Евгений Карлович Милер, председателят на Общовоинския Съюз

Според доброто си християнско изповядване, което показал пред своите похитители, доблестният в миналото воин, а след това председател на Обединението на руските воини зад граница, генерал Евгений Карлович Милер може да бъде поставен сред новите мъченици и изповедници за общо назидание и подражание.

Сведенията за него се предават по записките на доктор Йосиф Ландовски, служил много години в НКВД като специалист по упойващите вещества. Записките са намерени до трупа на доктора в къща на линията на Ленинградския фронт по време на Втората световна война 1941-1945 г. от испанския доброволец А. И. Доктор Ландовски е руски поляк, син на офицер от руската императорска армия, разстрелян от червените по време на Гражданската война. Още преди Първата световна война той следвал в Русия в медицинския и химическия факултети и завършил своето образование във Франция. НКВД се заинтересувало от него като виден специалист в областта на упойващите вещества.

Той бил арестуван и принуден да служи на НКВД, като членовете на неговото семейство били превърнати в заложници на добросъвестността на неговата работа. Той избягал от лабораторията, намираща се в околностите на Москва и фактически представляваща за него затвор, тъй като живеел в нея под ключ.

Испанските издатели не успели да се ориентират и да разберат края на ръкописа на д-р Ландовски, очевидно написан от него в състояние на умопомрачение, причина за което било едно писмо до него. В това писмо се съобщавало, че жена му и децата му, държани като заложници, са разстреляни.

Както е известно, Е. К. Милер на 22 септември 1937 г. тръгнал за секретно съвещание по въпроса за възможността за освобождаване на Русия от игото на комунистите и бил предаден в ръцете на техните агенти от своя най-близък сътрудник, който след това избягал от мястото на тези събития - Париж.

На улица „Жасмин“, близо до спирката на метрото, в дванадесет часа на посочената дата, Е. К. Милер бил натикан в автомобил: един човек, като го хванал с две ръце за гърлото го дърпал в автомобила, друг го блъскал отвън. Докторът, който седял в автомобила, извадил спринцовка и му направил инжекция. Докарали го спящ в самотен двор с градина и го внесли в къщата. В три часа след полунощ докторът отново влязъл при генерала със сприцовка в ръка. Евгений Карлович лежал облечен и неговите ръце и крака били здраво завързани към краката на леглото. Той пазел пълно мълчание. Според думите на доктора, Милер го погледнал с дълбок и тежък поглед, но в очите му нямало страх. По-скоро имало чувство на безпокойство, тъй като следял с очи неговите движения. Лекарят му направил инжекция, като се стараел да не среща погледа му. Генералът напрегнал мускулите на ръката си и това напрежение било единственото нещо, с което изразил душевното си състояние. Той не се оплаквал, не говорел. Генералът трябвало да бъде приспан, преди да бъде отправен на дълъг път. По-нататък разказва докторът:

„Беше вече светло, но още нямаше слънце. Ние отпътувахме от Париж в мълчание. След доста бързо каране в продължение на час и половина, спряхме и дълго чакахме до някакъв прелез. От време на време край нас минаваха камиони. Един от тях, покрит с брезент, спря до нашата кола. Шофьорът, като се обърна към Габриел, организатора на тази операция, каза: „Привет, другарю, всичко е наред, натоварен е“. – „Прекрасно“ - отговори Габриел – „Тръгваме! Привет“.

Тъй като камионът беше спрял вляво от нас, от моето място, като подадох леко глава от прозореца, можех да го видя, като се отдалечава. Над номера забелязах инициалите CD, по които беше лесно да се досетя, че това е превозно средство на съветското посолство и че то, ползвайки се от дипломатическата неприкосновеност, е откарало днес сутринта генерала на неизвестно място. Колата спря на входа на летище, на което не се забелязваше никакво движение. Слязохме бързо, като взехме целия си багаж. Недалеч стоеше двумоторен аероплан, сив на цвят, с много тънки крила. До него се намираше френски офицер с няколко войници. Не бях успял да заема мястото си, когато донесоха и поставиха на пода добре завързан сандък. Габриел настояваше самолетът да отлети колкото може по-скоро. Скоро вратата се затвори и моторите заработиха.

Минаха повече от два часа, откакто летяхме над морето, без да губим от поглед брега и повече от три часа от излитането. Като се приближи до сандъка, Габриел отвори катинара, разкъса металните опаковъчни ленти, с които сандъкът беше стегнат в разни посоки и като счупи печата от червен восък, повдигна капака. Вътре видяхме генерала - вързан, неподвижен и спящ. Коленете му опираха в брадичката. Габриел започна бързо да го освобождава. Той постави сандъка вертикално, като повдигна края му, от което краката на генерала изпаднаха навън. После заедно извадихме Милер, което не стана лесно, тъй като точно в този момент аеропланът правеше много рязка маневра. Най-сетне успяхме да го сложим на една от седалките, където той продължаваше да остава неподвижен, намирайки се под действието на упойката. Аеропланът започна да се спуска. В този момент погледнах към Милер и като забелязах у него някои признаци на пробуждане, започнах съсредоточено да го наблюдавам. Приземихме се съвсем неусетно. Милер от време на време се раздвижваше, като се опитваше с движението да контролира възвръщането на съзнанието си, на което аз като лекар не му помагах, тъй като не желаех да съкращавам времето, през което не страдаше.

Чу се шум и се появи Габриел, съпроводен от трима души, с които говореше на непознат език, по всяка вероятност испански. Двама от тях взеха Милер, като го сложиха да седне на сплетените си ръце, третият го подпираше откъм гърба. Това бяха силни и снажни младежи, които боравеха с „болния“ с необикновена ловкост. След тях излезнахме и ние и видях как го слагат на носилка. Към нас се приближи голяма бяла кола, която се оказа линейка. Положиха генерала в нея, към него се присъединих и аз, по заповед на Габриел, като седнах до носилката. След това в колата влезе лекар или санитар с лента на червения кръст на ръката. Вратата се затвори и ние потеглихме, като се движихме повече от половин час. Като слязох от колата, видях прекрасна вила, заобиколена с парк, стояща на възвишение на самия морски бряг. Едновременно с това се приближи и автомобилът, в който беше Габриел. Съпровождаха го четирима непознати в испански военни униформи. Не знам дали всички те бяха испанци. Свалиха носилката и я внесоха в къщата.

В една от стаите на долния етаж Габриел настани Милер, който дойде на себе си и се оглеждаше учудено. Двама войници, един пред вратата и друг вътре, бяха охраната. Габриел ми съобщи, че ако дойде очакваният съветски параход, то по всяка вероятност тази нощ аз ще се отправя за СССР; той пък ще се върне във Франция, където има още работа и така ще използва дните, които аз ще прекарам по пътя до Ленинград, където ще ме посрещне. „Сега да отидем да поговорим с Милер“ – добави той – „искам да се запозная с неговото душевно състояние, преди да остане с Вас за цялото време на дългото пътешествие“. Влязохме в стаята, където се намираше генералът. Габриел заповяда на испански на часовоя да излезе.

След това погледна в упор Милер и го попита: „Как се отнасят с Вас, генерале? Предполагам, че за Вас не е безинтересно да узнаете къде се намирате? Вие сте в Испания, на брега на прекрасен плаж. С Вас се отнасят добре и следят за Вашето здраве.“„Това ми е напълно безразлично.“ – „Напразно! Положението Ви съвсем не е толкова безнадеждно, както си го представяте по първите впечатления.“ – „Пленниците на ГПУ не могат да имат надежди.“ – „НКВД, генерале, това не е едно и също, има известен прогрес, който дава някои възможности.“ – „Няма да споря, Вие по-добре трябва да знаете това.“ – „Оставете, генерале! Защо е тази напрегнатост в нашия неофициален разговор. Как мислите, от какво е предизвикано Вашето отвличане? Моля Ви да отговорите!“ – „Това съвсем не е трудно да се разбере, като се има пред вид моето положение на началник на руските антикомунисти.“

„Виждате ли, генерале, че грешите. Без да искам да засягам Вашата гордост, трябва да Ви кажа, че опасността от Вашата организация за Съветския съюз е равна на нула или е подобна на тази, която представлява бълха за слон, намиращ се на две хиляди километра разстояние. Във всеки случай, генерале, Вие лично трябва да изпитвате чувство на удовлетворение. Като противник на СССР, Вие направихте всичко, което можехте. Проявихте мъжество, ум и похарчихте оскъдните средства, с които разполагахте. Това ние признаваме. Но, кажете откровено, удовлетворени ли сте от резултатите на Вашата антисъветска работа? Можете ли да предполагате, че тези резултати са ни принудили да поемем риска от скандала, свързан с Вашето отвличане? Не мислете, че искам да омаловажа направеното от Вас, но съгласете се, че нашите посолства не са взривени, нашите посланици не са убити, няма бял терор в Съветския съюз, няма монархически саботаж на петилетния план, белите генерали не се намират на служба при германския генерален щаб, те не са съветници на Хитлер, нито на Микадо. Имаме нормални дипломатически отношения, сключваме съюзи; придвижваме се с пълна свобода, която вие, белите, не сте в състояние с нищо да ограничите. Знам, Вие се надявате да имате един ден в СССР тайни организации и разчитате, че има решителни хора, които мечтаят да дойде техният час. Да, генерале, но това са мечти.“

„И така да е, не мога да споря с Вас. Аз изпълних своята клетва и ако паднах, то паднах с чест.“

„Признавам, генерале, признавам този факт. Повярвайте ми, за болшевиките е приятно да чуят всичко това и да осъзнаят, че това не е фарс, както почти винаги се случва, приятно е да се чуе това от Вас, който сте известен като човек на честта. Затова аз искам да Ви успокоя. Ние не Ви отвлякохме, за да получим признания и сведения за Вашите приятели и Вашата организация. Тук можем да говорим без опасения, че ще бъдем издадени. За Вашата организация ние знаем повече от Вас, тъй като в нея има неоткрити от Вас шпиони. Какво ще ми кажете за Вашия любимец Скоблин? Че даже подозирайки го, Вие не можете да повярвате на това, не е ли така? Странни сте всички вие, генерале… Помните ли, че преди година Вие трябваше да посетите някакъв доктор Зелински? Спомняте ли си? Ето го“ – тук Габриел посочи мен. – „Тогава Вас Ви спаси не някой бял, а троцкист. Но да се върнем на Скоблин. Вие оставихте писмо, с което го разобличавате в случай, че не се върнете от срещата. Вие предпазвате от него Вашата организация и не предприемате нищо за собствената си безопасност. Това е абсурдно! Какво постигнахте с това? Да, Скоблин не може да стане Ваш заместник, но с това Вие спасихте една вече загинала и безполезна организация. А какво ще стане с Вас, генерале?“

„За мен моята организация стоеше над моята личност. Аз не бих могъл да показвам страх пред подчинените си. Може би за Вас това е неразбираемо?“„Да, на нас ни е известна Вашата военна гордост. В края на краищата, всичко това вече се е случило и нищо не може да се промени. Да видим, дали ще покажем разбиране един към друг. Аз не се съмнявам, генерале, че Вие по своему обичате Русия. Вярвам в това и като разчитам на това Ваше чувство, Ви предлагам да послужите за нейното благо. На Вас несъмнено Ви е известно всичко, което се случи с някои съветски генерали. В случая имам пред вид самия факт, а не мотивите и причините за разстрела им. Ние искаме, генерале, в случая Вие да изпълните ролята на патриот. И тъй като тази роля на Вас много Ви подхожда, ние бихме искали да се съгласите.“

„Всичко това е много странно. Изяснете се.“„Добре. Не е необходимо да вземете решението още сега, тъй като ще имате възможност да обмисляте предложението толкова дни, колкото са необходими на кораба да доплува до СССР. Чуйте какво искаме от Вас: известно Ви е, че Хитлер подготвя нападение срещу СССР – за Вас това винаги е Русия – на Вас това Ви е известно, тъй като са Ви помолили за военно и политическо сътрудничество. В този хитлеров план са били замесени разстреляните в Москва генерали и още някои други, чиито имена скоро ще назовем, а с тях и Троцки, и някои политици, които също ще Ви бъдат посочени. Като сте научили това от немския генерален щаб, който продължава да държи на изпълнението на този план, Вие, преодолявайки в себе си политическите разногласия и ненавистта си към комунизма, сте предали разстреляните вече генерали, а сега неочаквано – и живите все още изменници и техните международни съучастници.“„Но нали всичко това не е истина!“ – възкликна генералът.

„Не всичко. По отношение на Вашето участие не е истина, но самите факти са налице. И не е ли все едно от какви случайности ще бъда обкръжени те? Не, не ми отговаряйте сега. Трябва всичко да претеглите, генерале; друг избор няма. Ще поговорите за всичко с доктора. Приемете предложението за Ваше добро. Аз съм откровен с Вас и Ви казвам това не за да Ви заплаша, а за да Ви предпазя. Във всеки случай там Вие ще заявите това, което ще Ви бъде заповядано. Помислете добре за това, генерале, а през това време искайте всичко, което Ви е необходимо и то ще Ви бъде доставено, ако не противоречи на Вашето положение. И последен въпрос, за да завършим разговора: по всяка вероятност след няколко часа ще се натоварим на кораба – трябва ли да Ви доставим на него вързан или спящ? За да не прибягваме до тази неприятна необходимост, ми е достатъчна Вашата честна дума, че няма да се опитате да се самоубиете. Какво ще ми отговорите, генерале?“

„Аз няма да завърша живота си със самоубийство преди всичко, защото моята религия ми забранява това.“„Все пак, за нещо успяхме да се договорим. Повече няма да Ви безпокоим.“ Ние излязохме и в стаята отново влезе часовоят.

Беше минал вече един часа след полунощ, когато получихме съобщение, че е установена връзка с кораба, на който трябваше да се качим и че в момента той лавира край нашия бряг.

Отидохме да вземем Милер. Преди да излезем от стаята, Габриел напомни на генерала за даденото от него обещание и му съобщи, че даже няма да бъде завързан. Милер потвърди дадената от него дума и без повече забавяне се отправихме на път. Скоро пристигнахме на брега. В тъмнината можеха да се разпознаят силуетите на малки лодки, плаващи близо до брега. На самия бряг стоеше неосветен катер. Габриел, Милер и аз се качихме на неговия борд; моторът незабавно заработи и отплувахме. Нарядко отстрани се появяваха плаващи нанякъде лодки. Една от тях мина в непосредствена близост до катера и ми направи впечатление, че е препълнена с хора. Попитах Габриел дали тези хора са рибари. Той ми поясни, че това е евакуация на гражданското население, нежелаещо да попадне в ръцете на фашистите. Генералът се намираше между Габриел и мен и през цялото време на плаването не произнесе нито дума. Най-сетне забелязахме в далечината слаба мигаща светлина, което се оказаха сигнали от съветския кораб, към който плавахме. С приближаването ни световите сигнали ставаха все по-ясни и най-сетне ние се приближихме към огромна черна маса. Горе се чуваше руска реч. Катерът преплава известно разстояние по дължината на кораба и спря при стълбата. С помощта на екипажа ние се качихме горе. Милер мълчаливо последва нашия пример.

На върха на стълбата ни очакваше капитанът. „Останете с Милер, докторе“, заповяда ми Габриел, като се отдалечаваше заедно с капитана. Генералът и аз влязохме в тъмна каюта, в която запалиха светлината, едва когато вратата се затвори плътно зад нас. След четвърт час Габриел се завърна с капитана, който отведе със себе си Милер.

След като останахме насаме, Габриел ми съобщи, че ме е освободил от надзора за генерала, който сега вече ще провежда капитанът. „Така – добави той – от Вас е снета всяка отговорност. Вие ще бъдете единственият човек на кораба, който ще има право да разговаря с Милер. Капитанът има заповед за това. Върху Вас лежи отговорността да следите как се държат с него и за състоянието на здравето му. Можете да оставате насаме с него и въобще, да предприемате всичко, което според Вас е необходимо, само не по въпроса за неговата охрана. Аз ще Ви посрещна в Ленинград и Вие ще ми докладвате за всичко интересно от Вашите разговори с генерала. Това е всичко, докторе. На добър път!“

След като останах сам, поисках да видя Милер. Влязох в неговата каюта заедно с капитана. В нея беше тъмно и светлината отново се запали, едва когато зад нас плътно се затвори вратата. Милер лежеше на леглото, ръцете му бяха звързани с въже към него. На моя въпрос не е ли много стегнато въжето, отговори отрицателно. Като го предупредих, че ако почувства болка или затруднение в кръвообръщението, трябва незабавно да ме повика, аз излязох и като се настаних в съседната каюта, заспах дълбоко.

След няколко дни, когато вече бяхме в Северно море, отидох да посетя генерала. Като влязох в каютата, го поздравих, стараейки се да се държа непринудено, което трудно ми се отдаваше. В навечерието бях казал на капитана да освободят Милер от въжетата и той беше свободен.

Когато плавахме вече по Балтийско море, моето безпокойство за сърцето на генерала непрекъснато нарастваше, а след внимателен преглед стигнах до заключението, че състоянието на здравето му с всеки изминал ден се влошаваше, независимо от редовното приемане на дигиталис.

Една вечер поех риска да завържа с Милер сериозен разговор и започнах така: „Какво, генерале, помислихте ли за това, което Ви беше предложено, когато тръгвахме от Испания?“„Естествено, мислих за това.“„Ще бъде ли нетактично от моя страна, ако Ви попитам, до какво решение стигнахте?“ и като не му оставих време да отговори, добавих: „Повярвайте ми, това не е любопитство, само се опитвам да Ви помогна да решите този много труден за Вас въпрос. Но ако желаете да се възползвате от своето право да не ми отговаряте или предполагате, че разговорът с мен може да Ви навреди, не ми отговаряйте. Моето отношение към Вас и моите грижи за Вас няма да се променят от това.“

Генералът мълча доста дълго. Забелязах, че в него има вътрешна борба. „Не знам дали съм запомнил добре това, което ми каза другият господин. Доколкото разбрах, искат да получат от мен лъжливи показания, нали така? – „Да – отговорих аз, – показания, но да ги определяте така необмислено …“„Необмислено?“ – прекъсна ме той – „а може би необмислено беше това, че на мен ми беше направено подобно предложение?“„Генерале, това ли е главното за Вас?“„Безусловно, преди всичко това е въпрос на морал,“ – той каза това без каквото и да било колебание и високопарност, като нещо най-обикновено. – „Какъв морал?“ Генералът ме погледна със същото удивление, с каквото го наблюдавах аз и отговори: „Вие това не го ли виждате? Удивително. Аз трябва да лъжа докторе. Да или не?“„О!... Работата е в това, че Вие трябва да дадете фалшиви показания“ – натъртих аз. „Естествено, аз ще трябва да се закълна в честта си…“ На този архаичен разговор аз реагирах така: „Къде се намирате, генерале? Давате ли си сметка, че влизате на съветска територия? Доколкото мога да забележа, Вие сте напълно неспособен да се приспособите към средата, нещо повече – Вие я игнорирате. Но това, че Вие я игнорирате не означава, че тя не съществува. Съветската среда съществува, тя ни обкръжава, поглъща и води.“„Мислите ли, докторе – прекъсна ме той – че съветската власт наистина е толкова силна и всемогъща? Толкова силна, че да може да ни диктува морала?“„Съвсем не ми е трудно да Ви отговоря утвърдително, генерале, и да Ви приведа хиляди примери като потвърждение, но ми се струва, че при Вашата неспособност да се отделите от Вашия „абсолютен“ морал, всички те няма да имат значението на солидни аргументи.“„Продължавам да не Ви разбирам, докторе. Може би за Вас съществуват два или повече морала?“„Да, генерале, и сега аз ще направя опит да поставя себе си във Вашето положение и да разсъждавам така, като че аз – това сте Вие.“ – „Наистина ли? Слушам Ви с интерес.“

„Ако Вие бихте поискали да си представите безгранично зъл режим, то за Вас това ще бъде съветският. Режимът е зъл до крайност тогава, когато при него личният морал и субективното добро всъщност са обективно зло. Да бъдеш верен на злия режим, честно и самоотвержено да го защитаваш и накрая да умреш за него, и всичко това само заради изпълнението на клетвата, означава да укрепваш в себе си лошото начало. Не е ли така?“„Напълно вярно.“ – „Ето, виждате ли, генерале, как обстоятелствата променят понятията за абсолютен и субективен морал.“„Вие, докторе, сте много ловък полемист. Аз и от по-рано имах сведения за големия прогрес на диалектиката в СССР, но когато някаква политика или философия създава големи диалектици, аз не им вярвам, защото всяка лъжа се нуждае от софистика, за да аргументира своето съществуване. В случая няма да оспорвам всичко това, което излагате, тъй като с нетърпение искам да разбера накъде клони то.“„Да се разбере това не е трудно: клони към това да ви накара да направите избор. Вие трябва или да се подчините на съветската заповед, или да я отклоните. Доколкото мога да преценя, Вашите действия се определят от морала, който обаче ни най-малко няма да бъде изложен на опасност. Направете заявление, насочено срещу някои заговорници и неприятели на съветския режим.“„За мен този режим е порочен, а според Вас ‚да се служи на порочния режим означава да го укрепваш‘. А борбата с неговите неприятели не е ли служене на него?“„При едно условие, генерале.“ – „Какво?“ – „Ако тези неприятели са добри хора…“ – „Противоположното на лошото е добро.“ – „Това би било вярно, но само ако сменим местата на термините.“ – „А именно?“ – „Противоположното на доброто е лошо. Това е истина без изключения. Неприятелят на лошия човек може също да бъде лош. Противникът на един убиец може да бъде също такъв убиец. Съвсем не е задължително противниците на съветския режим да са добри хора, те могат да бъдат също толкова порочни и даже по-лоши… Смятате ли Троцки за по-добър от Сталин? Ако зададем въпроса по-просто: Вие трябва да направите избор между Троцки и Сталин… Както виждате, това е нещо, което е извън рамките на Вашия личен морал.“

Като не срещнах възражения от страна на генерала, аз бях уверен, че съм удържал пълна победа. И като смятах разговора за приключен, му предложих цигара, готвейки се да си отида. Той прие предложената му цигара и аз се оттеглих, изпитвайки пълно удовлетворение от себе си.

На следващия ден посетих генерала по-късно от обикновеното. Искаше ми се, още преди да се видим, да отговоря в ума си на всички тези въпроси, които биха могли да съставят неговото показание. Искаше ми се да облека всичко това в такава форма на лъжа, която би придала на Милер вид на руски патриот, действащ изключително в името на любовта към народа, в името на спасението на вечната Русия от новото нашествие. С такива розови надежди влязох в каютата. Генералът седеше на леглото и пушеше. Като го огледах изпитателно, установих, че е напълно спокоен. Започнах веднага с обсъждането на детайлите на неговото бъдещо дело. Преди всичко, той трябва да отрича факта на своето отвличане; неговото пътуване в Съветския съюз е доброволно. Неговата среща с немските военачалници действително се е състояла и, узнавайки на нея за плана за нахлуване в Русия и за нейното разчленяване, той е решил да разобличи заговора на разстреляните генерали. Говорех, без да преставам, като се стремях да не пропусна някой детайл и едва след като казах всичко, замълчах, подканяйки го със своето мълчание да започне разговор.

Той разбра това и започна с въпроса: „Моите показния вече не могат да навредят на разстреляните военни, нали?“ – „Естествено, не.“ – „А ако те вече са разстреляни, то по какъв начин моите показания могат да осуетят нахлуването?“„Може би има и други генерали, замесени в заговора.“ – „А политическите предатели също ли ще бъдат разстреляни, ако аз дам показания?“ – „Те ще бъдат разстреляни, независимо от това дали Вие ще ги дадете или не.“ – „Мога ли да знам кои са те?“ – „Не зная всички, които трябва да застанат пред съда, но във всеки случай сред тях ще бъдат Ягода, бивш началник на НКВД, Бухарин – председателят на Коминтерна, Риков – бивш председател на съвета на комисарите, а останалите, по всяка вероятност, са близки до тях категории. Както виждате, става дума за хора, които са били вождове на революцията и палачи на Вашите съмишленици.“ – „Така, според Вашите думи, това са порочни врагове на порочния режим.“ – „Аз, генерале, разсъждавах, разглеждайки нещата от Вашата гледна точка. Аз лично съм предан на Сталин и неговия режим.“

Милер ме погледна внимателно и след това, без да бърза, каза със спокоен глас, в който се чувстваше убеденост: „Много съжалявам, но трябва да Ви разочаровам, докторе. Аз няма да лъжа. Тъй като моите противници болшевиките – и троцкисти, и сталинисти – са ми ненавистни в еднаква степен, то аз, като царски генерал, няма да позволя едната от тези две банди убийци да си послужи с мене. Аз все още мога да послужа на моето дело и на Русия. Ще покажа на целия свят и на моите войници, че в руските гърди има чест и доблест. Смъртта ми ще бъде моята последна служба на Родината и на царя. Аз няма да умра като подлец.“

В думите на генерала нямаше ни най-малко високопарност и вълнение. Докато слушах неговата реч, ми се струваше, че слушам приятна музика. Моят баща, старият полковник, вероятно щеше да каже същото. Обликът на моя баща, който външно не приличаше на генерала, сякаш беше влязъл в Милер, от което изпитвах известно вълнение. Настъпи тежко мълчание. Не намирах в себе си сили да продължа разговора и напуснах каютата, като мълчаливо оставих на леглото на генерала кутия тютюн.

Два дни плаване ни деляха от Ленинград. След разговора с генерала аз се срещах с него, само за да му дам дигиталис. През последната нощ на плаването не можах да заспя нито за минута. Рано сутринта чух шума и гласовете на работещия на палубата екипаж, което беше знак за скорошното ни пристигане, определено от капитана за осем часа сутринта. Часовникът показваше четири. Станах, умих се и излязох на палубата. Каютата на Милер ме привличаше, но аз отлагах моето посещение и, за да убия времето, се заех с разпознаване на силуетите на Ленинград, потопен в предутринния мрак. Най-сетне се реших и влязох при Милер, който лежеше отново завързан на леглото и спеше. Дадох на часовия знак да не го буди и, като се стараех да не шумя, излязох и се върнах в моят каюта. Изведнъж ми дойде в главата гениалната, както тогава ми се струваше, мисъл – да дам на генерала, преди да слезе на брега, ежедневната доза дигиталис, който ще помогне сърцето му да понесе първата среща с представителите на НКВД. Нещо толкова просто и обикновено, в този момент ми се стори възвишено – последна ценна услуга на генерала. Взех моето малко куфарче с медикаментите и се отправих към Милер. Когато видях отново завързания генерал, почувствах прилив на страшно негодувание. Искаше ми се да изругая пазещия го матрос, на когото заповядах да развърже въжетата и да излезе от каютата, което той направи с кротки като на агне очи.

„Пристигаме, генерале,“ – заявих аз. – „Досетих се за това, като чух сирената. Мога ли вече да стана, как мислите?“ Този въпрос, в който се чувстваше молба за разрешение, ме накара да се изчервя. Отговорих утвърдително с кимване и се обърнах с гръб към него, за да му дам възможност да се облече. Когато ми се стори, че той вече е свършил с това, аз се обърнах и, гледайки генерала, си го представих как слиза на брега в неговите парижки дрехи, които не биха могли да го предпазят от студа. Температурата беше ниска и утрото обещаваше да бъде като зимно. „Студено ли Ви е, генерале?“ – Попитах го аз. – „Усещам, че утрото е доста свежо“ – отговори той, потривайки ръце. Без да кажа нищо, отидох в моята каюта, отворих бързо един от куфарите и като извадих топла долна риза и вълнен пуловер, се върнах с тях при Милер. Отначало той отказа да облече долната риза, предпочитайки да я облече по-късно, в Ленинград и едва след моето предупреждение, че ще му я вземат, ако не е на него, я облече. Видимостта се увеличаваше, но параходът се движеше бавно. Казах, че ще закуся с генерала. Убедих го да се нахрани добре след дигиталиса. Скоро след закуската забелязах, че параходът спря, след което се чу шумът от падането на котвата и гласовете на матросите. Генералът хвърли недопушената цигара. „Ще разрешите ли?“ – каза той, като се надигна и тръгна към прозорчето, до което застина, устремявайки погледа си в далечината. Предоставих на генерала целия илюминатор, през който той, блед и неподвижен като изваяние, продължаваше да гледа с немигащи очи. Какви спомени нахлуха в него при вида на Петербург? Следях го много внимателно, почти затаил дъх. Изведнъж ужасна мисъл проряза съзнанието ми: спомних си, че като излязох от каютата, оставих моето куфарче с медикаментите отворено на леглото на генерала. Потръпнах от мисълта, че съдържанието на някои от флакончетата можеше да послужи като смъртоносно средство. Цяла редица тревожни предположения прелетя през главата ми… Да, генералът би могъл… Да, това може да се направи за един миг… Почувствах как по гърба ми пробягнаха студени тръпки. Не, казах си, та той даде честна дума, че няма да посегне на живота си. А ако, помислих си отново, преживяванията, свързни с пристигането в Ленинград и страхът пред неминуемите мъчения са го разколебали? Погледнах ампулите и флакончетата, като се опитвах да открия следи от кражба. Може би дигиталисът? Погледнах течността на светлината и се опитах да пресметна дозите, дадени на генерала, за да установя количеството на остатъка. В този момент спрях очи върху генерала, който изглеждаше като труп на крака. През главата ми мина мисълта, че той вече е мъртъв, но по някакво чудо продължава да стои. Страхът ме задушаваше. Вече си представях бездиханното тяло на генерала в краката ми. Силно скърцане, подобно на скърцане на колела ме изведе от това състояние и аз погледнах отново профила на Милер и застинах като хипнотизиран: по бузите му се стичаха сълзи. Не знам защо, но в този момент спокойствието ми се възвърна. Страхът изчезна и аз почувствах, че генералът не се е отровил. Сега бях уверен в генерала като в самия себе си. Когато погледът ми се спря на флакона с дигиталиса, не почувствах прилив на безпокойство, а спокойно прецених, че половината от наличното лекарство би било достатъчно приелият го да умре след няколко часа. Устата ми беше пресъхнала и реших да изпия чаша чай, още повече, че чайникът стоеше на масата. Наливайки на себе си, налях машинално и на генерала и когато оставих чайника на мястото му, ме осени една мисъл… В този момент генералът обърна глава и каза: „Акостираме, вече спускат трапа“ и отново устреми погледа си в прозореца. При тези думи картината на мъченията и смъртта на генерала се изписа в моето въображение, от което почувствах силна душевна болка. Не бях вече в състояние да следя мислите си и не зная как между пръстите ми се оказа флаконът с дигиталиса, половината от който или повече излях в чашата на генерала. Машинално скрих лекарството и затворих куфарчето. Чуха се приближаващи стъпки. Взех във всяка ръка по чаша и с глас, който ми се стори твърде странен, предложих: „Последна чаша, генерале!“„Благодаря“ – отговори той, вземайки чашата в ръка. Аз пих със затворени очи, а когато ги отворих, генералът вече оставяше чашата си на масата. „Още една цигара?“ – „Благодаря, докторе, благодаря!“ Ръката ми не трепна, докато палех цигарата му. При вратата се чуха гласове. През стъклото видях полушубките на чекистите. Вратата се отвори и навлезе студ. „Студено ли Ви е генерале?“ – „Не, докторе. Много съм Ви благодарен за дрехата, без която щях да треперя от студ, а те можеха да си въобразят, че треперя от страх.“ Няколко мига никой не се показваше на вратата. След това се разнесоха тежки стъпки и плътната фигура на един от началниците на НКВД закри цялата врата. „Арестуваният?“ – попита той. – „На Вашите разпореждания, господине“ – отговори генералът, като направи крачка напред. Фигурата на чекиста се оказа до него. Генералът повдигна крак да престъпи през прага, но докато правеше това, обърна глава и ме погледна. Не мога да опиша този последен поглед. Иска ми се да вярвам, че прочетох в него прошка и благодарност за себе си.

На пристанището вече ме очакваше Габриел, заедно с когото се отправихме с влак за Москва. На другия ден рано сутринта ме събуди телефонно позвъняване от Габриел, който ми съобщи за смъртта на Милер, като каза: „Каква досада – цяла година работа напразно.“


Бележка на преводача: През 90-те години на миналото столетие, след разсекретяването на архивите на НКВД, се появява и друга версия за кончината на генерал Милер. Според нея генералът не е починал веднага след пристигането в Ленинград, а е откаран в Москва, във вътрешния затвор на НКВД на Лубянка, държан е като секретен затворник под чуждо име в продължение на повече от година и половина и е разстрелян на 11 май 1939 г. в централния крематориум в Москва, където тялото му е кремирано половин час след разстрела. Делото му впоследствие е унищожено, но се запазили няколко документа в друго дело - негови писма до тогавашния шеф на НКВД Ежов, в които моли да му бъде позволено да посещава богослужения през една седмица на Великия пост, като изтъква, че богослужението му липсва много. След това моли да му бъде предоставена за четене Библия или Жития на светците, или Църковна история. Молбите му не са удовлетворени. След като тези сведения стават известни, през 1996 г. РПЗЦ постановява да се служат панихиди за него на датата на разстрела му.