Патриарх Тихон

Продължение от брой 13

Патриарх Тихон не се променил, останал си все така достъпен, прост, ласкав и когато застанал начело на руските йерарси. Както и преди, той служел охотно в московските църкви, без да отказва на поканите.

Близките до него го съветвали по възможност да отклонява тези изморителни служби, като се позовавали на престижа на патриарха, но по-късно се оказало, че тази достъпност на патриарха му била от голяма полза: навсякъде го приeли за свой, навсякъде го обикнали и след това стояли твърдо за него, когато станало нужда да бъде защитен. Mекотата в обноските на патриарх Тихон не му пречела да бъде непреклонно твърд в църковните дела, когато било нужно и особено, когато трябвало да бъде защитена Църквата от нейните врагове. По това време вече се очертала опасността болшевиките да възпрепятстват работата на Събора и дори да го разгонят. Но патриархът не се отклонил от прямите изобличения, насочени против гоненията на Църквата, против декретите на болшевиките, разрушаващи устоите на Православието, против техния терор и жестокост.

Като описва в своето Послание гоненията, повдигнати срещу Христовата истина и ужасното и зверско избиване на невинни хора без какъвто и да било съд, с потъпкването на всякакво право и законност, патриархът казва: „Всичко това изпълва сърцето ни с дълбоко болезнена скръб и ни принуждава да се обърнем към тези изверги на човешкия род с изобличително слово. Опомнете се, безумци, прекратете вашите кървави разправи. Това, което вършите е не просто жестоко, то е наистина сатанинско дело, за което подлежите на огнената геена в бъдещия, задгробния живот и на страшното проклятие на потомството в настоящия, земния живот. С властта, дадена ни от Бога, ви забраняваме да пристъпвате към Христовите тайни, анатемосваме ви, ако все още носите християнското име и дори само по рождението си принадлежите към Православната Църква. Заклеваме ви вас, верни чеда на Православната Христова Църква, да не встъпвате с такива изверги на човешкия род в каквото и да било общение; „Махнете, прочее, злия изпомежду си“(1 Кор. V, 13). Враговете на Църквата превземат властта над нея и нейното достояние със силата на смъртоносното оръжие, а вие им противостойте със силата на вашата вяра, на вашия властен всенароден вик… А ако е необходимо и да пострадате за Христовото дело, зовем ви, възлюбени чеда на Църквата, зовем ви на тези страдания, заедно със себе си“… (Послание от 19 януари 1918 г.).

В Посланието си по повод на Брест-Литовския мир, сключен от болшевиките с немците, патриархът пише: „Този мир няма да даде на народа желания отдих и успокоение, а на Православната Църква ще донесе велика загуба и скръб, а на отечеството – неизмерими загуби. А междувременно у нас продължава разпрата, унищожаваща нашето отечество. Вътрешната междуособна война не само не е прекратена, а се усилва с всеки ден. Гладът се засилва… Призовавам ви всички вас, архипастири, пастири, синове мои и дъщери в Христа: побързайте с проповедта на покаянието, с призива за прекратяване на братоубийствените разпри и разрушения, с призива за мир, тишина, труд, любов и единение.“

А Посланието на патриарх Тихон до Съвета на народните комисари по случай първата годишнина на Октомврийската революция гласи: „Когато завземахте властта и призовавахте народа да ви се довери, какви обещания му давахте и как изпълнихте тези обещания? Наистина, вие му дадохте камък вместо хляб и змия вместо риба (Мт. VII, 9–10). Вие подменихте Отечеството с бездушния интернационал… Вие разделихте целия народ на враждуващи помежду си лагери и го хвърлихте в небивало по жестокостта си братоубийство. Вие заменихте Христовата любов с ненавист и изкуствено разпалихте класова вражда. И не се вижда краят на разпалената от вас война, тъй като вие се стремите с ръцете на руските работници и селяни да постигнете тържеството на призрака на световната революция… Никой не се чувства в безопасност, всички живеят под постоянен страх от обиск, грабеж, изселване, арест, разстрел. Вие обещахте свобода…Особено болезнено и жестоко е нарушаването на свободата на вярата … печатните органи са изпълнени със злобни богохулства и кощунства. Вие сложихте ръка на църковното имущество, събирано от поколения вярващи… Закрихте редица манастири и църкви. Затворихте достъпа до Московския Кремъл – това свещено достояние на целия вярващ народ. Разрушавате исконната форма на църковната община-енория, разгонвате църковните епархийски събрания, намесвате се във вътрешното управление на Православната Църква…

Знаем, че нашите изобличения ще предизвикат у вас само злоба и негодувание и че вие ще търсите в тях само повод да ни обвините в съпротива срещу властта. Но колкото повече се издига вашият „стълп на злобата“, толкова по-вярно свидетелство ще бъде той за справедливостта на нашите изобличения… отпразнувайте годишнината на своето пребиваване на власт с освобождаването на затворените, с прекратяване на кръвопролитието, на насилията, на разрухата, на гонението срещу вярата… В противен случай от вас ще се изиска всяка праведна кръв, която сте проляли (Лк. XI, 51) и от меч ще погинете всички вие, които сте извадили меч (Мт. XXVI, 52).“ (Послание от 26 октомври 1918 г., ст. ст.)

Когато било съставено посланието на патриарха до болшевиките по случай годишнината от идването им на власт, мнозина го убеждавали да не предприема тази рискована стъпка, като се опасявали за свободата и живота му. На обединеното заседание на Синода и Висшия църковен съвет всички изказвали крайни опасения и посочвали, че патриархът трябва да се пази за полза на Църквата. Патриархът внимателно изслушал всички съвети, но не променил позицията си. Следващата неделя той служил на своето Троицко подворие и след литургията заявил на тези, които били при него, че е подписал Посланието и е разпоредил да го изпратят на комисарите. „Да, той слуша всички внимателно, възразява меко, но проявява несъкрушима воля“ – казал по този повод един член на Съвета.

Нееднократно били устройвани грандиозни кръстни ходове за поддържане на религиозното чувство в народа и патриархът неизменно участвал в тях. А когато получили вестта за убийството на царското семейство (5/18 юли 1918 г.), патриархът веднага, на заседанието на Събора, отслужил панихида, а след това служил и заупокойна литургия, като произнесъл изобличителна реч, в която казал, че както и да се съди за политиката на царя, неговото убийство, след като се отрекъл от властта и не направил и най-малък опит да се завърне на власт, представлява неоправдано с нищо престъпление, а тези, които са го извършили, трябва да бъдат заклеймени като палачи. „Не е достатъчно само да се мисли така – добавил патриархът – не трябва да се страхувате да твърдите това на висок глас, каквито и репресии да ви заплашват.“

За живота на патриарха се страхували непрекъснато. Болшевиките вече посегнали на членовете на Събора, изваждали ги ту от едно помещение, ту от друго, арестували някои от тях, разпространявали се тревожни слухове за замисли и против патриарха. Веднъж късно през нощта при него се явила цяла депутация от членове на Събора начело с видни архиереи, която го известила, че по думите на верни хора, болшевиките са решили да го задържат под арест и настойчиво го съветвали да замине незабавно от Москва, даже зад граница, всичко било подготвено за това. Патриархът, който вече бил легнал да спи, излязъл при депутацията спокоен, с усмивка, внимателно изслушал всичко, което му съобщили и решително заявил, че няма да замине никъде: „Бягство на патриарха – казал той – би било много удобно за враговете на Църквата, те биха го използвали за своите цели; нека да правят, каквото им е угодно“. Членове на Събора останали даже да нощуват в подворието и много се удивлявали на спокойствието на патриарха. Слава Богу, тревогата се оказала напразна. Но за патриарха се тревожила цяла Москва. Енорийските общини в Москва организирали охрана на патриарха; всяка нощ в подворието нощували подред членове на църковните съвети и патриархът непременно отивал да си поговори с тях.

Неизвестно е какво би могла да направи тази охрана, ако болшевиките действително бяха решили да арестуват патриарха; да го защити със сила, разбира се, тя не би могла; да събере народа за защита – също, тъй като болшевиките, заплашвайки с незабавен разстрел, предвидливо забранили да се бият камбаните със сигнал за тревога и даже поставили свои часовои на камбанариите. Но в дежурството близо до патриарха църковните хора намирали за себе си нравствена отрада и патриархът не пречел на това.

Патриархът отивал без страх и в московските църкви, и извън Москва, където го канели. Отивал било с карета, докато можело, било с открит файтон, предшестван обикновено от иподякон в стихар, с висок кръст в ръце. Народът благоговейно спирал и снемал шапки. Когато патриархът пътувал до Богородск, промишлен град в Московска губерния, а по-късно до Ярослав и до Петроград, мнозина се опасявали да не би войниците или работниците да организират скандал, но всички страхове се оказали напразни. В Богородск посрещнали патриарха така, както по-рано посрещали царя, подготвили за неговото посрещане красиво подреден павилион, всички улици по време на неговото преминаване били препълнени. В Ярослав – това било вече след неговия разгром – самите комисари били принудени да вземат участие в посрещането, обядвали с патриарха, снимали се с него. Пътуването на патриарха до Петроград е добре известно – то било истински триумф.

Московските комисари искали да предоставят на патриарха само едно купе във вагона, но железопътните работници настояли, да му бъде даден отделен вагон и по пътя го посрещали на гарите. Религиозното чувство се проявило в руския човек, той почувствал с цялото си сърце патриарха като „свой“, любещ го, предан му от цялата си душа. Освен това, тежките страдания на народа, на голямото мнозинство от него от революционното насилие, го карали да вижда в патриарха единствената си духовна опора, утешение и надежда за спасение и избавление от тази мъка, стоварила се върху плещите му. Вместо дълбоко почитания цар, общ глава на държавата, той придобил духовен отец, с когото бил свързан вътрешно и дълбоко в оградата на своята Православна вяра и Църква. Тук се проявила сплотеността на Църквата пред лицето на врага.

В многострадалния живот на светейшия патриарх неговото пребиваване в Петроград е било може би най-радостното събитие. Това пътуване се състояло в края на месец май 1918 г. От Петроградска епархия отишъл да го придружи от Москва предстоятелят на Казанския катедрален храм протойерей Философ Орнатски, който по-късно приел мъченическа кончина. На границата на епархията излязъл да го посрещне Лужският викарен епископ Артемий, а на гарата го очаквало многочислено духовенство начело с митрополит Вениамин, който също така отдал впоследствие живота си за слава на Христовата Църква. От гарата до Александро-Невската лавра по Старо-Невския проспект били строени кръстни ходове и депутации от енориите. Народът започнал да се събира от шест часа сутринта и до пристигането на влака препълнил целия Знаменски площад, улица „Лиговска“ и всички прилежащи улици. Камбанен звън от всички църкви на столицата възвестявал моментите на пресичането на границата на губернията, приближаването към града и излизането на патриарха от гарата. Не може да бъде описано вълнението на тълпата, когато се показал файтонът, в който патриархът бил заедно с митрополит Вениамин. Всички се устремявали към файтона, плачели, заставали на колене.

За да благославя по-добре всички, патриархът стоял прав в каляската до самата Лавра. Тук го очаквали викарните епископи на епархията преосвещеният Генадий Нарвски, преосвещеният Анастасий Ямбургски и преосвещеният Мелхиседек Ладожки, около 200 свещеници и повече от 60 дякони в облачения. След молебена в препълнения храм при пълна тишина патриархът произнесъл реч за стоенето за вярата до смърт.

Двата дни на пребиваването на патриарха в Петербург били дни на всеобщо ликуване; хората сякаш забравяли, че живеят в комунистическа държава и даже на улиците се чувствало необичайно оживление. Светейшият живял в Троице-Сергиевското подворие на улица „Фонтанка“. Най-тържествените моменти били неговите служби в Исаакиевския, Казанския и Лаврския катедрални храмове.

Имало много затруднения с патриаршеските облачения, трудно било да се намери бяло брашно, за да се изпекат просфори, да се изготвят бели трисплетени свещи, носени според старинния обичай пред патриарха. При посрещането на патриарха в Исаакиевския катедрален храм пял хор от 60 дякони в облачения, тъй като катедралният хор бил разпуснат поради липса на средства. На патриарха съслужили митрополитът, трима викарии, 13 протойереи и 10 протодякони. На празника Възнесение в Казанския катедрален храм след литургията имало кръстен ход около храма. Целият Казански площад, Невският проспект и Екатерининският канал представлявали море от глави, сред които се губела тънката златиста лента на духовенството.

В този ден имал имен ден отец Философ Орнатски и патриархът отишъл с преосвещените направо от храма на гости в дома му. Тълпата не се разотивала до четири часа следобед и светейшият много пъти излизал съпроводен от именника на балкона, за да благослови всички. На последната тържествена служба в Лаврата бил хиротонисан за епископ Охтенски единоверческият архимандрит Симон, приел след това мъченическа смърт.

Светейшият отишъл до Йоановския манастир на улица „Карповка“ и сам отслужил панихида на гроба на отец Йоан Кронщадски. Той посетил също и Кронщад.

В богослужението патриарх Тихон имал същата простота, с каквато се отличавал и в частния живот: у него нямало излишни и натрапчиви пози и театралност, нямало и грубост по отношение на служещите, повиквания на висок глас, суетене, с каквито понякога е съпроводена тържествената служба. Ако било нужно да се направи някакво разпореждане, той го давал тихо и вежливо, а забележки правел изключително само след службата и винаги с най-мек тон. Но не се и налагало да прави такива: служещите се прониквали от тихото молитвено настроение на патриарха и всеки се стараел да изпълни своите задължения колкото може по-добре. Тържественото служение на патриарха с множество архиереи и клирици, многолюдните кръстни ходове винаги се извършвали чинно, в пълен ред, с религиозен подем.

Патрирхът живял в предишния дом на московските архиереи, в Троицкото подворие на Сергиевата лавра, „при Троица на Самотек“. Този скромен, макар и просторен дом имал църква на „Въздвижение на Светия Кръст“, където монасите от Сергиевата лавра ежедневно извършвали пълното богослужение по устава. Редом с олтара имало неголяма молитвена стаичка с икони; в нея патриархът се молел по време на Богослужение, когато не служел самият той. Но той обичал да служи и често служил в своята църква „Въздвижение на Светия Кръст“. Домът е ограден от малка градина, където патриархът обичал да се разхожда, когато работата му позволявала. Тук често към него се присъединявали и гости, и близки познати посетители, с които водел приятни задушевни беседи, понякога до късен час. Градинката била уютна, плътно отделена от съседните дворове, но съседските деца понякога се покатервали на високата ограда и тогава патриархът ласкаво им подарявал ябълки, бонбони. Тук имало малка овощна градина, зеленчукова градина, цветя и даже баня, но по време на революцията всичко било запуснато.

Трапезата на патриарха също била много скромна: черен хляб, който се раздавал по порции и често бил замесен със слама, и картофи без мазнина. Но и преди това преосвещеният Тихон бил съвсем непрентенциозен към храната, предпочитал простата храна, особено руската зелева супа и каша.

Гоненията срещу Църквата продължавали с нарастваща сила: отнемало се и се разграбвало църковното имущество, избивало се духовенството. Не е възможно да се пресметне броят на убитите свещеници. По строго проверени данни само в Харковска губерния за 6 месеца, от края на декември 1918 г. до юни 1919 г. били убити 70 свещеници. От всички краища на Русия до патриарха пристигали известия за тези ужаси.

Самия патриарх болшевиките не пипали. Казват, че Ленин казал: „Втори Ермоген от него няма да правим“. Твърде отрано болшевиките започнали да водят преговори с него. Те тероризирали морално патриарха с общото положение на Църквата и тези убийства. Но те обещавали облекчение, ако патриархът направи отстъпки от своите непримирими позиции. Като заклети врагове на религията и Църквата, и като се стремели да ги унищожат, болшевиките естествено предполагали, че и Църквата е враждебна спрямо тях и затова, убивайки повсеместно духовниците, те ги обвинявали в контрареволюция, независимо от това дали в конкретния случай имало някакви улики за такова обвинение.

Разбираемо е, че за спасяването на хиляди хора и за облекчаване на общото положение на Църквата патриархът бил готов от своя страна да предприеме мерки за очистването, макар и само на служителите на Църквата, от чисто политически изявления против болшевиките. На 25 септември 1919 г., вече в разгара на гражданската война, той издал Постановление с изискване към духовенството да прекрати политическата борба с болшевиките. Но очакването, че властите ще се успокоят след този акт, било напразно. Политическите обвинения към духовенството били само прикритие за изтребването на духовниците именно като служители на религията. Гоненията срещу религията не можели да бъдат прекратени с никакви отстъпки от страна на църковната власт; самите тези отстъпки, според замисъла на болшевиките, трябвало да спомогнат на гоненията, отслабвайки съпротивата срещу управниците и дискредитирайки, уронвайки престижа на самата църковна власт в очите на вярващите. Изтънчеността на съвременните гонения срещу вярата се заключавала именно в това, че решително и открито отричане от вярата в Бога се изисквало само от членовете на управляващата в страната болшевишка партия, а спрямо цялата страна се прилагала комбинацията от пропаганда и насилие, упражнявано косвено, под различни предлози. Властта обещавала свобода на религията и възможност за нейното съществуване при определени тежки условия и служене на болшевиките, и така отслабвала всяка съпротива на вярващите срещу себе си и постепенно унищожавала тяхното влияние и количество.

Но патриархът искрено и преди всички останали сам се отрекъл от всякаква политика. Когато заминаващите за Доброволческата армия го помолили тайно да благослови водачите на бялото движение, патриархът деликатно, но твърдо заявил, че не смята за възможно да направи това, защото, като остава в Русия, той иска не само външно, но и по същество да избегне упрека за каквото и да било вмешателство на Църквата в политиката.

С циркулярно писмо на Комисариата на юстицията от 25 август 1920 г. на властите по места било разпоредено „да проведат пълна ликвидация на мощите“. По силата на Декрет на централната власт от 27 декември 1921 г. било осъществено повсеместно изземане на църковните ценности под предлог на помощ за гладуващите. Патриархът издал изключително по силата на мислите и чувствата Послание за подпомагане на гладуващите, отправено към всички руски хора и народите на света, и благословил доброволното пожертване на църковните ценности, като препоръчвал контрол от страна на вярващите върху тяхното използване. Но властта, разбира се, отхвърлила тези условия. Насилственото изземане или откритото ограбване на храмовете предизвикало повсеместно народно възмущение. Патриархът бил прав в своето предположение. Властта търсела повод за нов терор над Църквата. По цяла Русия били образувани около две хиляди процеса и били разстреляни около десет хиляди вярващи. Във връзка с това бил разстрелян и Петроградският митрополит Вениамин.

През месец май 1922 г. по време на процес по същия повод над група московски свещеници, патриархът, като искал да предотврати смъртната присъда над тях, изпълнил настойчивото искане на властите да закрие Задграничното Църковно Управление поради антиболшевишките политически изявления на задграничното духовенство. Но след като изтръгнали в тези условия този акт, болшевиките след няколко дни осъдили свещениците на разстрел, а самия патриарх арестували и след това го хвърлили в затвора.

По делото на тези свещеници патриархът нееднократно бил призоваван в съда в качеството на главен свидетел. Интересна е характеристиката на неговото поведение пред съда, която дал по това време болшевишкият печат.

„В политехническия музей на процеса на „благочинните“ и на разпита на патриарха се струпа голяма тълпа народ. Патриархът гледа отвисоко на безпримерното предизвикателство и на разпита. Той се усмихва на наивната дързост на младите хора зад съдийската маса. Той се държи с достойнство. Но ние ще се присъединим към грубото светотатство на московския трибунал и в добавка на съдебните въпроси ще стоварим още един, още по-неделикатен въпрос: ‚какво достойнство може да има патриарх Тихон‘?.“ (В. „Правда“, брой 101, 9 май 1922 г.)

Спокойното величие на патриарха през тези дни се проявява с изумителна сила. Преди своята последна служба на свобода в храма на село Богородско (в Москва) патриархът се прибрал от ЧК (а не от съда) късно през нощта. На своите килийници, измъчени от очакването, казал: „Много строго ме разпитваха.“ – „Какво ще стане с Вас?“ – „Обещаха да ми отсекат главата“ – отговорил патриархът със своето неизменно благодушие. Литургията служил както винаги: без ни най-малка нервност или дори напрежение в молитвата.

Веднага след задържането на патриарха болшевиките организирали нова църковна власт, на така наречените обновленци. Макар и законният приемник на патриарха, митрополит Агатангел да обявил, че встъпва в своите права, болшевиките подкрепяли обновленците, като „разработвали” техните успехи по цяла Русия и преследвали „тихоновците“. Обновленската църковна власт била именно тази власт, която болшевиките искали да имат над Църквата. На свой събор обновленците обявили патриарха за свален, признали справедливостта на социалната революция, обявили пострадалите от болшевиките духовници за контрареволюционери и по този начин оправдали гоненията срещу Църквата и даже заявили, че никога преди църквата не се е ползвала с такава свобода, както при болшевиките. При пълен неуспех сред народа и сред по-голямата част от клира, обновленците получили църковната власт и катедралните храмове във всички епархии.

Болшевиките подготвяли процес за патриарха, но по съображения на вътрешната и външната политика били принудени да му предложат да излезе на свобода при условие, че ще направи покайно заявление пред властите с признание на справедливостта на повдигнатите срещу него обвинения. Патриархът направил това и принесъл в жертва своето име и мъченическата си слава. По-късно разказвал, че докато четял в затвора вестниците, той с всеки изминал ден все повече се ужасявал, че обновленците заграбват Църквата в свои ръце. Но ако знаел, че техните успехи са толкова нищожни и че народът не е тръгнал след тях, то не би излязъл от затвора. В затвора не можел да научи истината, тъй като нарочно му давали вестници, които развивали пропаганда в полза на обновленството. Освен това у него се появило и това ново съображение, че най-сетне има закон, революционният хаос на беззаконието, както изглеждало, завършил и на него му се струвало, че има пред себе си истинска държавна власт. На тези, които не разбирали неговата постъпка, той казвал: „Нека да погине моето име в историята, стига за Църквата да има полза“… На англиканския епископ Бюри, който също така го помолил за обяснение, патриархът отговорил с думите на апостол Павел: „желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас“ (Флп. I, 23, 24). Той добавил, че с радост би приел мъченическата смърт, но върху него лежи отговорността за съдбата на Православната Църква.

Патриархът бил може би най-безстрашният, мъжествен и спокоен пред лицето на смъртта човек в Русия. Цялото негово същество, неговото лице и самото му сърце излъчвали винаги и неизменно обаянието на дълбок покой и простота. Да умре за него би било много леко. Това било най-простото нещо, на което той бил в състояние да се реши всеки момент. За него, стареца, монаха и патриарха, мъченическата смърт би била приятна, прекрасна и славна и би изисквала минимум героизъм. Най-мъчителният въпрос за него бил как да управлява Църквата, какво да направи за облекчаване на нейното положение и за устройване на нейния живот в безбожната държава, която като че ли предлагала известни условия за съществуване. Трябвало да изчерпи всички възможности за благото на Църквата, като пожертва от своя страна, ако това се налага, своя личен престиж и слава, без при това да нанесе вреда на християнския морал въобще, на настроението на църковния народ и клира, и без да нарушава църковните канони. Освен послания и заявления, които биха могли да бъдат задоволителни за властта, патриархът опитал да въведе, като компромис спрямо нея, новият календарен стил (след като Константинополската църква вече била направила това), да учреди при себе си Висше църковно управление с участието на един протойерей, агент на болшевиките и да предложи поменаването на властите на богослужение.

Но епископатът, клирът и народът не приели тези мерки и патриархът охотно ги отменил. Излизането му на свобода с цел ликвидиране на обновленството принесло огромна полза на Църквата, като възстановило и утвърдило нейното законно управление. Разбира се, болшевиките трябвало да го освободят и без да направи исканото от него изявление, но за престижа на властта то било необходимо и те успели да го получат от затворения патриарх. 

Но народът не се усъмнил в него и правилно разбрал неговата жертва, като направил от освобождаването му от затвора апотеоз на неговата слава, като обсипвал с цветя пътя му, ободрявал малодушните и колебаещите се, както миряни, така и епископи и клирици, които с готовност се отказвали от обновленството.
Не минавал нито един неделен или празничен ден без служба на светейшия патриарх в московските храмове или в околностите на Москва. Както и преди, тези храмове дори и в делнични дни по време на неговото богослужение били препълнени. В околийските градове на Московска губерния стечението на народа било огромно, посрещането и изпращането на патриарха били изключително тържествени. Работниците навсякъде оставяли работата си и всички промишлени предприятия и съветски учреждения не работели в продължение на цялото пребиваване на патриарха в градовете.

 

Следва продължение...