Макарий, епископ Вяземски

В началото на 1918 г., по времето на масовите разстрели на болшевишкия терор, във Вязма, Смоленска губерния пристигнал от Москва епископ Макарий (Гневушев), в миналото овдовял свещеник, с висше богословско образование, който станал известен като виден духовен и национален деятел, докато бил Киевски епархиален мисионер. За свое местоживеене владиката избрал древния и благоустроен мъжки манастир „Св. Дух“, който се намирал в самия град.

Храмът започнал да се пълни с богомолци, които идвали да послушат боговдъхновените, наситени с Божествена мъдрост проповеди на светителя, за които слушателите после казвали, че никога не са чували подобно нещо.

Местните болшевики, разбира се, не можели да не обърнат внимание на този техен враг. Започнали да го следят и се опитали да приключат с него с помощта на наемни убийци. Веднъж на външния притвор на храма, в който владиката служил, между изпратените убийци, очакващи излизането на епископа, за да го нападнат, възникнала свада и сбиване, в резултат на което един от бандитите бил убит от своя другар. Владиката, осведомен за случилото се, веднага, в притвора произнесъл една от най-силните по дълбочината на мислите и чувствата си проповеди, която направила на богомолците потресаващо и незабравимо впечатление.

След като се убедили в силното влияние на епископ Макарий върху вярващите от града и околностите, болшевиките решили да действат непосредствено и стремително. Една вечер през лятото на 1918 година в манастира се появил болшевишки отряд и чекистите извършили обиск у епископа и монасите, който продължил до късно през нощта. Напразно биели камбаните на всичките двадесет и четири Вяземски църкви: това не попречило на чекистите да си свършат работата. Населението било наплашено от терора. Владиката бил арестуван и отведен от червеноармейците в местния революционен комитет, където бил подложен на издевателства и побой. Официално бил обвинен в организирането на белогвардейско въстание.

Йеромонах Д., килийник на владиката, извикан на следващия ден при епископа, за да го изповяда и причасти, предал, че преосвещеният понесъл мъжествено подигравките и побоя, следи от които имало по лицето и тялото му. При това владиката бил във войнишко облекло, остриган и без брада.

Но болшевиките не се решавали на окончателна разправа с арестувания епископ във Вязма, тъй като той бил много популярен и бил благоговейно почитан от населението. По-късно, през есента на същата година той бил откаран, при спазването на най-строга тайна в Смоленск, където бил разстрелян.

Има сведения, че дъщерята на владиката, преоблечена като просекиня и излагайки се на смъртна опасност, проследила отдалече целия кръстен път на своя баща. Този път и последните минути от живота на владиката са описани по следния начин:

Обречените, на брой четиринадесет човека, сред които се намирал и владиката, в когото сега било трудно да се разпознае посребрения, саваотоподобен епископ Макарий, били докарани на пусто място извън Смоленск. Строили всички с гръб към прясно изкопаната яма. Един от палачите се приближавал към всеки от обречените и стрелял с револвер в челото му, а не в тила, както се прави обикновено, и жертвата падала на дъното на ямата.

Владиката се намирал в края на редицата с броеница в ръцете си и се молел горещо, без да сваля погледа си от убиваните. Когато забележел упадък на духа и чувал стенания от този, към когото се приближавал палачът, той, без да бъде спиран от никого, излизал от редицата, приближавал се към нещастния човек, благославял го и произнасял проникновено: „Иди си с мир“… И така единствено той, властен и силен духом сред немощните, постъпвал до последния убит, паднал в ямата.

Сега на края на ямата стоял най-последен само той. В предутринната виделина гаснели последните звезди. Броеницата бързо се движела в ръцете на Владиката. Погледът му, пълен с вяра, бил устремен към небето и вероятно радостта и светлината на Божието Царство се откривали пред духовните очи на мъченика. Устата му шепнели последни молитви. Палачът се приближил с бавна крачка към владиката, когото не безпокояло вече нищо земно. За миг палачът сякаш бил овладян от нерешителност. Ръката с револвера се отпуснала. Може би в неговата тъмна душа все още се извършвала някаква вътрешна борба. Но ето, той прави отрицателен жест с ръка. Лицето му окаменява, зъбите са стиснати. Ръката му се вдига на линията на целта. Раздал се изстрел и Божият светител паднал в своя гроб.

Човекът, който бил по това време във Вязма и дал описанието на това събитие, има препоръка от своя духовен отец като свидетел, на когото може да се има доверие. Обаче ние добавяме тук разказа на една жена, лекар, за нейната среща с един болен, участник в убийството на епископ Макарий. В тези разкази има известни различия, но може би впоследствие ще получим допълнителни и неоспорими данни, които ще ни покажат какво именно в тези разкази е неточно. Във всеки случай ние и сега можем да предположим, че по-скоро лекарката недостатъчно точно си припомня разказа на своя пациент. Тя предава следното:

През есента на 192… г. в моята амбулатория дойде селянин от Смоленска губерния уволнен от военна служба поради активен туберкулозен процес в единия бял дроб. Той отбил военната си повинност при царя, а в гражданската война бил мобилизиран от запаса1. Болният бил на 35 години. През цялото време той живеел в семейството на баща си, имал две деца. Семейството, по думите му, било задружно и заможно. Той беше заболял неотдавна и, като имах предвид възрастта му и добрите условия за лечение, аз се надявах, че ще се поправи. Той отказа прилагането на пневмоторакс. По моя съвет му беше дадена отделна стая (в нова, слънчева пристройка) и той се настани там с жена си. Беше му предоставена прекрасна храна (имаха даже собствен пчелин) и храненето му беше по мое разписание по часове. Температурата му беше 38° С. Помолих го да дойде след две седмици.

Болният дойде в посочения срок и за мое учудване температурата му се беше повишила. Обърнах се към жена му с въпрос: имат ли някакви семейни неприятности? Отговорът беше: никакви.

Но след това смутено добави: „Само все сънува един и същи сън и се събужда целият в пот и не може вече да заспи“.

Помолих болния да разкаже този сън. Узнах следното. Преди няколко месеца, докато отбивал службата си в Смоленск, той получил заповед да се яви на посочено място извън града заедно с няколко свои другари за разстрел на престъпник, враг на народа. Разбира се, изпълнили заповедта. Скоро докарали и „престъпника“: от автомобила слязъл човек, който приличал на монах или свещеник, невисок на ръст, побелял, слаб. Когато болният видял, че „престъпникът“ е духовно лице, по думите му, сърцето му „замряло“.

Престъпникът се прекръстил и помолил да не му завързват очите, а само да му покажат мястото, където трябва да застане. Показали му го. Той се отправил бодро към него и, като минавал покрай червеноармейците, изведнъж се спрял при моя болен, благословил го и му казал: „Синко, да не се смущава сърцето ти – изпълни волята на този, който те е изпратил“.

Като стигнал до посоченото място, той спрял и гръмко казал:

Отче, прости им, защото не знаят какво вършат! Приеми духа ми с мир“.

Била дадена заповед за стрелба и трагедията свършила…

По-късно болният разбрал, че са убили епископ Макарий. През нощта болният го видял на сън: епископът го благословил, но нищо не му казал. Оттогава болният често го виждал насън и винаги епископът го благославял, без да казва нищо.

По думите на болния: „Мисля, че убихме свят човек. Иначе как би могъл той да узнае, че на мен сърцето ми замря, когато преминаваше? А той узна и ме благослови от жалост към мен и сега от жалост ми се явява и ме благославя, сякаш с това казва, че не ми се сърди. Но аз знам, че за моя грях няма прошка и Божият свят ми отмиля. Изпълних всичко, което наредихте, но аз не съм достоен и не искам да живея.

Аз реших, че това е душевна травма и трябва да се приложи психотерапия. Помолих да дойде в дома ми и няколко пъти, доколкото можех, се постарах да го убедя в необходимостта да живее. Понякога той се съгласяваше с моите доводи, но по-често ме прекъсваше с думите: „Но как да живея, когато Божият свят не ми е мил?

Аз разбирах, че много по-добре от мене би поговорил с него свещеник на тази тема, но наоколо нямаше подходящ човек. Температурата на болния все се повишаваше, процесът се разширяваше и задълбочаваше и напролет той почина. Аз останах с убеждението, че или на мен не ми достигаха уменията за психотерапия, или на него му е била нанесена не травма, а смъртоносна душевна рана.

Тъжно е като си помислиш, че този болен вероятно далеч не е единствената жертва на възмутената съвест, поругана от болшевизма.

 

* * *

Протойерей o. Алексей Ставровски

 

Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.“ (Йоан. XV, 13).


Митрофорният протойерей Алексей Андреевич Ставровски се родил на 2 март 1834 г. в село Сижна, Гдовски уезд2, Санкт-Петербургска губерния. Произхождал от древно руско духовно (свещеническо) семейство. През 1861 г. завършил Санкт-Петербургската духовна академия с научната степен кандидат на богословието. Учителствал една година в Александро-Невското духовно училище и през 1862 г. бил ръкоположен като йерей. През цялото време на своята дълга свещеническа служба протойерей Ставровски служил само в две църкви. Отначало служил в църквата „Св. св. Петър и Павел“ на Военната клинична болница, а от 1896 г. до деня на своята кончина – като настоятел на Санкт-Петербургския Адмиралтейски катедрален храм. (Той е автор на труда „Санкт-Петербургският Адмиралтейски катедрален храм „Св. Спиридон Тримитунтски Чудотворец”. История и описание на храма. В две части.» СПБ. 1906 г.). Освен това покойният протойерей бил учител по Закон Божи в редица училища, член на многобройни комисии и архиерейски наместник на Санкт-Петербургските морски църкви от 1896 г. до деня на своята кончина. За своята забележителна дейност той имал не само всички възможни духовни награди, включително правото на носене на митра (последната още в края на миналия век3), но и светски, включително орден „Св. Александър Невски“ и „Св. Владимир“ II-ра степен. Той бил също един от тези 300 души, които в деня на тристагодишнината от царстването на династията Романови имал щастието да бъде представен на царя и в памет на това събитие да получи унаследявания в рода по старша линия нагръден романовски знак. Още в миналия век о. Ставровски бил обявен за потомствен дворянин с всичките му деца. Най-сетне, след заминаването на протопрезвитер Георги Шавелски за Южна Русия4, Светейшият патриарх Тихон го назначил за изпълняващ длъжността протопрезвитер на военното и морското духовенство, в която длъжност той и приел мъченическата си кончина.

prtjer Alexej Stavrosvki

Всички тези биографични данни са особено характерни, защото свидетелстват, че всички земни почести, които толкова рядко били достигани от духовенството, не повлияли на прекрасния духовен облик, който се проявил с цялата си сила при удивителната кончина на този мъченик за вярата.

По-долу приведените сведения за кончината на стареца (по време на разстрела той бил на 84 години) били получени от неговия внук първоначално от протопрезвитер о. Георги Шавелски, а след това от завеждащия канцеларията на протопрезвитера на военноморското духовенство, който пристигнал в Южна Русия и съобщил като свидетел подробности за кончината на протойерей Ставровски. Освен това, всички тези сведения били потвърдени и от петербургския протойерей о. Солодовников, който попаднал в края на 20-те години в Париж. Последният свидетелствал, че паметта на покойния до това време свято се почитала сред вярващите в Петербург.

През късното лято на 1918 година, скоро след убийството на Урицки6, о. Алексей бил арестуван в качеството на заложник и заедно с групата арестувани отначало бил държан в един от затворите на Петербург, а след това бил прехвърлен в Кронщат. По време на престоя си в затвора той запазил удивителна бодрост на духа, утешавал другарите си и даже по някакъв начин успявал да ги причастява със Светите Тайни. Скоро след преместването на затворниците в Кронщат те били изведени от затвора, построени в редица и им било обявено, че като ответна репресия за убийството на Урицки, всеки десети от тях ще бъде разстрелян, а останалите ще бъдат освободени. О. Алексей се падал девети и свободата вече му се усмихвала, но той избрал по-доброто. Десети бил млад свещеник. Като се обърнал към него, о. Алексей му казал приблизително следното: „Аз съм вече стар, остава ми малко да живея; в живота си получих всичко възможно; жена ми е старица, децата ми всички са стъпили на краката си; върви си с Бога, а аз ще застана на твоето място“. И като казал това, той застанал на мястото на младия свещеник и бил разстрелян.

Датата на смъртта му не е точно известна, но вероятно това се е случило в края на месец септември или през месец октомври 1918 година. Мястото на погребението също не е известно, най-вероятно това са водите на Финския залив.

Освободеният свещеник счел за пръв свой дълг да се яви в Управлението на протопрезвитера и да съобщи за случилото се. Чиновникът, който впоследствие предал сведенията на о. Георги Шавелски и разказал на внука на о. Алексей за това, лично изслушал разказа на освободения свещеник. Обаче по Божие произволение този млад свещеник скоро отново бил задържан и разстрелян. Неговото име, за съжаление, внукът на о. Алексей забравил, макар и то да му било съобщено от чиновника. Опелото (задочно) на о. Алексей било извършено тържествено в Адмиралтейския храм от бъдещия мъченик митрополит Вениамин и петербургското духовенство.

Това е всичко, което е известно за това събитие. Удивляваме се на Божията благодат, дала на стареца толкова духовни сили, че доброволно да се принесе в жертва и в смъртта си да се уподоби на нашия Пастиреначалник Господ Иисус Христос.

 


[1] Бил е мобилизиран от болшевишката власт, както става ясно по-нататък.

[2] Административна единица, включваща обикновено град с прилежащите към него селски общини. – бел на прев.

[3] ХХ век. – бел. на прев.

[4] По време на гражданската война. – бел. на прев.

[5] Тоест на територията, контролирана по това време от Бялата армия. – бел. на прев.

[6] Мойсей Соломонович Урицки, виден деятел на болшевишката партия, по това време бил председател на Петроградската ЧК. Убит на 30 август 1918 г. от член на Партията на народните социалисти, като отмъщение за разстрела на негов съратник. Според обичайната си практика по онова време болшевиките арестували множество мирни граждани от „нетрудовите класи“ като заложници и разстрелвали голяма част от тях при покушение срещу техен функционер. В случая с убийството на Урицки, който съвпаднал и с покушение срещу Ленин, на 2 септември 1918 г. болшевиките обявили Червен терор. Само в първия ден на терора били разстреляни 900 души в Петроград и още 512 души в Кронщат.