Патриарх Тихон

Продължение от брой 14

 

Част трета

 

След освобождаването си от затвора патриархът живеел нe в Троицкото подворие, а в Донския манастир. При него пристигали разни лица от всички краища на Русия и в часовете за прием в неговата приемна можело да се видят епископи, свещеници и миряни: едни по църковни дела, други – за да получат патриаршеското благословение и за утеха в скърбите им. Достъпът до него бил свободен и килийникът му питал посетителите само за целите на посещението им. Патриархът заемал три стаи, първата от които в посочените часове служела за приемна. Обстановката на патриаршеските покои поразявала със своята простота, а беседата с него, по думите на хора, които са го виждали, правела силно впечатление. Светейшият винаги намирал няколко думи за всеки, даже за тези, които идвали само за благословение. Той разпитвал подробно пристигналите за положението на Православната Църква в провинцията. Из Москва пътувал с файтон под наем, съпроводен от килийника си. Тези, които го срещали, сваляли шапките си и този обичай дотолкова се бил утвърдил, че всички се съобразявали с него. Когато пътувал с влак, макар и съветската власт да не правела за него никакви изключения в сравнение с обикновените пътници, никой не влизал в заетото от патриарха купе.

Ето как описва московският кореспондент на парижкия вестник „Енформасион“ своите впечатления от патриарха и от приема при него: „Спокоен, умен, ласкав, дълбоко състрадателен, облечен просто, без какъвто и да било разкош, той приема всички посетители без разлика. Патриархът е може би лишен от пищност, но наистина е изключително скъп за хилядите обикновени хора, работници и селяни, които идват, за да го видят. Под външната слабост у него се усеща твърда воля, енергия за всякакви изпитания, непоколебима вяра…

Непрестанните изяви на съчувствие и преданост, които получава от всички краища на Русия, го правят силен и търпелив… Гъста мълчалива тълпа очакваше приема. В сянката на зъбера на кулата, седейки, чакаха странници, които се разпознаваха по загорелите лица, големите обувки и благочестивия им вид. Те са изминали няколко хиляди версти пеш, за да получат благословението на патриарха. Селски свещеник, нервен и стеснителен, се разхожда напред-назад… Жена седи, надвесена над пейката и закрила лицето си с ръце. Конвулсиите на тежки ридания, разтърсват раменете ѝ. Несъмнено тя е дошла тук, за да потърси облекчение в някакво голямо нещастие и неволно си припомняш хилядите и хиляди разстреляни… Граждани и селяни, главно хора от народа, чакат дълги часове, понякога дни, да се отвори малката врата и момчето-певец да ги въведе при патриарх Тихон.

Търговците на риба и зеленчуци от магазинчета на площада до Сухаревата кула отказвали да приемат заплащане за продуктите за кухнята на патриарх Тихон. Когато по време на ареста на патриарха, се опитали да вземат от тези търговци продукти за „живоцърковниците“, те отговорили: „За патриарха – каквото пожелаете, а за тези лешояди и за пари няма да дадем.“ А съветската власт наредила на жилищния комендант на Донския манастир да освободи помещението на патриарх Тихон от заселените тук по разпореждане на жилищната комисия странични лица, нарушаващи спокойствието на патриарха.

Но въпреки, че прякото преследване било прекратено, положението на патриарха продължавало да бъде много тежко. Болшевиките обградили патриарха с агентурна мрежа и всяко негово движение, всяка стъпка на главата на Православната Църква били подложени на строго наблюдение от тяхна страна. Вярващият народ, страхувайки се болшевиките да не откарат патриарха тайно, внимателно следял своя върховен архипастир, без да го изпуска от очи. Затова в Донския манастир непрекъснато имало струпване на народ.

Веднъж православна Москва била развълнувана от слухове за убийството на патриарх Тихон. Тези слухове се оказали неверни. На 9 декември 1924 г. в 8 часа вечерта в Донския манастир бил убит килийникът на патриарха - Яков Полозов. Престъплението било извършено от две лица, заграбили две шуби на патриарха. Но хората в Москва били сигурни, че убийството не е извършено с цел грабеж, а грабежът трябвало само да послужи за прикритие на истинските мотиви за престъплението; твърдят, че Полозов бил убит от враговете на патриарха: ако се бил случил в стаята самият патриарх, щял да бъде убит той.

Вестта за убийството в покоите на патриарха се разнесла из Москва с бързината на мълния. Всички се радвали, че патриархът бил жив и невредим. Смъртта на Яков Полозов го обкръжила в очите на московчани с мъченически ореол, още повече, че цяла Москва смятала, че той станал жертва на своята преданост към патриарха. Патриарх Тихон бил силно потресен от това убийство. Килийникът му Полозов вече няколко години бил неразлъчно до него, пазейки спокойствието на патриарха.

Този случай, който не бил първи опит на болшевиките да се разправят с ненавистния за тях Божий служител, силно развълнувал населението на Москва и предизвикал остра възбуда. За да не предизвикат ексцесии сред тълпите от вярващи, тялото на убития било погребано в Донския манастир. Стекли се толкова много хора, които искали да се поклонят на останките на покойния, че огромният храм на Донския манастир не могъл да побере и половината от молещите се. Осем епископи и сонм от духовенство извършили заупокойната литургия. Един от представителите на духовенството произнесъл посветено на паметта на покойния слово върху Евангелското изречение: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15, 13). Самият патриарх със сълзи придружавал останките на Полозов.

Разтърсването от тези събития разстроило здравето на патриарха, който след своето освобождаване от затвора имал, макар и рядко, но повтарящи се припадъци. Но независимо от съветите на лекарите, патриархът продължавал да излиза и да извършва продължителни богослужения.

Все по-нарастващата популярност на патриарх Тихон не давала мир на враговете на Църквата и те всячески се стремили по един или друг начин да го отстранят от пътя си. Според съобщение на болшевишкото агентство РОСТА „в подземията на Киево-Печерската лавра случайно били открити значителни ценности, скрити при изземането на църковните ценности през 1921 г.“.

Съветският печат обвинил патриарх Тихон в това, че тези ценности на лаврата били укрити по негово разпореждане и че намерена в лаврата преписка разкрива връзката на патриарха с емиграцията, наличието на добре организирана политическа агентура и постоянното снабдяване на емиграцията с политически сведения. Киевските съветски вестници искали патриарх Тихон да бъде арестуван незабавно. Във връзка с това обстоятелство във в. „Известия“ на 18 януари било отпечатано следното писмо на патриарха, адресирано до редакцията: „В интерес на истината смятаме за необходимо да заявим следното. Киево-Печерската лавра е била от древност твърдина на православието и една от главните светини на Руската Православна Църква. Тя винаги се е намирала под непосредственото управление на Киевските митрополити. Тя беше управлявана от нашия екзарх на Украйна, митрополит Михаил през последните години преди неговото заточение. След него управляваха лаврата архипастирите, които го заместваха и едва след като те бяха лишени от физическата възможност да я управляват, приехме лаврата под свое непосредствено управление с цел да я съхраним като огнище на православието от покушения от страна на ‚обновленците‘. Но това стана едва в началото на 1924 г. и за това, естествено, на нас не може да ни бъде приписвано разпореждане за укриване на ценности в лаврата.

От друга страна, ние не сме имали и нямаме никакви отношения нито със задгранична контрареволюционна организация, нито с контрареволюционни групи вътре в СССР и на нас не ни е известно нищо за ‚ контрареволюционна политическа работа на монасите на лаврата‘. Патриарх Тихон, 10 януари 1925 г., Москва, Донски манастир.“

Гоненията срещу Църквата и духовенството били възобновени с особена жестокост. Тактиката на болшевиките сега била променена и се състояла в това, като оставят настрана патриарха, който бил любимец на народа и известен и популярен не само в Европа, но и по целия свят, да го лишат от всички негови структури за общуване с вярващите. Неговите помощници били арестувани, заточавани, пастирите били прогонвани.

Като не се решавала открито да се противопостави на действията на патриарха, насочени към укрепване на Православната Църква, съветската власт създавала по места хиляди препятствия за осъществяването на указанията на патриарха на дело и не се спирала пред арести и други репресии в случаите, когато била решила да задуши някоя зараждаща се църковна организация.

За своето положение патриархът казвал: „По-добре да бъда в затвора, аз само се водя на свобода, а нищо не мога да правя, изпращам архиерей на юг, а той попада на север, изпращам друг на запад, а него го откарват на изток“. Така ЧК не позволявала на назначените от него архиереи да стигнат до своите епархии, като ги отправяла в затвори и на заточение.

Болшевиките разбрали, че руската Църква отхвърлила обновленското движение и че резултатът от тяхната борба с православието излязъл обратен: предизвиканите от тази борба религиозни спорове пробудили интереса на населението към религиозните въпроси, а освобождаването на светейшия патриарх довело до укрепване и засилване на Православната Църква. Този обрат на нещата започнал да безпокои московските ръководители на болшевизма.

В политиката на болшевиките по отношение на Православната Църква се усетил страх пред църковната организация, пред превръщането на Църквата не само в духовно, но и в организационно единно цяло. Там, където съветската власт търпяла съществуването на някакъв храм, тя всячески преследвала опитите да се възроди и създаде енория.

Комисариатът на вътрешните работи и ГПУ, като виждали растящото влияние на светейшия патриарх Тихон и неговата организационна работа по възстановяването на апарата на църковното управление, провели редица обсъждания по този въпрос и представили своите съображения в Съвета на народните комисари. Последният се съгласил с доводите на Комисариата на вътрешните работи за необходимостта от предприемане на мерки за борба с „растящата опасност“ и възложил на ОПТУ да разработи „мероприятия, които могат да сложат край на опасното развитие на тихоновската агитация и организация“. Няма съмнение, че възобновилите се гонения срещу Църквата и духовенството били резултат от тези мероприятия.

Методите на болшевишката власт по принцип са една отделна тема… Специалният представител на болшевиките водел непрекъсната борба с патриарха, посещавал го редовно два-три пъти през седмицата и му оказвал натиск, за да го склони към отстъпки, които били вредни за Църквата и полезни за безбожната власт. Той искал от патриарха да напише в отговор до Кентърбърийския архиепископ, че Църквата в Русия се ползва с пълна свобода и няма никакви гонения. Убеждавали го за полза на Църквата и заради уреждането на отношенията между държавата и Църквата да се откаже от властта и дори успели да привлекат към тази гледна точка един-двама от най-близките до него архиереи.

Опитвали се да направят чрез самия патриарх това, което не успели да направят чрез обновленците. Искали от него да свали от катедрите им най-популярните и любими на народа архиереи. Предлагали му да въведе новия календарен стил, който не могли да въведат даже обновленците. На сътрудника на патриарха, архиепископ Иларион, болшевикът казвал: „Убедете патриарха да въведе новия стил; нима той не може да направи тази малка отстъпка на властта? Съветската власт въведе този стил – нека църквата да покаже, че е солидарна с нея.“ На друг архиерей пак същият казвал: „Чухте ли, че патриархът ще въвежда новия стил? Защо се прави това? На кого е нужно? Нима Вие ще се съгласите с него? Отделете се от патриарха, Вас цяла Москва Ви обича и ще тръгне след Вас, ние ще Ви подкрепим“…

Агентът на властта искал в управлението на патриарха да има човек доверен на властите и се опитвал да внедри един известен предател, но и без това през цялото време той имал там един доносчик измежду архиереите. Болшевишката власт постоянно държала патриарха обграден от атмосферата на нейните лъжи, провокации, измами, клевети, сеене на раздори, недоверие. Той трябвало постоянно да разгадава тайните и зли замисли и намерения, криещи се под всякакви благовидни предложения на властите. Врагът действал ту с примамливи предложения за сътрудничество, ту със заплахи и то не лично спрямо него (за патриарха това не би имало никакво значение!), а по отношение на Църквата. Ту му обещавали да прекратят арестите на духовенството, да освободят държаните в затвора или да върнат от заточение нужните на патриарха епископи или да дадат разрешение за духовна преса и образование, за свобода на събранията и епархийските управления, ту заплашвали, че ще оставят в сила всички репресии и ще добавят нови.

Трудно е дори да си представим колко е страдал патриархът. Този човек, който бил въплътеното спокойствие, треперел от вълнение и раздразнение, когато му докладвали за пристигането на агента. Колко нервно напрежение му стрували тези постоянни, системни разговори! Това е единственият известен ни случай, когато патриархът бил извън себе си и изменял на своя обичаен характер и темперамент. Болшевишката власт го измъчвала и горила на бавния огън на своята сатанинска ненавист.

Служението на патриарха било самозащитата на Църквата. Външно патриархът бил силно ограничен, но той запазил самоуправлението и вътрешната свобода на Църквата. Той не допуснал враговете до нейното управление, те можели само да оказват натиск или отвън да дават разпоредби на църковната власт, но тези разпореждания не били изпълнявани поради насилието на властите, разпорежданията вътре в Църквата не били разпореждания на болшевиките. Патриархът не изрекъл никаква лъжа за положението на Църквата или клевета по отношение на клира, а предпочитал сам да се унижава пред властите. Измъчените и принудителни словесни заявления изтръгнати от него с насилие от безбожниците оставали без практически последствия. Но на болшевиките не им били нужни думи, а предаване на цялото вътрешно управление на Църквата в техните ръце.

Като управлявал почти сам, патриархът не превишил своите правомощия, но оставал послушен на гласа на Църквата и незабавно поправял своите постъпки, извършени под насилие, измама или провокации от страна на болшевиките. Той изпълнил своето обещание, дадено на Събора през 1917 г., на следващия ден след неговата интронизация (22 ноември), когато благодарил за приветствията и пожеланията. Като споменал за изразените на Събора опасения, че патриаршеската институция може да засенчи Събора и да увреди идеята за съборността, светейшият засвидетелствал както от свое име, така и от името на своите приемници, че патриаршеството няма да застраши съборността на Светата Православна Църква. „Възлюбени отци и братя – възкликнал той и с особена простота и задушевност произнесъл – не са такива сега времената, не са такива обстоятелствата, че някой, колкото и велик да е той и каквато и духовна сила да би имал, да може да носи тежестта на едноличното управление на Руската Църква“…

Тук неволно се налага оценката на дейността на патриарха именно в историческа перспектива в сравнение с това, което се случило след смъртта му. В продължение на две пълни години, от пролетта на 1925 г. до пролетта на 1927 г., патриаршеският местопазител митрополит Петър и след това неговите заместници – митрополит Сергий (в този първи период на неговото управление) и архиепископ Серафим Углички – държали непримиримо твърд курс. Със смъртта на патриарх Тихон опитът да се постигне компромис с властите завършил. Вече не вярвали на никакви обещания на болшевиките, не се ангажирали с обещания за съд над своите или задграничните епископи и клирици, отхвърляли категорично всякакви опити на безбожниците за намеса в управлението на Църквата, независимо от все по-засилващите се гонения. Опитът на патриарха бил достатъчен и той бил необходим, за да се стигне до тези изводи след него. Този опит показал системните измами на болшевиките, безполезността на каквито и да било съюзи с тях и на надеждите за подобряване на положението на Църквата в безбожната държава, той показал вредата от компромисите за самата Църква, а това и било целта на болшевиките – да се навреди.

Ако не били преминали през този печален опит, ако патриархът продължавал само да изобличава болшевиките и да благославя да се върви на страдания и смърт в борбата с тях, на мнозина членове на Църквата би могло да им се стори, че Църквата сама си е виновна за своите страданията, след като отхвърля предложените ѝ от властите условия да ѝ бъде дадена свобода, след като властта „отстъпвала“ от своите позиции и искала само лоялност към себе си. Църквата в лицето на патриарха се очистила от политиката, тя направила всичко, което можело да се направи за примиряване с властите. В това отношение тя направила максималното, не било възможно да се отиде по-нататък в отстъпките, без да се даде на кесаря не само кесаревото, но и Божието. Така разбирали пътя на патриарха неговите приемници и повече не повторили този опит. Ако да постъпваш така, както постъпвал патриархът, вече би било ненужно и погрешно, то да се продължават отстъпките и по-нататък, би било явно престъпление или съзнателен грях.

Врагът вече бил достатъчно ясен, за да може да се сключва съглашение с него, без да станеш предател на Църквата.

През втория период на своето управление, след излизането си от затвора (през месец март 1927 г.) митрополит Сергий продължил и завършил отстъпките. Преди всичко трябва да кажем, че неговото съглашение с властите, което било важно за цялата Църква, било негов едноличен акт. То предизвикало всеобщия протест на епископата, клира и народа, протест достатъчен, за да бъде поставен въпросът за каноничността на действията на първия епископ. Но този протест бил отхвърлен и била установена диктатура на първия епископ, който си подбирал привърженици в атмосферата на терор и подкрепа от страна на болшевишката власт. При засилващото се общо гонение срещу религията и унищожаването на светините, той обвинил всички лишени от свобода епископи и клирици в контрареволюция, в политическа неблагонадеждност, отричал факта на гонение на Църквата в Русия, уволнявал епископи от катедрите им по искане на враговете на Църквата, като с това прекъсвал нравствената връзка между пастирите и паството в момент на общи страдания. Общо взето, той осъществил цялата програма за отношенията с властта на обновленците, отхвърлени от цялата Църква, и направил тяхното съществуване ненужно за болшевиките. Като оправдал и одобрил действията на безбожната власт от името на самото църковно управление, той ѝ развързал ръцете и унищожаването на Църквата, при запазването само на нейното ново управление, безпрепятствено тръгнало с пълен ход, чак до нейното пълно обезкървяване към 1940 г., когато политическите условия на войната и новите задачи наложили само прекратяване на откритото гонение срещу Църквата, но оставили в сила всички ограничения за нейното развитие и живот. Сега Сергиевската патриаршия осъществява пълен контакт с болшевишката власт във всички нейни чисто политически изяви и измами, като увлича вярващите от другите страни да вървят заедно с болшевиките и по такъв начин подготвя за себе си и за всички религии епохата на пълната ликвидация… Това не са еретици, а нещо по-лошо – това са хора, паднали по време на гоненията и предатели.

Такава е съдбата на Московската патриаршия. В тази светлина придобива още по-голяма яснота позицията на патриарх Тихон с нейната каноничност, нравствена правда, любов и жертвеност.

Тази позиция не изчезнала под подмененото църковно управление. Епископатът, клирът и църковният народ, които протестирали срещу действията на митрополит Сергий, останали в затворите или катакомбите. Тази позиция я помни, пази и защитава и тази свободна задгранична част от Руската Църква, която никога не е влизала в контакт със сергиевската патриаршия. „Тихоновците“ са живи и до днес и винаги ще бъдат живи в Руската Църква.

Светейшият патриарх Тихон не опорочил руските мъченици, а сам застанал пръв в техния сонм, не по време, а по сила на страданията. Това било ежедневно мъчение, сред непрестанна борба с врага, с неговото насилие и издевателства, в продължение на седем дълги години и ежечасно – за цялата Църква, до последния смъртен час. Той изчерпал всички възможни за Църквата и за църковния човек мерки за примиряване с гражданската власт и станал жертва в най-пълния и най-дълбинния смисъл на тази дума. Той пожертвал себе си, своето име, своята слава на изповедник и изобличител на неправдата. Той се унизил, като променил своя тон по отношение на властите, но никога не паднал. Той унижавал себе си, но никого другиго.

Той не пазел себе си и не се въздигал чрез унижението на другите. Не щадил себе си, за да спечели пощада за пастирите, за народа и за църковното достояние. Неговите компромиси са действие на любовта и смирението. (Да си спомним само, какво представлявали те при митрополит Сергий!).

И народът го разбирал и го жалел искрено и дълбоко и бил напълно убеден в неговата святост. Това е най-мъжественият и най-кроткият човек. Това е изключителна, безукорно свята личност. На въпроса на един чекист към епископ: „Как се отнасяте Вие към личността на патриарха?“, епископът отговорил: „Аз усетих реално неговата святост“. И тутакси получил заточение за този отговор. Каин е ненавиждал Авел, за това, че е бил праведен.

Така приближило времето на кончината на праведника.

Късно вечерта на 12 януари 1925 г. в болницата на Е. Бакунина на ул. „Остоженка“ дошъл лекар и попитал могат ли да приемат болен с тежки сърдечни пристъпи, който се нуждае от сериозно лечение и внимателни грижи. Една частна лечебница, където вече била запазена стая за него, в последния момент се отказала да го приеме, тъй като се страхували от репресии от страна на ГПУ, защото „болният все пак е патриарх Тихон“. На следващия ден докарали патриарха в болницата. Той бил записан в болничната книга като „гражданинът Белавин, чието здраве изисква покой“.

Е. Бакунина пише: „Почти три месеца той се намираше под моето непосредствено наблюдение. Той беше висок на ръст, побелял и много слаб и макар да се държеше бодро, изглеждаше много по-стар, отколкото беше действителната му възраст; в нашата болница той отпразнува шестдесетата си годишнина. Независимо от лошото състояние на здравето си, той се владееше превъзходно и не се оплакваше от нищо, макар и да се виждаше, че беше развълнуван и много изнервен. Той дойде с файтона под наем, който обикновено ползваше, съпроводен от двама прислужници: един монах и сина на един негов приятел.

Постоянни лекари на патриарха бяха професор К. и неговият асистент доктор П. Те двамата продължиха да го посещават и в болницата. След консултации с лекарите на болницата на патриарха му бяха предписани пълен покой, вани и укрепващи организма средства. Той страдаше от старо хронично възпаление на бъбреците и обща склероза… Имаше и пристъпи на стенокардия, които се бяха усилили след убийството на неговия килийник.

Патриархът беше настанен в неголяма светла стая. В нея имаше и удобно кожено кресло, и малка писмена маса. На прозорците имаше малки тюлени завески. Болният беше особено доволен от това, че прозорецът гледаше към градината на Зачатиевския манастир. Когато настъпваше пролетта, той се любуваше на изгледа към манастира и казваше: „Колко е хубаво! Колко зеленина и колко птички!“

Той донесе със себе си свои собствени икони, постави ги на малката масичка и палеше пред тях кандило. На стената имаше само една картина: две момчета гледат от мост в далечината.

Когато се чувстваше по-добре, той седеше в креслото и четеше много: Тургенев, Гончаров и „Писмата на Победоносцев“. В духовно облачение, с клобук и посох в ръка той правеше внушително впечатление. Когато лежеше в постелята или седеше в креслото, изглеждаше беден болен старец.

Най-важното от всички лекарски предписания, но заедно с това и най-трудно осъществимото беше „абсолютният покой“ за болния и това ни създаваше най-големи грижи. От първия ден на постъпването на патриарха в болницата постоянно искаха да го видят безчислени посетители по служебни и по лични дела. Сред тях имаше и такива, на които не можеше да им бъде отказано, като например началникът на църковното отделение на ГПУ, Тучков. Той се появи още на втория ден и пожела да види „гражданина Белавин“.

Тучков беше среден на ръст, грубоват, полуинтелигентен, но ловък и общителен. Аз му казах, че не може да види болния, защото лекарите са му предписали пълен покой. Всяко вълнение е опасно за него. През първите две седмици на патриарха му стана значително по-добре, нервността намаля и анализът показа подобрение на състоянието на бъбреците му. Самият той често казваше, че се чувства по-добре и по-здрав. Винаги приемаше лекарите любезно и обичаше да се шегува с тях. Към служещите в клиниката винаги се отнасяше също така любезно, а към него всички се отнасяха с най-голяма почтителност и внимание. Неговият прислужник мирянин Костя му беше необходим за всяко едно нещо, към неговите услуги той беше привикнал много; намиращият се при него монах малко се грижеше за него.

Разбира се, патриархът не беше обикновен пациент. Развитието на неговата болест безпокоеше целия вярващ народ, но приковаваше към себе си и вниманието на болшевишките власти, за които скорошната смърт на патриарха беше желана. Това ни принуждаваше – заради общото успокоение, а и заради собствената си увереност – да свикваме лекарски консултации при всички случаи, даже когато от медицинска гледна точка те бяха маловажни, като например при болки в зъбите; с това ние искахме да разделим част от отговорността за състоянието на болния и с други лекари. От друга страна, особеното обществено положение на болния и неговият висок духовен сан често ни пречеха да го подлагаме на толкова строго лечение, колкото изглеждаше необходимо. Той поставяше дълга си като глава на Църквата над своето здраве и често трябваше да се примиряваме с това, че не ни се удаваше да го убедим в необходимостта да пази силите си. Твърде възможно е пълното спокойствие да можеше да продължи живота на патриарха с две-три години; самият той казваше, че, като умре, ще може да си полежи достатъчно, а сега няма право да се отклонява от работата си.

 

***