Свeщеномъченикът отец Николай Пискановски

 

Продължение от брой 8

Според свидетелството на И. М. Андреевски, отец Николай Пискановски бил общ духовник за целия епископат и бялото духовенство на йосифляните [в Соловецкия лагер]. В своите спомени публикувани зад граница той съобщава, че о. Николай получил бележка от жена си и сина си: „ние винаги се радваме, когато мислим за твоите страдания за Христос и Неговата Църква. Радвай се и ти за това, че и ние се сподобихме да бъдем отново и отново гонени за Господа“.

Забележителен е и разказът на И. М. Андреевски за тайните служби в Соловецкия лагер: „Така например, на Велики Четвъртък 1929 г. службата с четенето на дванадесетте Евангелия беше извършена в нашето помещение на лекарите, в 10-а рота. При нас дойдоха уж по работа, свързана с дезинфекцията, владика Виктор и о. Николай. След това отслужихме църковната служба като пуснахме резето на вратата…

В петък, когато ние, лекарите, току-що се бяхме върнали в своите помещения след 12-часовия работен ден, при нас дойде о. Николай и ни съобщи следното: Богослужението – чинът на опелото – ще се състои и ще започне след час. «Къде?» –попита владика Максим. «В голямата камера за сушене на риба, която се намира до гората... Условното почукване е 3 и 2 пъти. По-добре да се идва по един»...

След половин час владика Максим и аз излязохме от нашата рота и се отправихме към посочения «адрес». Два пъти ни спираха патрули, за да ни искат пропуски. Ние, лекарите, имахме такива. Но как ще бъде с другите: епископ Виктор, епископ Иларион, епископ Нектарий и о. Николай... Владика Виктор служеше като счетоводител на въжарската фабрика, владика Нектарий участваше в риболова, останалите плетяха мрежи... Ето го и краят на гората. Ето я камерата, дълга 4 сажена1. Без прозорци е. Вратата е едва забележима. Лек здрач. Небето е покрито с тъмни облаци. Чукаме три и след това два пъти. Отваря о. Николай. Владика Виктор и владика Иларион вече са тук... След няколко минути пристига и владика Нектарий. Отвътре камерата беше превърната в църква. На пода и по стените – елхови клонки. Горят няколко свещи. Малки хартиени иконки. Малка, колкото длан, плащаница сред зелени клонки. Десетина богомолци. По-късно дойдоха още 4-5, от тях – двама монаси…Започна богослужението. Шепнешком. Сякаш нямахме тела, а само души... Не помня как се прибрахме «у дома», т. е. в своите роти. Господ ни покри!...

Пасхалната утреня беше определена да се служи в нашето помещение - на лекарите. Към 12 часа през нощта под разни спешни предлози по медицинската част, без каквито и да било писмени разрешения, се събраха всички, които се готвеха да дойдат – около петнадесет човека… След утренята и литургията седнахме да разговяваме. На масата имаше козунаци, пасха2, боядисани яйца, закуски, вино (течна мая с екстракт от червени боровинки и захар). Около 3 часа хората се разотидоха.“

Димитрий Сергеевич Лихачьов пише с голяма почит в своите „Спомени“ За Соловецкия период в живота на о. Николай: „Той беше друг (в сравнение с владика Виктор Островидов). Не можеше да го наречеш весел, но винаги и в най-тежките обстоятелства излъчваше вътрешно спокойствие. Не го помня смеещ се или усмихнат, но срещата с него винаги беше някак утешителна. И не само за мен. Помня как той беше казал на мой приятел, който цяла година се беше измъчвал от липсата на писма от роднините си, да потърпи още малко, ще има писмо скоро, много скоро. Аз не присъствах на този разговор и за това не мога да приведа точните думи на о. Николай, но писмото пристигна на следващия ден. Попитах отец Николай – как е можел да знае за писмото. Отец Николай ми отговори, че не е знаел, а така някак си се отронило от устата му. Но такива „проронвания“ имаше твърде много…“

Клавдия Петровна Пискановска прекарала в УСЛОН повече от три години, но така и не попаднала на островите, преминавайки страдалческия път по „командировките“ на континентална Карелия, където подобно на раково образувание се разраствало Соловецкото управление на ГУЛАГ и скоро щяло да се разгърне в чудовищната зона Беломорканал. Въпреки това Клавдия Петровна имала случай да се срещне със съпруга си на отправния пункт в Кеми (Кемперпункт) в момента на формирането на етапа, с който отец Николай трябвало да отпътува от Соловецкия лагер. За това пише Д. С. Лихачьов: „Отец Николай знаеше, че неговата жена също е арестувана и много се безпокоеше за децата: какво ще бъде, ако ги вземат в детски дом и ги възпитат като атеисти! И ето веднъж, когато го откарвали от лагера в Кемперпункт (Кемски отправен пункт) той чакал на мъжката опашка за гореща вода. Към същия кран от другата страна се придвижвала и женска опашка. Когато отец Николай се приближил до крана, той видял при крана жена си. Затворниците ги заслонили (на мъжете беше строго забранено да разговарят с жените) и отец Николай узнал радостната за него вест: децата били взети от вярващи познати…“.

Наистина, след ареста на Клавдия Петровна нейната свекърва, Мария Ивановна откарала внуците си от Воронеж при дъщеря си Екатерина Йоакимовна Домочалска в град Коростен, Житомирска област. Чичо Миша, съпругът на дъщеря ѝ, работел като касиер на сточната гара на местния ж. п. възел. За леля Катя всяка връзка с арестуваните изглеждала твърде опасна и затова тя не пожелала да остави при себе си Ксения, която си пишела с родителите и искала да им отиде на свиждане. Ксения се преместила в Одеса при леля си Анна Петровна, която не била против кореспонденцията ѝ, и постъпила да учи във ФЗУ (Фабрично-заводско училище) на Химпромсъюз.

Тригодишната присъда на отец Николай приближавала към края си през месец май 1931 г., но съветската власт не бързала да освободи затворника. Напротив, готвела му още по-тежко в сравнение със Соловецкия лагер изпитание. През месец декември 1931 г. по етапен ред, под конвой го откарали на дърводобив на Северна Двина в района на староверческото село Кехта.

Отец Николай не можел да работи на тежки принудителни работи поради здравословното си състояние – това било установено от лекарска комисия още в Соловецкия лагер – но в гората нямало никакви медицински комисии, а за лагерниците, които не изпълнявали нормата си, нямало също така и храна. Като получила от една бивша воронежска енориашка на храма „Света Троица“ съобщение за отчаяното положение на отец Николай, който бил съвсем болен и загивал от глад, неговата ненавършила още седемнадесет години дъщеря веднага оставила своето ФЗУ в Одеса и се устремила към баща си в далечния Северен край. Ксения достигнала до целта, независимо от всички трудности на далечното пътешествие, настанила баща си у една бедна многодетна жена в село Красная Горка недалеч от Кехта, оставила му храна и пари и се устремила обратно към Одеса, за да направи постъпки за избавянето му. Можем да съдим за обстоятелствата около пристигането на дъщерята и по прежнему високото състояние на духа на отец Николай от цитираното по-долу негово собственоръчно написано писмо, доставено от Ксения на баба ѝ Мария Ивановна и дванадесетгодишния ѝ брат, без да преминава през официалната поща и цензура.

„Скъпи мои мамо и синко Коленка!
Изпращам ти сине Коленка родителското си благословение и ви поздравявам от далечния Север. Никога не ви забравям в ежедневните си молитви. Моля те, бъди винаги верен на Христа. Помни даденото от тебе обещание на мама в тъмницата на свиждането, преди да я откарат. Чети всеки ден по молитвослова утринните и вечерните молитви, а след молитвите споменавай роднините и близките за здраве и упокой. Много скърбя, че нямате духовно утешение. Ако имате възможност да се причастявате (нататък текстът е нечетлив)… Мамо, мила, не скърбете. На мен сега ми е по-добре, да бъде за всичко Божията воля. Нашият живот тук е временен. Да молим Господа да ни сподоби да бъдем всички заедно в Небесното Царство. Моля да целунете Таня и Катенка. Нека да ми простят, че в писмата си ги споменавам рядко, понеже не желая да им причиня безпокойства, но винаги ги помня и обичам. Целувам всички близки. Горещо благодаря на Ксеничка за нейната любов – колко скърби е трябвало да понесе бедната по пътя. На всички благодаря за любовта и за това, че не ме забравят. Каквото и да стане с мен, от свещенството няма да се отрека. При ръкоположението дадох обещание да бъда верен на Христа до последната капка кръв. Оставам завинаги верен на светото Православие и отхвърлям всички нови разколи. За всички ваши страдания, които търпеливо понасяте, Господ ще прости всичките ви грехове. Коленка, чети по славянски и се старай… Научи наизуст псалмите «Благослови, душе моя, Господа» и «Хвали, душе моя, Господа», и «Блаженствата» и знай реда.

Целунете Женя и децата. Когато имате възможност, пишете, макар и кратко, за Вашето здраве. Коленка, изпращам ти ръкавици и икона на св. Николай.

Благословение. Моля Ви, мамо, благословете ме със своето родителско благословение. Ксеничка ще Ви разкаже как живея и какво пишат моите приятели. Да Ви пази Господ. Горещо любещ ви син и баща. Целувам ви. 1932 г.“

Таня и Катенка са племенницата и сестрата на о. Николай, у които живеели Мария Ивановна и Коля. Женя е Евгения Йоакимовна, която живеела с дъщеря си Таня, нейния мъж и внуците си в град Горки.

След като се завърнала от пътуването до баща си в Кехта, на 21 април 1932 г. Ксения се обърнала от Одеса с молба за спешна помощ към Екатерина Павловна Пешкова, оглавяваща Политическия Червен кръст.

„Многоуважаема Екатерина Павловна!

Най-покорно Ви моля да ходатайствате за моя баща! Баща ми, свещеник Пискановски, Николай Акимович е арестуван още през 1928 г. на 10 май в град Воронеж, където служеше по това време. С постановление на Московското ОГПУ по член 58-10 е заточен в концлагер за три години. Срокът на присъдата му завърши на 10 май 1931 г. През 1930 г., на 11 февруари, не знам за какво, арестуваха нашата майка, Пискановска, Клавдия Петровна, която с труда си ни прехранваше… по член 58 я заточиха за срок от пет години в Соловецкия лагер, където тя се намира и до сега. След баща ни и майка ни останахме аз, още непълнолетна, моят десетгодишен брат и баба ни, осемдесетгодишна саката старица. След изтичането на присъдата баща ми остана пет месеца на мястото на заточението си в концлагера на принудителна работа и едва през месец декември 1931 г., отново по етапен ред го откараха в горите недалеч от Архангелск, около село Кехта, Холмогорски район. Баща ми не може да работи дълго време на дърводобива поради здравословното си състояние и го преместиха в село Кехта, където се намира и сега. Баща ми страда от порок на сърцето още от детство, а по време на заточението здравето му непрекъснато се влошаваше. Понастоящем баща ми е тежко болен вече от няколко месеца и здравето му непрекъснато се влошава. Сега към страданието на сърцето му се прибави и психическо разстройство, ден и нощ не може да си намери място. Ако продължи да бъде в тази обстановка, той окончателно ще загуби разсъдъка си и сърцето му няма да издържи дълго. Поради здравословното си състояние той не може да работи на принудителни работи, даже и на най-леките. Даже и като пазач, а пък и срокът на заточението му в концлагера свърши. А на свобода баща ми не го пускат неизвестно защо. След майка ни ние останахме без каквито и да било средства, така че на мен ми е трудно да окажа на баща ми даже и материална помощ. От цялото си сърце Ви моля да ходатайствате за баща ми да го пуснат на свобода в населено място, където има лекарска помощ, където и аз бих могла да живея с него. Дори това да е в град Архангелск или даже в краен случай в Холмогорск.

Моля Ви, …ходатайствайте да бъде удовлетворена молбата ми колкото може по-скоро, тъй като всяко забавяне може да струва живота на баща ми. Моля Ви, съобщете ми, когато бъде известен резултатът. Моят адрес е: гр. Одеса, ул. Черноморска бл. 24, ап. 6. Ксения Николаевна Пискановска.“

Отгоре на заявлението е написано „До Московското ОГПУ“. Прилича на чудо, а може би е и истинско чудо, но ходатайствата дали резултат и то доста бързо. На отец Николай му позволили да се премести в районния център, град Архангелск. Подложили го на изследване и лечение в Архангелската градска болница.

В живота на семейство Пискановски е имало много гонители. Но Божият Промисъл също така нерядко им е изпращал и искрени помощници и умели покровители. Един от тях бил Александър Александрович Левичев, магистър-фармацевт, завеждащ лекарственото осигуряване на Архангелската болница. По-рано той вече извършил духовен подвиг, като укрил при себе си настоятеля на Антониево-Сийския манастир, свещеномъченика Вениамин (Кононов), оглавил след революцията Соловецкия манастир.

В болницата успели да позакрепят отец Николай и да съдействат за неговото по-нататъшно устройване. Разбира се, на заточените не им давали сносна работа в Архангелск и отец Николай започнал да работи като пазач на тухларната фабрика.

В Архангелск по това време работел като майстор по изграждане и ремонт на печки пристигналият от Соловецкия лагер свещеник Александър Филипски; той намерил таванска стаичка под наем за отец Николай. У отец Николай се намирал антиминсът от болничния храм и пълен платнен иконостас и те с о. Александър започнали да служат в своя импровизиран храм заедно с неколцина заточени вярващи.

През есента Ксения изоставила своето незавършено учение във фабрично-заводското училище в Одеса и пристигнала при болния си баща в Архангелск, за да се грижи за него. Тя си спомня: „Отначало ме приеха на работа в КрайЗУ (Краево земеуправление), но после започнаха да съкращават всички заточеници и членовете на семействата им и освен в тухларната не можех да се устроя никъде и то ме приеха благодарение на познати, тъй като баща ми работеше там като пазач. Работех ту там, ту по строежи, ту замествах някого“.

На Господа било угодно именно по това време в Архангелск да се разгърне нова ярка картина на интензивен църковен живот – като протуберанс на бурно небе. За начало на оживената дейност на архангелската група на „Истинно-православната църква“ трябва да се приеме 1933 година и първата половина на 1934 година. Важна предпоставка за този ярък архангелски проблясък в историята на борбата на Руската православна църква с безбожната власт е едновременната поява в архангелското заточение на няколко авторитетни и енергични епископи, които сформирали монолитна мощна група от единомишленици. Нейна главна фигура станал владика Серафим (Семьон Николаевич Самойлович), който бил докаран през юни 1933 г. в Архангелск от затвора в Космодемянск. Малко по-рано, по етапен ред в Архангелск бил докаран епископ Виктор Отровидов – по пътя му към Уст-Цилма. От 1933 г. и до ареста му в началото на 1936 г. в града се намирал и заточеният владика Дамаскин (Цедрик). На 17 януари 1935 г. в град Кимри бил арестуван и изпратен на заточение в Архангелск владика Партений (Брянских). И се оказало, че о. Николай Пискановски отдавна бил познат и близък с всички тези владици – от Украйна и от Соловецкия лагер.

Като втора важна предпоставка за появата на архангелския протуберанс може да се смята формирането на действен ръководен тандем, който бил представен от владика Серафим и неговия най-близък съратник, о. Николай Пискановски. Те се познавали още от дореволюционните времена, били доста близки родственици, а също така идеално се допълвали един друг в духовен и организационен план – пламенният, решителен, активен владика и мъдрият, спокоен, прозорлив протойерей. Отначало мислех да напиша за него, че той с лекота е пресмятал много ходове напред, но осъзнах, че процесът на познание при о. Николай е бил друг – на него просто му е било известно това, което за мнозинството хора е покрито със завесата на неизвестността.

Двамата ръководители живеели с усещането за Божието всемогъщество и с покорност на Неговата воля. И двамата били изпълнени с чувството за високата отговорност на пастирската мисия, която били призвани да осъществят. Владика Серафим преценявал много сериозно своя първосветителски опит – когато оглавявал Руската православна църква в периода на ареста на Сергий Страгородски (от 29 декември 1926 г. до 7 април 1927 г.) като Заместник на патриаршеския Местопазител. Той доброволно върнал на Сергий правата на управлението, но след това, в светлината на последващите действия на митрополита и преди всичко публикуването на неговата Декларация, очевидно е преценил тази своя стъпка като прибързана и недействителна.

Впрочем, мнозина видни православни йерарси също признавали правата на владика Серафим. Известно е, например, посланието на светител Виктор Островидов, датирано към 1934 г., в което той пише за възглавяването на Руската Църква от патриаршеския Местопазител, Крутицкият митрополит Петър и неговия Заместник, Угличкият архиепископ Серафим.

Дори само изброяването на действията на владика Серафим и о. Николай свидетелстват, че те виждали своята обща мисия в есхатологичните условия на настъплението на болшевиките във възглавяването на Божия народ – истинните християни, повтарящи пътя на християнските мъченици в Рим по времето на Нерон. В съветския вариант катакомбите се превръщали в тайни домашни скитове, а арените на цирковете – в лагери, затвори и спецполигони на НКВД.

Кои действия на владика Серафим и о. Николай от този период могат да бъдат определени като отнасящи се към възглавяването на Руската Църква? От това, което ни е известно, можем да отнесем към тези действия преписката от 1933 г. на владика Серафим с митрополит Кирил (Смирнов) и отправянето от негова страна на „пламенни настоявания“, неговите призиви към решителни действия за възвръщането на първосветителската власт на митрополит Кирил, първия кандидат за наследяването на първосветителското звание в съответствие със завещанието на патриарх Тихон. Но към края на 1933 година напълно били изгубени надеждите, че за митрополит Кирил ще бъде възможно да предприеме решителни действия за постигането на тази добра цел. Тогава владика Серафим поел инициативата върху себе си и написал своето „Деяние“ (от 14/27 декември 1933 г.), в което обявява митрополит Сергий (Страгородски) за „лишен от молитвено общение с всички православни епископи на Руската Църква и запретен от свещенослужение за своята антиканонична дейност“.

За утвърждаването на това „Деяние“ владика Серафим и о. Николай организирали в Архангелск събор на Истинно-православната църква (ИПЦ), така наречения „малък катакомбен събор“, решенията на който трябвало да станат основа за действията на всички заточени епископи и свещеници. За това „Архангелско съвещание“ (така е наречено в протокола на ОГПУ) владика Макарий (Кармазин) разказва: „През месец май 1934 г. аз бях поканен от Серафим Самойлович чрез Пискановски в Архангелск на съвещание, но по конспиративни съображения и за избягването на провал на дейността на ИПЦ и последствията от него, аз се отказах от това пътуване и се ограничих с писмено съобщение към Серафим, че няма да изменя на ИПЦ и твърдо ще провеждам дейността си по създаването в Русия на свободна истинно-православна църква“.

Постоянна грижа на владика Серафим и о. Николай било назначаването на управляващи архиереи в епархиите на Истинно-православната църква. На разпита, проведен на 11 октомври 1934 година владика Макарий (Кармазин) съобщава: „През месец май 1934 година получих указание от епископ Серафим (Самойлович) чрез свещеник Пискановски. В писмен Указ, независимо от това, че се намираше на заточение, Серафим (Самойлович), който смяташе себе си за Заместник на патриаршеския Местопазител, ми предлагаше да поема Днепропетровската епархия, която управлявах до моя арест през 1927 година. По-късно, тоест скоро след ареста на Серафим (Самойлович), Пискановски ми предложи да поема ръководството на Вятска епархия и групите на ИПЦ в Ивановската промишлена област, които до арестуването му беше ръководил Серафим (Самойлович).“

Показателни са и други действия на протойерей Пискановски, който се занимавал с най-важните текущи проблеми на цялата Руска Православна Църква. Такъв бил, например, проблемът с мироваренето – великото свещенодействие, което обикновено е прерогатив на първойерарха. През 1933 г. о. Николай писал по този повод на митрополит Кирил (Смирнов), върнал се към тази тема и в писмо от 1934 г. до владика Макарий (Кармазин). Разбира се, той правел това преди всичко от името на архиепископ Серафим, като негов представител или ръководител на секретариата. В протоколите от разпитите много често наричат о. Николай секретар на архиепископ Серафим – за Архангелския период на тяхната църковна дейност това фактически е било така.

Анализирайки каква е била системата на управление на Истинно-православата църква през 1934 година и каква роля е играл в това управление о. Николай, ще се позовем на свидетелството на епископ Макарий (Кармазин): „Нашата… църква се оглавява понастоящем от Угличкия архиепископ Серафим, Казанския митрополит Кирил, от мен – епископ Кармазин, Глуховския епископ Дамаскин, епископ Партений Брянских, епископ Йоасаф Жевахов, епископ Атанасий Молчановски и протойерей Пискановски, Николай Акимович.“

о. Николай Пискановски и семейството му

Нека се върнем към съдбата на семейство Пискановски. Като ученик от горните класове Коля идвал в Архангелск да навести баща си и сестра си по време на своите летни ученически ваканции. Запазена е снимка на брата и сестрата с надпис „за спомен на сестричката ми в деня на отпътуването ми от Архангелск, 28 юли 1933 г.“ – тогава Коля заминал за град Коростен, за да продължи своето училищно обучение. През лятото на следващата година шестнадесетгодишният Коля заедно с баба си Мария Ивановна пристигнал от Коростен в Архангелск. Той възнамерявал да завърши в Архангелск средно училище. Матушка Клавдия Петровна била освободена от лагера през пролетта на 1934 година и отправена на заточение в Архангелск. Най-сетне семейство Пискановски се събрало за кратко, макар и в заточение. През месец август всички петимата са се снимали заедно.

Арестите на архангелската група на ИПЦ започнали през месец май 1934 г. Първият задържан от ОГПУ бил владика Серафим (Самойлович). Редът на о. Николай дошъл през месец септември. Обвинението и срещу епископите, и срещу о. Николай било едно и също: „Принадлежност към истинно православната църква“. През зимата о. Николай бил преместен в болницата на затвора. Последвали мъчителни разпити, очни ставки. Този път дестабилизираният организъм не издържал – о. Николай починал по време на следствието на 10 април (28 март) 1935 г. Официалната диагноза била възпаление на белите дробове. Мнението на Димитрий Сергеевич Лихачьов е: „Животът на отец Николай беше непрекъснато мъчение, а може би и мъченичество“.

Започнали да правят постъпки за получаване на тялото на починалия. Отец Николай не бил още осъден със съдебна присъда и се смятал за последствен, поради което молбата за предаването на тялото била удовлетворена още на следващия ден след смъртта. При това Ксения пише, че чекистите направили това също така и за да видят кой именно ще дойде на погребението. Било трудно да се съобщи своевременно на хората за погребението поради трудностите с преминаването през Северна Двина и непроходимостта на пътищата, но някои близки хора (Ксения споменава епископ Партений, владика Дамаскин, петроградския дякон Василий и др.) дошли, без да бъдат специално известени. Както съобщава Ксения, присънил им се о. Николай, който казал, че ще служи и ги молил да дойдат при него в петък 12 април (30 март, ст. ст.) 1935 година – това се оказал денят на погребението му, третият ден след смъртта му. Погребали о. Николай на градското гробище, дошли много хора.

О. Николай Пискановски бил прославен като новосвещеномъченик от Руската православна задгранична църква на събора на 1/14 ноември 1981 г.

 


 

1 Един сажен е равен на 213,36 см. – бел. на прев.

2 Традиционен руски великденски десерт, който се приготвя от извара и сметана.– бел. на прев.