Владикавказката жп гара и Новоатонският манастир

Отец Макарий странникът и др.

По време на гоненията срещу Църквата и нейните свещенослужители се появил старец отшелник в гората, в дефилето на кавказките предпланини, близо до станция Погорна по Владикавказката жп линия, в пущинака, на 20 километра от населеното място. Това станало през 1923 година.

Той пристигнал от централна Русия, но никой не знаел откъде точно. Старецът имал изкопана пещера на глухо място в гората. Там той живеел и там имал устроена и малка църква. Наистина катакомбна църква.

Престолът в нея бил направен от камък, имало икони и бедна църковна утвар, която все пак включвала всичко необходимо.

Отец Макарий извършвал богослужения в тази църква, а когато вярващите узнали за него, започнали да идват там. Причастявали се със Светите Тайни, извършвани били всякакви треби. Броят на идващите при о. Макарий нараствал и се стигнало до там, че почти всеки ден при него имало богомолци.

Отец Макарий бил на около 65 години. Той бил действително подвижник, който се прославил с молитвения си подвиг и бил прославен от Бога с дар на прозорливост. Старецът казвал на хората техните съкровени помисли и дела.

Започнали да идват на поклонение от съседните села на Кубан и от градовете. Отец Макарий винаги посрещал поклонниците на две версти от своята пещера и ги придружавал до нея. Никой не го предупреждавал за тяхното пристигане, той сам духом провиждал това. Вярващите намирали тук духовна отрада и обгрижване. По това време вече почти не останали църкви в целия окръг и хората навсякъде търсили пастир като осиротели овци.

Отец Макарий живял в своето уединение до 1928 година. През тази страшна година болшевиките решили да приключат с тази малка църква. Те вече знаели за нея, но все още не се били добрали до нея. Отправили се да го търсят и го арестували. Не могли да го задържат тайно. Народът узнал за неговия арест и се устремил към него да се прости.

Отец Макарий вървял воден под стража, благославял народа, прощавайки се с него. Пастирът на преследваната Катакомбна Църква починал в далечно заточение.

 

РАЗСТРЕЛЪТ НА НОВОАТОНСКИТЕ1 МОНАСИ

„През 1928 година – разказва свидетел на събитията – аз бях арестуван в град Новоросийск, в Черноморския край. Прекарах осем месеца в подземието на НКВД, в килия за осъдени на смърт, без право на свиждане със семейството и на получаване на пратки. В края на осмия месец реших да обявя суха гладна стачка, тоест гладна стачка до смърт, за да не се мъча повече.

На осмия ден от гладната ми стачка в моята килия доведоха млад, 28-годишен монах. Когато той узна за моите страдания, започна да говори с мен откровено. Разбрах, че той е от Новоатонския манастир край Сухуми. Йеромонахът ми разказа, че монасите ги докарали с параход, всичко сто и четиридесет души. Това била последната група, тъй като преди това чекистите вече били арестували множество монаси. Тази последна група била от такива, които успели да се скрият от арести в планините, където чекистите ги преследвали и безпощадно ги убивали. Цялото имущество на Новоатонския манастир било разграбено и цветущото манастирско стопанство било унищожено.

На следващия ден йеромонаха го извикаха на разпит, но след двадесет минути го доведоха обратно в килията. Той ми разказа, че му поставили въпроса признава ли съветската власт. Той отговорил, че не признава такава власт, която развращава народа. Накарали го да подпише документ, че не признава съветската власт. Той подписал и го довели обратно в килията.

След два часа дойде конвой и го отведоха, като казаха, че ще отиде в Москва. Чуваше се как гърмяха катинарите в другата килия. През нощта те отново се чуваха и се разнасяха човешки стонове, но не можеше да се разбере какво става там.

На другия ден след заминаването на йеромонаха ме извикаха на разпит, но аз бях толкова слаб, че ме подкрепяха двама войници, тъй като не можех да вървя сам. Следователят поиска да прекратя гладната стачка, но аз отказах. Отведоха ме обратно в килията и след двадесет минути дойде лекар, по народност персиец. Той ме прегледа и разпореди да ми направят изкуствено хранене. След това ме отведоха в затворническата болница, която се намираше на работния двор на затвора.

През болничния прозорец се виждаше как през нощта извеждаха от главния корпус на затвора монаси на групи по десет, понякога по петнадесет души на разстрел.

Монасите, които идваха да се лекуват при доктора в болницата ми разказваха как ги подлагали на всякакви издевателства. Когато ги извеждали на двора за разходка, едновременно с това отваряли и килията на углавните престъпници. Те наобикаляли монасите, плюели в лицата им, скубели им косите и палели брадите им. Аз самият можах да видя това; а също и как надзирателите гледаха и се усмихваха.

Виждах как всяка нощ отвеждат монаси на разстрел. Скоро в затвора не остана нито един монах; всички те бяха осъдени на разстрел от тройката на НКВД и всички бяха разстреляни. Така загинаха всички монаси от Новоатонския манастир. Разстрелите се провеждаха в Новоросийск, на морската пясъчна коса, на седем километра от града. Всички жители на града знаеха за това.“

 

ИЗБИТИТЕ НА ЕЗЕРО РИЦА

езерото Рица

На 40-50 версти от брега на Черно море, на границата на Сочински и Сухумски окръзи, на височина 950 метра над морското равнище, сред гори и непристъпни планини се намира езерото Рица. Тук имало гръцко и старообрядческо селище. Тук дошли да търсят спасение монаси от Нови Атон, свещеници, монахини и послушнички от различни, разорени от болшевиките, манастири. Израснали нови селища. Скоро тук дошли избягалите от колхозите разкулачени кубански казаци. През лятото на 1934 година последна група от 200 души мъже, жени и деца били хванати в Сухуми, откарани на шлеп в морето и изгорени там. След това отрядът на НКВД отишъл на езерото Рица и скоро довел около 50 деца на възраст под десет години, десет кубански офицери, свещеник и монахиня – матушка Анастасия. Децата раздали на селяни абхазци, а останалите откарали в град Поти.

През есента на 1934 година жителят на Сухуми Л. намерил край езерото пусти селища и мъртва тишина. На групи по пет и по десет лежали разложени трупове на мъже, жени и юноши. Чакалите, птиците и мравките ги били разкъсали. Остатъците от дрехите им били залети от почерняла кръв. Наоколо се търкаляли изстреляните гилзи. Разстреляните били около четиристотин души. Над местността се разнасял ужасен смрад.

 

ПРОТОЙЕРЕЙ О. ВЛАДИМИР ХИРАСКО

До 1921 година той бил втори свещеник в Минската железничарска (нова) Казанска църква. След като било забранено преподаването на Закон Божий в учебните заведения, той водел занятия с вярващата младеж отначало легално, а после тайно, у дома. През 1921 година станал настоятел на Минската църква, посветена на иконата на Божията Майка „Радост на всички скърбящи“.

Многочисленото му семейство било тежко изпитание за него. Той бил предан на Църквата, на служението на своето паство, както никой друг от Минските свещеници. Освен богослуженията, съпровождани от проповеди, освен вечерните служби, на които също се провеждала беседа, освен заниманията му с народния хор, в неговия храм със съдействието на множество младежи и девойки се осъществявала прекрасно организирана широка социална помощ. Освен това отец Владимир бил духовен ръководител на множество вярващи хора, които търсели неговия пастирски съвет. Той помагал и на мнозина младежи в избора на техния жизнен път със съвети, осигурявал им духовна литература, от която да се ръководят, нерядко оказвал материална помощ.

Тъй като бил всецяло отдаден на паството си, постоянно се намирал в църквата или обхождал своите енориаши, той не бил любим на семейството си. Неговата боледуваща съпруга, трите му дъщери и синът му осъждали неговото ревностно служение на Църквата. Вярващите в Минск го уважавали дълбоко. Неговият храм винаги бил пълен с богомолци. Към енорията на храма спадали всички железничарски райони на Минск и околностите му.

През годините на гоненията в неговия храм, освен неделните богослужения, се служели: в сряда – акатист пред иконата на Божията Майка „Радост на всички скърбящи“, в петък – акатист на Страстите Христови. Тези вечерни богослужения в уютната малка църква, винаги украсена със свежи цветя, привличали множество народ. След богослужението започвала беседа, в която той засягал най-насъщните жизнени въпроси – за правилното отношение към безбожната власт, за гражданските задължения, за дълга да се възпитават децата във вяра, за готовността за мъченически подвиг. След беседите започвало общонародно пеене, което продължавало обикновено до 10-11 часа вечерта. След края на тези служби той оставал още – или за изповеди, или за да раздава книги, или за поставяне на задачи по осигуряването на социална помощ на болни, слепи, семейства на арестувани. Любещият го народ винаги се тълпял около отец Владимир. Неговият имен ден, денят на свещеническото му ръкоположение се превръщали в грандиозни чествания.

По време на обновленството преданият на патриарха народ се групирал около него. В неговата църква винаги се служели молебени за патриарха, а по-късно – панихиди за него. По времето на обновленството това било особено опасно, но независимо от това, в църквата „Радост на всички скърбящи“ тази традиция продължавала.

По време на съдебния процес над митрополит Мелхиседек, през цялото време, докато продължавало съдебното заседание, обичащите митрополита хора, които не можели да влязат в съдебната зала, били в църквата „Радост на всички скърбящи“. Тук о. Владимир непрекъснато, в продължение на часове, през цялото време, докато продължавал процесът, чел акатисти, пеел молебени, утешавал и ободрявал народа.

о.Владимир Хираско

През 1925 година отец Владимир бил арестуван и изпратен на заточение. Връзката на енориашите с него не прекъснала, изпращали му пратки, писма. За това енориашите му били привличани към отговорност, заплашвали ги от НКВД. След няколко години го върнали, но за това, че отслужил молебен за път по молба на свещеник, който се отправял на заточение, бил отново арестуван и заточен.


За да прекратят вълненията на народа и ходатайствата за него, комунистическите власти съобщили на семейството му, че той се е самоубил, като се удавил в река. Никой не повярвал на тази версия. Безупречният пастир, дълбоко предан на Божията воля, не би могъл да извърши това. Всички били убедени, че самоубийството е инсценирано, за да отблъснат народа от него и да пресекат възможността да се служат панихиди за него.

Но докато в Минск имало отворени храмове, винаги в дните за поменаване на покойниците се споменавало името на протойерей Владимир и неговите почитатели правели за него земен поклон. Отец Владимир Хираско е светъл, незабравим образ на истински пастир, предан на Църквата, изпълнен с благодатни сили.

 


[ 1 ] Ново-Атонският манастир бил основан през 1875 година от монаси от атонския манастир „Свети Пантелеимон“. Той се намирал в Кавказките планини, на територията на днешна Абхазия. – бел. на прев.