Изповедниците на светата вяра в центъра на първопрестолната Москва

(Пасхалните преживявания на московчани през 1930 година)

Улица Илинка и съседните на нея улици са цитаделата на съветската „държавност“. Тук са съсредоточени едва ли не всички наркомати1, централният съюз и даже самият Централен комитет на партията. Сред всички тези железобетонни гиганти, напълно обкръжени от тях под крехката защита на Главискуство или само на Главмузей са се притаили два храма. Единият е в глуха пресечка отстрани на самия ЦК на партията на стария площад – храмът на иконата на Божията Майка „Грузинска“, превърнат в музей, но с разрешение да се извършват богослужения в неговия полуподземен сутерен. Другият е на Илинка, до самите Илиински врата, преди да се стигне до голямата Черкаска улица – храмът „Св. Николай Големият кръст“.

По странна прищявка на съдбата двата упоменати храма през последните години служеха като главна опора на течението-опозиция на митрополит Сергий. Тук се събираше на молитва най-устойчивата и непримирима църковна интелигенция. В никоя друга част на Москва не се чувстваше така остро цялата сила и мощ на болшевизма както тук, в самото сърце на съветската власт. И пак тук се съсредоточаваше непреклонната твърдост на духовната съпротива срещу нея и се ознаменуваше с геройското изповедничество на загиващите на духовния си пост неизвестни мъченици на Църквата.

В храма „Св. Николай Големият кръст“ от времето на разделението, тоест от края на 1927 година до пролетта на 1930 година или за две и половина години клирът на храма – предстоятелят и съслужещите му свещеници – се смени пет пъти, вследствие на петкратните арести. Пръв падна на Велики петък 1928 година известният и извънредно популярен в Москва свещеник Валентин Свенцицки. Със своите смели проповеди и призиви към изповеднически духовен живот той събра огромна аудитория от цяла Москва. Успехът му се дължеше не само на големия му ораторски талант, но и на горещата проповед на така наречените „манастири в света“. С неговото име беше свързано цяло духовно движение в това направление в Москва.

След изпращането на о. Валентин Свенцицки в Сибир в продължение на половин година бяха арестувани не само свещениците, но и целият хор, диригентът и редица лица от църковното настоятелство и паството. Освен един свещеник, който беше придаден в помощ на храма от друга енория и който стана настоятел на храма, останалите свещеници и новия хор бяха излъчени от самото паство, което вече материално издържаше над петнадесет човека, намиращи се в затвора или на заточение.

Новият настоятел о. Александър беше толкова внимателен, че никога не произнасяше никакви проповеди, но и това не го спаси – след девет месеца той вече беше в Соловецкия лагер. Смени го още по-скромният и тих йеромонах Максим, който подобно на отец Свенцицки беше арестуван в навечерието на Пасха, през нощта в петък срещу събота, а през месец май вече почина от петнист тиф в Соловецкия лагер. Него го замени един забележителен свещеник, който беше издигнат също от средата на паството и беше получил тайно свещеническо посвещение само половин години преди да поеме задълженията на настоятел на храма.

Сравнително млад, широко образован, той произхождаше от кръговете на академичната интелигенция. Скоро цялото паство го видя в олтара в свещеническо облачение и го позна като отец Измаил. Той беше най-любимият свещеник. Беше по-популярен и от отец Свенцицки.

На всички им беше ясно, че дните и на този свещеник са преброени. Но той прослужи като редови свещеник около девет месеца и още около две години като настоятел на храма след ареста на йеромонах Максим. Отец Измаил го арестуваха в навечерието на Богоявление в началото на 1930 година и за съдбата му не се знаеше нищо в продължение на дълго време, докато в Червения кръст не се появи слух за неговата гибел, която обаче не беше потвърдена официално.

„През миналата година Пасхалнята утреня беше омрачена от двоен тежък удар. През Страстната седмица, на Велики Четвъртък беше закрит храмът на Грузинската икона на Божията майка и неговият настоятел, свещеник академик отец Сергий Голощапов, беше арестуван, а на Велика събота арестуваха отец Максим. Цялата енория на закрития „грузински“ храм се събра на Илинка в Големия кръст. Църквата беше препълнена. Арестът на двамата настоятели и закриването на съседния храм съдадоха изключително тежка атмосфера . Мнозина плачеха. Всички преживяваха някакво чувство за край. Само отец Измаил беше спокоен и твърд. Народът се събра рано. В 11 часа вечерта църквата беше пълна. Шепнешком се споделяха впечатления и се предаваха новините от църковния живот. Стана известно за закриването по време на Страстната седмица на храма до Сламената стражница в селскостопанската Петровско-Разумовска академия и за ареста на неговия настоятел отец Василий, сега вече също починал от тиф в Соловеция лагер. От пет опозиционни храма в Москва останаха само два…

Приготовленията в олтара продължаваха дълго. Пусна се даже слух, че цялото духовенство е арестувано и че няма да има утреня. Трябваше отец Измаил да се покаже и да успокои народа. На улицата буйстваха безбожниците. Очакваха се ексцесии. Наложи се да се направи предупреждение хората да не се поддават на провокациите и да запазят спокойствие, дори ако безбожниците нахлуят в храма и започнат да безчинстват. Възцари се потискаща тишина в очакване. Два пъти по улицата преминаха групи от безбожници с оркестър и хармоники. Музиката и пиянските викове глухо се отразяваха под високите сводове на храма. Църквата беше разположена на втория етажи и поради това, че безчинствата на безбожниците идваха някъде от долу, техните свирения и викове изглеждаха като от преизподнята. Когато отнасяха плащаницата в олтара, страхът и напрегнатото очакване на някаква беда достигнаха своя апогей, защото на улицата под самия храм се разнесе оглушителен взрив и отекна с гръмко ехо под сводовете на храма. Това бяха бомбичките на комсомолците, които излизаха на шествие от помещението на своя щаб, разположен в пресечката почти срещу храма. След взрива последваха гръмки викове и звуците на „Интернационала“. Под тези звуци изнесоха плащаницата и тежка горест притискаше сърцата.

Но ето че Пасхалната служба започна. Отец Измаил вложи цялата сила на своята гореща вяра и проведе цялото богослужение в тържествен и усилен подем. Той не измени нито една от традициите, завещани му от о. Валентин Свенцицки. И независимо, че и тримата свещеници бяха приели сановете си само преди няколко месеца, словата на Евангелието „В началото бе Слово“, се четоха в двата олтара на четири езика – гръцки, латински, славянски и руски. Запази се и практиката словата на Богослужението да се произнасят тържествено и величествено. Това повдигна настроението на богомолците. Възгласът „Христос воскресе!“ беше произнесен с потресаваща сила. Цялото лице на отец Измаил беше залято от сълзи на възторг. Ответното „Воистину воскресе“ се изля с неимоверна сила от хиляди гърди в едно възторжено възклицание. И цялата служба до самия ѝ край продължи в същото повишено настроение.

И ето че утренята свърши. Осветени са като по чудо приготвените козунаци и пасхи. Премина и Литургията. Навън улиците са пълни с народ, независимо, че е три часа през нощта. Навсякъде вървят трамваи. В тази нощ във всички театри се дават безплатни спектакли, чието начало със специално разпореждане на Московското кметство е определено за 11 часа вечерта. Един-единствен път през годината трамваите вървят през цялата нощ. Във всички клубове има антирелигиозни спектакли и вземат участие в карнавала. Той е организиран във всички части на града и по определени маршрути безбожниците вървят по целия град, като се събират на общ митинг на Екатерининския площад пред дома на Червената армия (бившия Екатеринински институт). На отделните колони, които се събираха и вървяха, беше поставена задача да организират демонстрация пред храма на Христа Спасителя. Не беше разрешено да се нахлува в храмовете. Въпреки това бяха направени два такива опита. Единият беше в храма на Христа Спасителя, където хулиганите безбожници нахълтаха в катедралния храм и се опитаха с викове и песни да възпрепятстват богослужението. Богомолците мълчаливо образували непроницаема преграда от много редици, като се хванали за ръце и не пропуснали никого до олтара. Безбожниците си тръгнали без успех. По-зле било положението при храма на „Св. Йоан войн“ до Екатерининския парк, в непосредствено съседство с дома на Червената армия. В този храм безбожниците също нахълтали с маски и богохулни песни и разгонили изплашените богомолци. Не минало без сблъсъци и побои. В резултат се наложило храмът да бъде заключен и духовенството извършило своя подвиг самотно, в затворения и обкръжен от всички страни от враговете храм.

След митинга на Екатерининския площад безбожниците отново се върнаха в клубовете, където танците продължиха през цялата тази нощ. Затварянето на клубовете беше насрочено специално към времето, когато завършваха пасхалните богослужения. Хората излизаха едновременно от храмовете и от клубовете. Двата потока се срещнаха в едно русло и в същото време не се смесваха. Това бяха две породи абсолютно различни същества, сякаш на улицата се бяха срещнали тълпа от хора с тълпа от маймуни. Едните вървяха мълчаливо, чинно, с равна походка, със спокойни лица. Другите, като развинтени, размахваха ръце, кривяха се, говореха с цяло гърло, с нарочно груб глас, заливаха се от смях, спореха и безсмислено се кикотеха.

«Ние, малка група приятели, църковни хора, мирно се разделихме на трамвайната спирка – разказва М. Ар-ов. – Не ми се щеше да влизам в трамвая и да се срещна с хората в светлия, осветен от електричество вагон. Предчувствието за някаква неприятност не ме оставяше. Но перспективата да вървя пеш до Грузинския квартал, отвъд Красная Пресня след дългото стоене в църквата ме накара да се реша.

Качих се в трамвая, където заедно с мен на Червения площад седна голяма компания от шумна комсомолска младеж, видимо от клуба. Цялото ми настроение веднага се развали. Във вагона имаше различни хора. Имаше от църквата, имаше и безбожници. Трудно можеше да се каже кои са повече. На ъгъла на улиците „Маховая“ и „Болшая Никитская“ влезе възрастен работник от тези, които още не са скъсали връзките си със селото. Той беше висок, здрав, облечен все още наполовина по селски, с руса брада. Като влезе във вагона той свали зимната си шапка и гръмко възкликна:

- Христос воскресе, граждани!

Отначало всички с удивление погледнаха към него, но още в следващия миг обърнаха очи смутено, всеки в различна посока, като се страхуваха да срещнат погледа на съседа си. Никой не му отговори нито дума. Всички мълчаха. Даже комсомолската младеж, която се смееше и гръмко разговаряше за нещо, замлъкна в общото смущение.

Като изчака една дълга пауза, мужикът-работник вече не така гръмко, с някакъв измъчен и развълнуван тон повтори:

- Мили мои, Христос воскресе…

Ново мълчание и още по-голямо смущение. Най-сетне жената кондуктор делово и хладно му отговори с повишен тон:

- Минавайте, гражданино, не нарушавайте реда!

Мужикът се сви, смути се, бързо се придвижи към изхода, отвори вратата на площадката към прикачения вагон и на прага изведнъж се обърна, изправи се и с голяма горест в сърцето произнесе пак така гръмко:

- Воистину воскресе, православни!

С тези думи той излезе на площадката на прикачения вагон и затвори вратата…»


[ 1 ] нарком – Народен комисариат. Така се наричали министерствата в Съветския съюз до 1946 г.