Император Николай II и неговото семейство

 

Част III

Принцеса Алиса Хесенска, бъдещата руска императрица Александра Фьодоровна, изгубила майка си на шестгодиша възраст и живяла предимно при английската кралица Виктория, която пренесла цялата си любов и нежност от починалата дъщеря върху внучката си. Принцесата не била немкиня нито по ум, нито по сърце, след като получила образованието и възпитанието си при английския двор. На дванадесетгодишна възраст тя била в Русия за сватбата на своята сестра Елисавета Фьодоровна с великия княз Сергей Александрович и се запознала с шестнадесетгодишния наследник на престола великия княз Николай Александрович, своя бъдещ съпруг. Още тогава те направили впечатление един на друг и при следващите срещи се обикнали горещо и завинаги.

Но се появило препятствие за брака, което изключително ярко характеризира принцеса Алиса. Нейната дълбоко вярваща и пряма, искрена, честна натура се възпротивила на смяната на вероизповеданието, което било необходимо, за да стане годеница и съпруга на наследника на руския престол. „Единственото препятствие между нея и мене е въпросът с религията“ – пише в дневника си престолонаследникът през 1891 г. „Освен тази преграда няма друга и аз съм почти убеден, че нашите чувства са взаимни! Всичко е в Божията воля. Като се уповавам на Неговото милосърдие, аз спокойно и покорно гледам към бъдещето“.

Най-сетне, през 1894 г. било направено официалното предложение. „Разговаряхме до 12 часа – пише престолонаследникът – но безуспешно, тя все се противи на смяната на религията. Бедната, плака много. Плака през цялото време и само от време на време произнасяше шепнешком: не, не мога“… Най-сетне престолонаследникът ѝ връчил писмо от майка си, императрица Мария Фьодоровна и тя, след обсъждания със своята леля, се съгласила. „Всичко, каквото просиш от Бога, ще ти даде Бог – пише престолонаследникът – тези думи са ми безкрайно скъпи, защото в продължение на пет години аз се молих с тях, като ги повтарях всяка нощ, умолявайки Го да облекчи преминаването на Аликс в православната вяра и да ми я даде за жена“…

На младата принцеса, развълнувана от перспективата за неизбежната смяна на религията и търсеща одобрението на своята съвест, много помогнал нейният събеседник, а след това духовник, просветеният богослов, протопрезвитер И. Л. Янишев, който в продължение на половин година ежедневно се занимавал със своята даровита и жадуваща за истината ученичка и съумял да ѝ разкрие истините на православната вяра и нейната красота. Вече през 1916 г., като си спомняла дните на годежа им, царицата писала на съпруга си: „Ти виждаш, че още тогава вярата и религията имаха в моя живот много голямо значение. Аз не мога да се отнасям към това просто така. И ако се уверя в нещо, то вече е завинаги… И също така любовта към Христа – тя винаги е била така тясно свързана с нашия живот през тези 22 години“…
Немкиня по рождение, англичанка по възпитание, протестантка по бащината си вяра, тя с цялото същество на своята натура станала изцяло рускиня, като обикнала Русия с гореща любов и станала наистина православна и по дух, и по мисли, и по самото си религиозно чувство, поразявайки с изумителното си сходство с обикновените религиозно настроени жени в земните поклони, в целуването на иконите, в начина, по който пали свещ, във всичко…

На 8 октомври 1894 г. принцесата пристигнала в Русия, а на 20 октомври починал император Александър III. Дните на своето лично щастие и първите стъпки в страната, в която била призвана да стане императрица, тя трябвало да преживее в скръбното време на траур за страната, когато умрял великият руски цар, а нейният жених, млад и неопитен, приемал върху себе си тежкото бреме на монаршеското служение. На следващия ден след смъртта на императора, 21 октомври, принцесата приела свето миропомазване и след литургията се причастила със Светите Тайни заедно с годеника си, успявайки за деня на своето първо причастие да ушие покровец за Светите Дарове. Тя била наречена Александра в чест на светата мъченица царица Александра. На 7 ноември погребали императора, а на 14 ноември се състояло бракосъчетанието. „Нашата сватба беше като продължение на панихидите, само дето мен ме облякоха в бяла рокля“.

Във великия ден на бракосъчетанието тя била безкрайно тъжна и бледа. Нейната монолитна натура преживявала дълбоко тази сложна гама от усещания и чувства сред напълно новата обстановка. „Отсега нататък няма повече да се разделяме – записала тя в дневника на царя – най-сетне ние сме съединени, свързани за съвместен живот и когато дойде краят на тукашния живот, ние ще се срещнем отново в другия свят, за да бъдем вечно заедно“.

Царят записал: „Заедно с такава непоправима мъка Господ ме награди и с щастие, за каквото не можех и да мечтая, като ми даде Аликс“. За съвместния им живот по-нататък той пише: „Всеки ден, който идва, благославям Господа и Му благодаря от цялата си душа за това щастие, с което ме награди! По-голямо и по-добро благополучие на тази земя човек няма право да желае. Моята любов и почит към скъпата Аликс растат постоянно“…

Минали дълги години и през март 1916 г. царицата пише на своя съпруг: „Боже мой, колко много видяхме и преживяхме за тези двадесет и една и половина години на нашия брачен живот… ах, какви чудни времена бяха, мили мой, твоята любов постоянно расте, става по-пълна, по-богата и по-дълбока“… „Бог да те благослови, единствени мой, който си всичко, което имам… Наистина аз се съмнявам, че са съществували жени, щастливи колкото мене – толкова голяма беше твоята любов, твоето доверие, твоята преданост, които показа към мене в продължение на тези дълги години, в които познахме и щастие, и мъка… Моята най-дълбока, гореща, предана любов те обкръжава заедно с всички мои горещи молитви; със сърцата и душите си ние сме съединени за цялата вечност“. В дните на поста тя писала на мъжа си: „Нежно моля твоята прошка за всяка дума и дело, които са могли да те огорчат или да ти причинят болка… Аз те нося в душата си и с цялата си любов те принасям на Бога“…

От първия ден на появата на децата тя им отдала цялото си внимание: хранела ги, ежедневно ги къпела сама, избирала гледачка, неотстъпно била в детската стая, като не поверявала малките на никого. С часове прекарвала в класната стая като ръководела занятията на децата. Случвало се, докато държи в ръце детето, да обсъжда важни въпроси, свързани с нейно ново учреждение или люлеейки с една ръка люлката, с другата да подписва делови документи. В свободните минути тя шиела, бродирала, оцветявала, винаги се занимавала с някаква работа.

Царицата не канела гувернантки за дъщерите си, тъй като не желаела да вижда някого между себе си и тях. Не поверявала на придворните си дами постоянния надзор над децата.

Тя не можела да гледа своите дъщери без работа. Великите княжни трябвало винаги да бъдат заети, винаги нещо да правят. Изпод техните бързи ръчички излизали чудни работи и бродерии. Двете по-големи дъщери, Олга и Татяна, работели заедно с майка си в своя лазарет по време на войната. Тук те работели като обикновени сестри, превързвали раните на войниците и офицерите.

Императрицата била напълно чужда на суетната атмосфера на петербургското общество, на което тя все се надявала да създаде вкус към труда. Тя основала общество за ръкоделие, чиито членове – дами и госпожици – трябвало да изработват през годината определен минимум вещи за бедните; общество на трудолюбието, складове с бельо за ранените; инвалидни домове с работилници, школа за народно изкуство за обучение в народни занаяти, общество за събиране на пожертвования за отглеждането на бедни деца и за усвояването на професии от тях. Възникнала цяла мрежа от трудови организации, които царицата мечтаела да обедини в особено управление, подобно на съвременните министерства на труда.

Към всичко това трябва да добавим, че, както казват най-близките свидетели на нейния живот, трудно е да си представим на какво множество хора с материални затруднения царицата е помогнала, за отглеждането на колко деца е оказала помощ, за какво множество болни се е погрижила и колко сълзи на благодарност е видяла! Но за това не знаел никой.

Всички велики княжни се възпитавали в строго религиозен дух и строги изисквания за внимателно отношение към всеки човек, без каквото и да било съзнание за собствено превъзходство, а още по-малко на гордост за своето високо положение. Царят винаги повтарял: „Колкото по-високо стои човек, толкова повече той трябва да помага на всички и никога да не напомня с държането си за своето положение. Такива трябва да бъдат и моите деца“. Той самият осъществявал в живота си този принцип и такива направил и своите деца – кротки, добри, внимателни към всички и ласкави.

Децата били духовно прости и обичали всичко просто, били образовани, естествени, без пози, непретенциозни, открити, дълбоко правдиви, проникнати от чувство за дълг, истински вярващи. Царицата ги възпитала с такава вяра, с такава сила на духа и смирение, които им помогнали безропотно и светло да понесат тежките дни на заточението и да приемат мъченическата смърт. Децата буквално боготворели родителите си.
Майката, която обожавали, била в техните очи сякаш непогрешима. Дъщерите били изпълнени с очарователно внимание към нея.

През лятото на 1904 г. се родил Алексей - дългоочакваният и от семейството, и от цяла Русия наследник на престола. Царят нарекъл своя наследник с името на най-тихия цар, Алексей Михайлович, сякаш изразявайки с това своя идеал. Всички ликували. Той станал център на семейството и всеобщ любимец. Бил изключително красив, най-дивното дете, за което можело да се мечтае. Но още на втория месец след раждането му царицата открила, че му се е предала наследствената болест на Хесенския род – хемофилия, която при най-малкото негово невнимателно движение застрашавала с внезапна смърт това дългоочаквано момче, надеждата на Русия.

Царицата страдала двойно – и като майка на това чудно дете, и като виновница за неговите страдания, тъй като тя му предала тази ужасна болест. Над него трябвало да се установи постоянно наблюдение и той трябвало да бъде пазен от всякакви излишни движения, трябвало да се парализират волята, мъжеството и самостоятелността му, за да се осигури неговата безопасност. Или пък, възпитавайки наследника на великото царство, на когото били необходими силна воля и индивидуалност, трябвало да му се предостави свобода и да се рискува животът му, като се даде свобода на детските му пориви и жизнерадост, при положение, че и най-малкото невнимателно удряне би могло да предизвика вътрешен кръвоизлив и даже смърт. Царицата приела страшен риск, за да направи от сина си устойчив човек, способен да царува и му предоставила пълна свобода, като треперела за живота на скъпото ѝ същество. Колкото и пъти да идвало детето при нея, нямало случай тя да не го целуне, когато си отивало от нея – всеки път тя се прощавала с него, като се бояла да не би да не го види повече. „Ние сме възведени от Бога на престола – писала тя на съпруга си – и трябва твърдо да го охраняваме и да го предадем неприкосновен на нашия син“. Тя мислела за служението на нейния син на Русия и го подготвяла за това.

Прекрасното момче било подложено на чести и тежки страдания. Царят писал на майка си: „Дните от 10-ти до 23-ти бяха най-тежките. Бедничкият, силно страдаше, болките бяха спорадични и се появяваха през всеки четвърт час. Той почти не спа през цялото това време, нямаше сили да плаче и само стенеше, повтаряйки все едни и същи думи: ‚Господи, съжали се над мене.‘ Трудно ми беше да стоя в неговата стая, но трябваше да сменя Аликс, която изнемогна напълно, прекарвайки до леглото му всички нощи без прекъсване. Тя понасяше това изпитание по-добре от мен, особено когато на Алексей му беше много тежко“. Можем да си представим как е страдал бащата. „Лежейки в креватчето, престолонаследникът стенеше жално, като притискаше глава към ръката на майка си и неговото тънко безкръвно личице беше неузнаваемо – пише един свидетел на тези страдания. – Изрядко той прекъсваше стоновете си, за да прошепне само една дума: ‚Мамо‘, в която изразяваше цялото си страдание и отчаяние. И майката целуваше неговите коси, чело, очи, сякаш с тази ласка би могла да облекчи неговите страдания, да му вдъхне малко живот, който го напускаше.“

Коя майка в това положение би се отказала да изпробва всички възможни средства на медицината, на вярата в Бога, даже на вярата в хора, които биха могли да дадат изцеление и облекчение? Само на това се основавали и отношенията на царицата със „стареца“ Распутин – прост сибирски мужик. Тези отношения произтичали от най-благородните чувства, които могат да изпълват сърцето на майката – любов към опасно болния син и жажда за неговото изцеление. Царят се изразил за този човек така: „Това е само обикновен руски човек, много религиозен и вярващ. Той се харесва на императрицата със своята искреност; тя вярва в силата на неговите молитви за нашето семейство и за Алексей… но нали това е наша, съвсем частна работа… удивително е как хората обичат да се намесват във всичко това, което изобщо не ги засяга.“ Григорий Распутин бил човек прост, необразован, груб, но умен, притежаващ хипнотична сила на внушението и ясновидство; той обличал в религиозна и православна форма своите думи и действия, бил добър към всички, които просели от него помощ, разгулен в личното си поведение. Личност, недостатъчно описана и изследвана в литературата. Сред хората в двореца, които не се отличавали с прямота, той могъл да придобие влияние над чистата, обичаща истината и благочестива царска двойка.

В тези маловерни времена царят се издигнал до старозаветната идея да има пророк при себе си. Че царят е допуснал за възможно да има при себе си пророк само по себе си е величествено, благочестиво и свято, независимо от това дали е бил сполучлив изборът му и достойно ли е било това лице за високото положение на старец и ръководител на монарха. Във всеки случай действителната причина за неговото влияние пред царя била способността му да влияе върху болестта на престолонаследника. При пристъпите на болестта му старецът Григорий потъвал в молитва и казвал на царицата: „Благослови Бога, Той още веднъж дарува живота на твоя син“. И детето се оправяло и това се случвало всеки път. В дните на отречението си от престола царят казал на своя лекар: „Доколко вероятно е престолонаследникът да оздравее напълно? Григорий Ефимович винаги казваше, че Алексей Николаевич ще бъде напълно здрав, когато стане на 13 години. Аз и царицата свикнахме да му вярваме, защото всичко, което той предсказваше се сбъдваше.“

Когато момченцето поотраснало, царицата го научила да се моли. Точно в 9 часа вечерта то се качвало с царицата в своята стая, четяло на висок глас молитвите и лягало да спи, осенено от нея с кръстния знак. Тя преподавала на престолонаследника Закон Божий. Вече от Тоболск тя писала: „Преминавам с Алексей обяснението на литургията. Да ми даде Бог умение да уча, така че за цял живот да остане в паметта му това, което ще му е от полза и ще послужи за развитие на душата му. Господ да благослови моите уроци с Бейби. Почвата е добра, старая се доколкото умея, целият ми живот е в него. Много обичам тези уроци.“

Престолонаследникът бил необикновено привлекателно момче с умно и открито изражение на продълговатото лице, на което се виждали следите от физическите страдания. Дните, прекарани от него в Могильов при баща му, към когото изпитвал дълбока привързаност, били най-щастливото за него време и той не скривал огорчението си, когато трябвало да се завърне у дома, под женското влияние, в полузатворническата атмосфера на Царско село и Петерхоф. Неговият наставник намирал в него много добри качества и преди всичко горещо сърце, отзивчиво към чуждата мъка.

Царицата писала на царя за децата: „Те споделяха всички наши душевни вълнения… Мъничкият усеща толкова много със своята чувствителна детска душа – никога няма да бъда в състояние да благодаря на Бога достатъчно за тази чудесна милост, която ми даде с тебе и с тях. Ние сме едно.“

Царицата казвала за своето семейство: „Ние сме едно, а това, уви, е толкова рядко в днешно време, ние сме тясно свързани заедно… Малко, здраво сплотено семейство…“

Вече в Тоболск царят казал на своя доброволен съзатворник Татишчев, който изразил удивлението си от сплотеността на царското семейство: „Ако и Вие толкова малко сте ни познавали, защо очаквате ние с царицата да се обиждаме от това, което казват за нас във вестниците?“
Една близка свидетелка на вътрешния живот на царствената двойка казва: „Животът на Техни Величества беше безоблачно щастие от безгранична взаимна любов. За дванадесет години аз не чух нито една дума изречена на висок глас между тях, не ги видях нито веднъж, дори и съвсем малко, раздразнени един срещу друг.“

Камердинерът на царя, най-близкият му прислужник, засвидетелствал: „Това беше най-святото и чисто семейство“.

Какъв пример дава в нашите времена този толкова достоен семеен живот! Царското семейство, което не може да бъде разделено, всичките седмина заедно са като един елмаз, сияещ и твърд, гравиран с деятелната любов, нераздробен никога и от нищо. Неразделна в живота, тази света седморка се оказала неразделна и в смъртта. Никой от тях не преживял останалите дори и с един час.

 

 

Следва продължение...