще покаже той в близко бъдеще. Това развитие окуражило митрополит Сергий и той постепенно втвърдил позицията си по отношение на митрополит Агатангел. Междувременно владика Агатангел най-сетне бил допуснат – на 1 май 1926 г. – да се завърне на катедрата си в Ярослав. Но дори и там, където от дълго време очаквали с нетърпение неговото завръщане, той далеч не у всички срещнал разбиране за своите действия. Пръв от викарните му епископи, няколко дни след завръщането му, пристигнал в Ярослав, за да съслужи с него бъдещият Петроградски митрополит и свещеномъченик Йосиф (Петровѝх), който тогава заемал Ростовската катедра. В проведените разговори епископ Йосиф се ограничил до безспорното – той помолил митрополит Агатангел да избегне противопоставянето с митрополитите Петър и Сергий в интерес на църковния мир. Много по-емоционална била реакцията на първият викарен епископ, Угличкия Серафим (Самойлович), който в отсъствието на митрополит Агатангел изпълнявал длъжността управляващ на епархията. Той на колене молил владиката да се откаже от местопазителството и дори му заявил, че не би могъл да съслужи с него, тъй като е заел незаконно църковната власт. Това било неразбиране, но зад него стояло едно чисто сърце. Само две години по-късно епископ Серафим писал на митрополит Сергий – след издаването на прословутата му декларация от лятото на 1927 г. – че Пермското послание на митрополит Агатангел било продиктувано единствено от грижа за благото на Църквата.

Междувременно, в писмо от 30 април 1926 г. до митрополит Агатангел, митрополит Сергий все още в уважителен тон, но вече ясно заявявал: „При цялото свое желание да се освободя от възложеното върху мен бреме, не мога да Ви предам неотложно властта”. Нещо повече, той посочвал, че в Завещателното разпореждане на патриарх Тихон няма нито дума за това, че младшият кандидат приема властта само временно, до завръщането на по-старшите. (Естествено, патриарх Тихон не е могъл да предвиди в своето разпореждане всички казуси, които е възможно да възникнат, още по-малко пък да даде изчерпателни указания за всеки един от тях.) Заключението на Митрополит Сергий било, че митрополит Петър „е приел властта по законен път и следователно може да бъде лишен от нея само на законно основание, тоест или в случай на доброволен отказ, или по решение на архиерейски съд”. Формално в това твърдение митрополит Сергий бил прав. Много по-съмнително било позоваването му на писмо на митрополит Петър до него от 22 април, в което по думите му местопазителят е заявил, че „смята задължително за себе си да остане местопазител, макар и да не е на свобода, а назначеният от него Заместник да носи своите задължения до завършването на делото му3”. Впрочем, в същото това писмо митрополит Сергий заявил нещо, което показвало, че позоваването на митрополит Петър за него било само аргумент: „Разбира се, ако Вашите претенции за местопазителството бяха очевидни за всички и безспорни, аз нито за минута не бих се колебал да Ви предам управлението, независимо от нежеланието на митрополит Петър”. Тези думи издавали нещо много характерно, както се оказало впоследствие, за митрополит Сергий – непоколебимостта му и свободата, която си давал да упражнява властта по свое усмотрение, когато я усещал здраво в ръцете си, без да се съобразява с ничие становище. Но за сега той наблягал на друго: „…ако … бяха очевидни за всички…” – едно открито предупреждение, че има на своя страна подкрепата на мнозинството от епископата. Нещо повече, като изход от положението митрополит Сергий предлагал този казус да бъде отнесен за арбитраж към епископски съд, в състав от тринадесет архиереи, председателстван от екзарха на Украйна, с което още повече утвърждавал у епископата впечатлението, че той управлява от името на Църквата и търси нейното съборно мнение.

Митрополит Агатангел предложил преди всичко да се срещнат с митрополит Сергий лично и да изяснят въпроса в разговор. Двамата отпътували за Москва. Естествено, ГПУ, без чието разрешение това не би могло да стане, било в течение и Тучков насрочил срещата на своя територия. Обаче викарият на Московската епархия, епископ Амвросий (Смирнов), съгласувано с други епископи се опитал да уреди среща между двамата митрополити в спокойна обстановка, преди те да се срещнат в ГПУ под надзора на агентите му. Очевидно действията на епископ Амвросий били следени. След като пристигнал в хотела на митрополит Агатангел, той го поканил да отидат заедно в дома му, където ги очаквал митрополит Сергий и други епископи. В момента, в който се канели да тръгнат, се появил агент на ГПУ. Двамата епископи били откарани на Лубянка. Митрополит Сергий вече бил докаран там. Епископ Амвросий бил арестуван и впоследствие получил три години заточение за опита си да организира срещата без надзора на ГПУ. Самата среща се провела на 16 май 1926 г. в присъствието на Тучков и две стенографистки. Всички тях, заедно с митрополит Сергий, митрополит Агатангел заварил, когато влязъл в стаята, в която бил поканен. В разговора митрополит Агатангел се позовал отново на Съборното определение от 1917 г., съгласно което местопазител на патриаршеския престол следва да бъде най-старшият от йерарсите. Никой от двамата митрополити не разполагал в момента с материалите от Събора. Митрополит Сергий казал, че не помни цитирания текст. В същото време той и не възразил да предаде управлението. Митрополит Агатангел му предложил да напише послание, с което да оповести това. Митрополит Сергий казал, че ще го напише под формата на писмо. Тучков предложил да донесат хартия и мастило. Митрополит Сергий отклонил предложението с мотив, че обстановката не е подходяща. Той отказал дори да напише писмото същия ден, след като напусне ГПУ, тъй като възнамерявал да пътува за Нижни Новгород. Щял да изпрати писмото оттам по-късно. Помолил митрополит Агатангел да отложи за малко встъпването в длъжност. Последният се съгласил да изчака една седмица. С това срещата приключила.

Прави впечатление поведението на Тучков, който почти не се намесил в разговора. От една страна той твърдял пред митрополит Агатангел, че за съветското правителство е желателно той да оглави Църквата, от друга страна не предприел нищо, за да въздейства на митрополит Сергий да състави желаното послание. Очевидно е, че ако Тучков е желаел това, митрополит Сергий не би могъл да напусне сградата на ГПУ, преди да подпише предаването на управлението. На фона на първоначалния инцидент с докарването на двамата митрополити на Лубянка и арестуването на епископ Амвросий е ясно, че процесът е бил контролиран и, ако ГПУ не се намесило силово, то е, защото нещата се случвали в желаната от него посока. Напълно възможно и в стила на ГПУ би било Тучков да е окуражил предварително и митрополит Сергий да отстоява своите права. Иначе е трудно обяснима смелостта на последния да откаже да подпише снемането на правомощията си, намирайки се на Лубянка, в ръцете на Тучков, който уж желаел това. Още по-малко обяснимо е пък това да му се размине безнаказано и той да излезе свободно от там. И наистина, целта на ГПУ не била да управлява митрополит Сергий или да предаде мирно управлението на митрополит Агатангел. Целта била да бъде провокиран конфликт между двамата.

    След три дни, на 16 май 1926 г., митрополит Сергий писал от Нижни Новгород до митрополит Агатангел с отказ да му предаде управлението на Църквата. Преди всичко той изтъкнал, че е прегледал внимателно съборните документи и е установил, че съгласието, което са постигнали, е на несъстоятелна основа, което го прави недействително – гледани в съвкупност двете Съборни Определения съвсем не давали такива широки правомощия на по-старшия йерарх, както посочвал това митрополит Агатангел.4 Митрополит Сергий се върнал на позицията си отпреди срещата им: законният местопазител е митрополит Петър и той може да бъде заменен, само ако самият той реши да прехвърли правомощията си. Много скоро тази позиция вече нямало да устройва митрополит Сергий и той щял да я отхвърли, но в това писмо той все още говорел от позицията на защитник на накърнените права на митрополит Петър. Това го поставяло в нравствено силна позиция, още повече, че имал и формални основания. От там естествено произтичало и заявлението му: „До завършването на делото на митрополит Петър аз запазвам пълномощията си на Заместник”, тоест на управляващ Руската Църква. Но митрополит Сергий не спрял до тук: „Ако делото завърши с оправдаване или освобождаване на митрополит Петър, аз ще му предам властта и тогава Ваше Високопреосвещенство ще обсъждате въпроса със самия митрополит Петър. Ако пък делото завърши с осъждане, Вие можете да вземете инициативата за възбуждане на въпроса за предаването на митрополит Петър на Църковен съд.” Такива думи могат да се отправят към човек, който с всички сили се стреми към властта – нещо дълбоко чуждо на митрополит Агатангел. Нещо повече, внушава се, че той би могъл да стигне до там, да се възползва от единствената му оставаща законна възможност за получаването на църковната власт – предизвикването на църковен съд срещу изповедника митрополит Петър и то, ако бъде осъден от болшевишките власти! Всъщност, митрополит Сергий предлагал на митрополит Агатангел да постъпи, точно както обновленците постъпили спрямо патриарх Тихон. Можем лесно да си представим колко дълбоко оскърбително е било това предложение за Ярославския изповедник, на когото били напълно чужди всякакви властолюбиви амбиции. В този момент вече на него му станало съвсем ясно, че митрополит Сергий е решен да води борба, за да запази управлението на Църквата в свои ръце. В същото време срещу митрополит Агатангел било и неразбирането на по-голямата част от епископата относно неговите действия. В очите на мнозина от епископите той бил манипулиран от властите. Те смятали, че дори и да е воден от добри намерения, той нанася вреда на Църквата, като смущава нейното управление със заявеното си желание да го поеме и то в момент, когато то върви добре.

митрополит Агатангел

Митрополит Агатангел

В ГПУ ликували! Най-сетне се очертавал истински разкол сред самата „тихоновщина”! В обзора, подготвен за Сталин през май 1926 г. се анализирал потенциалът на постигнатото противопоставяне, като се изтъквало, че митрополит Сергий е отказал да се подчинява на митрополит Агатангел, а същевременно положението му в Москва е стабилно. Поддържали го „най-реакционните” църковни кръгове – черносотническото духовенство. Митрополит Сергий осъзнавал силата на подкрепата и преминал в решително настъпление срещу „съперника” си. На 23 май 1926 г. той писал ново писмо на митрополит Агатангел. В него потвърдил, че решително се отказва от изпълняването на тяхната договореност – от разговора им на 13 май – да му предаде властта на местопазителя. Нещо повече, той заявил, че не може мълчаливо да наблюдава опитите на митрополит Агатангел да заграби тази власт и настоял за незабавен отказ от претенциите към нея, като отмени Пермското си послание и се постарае да успокои внесеното с него смущение сред вярващите. За целта най-добре би било да издаде ново послание, отменящо първото, но най-малкото, следва да издаде разпореждане в подчинената му Ярославска епархия да бъде възстановено поменаването на името на митрополит Петър като патриаршески местопазител и самият митрополит Агатангел следва да възобнови поменаването му още на следващото си богослужение5. Писмото завършвало като ултиматум: „Ако не се подчините на това мое разпореждане като заместващ патриаршеския местопазител, то с настоящото ми послание, до разглеждането на Вашето дело от Събор на епископите, Ви освобождавам от грижата за Ярославската епархия, оставям Ви само титлата и възлагам грижата за епархията отново на Угличкия архиепископ Серафим в званието на управляващ архиерей.” Както се вижда, с тази провокация митрополит Сергий изострил до крайност ситуацията, като поставил един от най-старшите и авторитетни архиереи в положението да не може да отправи и най-малкото възражение или да поиска обяснение – в този случай влизало автоматично в сила лишаването му от правата на епархиален архиерей. Всяко друго действие, освен безпрекословното изпълняване на ултиматума, би означавало тежък конфликт. Наистина митрополит Сергий си позволявал твърде много спрямо един изповедник, прекарал последните години в съветските затвори и завърнал се току-що от заточение в Сибир, който бил и по-старши от него архиерей, когото и патриарх Тихон удостоил със своето доверие и го поставил втори сред кандидатите, достойни да бъдат негови заместници. Митрополит Сергий си давал сметка за това и непрекъснато се стремял да печели на своя страна епископата и да действа сякаш от негово име. Още на следващия ден, 24 май, без да чака какъвто и да било отговор от митрополит Агатангел, в писмо до управляващия Московската епархия епископ Алексий (Готовцев) той обявил предаването на Ярославския митрополит на архиерейски съд и предложил да бъде решено дали е достатъчно отстраняването му от епархията или „пред вид на тежестта на каноничните нарушения и размерите на произведената съблазън” да се наложи на митрополит Агатангел запрещение за свещенослужение до решаването на неговото дело от архиерейски съд.

И минималната проява на честолюбие от страна на митрополит Агатангел в тази ситуация би се оказала искрата, която може да взриви Църквата, предизвиквайки тежък разкол. Той самият също разполагал с не малък ресурс да води борба – макар и малцинство, имало епископи и свещеници, които приемали неговото встъпване в правата на местопазител. Освен това, Григориевският ВВЦС, който губел позиции, признал правата му и отправил покана да го възглави. Григориевците имали регистрация от властите като легално управление на Църквата и изглеждало, че такъв ход би решил проблема с легализацията на Църквата. Самата съветска власт чрез Тучков непрекъснато правела внушения, че предпочитаният от нея първойерарх би бил именно митрополит Агатангел. Изповедникът обаче загърбил всички съблазни и всякакво честолюбие. Единственото, от което се ръководил, била ползата за Църквата. За него вече било напълно ясно, че митрополит Сергий ще се бори с всички средства, за да задържи църковната власт. Следователно, единственият начин да се съхрани мира в Църквата бил да отстъпи самият той. Без никакво колебание, още на следващия ден, 24 май 1926 г., той отговорил на оскърбителния ултиматум на митрополит Сергий със следната телеграма: „Продължавайте да управлявате Църквата. Аз ще се въздържа от всякакви изявления, ще направя разпореждане за поменаването на митрополит Петър, тъй като възнамерявам заради църковния мир да се откажа от местопазителството.”

 

Тези няколко реда нанесли съкрушителен удар върху интригата на ГПУ и разстроили плановете му за провокиране на разкол.


Към Част II →


[ 1 ] Петроградският митрополит, свещеномъченик Вениамин бил арестуван на 1 юни 1922 г. Той бил съден в процеса срещу петроградското духовенство по делото за изземането на църковните ценности и бил разстрелян на 13 август 1922 г.

[ 2Така Дзерджински характеризира чекистите.

[ 3Самото писмо не е запазено. Мнозина изследователи смятат, че в най-добрия случай, дори и цитираното да е точно, това са думи извадени от контекста – те са писани по повод на Григориевския разкол и с тях митрополит Петър подчертавал, че не предава властта над Църквата на Григориевския синод, а продължава да бъде неин законен глава. Във всеки случай твърдението на митрополит Сергий е в пълно противоречие с текста и духа на писмото, изпратено след по-малко от месец от митрополит Петър до митрополит Агатангел, което ще бъде разгледано малко по-нататък.

[ 4Както беше посочено по-горе, това действително е така и много вероятно е след получаването на това писмо митрополит Агатангел да е прегледал внимателно посочените му от митрополит Сергий текстове на съборните Определения и сам да се е убедил, че от формална гледна точка правата му не са така несъмнени, както е мислил до този момент.

[ 5След постигането на договореността от 13 май 1926 г. за предаването на църковното управление на митрополит Агатангел, били направени съответстващите разпореждания той да бъде поменаван като първойерарх.