Протойерей Сергий Тихомиров и йерей Николай Прозоров

Затворник, който е бил в една килия с втория от тях и е очевидец на неговия предсмъртен час разказва това, на което „Господ го е поставил за свидетел“.

След прословутата декларация на митрополит Сергий от 1927 г., непризната от Петроградския митрополит Йосиф, митрополит Сергий назначи на неговата катедра митрополит Серафим (Чичагов), но група от духовенството, оглавявана от викарния Гдовски епископ Димитрий (Любимов), получила сред народа и на жаргона на чекистите названието „йосифляни“ за предаността си към митрополит Йосиф, отказа да го признае.

о. Николай Прозоров

Отначало ГПУ2 не им пречеше, за да задълбочи църковния разкол. Техен катедрален храм стана храмът „Възкресение върху кръвта“ (мястото на убийството на царя Освободител). Техни останаха няколко храма в покрайнините: храмът в чест на Тихвинската икона на Божията Майка в Лесно, храмовете в Охта, на Околовръстния канал и малката църквичка в гората на Пискарьовка зад Ириновската ж.п. линия, близо до болница „Мечников“ (бивша „Император Петър Велики“). В този храм на име „Св. Александър Ошевенски“ служеше скромният пастир о. Николай Прозоров.

Първият удар върху „йосифляните“ беше нанесен през зимата на 1929 г. с ареста на отец Фьодор Константинович Андреев. През месец ноември 1929 г. бяха арестувани всички видни пастири „йосифляни“: епископ Димитрий, епископ Сергий Нарвски, протойерей Василий Верюжски, паднал след много години затвор и след това станал сподвижник на Московската болшевишка патриаршия, бившият ключар на храма „Възкресение върху кръвта“, протойерей Йоан Никитин, протойерей отец Сергий Тихомиров, свещеник отец Петър Б., младият свещеник о. Николай Прозоров, свещеник отец Никифор Стрелников, монахиня Кира, и още няколко скромни миряни.

През февруари 1930 г. в килия № 9 на предварителния арест на улица „Войнов“ (бивша „Шпалерна“) №25 аз се срещнах – пише свидетелят – с един корабен инженер от Балтийския завод. Угнетен от ареста, получих от него още в първите дни на лишаването ми от свобода и духовна подкрепа, и съвместна молитва.

В края на февруари в нашата килия доведоха един странник. Този малограмотен инвалид, раняван преди 25 години по време на обсадата на Порт Артур като редник, проявяваше рядка устойчивост и рязко осъждаше действията на митрополит Сергий. След това доведоха о. Петър Б., който беше държан в единична килия. Като се присъединих към тях двамата от цялата си душа, аз скъсах завинаги с йерархията на митрополит Сергий и се присъединих към тази малка църква, получила своя пастир в лицето на о. Петър.

На 10 април 1930 г. нашата килия я дадоха на „работниците“ (арестантите, работещи в дъскорезницата в двора на затвора) и ние четиримата бяхме преместени в килия № 21, където на двадесет легла бяха поместени 80-100 човека (в предишната килия имаше четиринадесет легла за 35-45 човека). Там срещах отците Йоан и Николай, а също и един стар седемдесет и пет годишен протойерей, отец Николай Загоровски, докаран от Харков по делото на митрополит Сергий, както и бившия синодален чиновник Шенец. Заедно с тях една седмица по-късно, на 4/17 април, отслужихме пасхалната утреня и прекарахме цялото лято.

С нас се разхождаха и намиращият се в килия № 22 отец Александър Тихомиров, брат на отец Сергий, който страдаше силно от сърдечни кризи, както и двама командири, от кадровите офицери, които се присъединяваха към нашата група.

По същото време в единична килия беше държан оглавяващият вярното паство в Петроград, викарният епископ Димитрий Гдовски, когото срещнах веднъж, докато изнасяхме с други затворници, съпровождани от надзирателя, тежък сандък с боклук; владиката се завръщаше от 10-минутната разходка. В единични килии бяха и протойереите Верюжски и Сергий Тихомиров. Положението на последния беше особено опасно; на другите пастири им казваха при разпитите, че у отец Сергий са намерили при обиска „Деяния на Събора в Сремски Карловци“ и той безстрашно изповядал пред чекистите своето пълно единодушие с тях.

Отците, по-старши по време на пребиваване в тази килия, заемаха едно ъгълче, където спяха един до друг и сутрин служеха изобразителни, вечер – вечерня, а в навечерието на празниците – всенощно бдение. Те седяха в редица на табуретки, към тях присядаха двама-трима миряни и ние слушахме произнасяна наизуст полугласно цялата служба. Останалите затворници се правеха, че не забелязват това. През месец юли в килията попаднаха двама видни свещеници „сергиани“: отец Николай Чуков (по-късно митрополит Григорий Ленинградски, неотдавна починал) и о. Николай Чепурин (починал в Москва през 1949 г., проректор на съветската Духовна академия). Макар и да бяха по едно дело с мене – делото „Академик Платонов“ – аз не поддържах с тях молитвено общение и те също не се молеха с нас. Чуков го пуснаха по молба на митрополит Сергий до Ягода3, а Чепурин получи осем години затвор, но го освободиха от Беломорканал през 1932 г.

В килията узнах цялото „житие“ на моите съзатворници. Тридесет и три годишният отец Николай Прозоров, оставил семинарията през 1915 г. и осемнадесет годишен отишъл доброволец на фронта. Революцията заварила недоучилия семинарист като подпоручик. След завръщането си от фронта в родния Воронеж той бил обвинен с други в „заговор“ и осъден на разстрел. Това било в страшните години на Гражданската война. Като се молел горещо в очакване на разстрела, младият, пълен с жизненост и мъжество офицер дал обет да стане свещеник, ако Господ запази живота му. На сутринта му обявили за замяната на разстрела с многогодишен затвор. След това минали няколко амнистии и той, като се оказал на свобода, приел свещенство. Ръкоположил го архиепископ Йоан (Помер), впоследствие зверски убит край Рига от болшевики терористи на 12 октомври 1934 година.

Но ГПУ му забранило да пребивава във Воронеж и той пристигнал в Петроград, където служил в неголямата селска църква „Св. Александър Ошевенски“, близо до станция „Пискарьовка“ на Ириновската ж.п. линия.

Веднъж имал забележителен случай. При него дошъл един от най-високопоставените в Ленинград комунисти. „Слушай, попе, влюбих се в тази красавица!“ Той посочил пристигналата с него девойка, действително заслужаваща това название. „Но тя не ще да се спогоди с мене докато поп не я венчае. Твоята църква е в гората, никой няма да разбере“. (Комунистите ги изключват от партията за сключването на църковен брак). Отец Николай се съгласил и им предложил предварително да постят и да се изповядат при него, макар и само в навечерието на венчанието. „Шегуваш ли се, попе – възмутил се всесилният комунист – аз угаждам на каприза на любимото момиче, но никаква изповед не признавам. Венчай ни веднага. Ще ти платя, колкото искаш, повече отколкото заработваш за година. Ти имаш жена, деца (той имал три деца). Докато съм жив, никой няма да те арестува. Ако пък случайно те затворят, попадията да изтича до жена ми и веднага ще те пуснат. Аз съм член на ЦК на Партията“. Но отец Николай отказал да ги венчае без изповед, независимо от молбите и заплахите на страшния гост и сълзите на неговата прекрасна спътница и си останал в бедност със семейството си, лишавайки се от възможността да придобие всесилен защитник с тежест в Кремъл. Той не ми откри неговото име, но каза, че това име е известно по цяла Русия.

Сутринта на 4/17 август ни извикаха, както винаги, на коридора и „кукувичката“ (брюнетката канцеларистка от ДПЗ4, която носеше за обявяване на арестантите присъдите от тройката на ОГПУ при Ленинградския военен окръг и която бяхме нарекли така, защото „кукаше“ на всеки броя на годините затвор) даде да се разпишат за прочитането на присъдите: о. Йоан Никитин, инженер К. и Божият странник – по десет години концлагер, о. Петър Б. – пет години, о. Николай Загоровски – три години, чиновникът Шенец — три години заточение в Казахстан.

На другата сутрин на разходката узнахме посредством сложна сигнализация, че седемдесет и пет годишният епископ Димитрий е получил десет години изолатор (след осем години той беше разстрелян – през 1938 г.). Отец Василий Верюжски и монахиня Кира – по десет години концлагер, о. Александър Тихомиров – пет години; другите не помня.

Ще отбележа, че десет години получи малограмотният старец, шлосер на седемдесет години, работник в голям завод, заявил на разпита, че е монархист.

Само затвореният в единична килия отец Сергий Тихомиров и нашият съкилийник отец Николай Прозоров не бяха извикани на 4/17 август за обявяване на присъдите.

На другия ден всички осъдени бяха извикани за етапа и се простиха с нас. Отец Николай недоумяваше – да се радва или да скърби? Ако го бяха оправдали, то вероятно биха го пуснали. Но все по-ясно ставаше, че е друга причината, задето бяха като че ли забравили за него до откарването на осъдените по едно дело с него.

Аз се стараех през целия ден на 5/18 август в навечерието на Преображение да бъда до отец Николай, който веднага се почувства самотен след изпращането на всички осъдени по неговото дело.

Повечето от стотината затворници не разбираха какво означава това, други мислеха, че е признак за освобождаване. В навечерието на Преображение той отслужи сам по памет всенощното бдение, изслушано от мене; другите миряни, които обикновено слушаха службите, бяха вече разпратени по концлагерите. Съставът на килиите се промени. Той извади от джоба на подрасника си снимка на своите три дъщерички – на шест, четири и две години – и като ги гледаше нежно, ми каза: „Вярвам, че Господ няма да изостави тези сироти в страшния болшевишки свят“.

Започна обичайната подготовка за лягане около девет часа вечерта. Старшите по време на пребиваване в килията легнаха на леглата, останалите – на масите и скамейките, на събрани табуретки, новаците – под масите и леглата. Моето легло беше до прозореца, на отец Николай – до решетката, която ни отделяше от коридора. Когато всички легнаха, се появи дежурният комендант и застана в коридора до вратата на решетката:

„Прозоров, има ли такъв?“
„Има, това съм аз“ – скочи от леглото отец Николай.
„Име, презиме?“ – попита комендантът, сверявайки по записката.
„Николай Кириакович“ – отговори като се обличаше отецът. 
„Събирай си вещите“.

Отец Николай разбра всичко. Ние с него неведнъж бяхме наблюдавали, как дежурният комендант извиква така на разстрел.

Отец Николай започна бързо да се облича и да пълни в картонената кутия своето затворническо „имущество“. Аз лежах на другия край и не можех да се добера до него през килията, преградена от маси, скамейки, спуснати легла с лежащи навсякъде тела. Но виждах ясно в осветения ъгъл, където беше мястото му, неговото просияло от някаква неземна радост мъжествено, оградено от черна брада лице (той беше на тридесет и три години, като Спасителя, когато се е изкачвал на Голгота). Цялата килия притихна и следеше отец Николай. Комендантът иззад решетката не сваляше очи от него. Отец Николай огледа всички ни с щастлива усмивка и бързо тръгна към решетката, която комендантът му отвори. На прага той се обърна към нас и гръмко каза: „Господ ме зове при Себе Си и аз ей сега ще бъда с Него!“

Мълчаливо, потресени от величието на душата на този скромен пастир, всички ние гледахме как решетката се затръшна зад него, и той тръгна с бърза походка пред следващия го комендант. Всички започнахме шепнешком с умиление да говорим за отец Николай. Не само на вярващите, но и на безбожниците, на всички – троцкисти, меншевики, бандити и просто съветски мошеници – внушаваше уважение и умиление неговата твърда вяра.

В поредния ден за свиждане с роднините, върналите се от свиждането затворници ни предадоха, че на презвитерите са обявени присъдите на мъжете им. Така ние узнахме, че едновременно с отец Прозоров в нощта срещу Преображение е разстрелян провелият девет месеца в единична килия отец Сергий Тихомиров.

Допълнителни сведения за отец протойерей Сергий Тихомиров съобщи неговият духовен син професор И. М. Андреев. Отец протойерей Сергий Тихомиров отначало бил настоятел на църквата „Въведение в храма на Пресвета Богородица“ в Петроград, на улица „Въведенска“. След разрушаването на тази църква отец Сергий бил настоятел на църквата „Св. Йоан Милостиви, патриарх Александрийски“ при приюта за слепи на ъгъла на улица „Болшая Зелениная“ и булевард „Геслер“, откъм Петроградски район. След завземането на тази църква от живоцърковника Красницки, бил втори свещеник в църквата „Алексий, човек Божий“ на булевард „Геслер“. (Там бил настоятел протойерей Павел Виноградов).

протойерей Сергий Тихомиров

Отец Сергий Тихомиров бил дълбоко почитан свещеник. Мнозина професори от Петроградския университет и други висши учебни заведения били негови духовни чеда. Сред тях бил и знаменитият руски философ и религиозен мислител, професорът от Петроградския университет и Политехническия институт С. А. Асколдов. Аскет, забележителен проповедник, голям почитател на митрополит Антоний (Храповицки), често посещаващ Оптинската пустиня и намиращ се в духовно общение с оптинските старци Йосиф, Анатолий, Нектарий и Доситей (духовник на стареца Нектарий), отец Сергий Тихомиров, на свой ред, би могъл да бъде наречен старец, подобно на протойерей Михаил Прудников, с когото бил в духовна дружба. Строг към своите духовни чеда, когато забелязвал в тях дори и малки признаци на самооправдание, той бил изключително нежен, усетлив, внимателен и любвеобилен, ако забележел у тях дори и намек за униние или отчаяние. Бил среден на ръст, много слаб, с иконописно „византийско“ лице, с очи едновременно строги и ласкави.

След „Декларацията“ на митрополит Сергий (от 1927 г.) отец Сергий веднага се присъединил към групата на протестиращите, изобличавайки предателството на митрополит Сергий и тези, които били с него. В последно време, чак до ареста си, той служил в катедралния храм на „йосифляните“ (както наричали, по името на митрополит Йосиф всички непризнаващи „Декларацията“ и отделили се от митрополит Сергий и „сергианите“) – храма „Възкресение върху кръвта “. Арестуван отначало през 1928 г., той кой знае защо бил пуснат след няколко месеца, но след това, през ноември 1929 г. бил отново арестуван. В затвора (в Петроградския предварителен арест на улица „Шпалерна“) о. Сергий се държал извънредно мъжествено и безстрашно, изобличавайки безбожието, независимо от заплахите и побоите. Малко преди разстрела той помолил жена си да му донесе чисто бельо и ново расо и на последното свиждане с жена си, целият просиял и радостен, заразил и нея с духовното си извисяване, спокойствие и радост. Той бил държан в единична килия. Разстрелян бил в навечерието на празника Преображение 6 август 1930 г.

Относно свещеник отец Николай Прозоров имаме и следните сведения. Още преди да приеме свещенство, като подпоручик, Прозоров бил обвинен в „заговор“ и осъден на разстрел. Като се намирал в обща килия с групата офицери осъдени на смърт той предложил на вярващите да прочетат акатиста на св. Николай Чудотворец – защитник на невинно осъдените. Акатистът случайно се оказал в него. Част от офицерите се съгласили, отделили се настрана и тихичко изпели акатиста. Друга група пък, вероятно невярващи или малко вярващи и нецърковни офицери, не взела никакво участие в тази молитва. И ето че станало изключително чудо, което дълбоко преобърнало душата на младия офицер Прозоров: на сутринта всички, които чели акатиста били избавени от смъртното наказание и получили различни срокове тъмничен затвор. Прозоров дал обет да приеме свещенство веднага след като излезе от затвора. Когато след известно време се оказал на свобода, той изпълнил своя обет. Аз лично не познавах отец Николай, но научих за факта на това чудо от моя приятел, професор отец Фьодор Андреев. Необичайното духовно просветлено и радостно състояние на о. Николай Прозоров преди смъртното наказание, описано от очевидеца по-горе, се обяснява с неговия предходен дълбок религиозен опит във връзка с наистина чудесното избавление от смърт след четенето на акатиста на св. Николай Чудотворец.

 


1 - Разказът е от книгата „Новите руски мъченици“ на протопрезвитер Михаил Полски, която представлява сборник от документални разкази за изповедническия път и мъченическия подвиг на множество духовници и обикновени вярващи, преследвани от болшевиките след Октомврийската революция в Русия за тяхната вяра. Разказите на очевидци са събирани от протопрезвитер Михаил Полски в продължение на много години. Първият том на книгата е издаден през 1949 г., а втория през 1957 г. в Джорданвил, САЩ.

2 - ГПУ - Государственное политическое управление (Държавно политическо управление) – политическа спецслужба в Съветския съюз, учредена на 6 февруари 1922 г., на мястото на съществуващата дотогава ВЧК (Всероссийская чрезвычайная комиссия). На 15 ноември 1923 г. ГПУ било преобразувано в ОГПУ - Объединённое государственное политическое управление (Обединено държавно политическо управление), като властта му се разпростирала вече над цялата територия на СССР, а не само над Руската СФСР.

3 - Ягода, Хенрих (Енох) Григориевич (Гершевич) – заемал редица ръководни постове в репресивните органи на СССР. През 1934-1936 гг. е народен комисар (министър) на вътрешните работи. По време на описваните събития е първи заместник председател на ОГПУ.

4 - ДПЗ - Дом предварительного заключения (следствен или предварителен арест).