Император Николай II и неговото семейство

 

Част V

В живота на царя и неговото семейство започнал нов етап – лишаване от свобода, унижения и оскърбления не само на неговото царско достойнство, но и на обикновеното му човешко достойнство.

Когато се приближил автомобилът с царя след абдикацията му, вратите на двореца в Царско село били затворени. Войникът, който стоял там не ги отворил и чакал дежурния офицер. Той извикал отдалече: „Отвори вратата на бившия цар.“ Позата на офицера била умишлено обидна. Когато царят минавал покрай него, той бил с цигара в уста и държал ръката си в джоба. На входа излезли и други офицери. Всички били с червени ленти. Когато минавал царят, нито един не му козирувал, но независимо от това царят им отдал чест.

Вестта за отказването на царя от престола предизвикала страшна мъка у царицата. Като се срещнали с радост, те плакали заедно, но тяхната взаимна, огромна и сега вече неразлъчна любов им давала достатъчно сили, за да понесат всички страдания, които те приели да претърпят.

Престолонаследникът и сестрите му се отнесли изключително съзнателно и мъжествено към промяната, която настъпила в положението на царското семейство, и с предана любов и грижа се стараели да облекчат горчивината на обидите и униженията на царя и царицата.

Когато известили престолонаследника за отказването на баща му от престола, той попитал само кой ще управлява Русия и не казал нито дума за себе си и не направил нито един намек за своите права. Неговият учител бил поразен от скромността на това дете и я сравнявал с неговата доброта.

Царят благодушно описал на една от своите сестри живота на семейството в Царско село и между другото споменал: „Когато всички ние излизахме да работим в зеленчуковата градина или в гората, сякаш излизаха зверовете от Ноевия ковчег – около будката на часовия при мостчето, по което се слиза от кръглия балкон, се събираше тълпа от войници, които с насмешка наблюдаваха нашето шествие. У дома също се връщахме заедно, защото вратата веднага се затваряше. В началото аз по навик поздравявах, но после престанах, защото те отговаряха неохотно или въобще не отговаряха… Разбира се, през това продължително време имахме множество дребни забавни, а понякога и неприятни случки, но всичко не може да се опише, някога, ако даде Бог, ще ви разкажем устно.“ За тези войници царят казвал: „Бедните объркани хора“.

Царят пристигнал в Царско село с болните си съпруга и деца - така започнал съвместният им живот под арест. А на 31 юли те се простили завинаги със скъпите им кътчета в родния им Царскоселски дворец и парк. „Какво страдание е нашето заминаване – писала царицата – всичко е прибрано, стаите са празни, така ни боли – това беше нашето семейно огнище в продължение на 23 години.
На 6 август царското семейство пристигнало в Тоболск с парахода „Рус“.

Начинът на живот в Тоболск се отразявал в писмата на царското семейство до техните близки с бодър тон, а младите членове на семейството писали винаги приповдигнато весело.

Царят пише на сестра си в Крим: „Постоянно мислим за всички вас и преживяваме едни и същи чувства и страдания с вас“. В друго писмо той споменава: „Извънредно тежко е да се живее тук без новини – телеграмите се получават тук и се продават на улицата не всеки ден, а от тях научаваш само за нови ужаси и безобразия, които се извършват в нашата нещастна Русия. Тежко ти става от мисълта как би трябвало да ни презират нашите съюзници. За мен нощта е по-добрата част от денонощието – поне за известно време изпадаш в забрава.

Току-що се върнахме от литургия – пише царят – която за нас започва в 8 часа при пълна тъмнина. За да стигнем до църквата трябва да преминем през градската градина и да пресечем улицата – само 500 крачки от дома. Войниците стоят в рядка верига отдясно и отляво и, когато се връщаме у дома, те последователно тръгват от местата си и вървят отзад, а другите крачат отдалече встрани и всичко това ни напомня подкарване към кошара, така че ние всеки път със смях влизаме в нашата портичка.

Днес е твоят имен ден – пише царят на сестра си. – Колко често прекарвахме този ден заедно - цялото семейство - и при други обстоятелства, по-щастливи от сегашните. Ще даде Бог, и тези ще преминат. Не допускам мисълта, че тези ужаси, бедствия и позор, които ни заобикалят, ще продължат дълго. Твърдо вярвам (царят подчертал думата „вярвам“), както и ти, че Бог ще се смили над Русия и в края на краищата ще усмири страстите. Да бъде Неговата свята воля.

Последните дни бяха много студени – продължава той – силна буря с минус 25-30 градусов студ. Вятърът прониква даже в дома и температурата на някои стаи стигаше до 7-8 градуса, например в залата и в моя кабинет. Тази температура в помещенията ми напомняше пребиваването през зимата у скъпия ни Георги в Амбастуман. Но човек свиква с всичко, обличаме се топло и сутрин седим с валенки, докато печките не се разпалят. Чувстваме се отлично.

Царицата пише на същата сестра на своя съпруг: „Така неизразимо ни боли душата за скъпата ни родина, че не може да се изрече… Живеем тихо, устроихме се добре, макар и да сме далече, откъснати от всички, но Бог е милостив, ще даде сили и ще ни утеши, сърцето е препълнено, не може да се изрази с думи.“ „Колко мъка ни обкръжава. Накъдето да погледнеш – сълзи, сълзи. Но твърдо вярвам, че времето на страданията и изпитанията ще мине, че пак ще изгрее слънце над многострадалната ни родина. Господ е милостив – ще спаси родината, ще вразуми помътените умове, не ще се гневи докрай. Хората забравиха Бога. Вече година господства царството на злото. Още малко да потърпим и да вярваме. Когато изглежда, че всичко свършва, тогава Той навярно ще чуе молитвите. Страданията и изпитанията са изпратени от Него – и нима Той не дава винаги достатъчно сили, за да понесем всичко. Нали Той Самият ни е показал как трябва да търпим без ропот и да страдаме невинно… Дните минават бързо, еднообразно, всички сме заети, само така и може да се живее. Сега ще пеем по време на службата, не знам как ще се получи. Децата, Нагорний (който ще бъде също и четец – като момче е чел в църквата), аз и диригентът. Много тъжно е да не отидеш на църква, трудно е без литургия. Искаме да говеем първата седмица, не знаем как ще бъде, какво ще ни позволят.“

Писмата на принцесите дават същите сведения: „В неделите има литургия в залата, бяхме два пъти в църквата. Каква радост беше това за нас след шест месеца… Тук църквата е хубава.

Една голяма лятна по средата, където служат за енориашите, и две зимни отстрани. В придела служиха само за нас. Църквата е наблизо, трябва да се мине през градината, парка – и тя е точно насреща през улицата. Мама я откарахме в креслото, на нея ѝ е трудно да ходи това разстояние.“ „Вчера у нас в дома имаше заупокойно всенощно бдение, а днес сутринта Изобразителни. По време на службата пеят четири монахини от Йоановския манастир, който е край града. Казват, че там е много красиво…“ „Ще даде Бог, всичко някакси ще улегне и ще се успокои. Винаги казват, че нищо хубаво и щастливо не продължава дълго, така, според мен, и лошото трябва някога да свърши. Наистина. При нас, слава Богу, доколкото това е възможно, е спокойно. Всички сме здрави, бодри и не падаме духом.“ „Готвим се да пеем по време на службата, започнахме да се спяваме, но диригентът още не е идвал, т.е. не знаем ще успеем ли да пеем в събота.“ „Надяваме се все на Бога и не униваме.“ „Всички постим тази седмица и пеем сами у дома. Най-сетне бяхме на църква. Ще можем също и да се причастим там.“

Тези писма отчасти отразяват и нарастващите притеснения на затворниците. Забранили им да ходят на църква, ограничили и съкратили развлеченията за децата на двора, постепенно променяли състава на охраната и на мястото на старите дисциплинирани войници поставяли хора с болшевишко настроение, на служещите на царското семейство забранили да излизат в града и те станали затворници, като носели този подвиг доброволно и без да получават никакво възнаграждение, което и безпокоило, и трогвало царското семейство.

Пребиваването в Тоболск било време на особени нравствени терзания за царя. Той изразявал съжаление за своя отказ от престола, който направил с надеждата, че пожелалите неговото отстраняване ще се окажат способни да завършат победоносно войната и да спасят Русия. Но след неговото оттегляне последвал болшевизъм, разпад на армията и развращаване на страната. Сега той страдал, като виждал, че неговото самоотречение в името на предотвратяването на вътрешните вълнения по време на войната се оказало безполезно и че той, като се ръководил единствено от мисълта за благото на своята родина, всъщност ѝ оказал лоша услуга със своето оттегляне. Тази мисъл го преследвала и му причинявала тежки страдания.

Настоятелят на Тоболския катедрален храм, протойерей Владимир Хлинов, който извършвал богослуженията за царя и неговото семейство в губернаторския дом и бил духовник на Техни Величества, беше впоследствие в Соловецкия лагер1. (В мемоарната литература за него са останали хубави възпоменания от Татяна Мелник, родена Боткина, в книгата „Спомени за царското семейство и неговия живот преди и след революцията“, 1921, . 44.) По неговото свидетелство царят между другото му казал: „Никак не мога да си простя, че предадох властта. Никога не съм очаквал, че властта ще попадне у болшевиките. Мислех, че предавам властта на народните представители…

Отец протойереят останал с убеждението, че това терзание причинявало най-голяма болка и измъчвало царя и че най-вече то го преследвало в дните на неговото затворничество, и може би се осъзнавало от него като някакъв грях, от тежестта на който той искал да се избави.

Царицата страдала тежко от друго. На нея ѝ било трудно да прости несправедливостта спрямо нея. Измъчвали я неразбирането и клеветата на обществото. „Все говореха за мене: немците, немците…

Според отец протойерея, царицата я измъчвала мисълта, че това предубеждение срещу нея така и не се разсеяло в руското общество и е възтържествувало.

Отначало царското семейство ходело на богослуженията в храма. И на тях, и на целия народ това им било приятно. Но веднъж протодяконът на съборния храм, на царския ден2, в края на молебена провъзгласил многолетствие на царя с пълния му титул. Това много огорчило царя. След службата, като се прибрали в къщи, царят казал: „На кого е нужно това? Отлично знам, че мнозина още ме обичат и са ми верни, но сега ще има неприятности и няма повече да ни пуснат в храма…

(„Допълнения и поправки към първия том на събраните материали“: Царското семейство ходело отначало не в съборния храм. Той се намирал в другата част на града, на хълма. Трябвало да се мине през целия град. Царското семейство посещавало храма „Благовещение на Пресвета Богородица“, чийто настоятел бил протойерей Алексей Василиев. Тази църква се намирала срещу губернаторския дом. Не протодяконът на съборния храм и не на царския ден, а по всяка вероятност или самият о. Алексей, или неговият дякон, на Рождество Христово 1917 г., на молебена по случай победата „над галлами и с ними двадесяти язык“ („над французите и двадесет народа с тях“3) провъзгласил многолетствие на царя.)

В крайна сметка така и станало. Но благодарение на това отец протойереят бил поканен в дома на царското семейство за извършване на богослуженията и се запознал отблизо с тях.

На богослуженията пеели княжните. Те пеели просто и стройно - имали хубави книжки, по които следили службите, отбелязванията на музикалните строфи и ударенията в тях били направени от много старателна ръка. Понякога царят прислужвал на свещеника: поставял аналоя, поемал кадилницата.

Обикновено след службата се уговаряли кога ще бъде следващата служба. Княжните се оплаквали на отец протойерея от брат си, който бил палав и не ги оставял на мира. Момчето хитро поглеждало към отеца, криело се и започвало отново своите забави. Често се случвало отецът да минава по булеварда покрай губернаторския дом. Не било позволено да се спира, още по-малко да се гледа в прозореца или да се поздравява. Бедните птички гледали от своята клетка свободните и радващите се на живота минувачи. Почти винаги отец протойереят виждал някоя от великите княжни на прозореца и кимвал с глава натам. А оттам получавал усмивка, кимвания и дълъг поглед, който го изпращал.

Още един важен факт. Още в първите дни на своето запознанство с отец протойерея царят го помолил да предаде на епископ Ермоген, управляващ в Тоболск, неговия земен поклон (именно така се изразил царят) и молба да му прости, че е бил принуден да допусне неговото отстраняване от катедрата. Иначе не можел да постъпи. Но че той, царят, се радва, че има възможност да поиска прошка за всичко.

Както вече беше казано по-горе4, Саратовският епископ Ермоген написал послание на царя, като прескочил Синода и за това формално трябвало да бъде наказан.

Епископ Ермоген бил трогнат до дъното на душата си, сам изпратил на царя чрез отец протойерея земен поклон и просфора, и помолил за прошка.

Така и царят, и епископът малко преди мъченическите кончини и на двамата, изгладили миналото недоразумение с дълбоко смирение и любов.
В Тоболск царското семейство било постигнато от изпитание, което по своя краен резултат нямало практическо, а само нравствено значение и станало сякаш тяхната Гетсимания с нейните нравствени борби, след която започнало шествието към Голгота.

От Москва пристигнал комисар, който обявил на царя, че ще го откарат и че това ще стане през същата нощ. Като узнал за това, царят възкликнал с вълнение: „Това означава, че искат да ме заставят да подпиша Брест-Литовския договор; по-скоро ще дам да ми отрежат ръката…“ Комисарят уверявал, че с царя няма да се случи нищо лошо и че ако някой пожелае да го съпроводи, това няма да бъде възпрепятствано. Царицата решила да съпроводи съпруга си, независимо от болестта на сина им, който тя решила да остави в името на дълга. Трябвало да избира между сина и съпруга си. Царят оставял семейството с готовност до смърт да послужи на родината. Царицата тръгвала с него доброволно, за да раздели живота и смъртта със съпруга си в името на дълга и героично откъсвала от сърцето си безкрайно любимия си син. Тя взела решение пълно с пламенен патриотизъм, със съзнание за дълга си пред Русия.

Възпитателят на наследника разказва, че минавайки по коридора, той срещнал двама лакеи, които с плач му казали, че откарват царя. След минута Татяна Николаевна цялата в сълзи го повикала при царицата. Тя му казала: „Аз не мога да пусна царя сам. Искат, както тогава, да го отделят от семейството… искат да се опитат да го склонят към нещо лошо, като му внушават безпокойство за живота на близките му… двамата ще бъдем по-силни да се съпротивляваме и аз трябва да бъда до него в това изпитание… Но момчето още е толкова болно… може изведнъж да се получи усложнение… Боже мой, какво ужасно мъчение… За пръв път в живота си не знам какво да направя…

Царицата се терзаела от съмнения. Най-сетне тя казала: „Да, така е по-добре, ще замина с царя, а сина си поверявам на Вас“ – обърнала се тя към възпитателя. Семейството прекарало цялата втора половина на деня край постелята на Алексей Николаевич. Вечерта царицата седяла на дивана, до нея били две от дъщерите ѝ. Плакали толкова много, че лицата им подпухнали. Всички около царското семейство криели своята мъка и се стараели да изглеждат спокойни. Всички имали чувството, че ако някой от тях не издържи, няма да издържат и всички останали. Царят и царицата били сериозни и съсредоточени. Чувствало се, че те са готови да жертват всичко, дори и живота си, ако Господ по Своите неизповедими пътища поиска това за спасението на страната. Те проявявали към всички околни добрина и загриженост повече от всякога. Голямата духовна яснота и поразителната вяра, с които били проникнати, се предавала на всички. В единадесет и половина служителите се събрали в голямата зала. Техни Величества и Мария Николаевна се простили с тях. Царят прегърнал и целунал всички мъже. Царицата – всички жени. Почти всички плачели. В три и половина през нощта в двора влезнали коли – от онези така ужасни талиги, като само една от тях била с покривало.

В задния двор имало малко слама, която постлали на дъното на талигите. В тази, която била предназначена за царицата, сложили матрак. В четири часа всички се качили при Техни Величества, които в този момент излизали от стаята на Алексей Николаевич. Царят, Царицата и Мария Николаевна се простили с всички. Царицата и великите княжни плачели. Царят изглеждал спокоен и намирал ободрителна дума за всеки, той прегърнал и целунал оставащите. Царицата, докато се прощавала, помолила възпитателя да слезе долу и да остане при Алексей Николаевич. Той се отправил към него. Момчето плачело в леглото си. След няколко минути се чул грохотът на колите. Великите княжни се прибрали горе и, плачейки, минавали покрай вратата на стаята на брат си.

Родителите и децата никога не се били разделяли, а сега трябвало да се разделят даже с болния си син и то в навечерието на Пасха, при положение че този празник цялото семейство винаги по традиция посрещало заедно. Впрочем, раздялата била съвсем кратка. Болшевишките организации в северните краища възпрепятствали по-нататъшното пътуване на царската двойка и я задържали в Екатеринбург. Тя отпътувала от Тоболск на 13/26 април и преминала 2855 версти на каруци, шейни или в плетени кошове без седалки, докато стигнат железопътната линия. На 17/30 април царят, царицата и княгиня Мария Николаевна с някои членове на тяхната доброволна свита пристигнали в Екатеринбург и били затворени в дома на инженер Ипатиев. А на 10 май при тях пристигнали и всички останали членове на семейството. Речното корабоплаване се открило и пътят за тях бил по-лек.

Царското семейство живяло тук два и половина месеца сред шайка от нагли и разпасани хора – новата им стража, която ги подлагала на издевателства и непрекъснати страдания. При първия обиск болшевикът грубо изтръгнал от ръката на императрицата ръчната чантичка и отговарял на царя с дързости. На първо време великите княгини спали на пода и всички ядели отвратителната храна от съветската столова. По всички ъгли на къщата били поставени часови, които следели за всяко движение на затворниците. Болшевиките покривали стените с неприлични рисунки, като се подигравали с императрицата и великите княжни. На масата сядали всички заедно. Постовите, които също присъствали тук, не снемали фуражките си, пушели, плюели и ругаели с гнусни и неприлични думи. Веднъж на масата самият комисар, като взимал чинията си, блъснал царя с лакът в лицето. Караулните носели своята служба предимно в пияно състояние. Те постоянно разграбвали и разсипвали вещите, бельото и дрехите на царското семейство. Но постепенно даже озверелите пазачи били поразени от силата на християнското смирение и кротостта, с които цялото царско семейство понасяло мъчителното затворничество, докато най-сетне в нощта на 17 юли 1918 г. не било извършено едно от най-големите престъпления в световната история.

Три дни преди злодеянието, на 1/14 юли, била последната служба в помещението, заемано от царското семейство. Свещеник Йоан Сторожев описва този момент така: „Стори ми се, че както Николай Александрович, така и всичките му дъщери бяха, не бих казал в угнетено състояние, но все пак правеха впечатление на измъчени. По чина на Изобразителните се полага на определено място да се прочете молитвата „Со святыми упокой“. Незнайно защо този път отец дяконът вместо да прочете, започна да пее тази молитва, започнах да пея и аз… Но едва запяхме и чух, че стоящите зад мен членове на семейство Романови коленичиха…“

Така се подготвили те, без сами да подозират, за смъртта си, приемайки погребално напътствие.

На това богослужение, въпреки обичаят им, никой от семейството не пял, което веднага направило впечатление на духовниците и те, излизайки от дома, споделили впечатлението си, че като че ли с тях нещо се е случило и всички те са сякаш други.

Затворниците спели дълбок сън, когато ги събудили и им заповядали да се облекат, за да напуснат града, който уж бил застрашен. Царското семейство слязло на долния полуподземен етаж, където царят с болния си син седнал на стол сред стаята. Наоколо се разположили царицата, великите княгини, докторът и трима предани служители. Всички очаквали сигнал за отпътуването. Те не знаели, че превозът отдавна ги очаква пред вратата. Това бил камион, който трябвало да откара телата на обречените.

След като внезапно и изненадващо за всички затворници палачът им обявил, че те ще бъдат разстреляни, царицата успяла да се прекръсти. Тя била убита веднага, едновременно с царя. Бог им дал щастието да не чуят стоновете на престолонаследника и виковете на ранената велика княгиня Анастасия. Първите куршуми не убили най-младите и тях ги довършили, като ги доубили с удари на щиковете и прикладите, и с изстрели от упор. Най-невинните и светите претърпели най-големите мъки.

Те били убити:

Царят – на 50 годишна възраст (роден през 1868 г.).

Царицата – на 46 години (родена през 1872 г.).

Олга – на 23 години (родена през 1895 г.).

Татяна – на 21 години (родена през 1897 г.).

Мария – на 19 години (родена през 1899 г.).

Анастасия – на 17 години (родена през 1901 г.).

Алексей – на 14 години (роден през 1904 г.).

От преданите приятели и служители на царското семейство, които пристигнали в Тоболск заедно с царската седморка, били убити лейб-медикът Евгений Сергеевич Боткин, камериерката на царицата Ана Степановна Демидова, готвачът Иван Михайлович Харитонов и лакеят Алексей Егорович Труп. Матросът Климентий Нагорний, който се грижел за престолонаследника от най-ранната му възраст и Сергей Саднев, лакеят на великите княгини били откарани от Ипатиевския дом в затвора и разстреляни там поради това, че защитавали затвореното в Екатеринбург царско семейство от издевателствата и оскърбленията. Изобщо не били допуснати да живеят с царското семейство и също така били разстреляни в затвора генерал Иля Татищев и княз Василий А. Долгоруков. Другите недопуснати – фрейлина графиня Анастасия В. Хендрикова и учителката по руски език, гофлектриса Екатерина А. Шнейдер – били откарани в Перм и разстреляни там. На 21 август преди разстрела разпитвали графиня Хендрикова: доброволно ли е последвала Романови в Тоболск. Тя казала, че е дошла доброволно. „След като сте им така предана, кажете: ако сега Ви пуснем, ще се върнете ли пак при тях и ще продължите ли да им служите?“ – „Да, до последния ден на живота си“ – отговорила графинята.

Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13).

 

 

Следва продължение...


1 Авторът, протопрезвитер Михаил Полски, който също е бил в Соловецкия лагер в продължение на три години, иска да каже, че е получил следващото по-долу свидетелство лично от протойерей Владимир Хлинов по време на съвместното им пребиваване в лагера. – бел. на прев.

2 Царски дни в дореволюционна Русия се наричали дните, в които се отбелязвали тържествени за императорската фамилия събития – деня на коронацията, именните дни на членовете на царското семейство и др. На тях в храмовете се отслужвали молебени. – бел. на прев.

3 Тоест, победата над Наполеон. – бел. на прев.

4 В главата за свещеномъченик Ермоген. – бел на прев.

5 1 верста=1,067 км. – бел. на прев.