Патриарх Тихон

Най-големият страдалец от всички страдалци на Руската Църква през страшната епоха на гоненията е патриарх Тихон.

Той е бил само тринадесет месеца в затвора (от 16 май 1922 г. до 15 юни 1923 г.), но по-тежкото време от неговия живот е било пребиваването му на свобода в продължение на малкото години на неговото патриаршество (от 21 ноември 1917 г. до 25 март 1925 г.), което е един непрекъснат мъченически подвиг. През всички тези години патриарх Тихон фактически е живял като в затвор и е умрял в борба и скърби. Облечен по това време в най-високи пълномощия, той, по избора на Църквата и Божия жребий, бил жертвата, обречена на страдания за цялата Руска Църква.

Патриарх Тихон, в света Василий Иванович Белавин, се родил на 19 януари 1865 г. в Торопец, Псковска губерния, където неговият баща цял живот бил свещеник. Този град е забележителен с това, че прилича на Москва по необичайно многото църкви; в малкото градче църквите били на всяка крачка, всичките - старинни и много красиви. Тук имали и местна светиня – древната Корсунска икона на Божията Майка, известна в руските летописи от най-старите времена на християнството в Русия. Животът там бил крайно патриархален, с много черти на старинния руски бит – най-близката железопътна линия била на 200 версти1 от Торопец.

Той учил в Псковската духовна семинария от 1878 до 1883 г, бил скромен, отличавал се с религиозност, с ласкав и привлекателен характер. Бил доста висок на ръст, русокос. Другарите му го обичали, но към тази любов винаги се присъединявало и чувство на уважение, обясняващо се с неговата неотклонна и спокойна религиозност, с блестящите му успехи в учението и готовността му винаги да помогне на непрекъснато обръщащите се към него другари за разяснения на уроците и особено за помощ при съставянето на многочислените семинарски писмени работи. Това доставяло на младия Белавин даже някакво удоволствие и веселие и с постоянна шега, макар и с външно сериозен вид, той се занимавал поединично или на групи по цели часове с другарите си, които внимавали в неговите обяснения.

Забележително е, че другарите му по семинария шеговито го наричали „архиереят“. В Петроградската духовна академия, в която постъпил на 19 години, година по-рано отколкото се полагало, не било прието да се дават шеговити прозвища, но другарите му от курса, които много обичали ласкавия и спокоен религиозен псковчанин вече го наричали „патриархът“. Впоследствие, когато той станал първият в Русия след 217-годишно прекъсване патриарх, неговите другари от академията неведнъж си спомняли това пророческо прозвище.

Бащата на Василий Белавин предвидял, че неговият син ще бъде необичаен човек. Веднъж, когато той спал на сеновала с тримата си сина, изведнъж през нощта се събудил и ги събудил и тях. „Знаете ли, казал им той, сега видях покойната ми майка, която ми предсказа скорошна кончина, а след това като ви посочи, добави: този ще има скърби през целия си живот, този ще умре млад, а този – Василий – ще бъде велик.“

Разбрал ли е старият свещеник, че неговият син ще бъде поменаван на всички ектении, по цяла Русия и даже по целия свят като „велик господин“? Пророчеството на явилата се покойница се изпълнило с точност за всеки от тримата братя.

И в академията, както и в семинарията, студентът Белавин бил всеобщ любимец. Това се проявило особено, когато ректорът на академията епископ Антоний, впоследствие Петербургски митрополит, сменил поради неблагонадеждност избрания от студентите библиотекар. Студентите почнали да протестират и не искали да изберат никого друг освен освободения от началството. А библиотеката била студентска, издържала се от средства, постъпващи от студентите и длъжността на библиотекаря била изборна. Тогава ректорът на академията назначил за библиотекар В. И. Белавин. Неговата популярност сред студентите била толкова голяма, че никой не протестирал против нарушаването на студентските права при избора.

През 1888 г. Белавин завършил академията на 23-годишна възраст и получил назначение като преподавател в родната си Псковска духовна семинария, все още като мирянин. И тук той бил любимец не само на цялата семинария, но и на целия град. Той живял в патриархалния Псков скромно, на таванския етаж на дървена къща, на тиха уличка, близо до църквата „Св. Николай Соусохи2 (там били запазени множество старинни названия) и не странял от приятелско общуване.

Но ето че се разнесла неочаквана вест: младият преподавател подал молба до архиепископа за приемане на монашество и скоро щял да бъде постриган. Епископ Ермоген, добър и умен старец, определил за място на пострижението църквата на семинарията и на този обред, рядък в губернския град, още повече, извършван над човек, когото мнозина познавали много добре, се събрал едва ли не целият град. Страхували се дали подът ще издържи събралия се народ (църквата била на втория етаж на зданието на семинарията) и специално за този ден поставили подпори на долния етаж. Очевидците помнят с какво чувство, с какво убеждение отговарял младият монах на въпросите на архиерея за приеманите обети: „Ей, Богу содействующу“. Постригваният напълно съзнателно и обмислено встъпвал в новия живот, като желаел да се посвети изключително на служение на Църквата. При пострижението не случайно му било дадено толкова съответстващото му име Тихон, в чест на светителя Тихон Задонски. Монашеското пострижение било прието от него на 26-годишна възраст, на 14 декември 1891 г. На следващия ден в катедралния храм на Псков монах Тихон бил ръкоположен в сан йеродякон, а на следващото архиерейско служение, на 22 декември– в сан йеромонах.

От Псковската семинария йеромонах Тихон бил преместен в Холмската духовна семинария и назначен за неин инспектор, а скоро станал и неин ректор в сан архимандрит. На 34-годишна възраст архимандрит Тихон бил възведен в сан епископ Люблински с назначение като викарий на Холмска епархия. Той бил викарен епископ много кратко време. След година получил самостоятелна катедра в далечна страна – Алеутско-Аляскинската епархия в Северна Америка, която приел по монашеско послушание.

С голямо вълнение отпътувал младият епископ за далечните краища заедно със своя по-малък брат, боледуващ юноша, оставяйки в Псковска губерния горещо обичаната от него стара майка; баща му вече не бил жив. Брат му починал в ръцете на преосвещения Тихон, независимо от всички положени за него грижи, в далечната Северна Америка и само тялото му било пренесено в родния Торопец, където все още била жива старата им майка. Скоро с нейната кончина не останал жив никой от сродниците на бъдещия патриарх.

И в Америка, както и на предходните места където служил, епископ Тихон спечелил всеобщата любов и преданост. Той се потрудил много на Божията нива в Северна Америка и Северноамериканската епархия му е задължена за много неща. За това и неговото паство там помнило своя архипастир и дълбоко почитало паметта му.

Той самият си спомнял за това време като за такова, което разширило неговия църковно-политически кръгозор, дало му възможност да се запознае с нови форми на човешките взаимоотношения и го подготвило за това, което му предстояло да преживее впоследствие.

За времето на служението си в Америка (около седем години) преосвещеният Тихон дошъл в Русия само веднъж, когато бил призован в Светия Синод за участие в неговата лятна сесия. Тук пред висшите йерарси и пред светските управители на Църквата – тогава оберпрокурор бил все още К. П. Победоносцев – се разкрили духовно-административните таланти на младия епископ.

През 1905 г. той бил възведен в сан архиепископ, а през 1907 г. поел управлението на една от най-старите и най-важните епархии в Русия – Ярославската. Там, в Ярослав, той допаднал на всички. Всички обикнали достъпния, разумен, ласкав архипастир, който откликвал охотно на всички покани да служи в многочислените храмове на Ярослав, в неговите древни манастири и даже в енорийските църкви на обширната епархия. Той посещавал църквите често и без каквато и да било помпозност, даже ходел пеша, което по това време било нещо необичайно за руските архиереи. А при посещенията на църквите вниквал във всички подробности на църковната обстановка, понякога се качвал даже на камбанарията, за удивление на свещениците, непривикнали на такава простота от страна на архиереите. Това удивление скоро се сменяло с искрена любов към архипастиря, който разговарял с подчинените просто и ласкаво, с добродушна шега, без следа от началнически тон. Даже забележките правел обикновено добродушно, понякога шеговито, което още повече карало виновния да се постарае да поправи забелязаната неизправност.

На ярославци им се струвало, че са получили идеалния архипастир, с който никога не биха искали да се разделят. Но висшето църковно началство на преосвещения Тихон скоро го преместило на Виленската катедра, а в Ярослав изпратили Виленския архиепископ Агатангел. Изпращането на преосвещения Тихон от Ярослав било необикновено трогателно: всеобщата любов и уважение на ярославците към него намерили израз в това, че градската Дума го избрала за почетен гражданин на Ярослав – отличие, което може би не е получавал никой от тогавашните архиереи.

Във Вилно се изисквало много такт от страна на православния епископ. Трябвало да се угоди и на местните власти, и на православните жители на края, настроени понякога крайно враждебно към поляците, трябвало да не бъдат дразнени и поляците, които били мнозинството от местната интелигенция, трябвало винаги да се имат пред вид особеностите на духовния живот на края, отчасти ополячен и окатоличен.

За обичащия простотата във всичко архиепископ Тихон най-трудно от всичко било да поддържа външния престиж на духовен глава на господстващата църква в край, където още не били забравили полското честолюбие и високо ценили пищността. В това отношение простият и скромен владика изглежда не оправдавал изискванията на ревнителите на външния блясък, макар и в църковното богослужение да не се отклонявал, разбира се, от подобаващото великолепие и пищност и никога да не уронвал престижа на руското име в отношенията с католиците. И там всички го уважавали. Той отивал от Вилно до своята великолепна архиерейска вила в Тринопол с обикновен файтон и пътна скуфейка, за ужас на всички руски служители; но всички, които го срещали и разпознавали – руси, поляци и евреи – му се покланяли ниско. По време на разходката по „калварията“ – така се наричала поредицата от католически параклиси около архиерейската вила, посветени на различни стадии от кръстния път на Христос на Голгота – пред епископа ставали и го поздравявали всички католици, служещи при параклисите, макар и той да бил по подрасник и с шапка.

Тук, във Вилно до преосвещения дошла вестта за обявяването на войната през 1914 г. Неговата епархия се оказала в сферата на военните действия, а след това през нея преминал и военният фронт, който отрязал част от епархията от Русия. Наложило се преосвещеният да напусне и Вилно, като откарал само светите мощи и част от църковната утвар. Отначало той се заселил в Москва, където се преместили и много Виленски учреждения, а след това в град Дисна, на края на неговата епархия. Преосвещеният Тихон вземал дейно участие във всички организации, които по един или друг начин помагали на пострадалите във войната, обслужвали духовните нужди на воините и пр., като посещавал болните и страдащите, даже бил на предната позиция и попаднал под неприятелския обстрел, за което получил висок орден с мечове. По това време архиепископ Тихон присъствал и в Светия Синод, където бил нееднократно призоваван от правителството. Наред с другото, по поръчение на Синода, той трябвало да предприеме далечно и не особено приятно пътуване до Тоболск за разследване на гръмкото дело за самоволното прославление на мощи от прословутия епископ Варнава, когото подкрепял Распутин. Както винаги, преосвещеният Тихон действал примирително и много способствал за благополучното завършване на делото.

Най-тежко се оказало положението на архиепископ Тихон в дните на революцията, когато той бил в Синода, а в креслото на К. П. Победоносцев и В. К. Саблер се оказал неуравновесеният В. Н. Лвов. Революционният оберпрокурор веднага изгонил от Синода митрополитите Питирим и Макарий, получили своите постове не без влиянието на Распутин, но и на останалите членове на Синода било трудно да се разбират с В. Н. Лвов.

След това целият състав на Синода бил сменен, бил освободен от присъствие в него и преосвещеният Тихон. Скоро на московчани им се наложило да си избират архипастир на мястото на отстранения на покой митрополит Макарий и ето че на Московската катедра бил избран виленският архиепископ Тихон.

Какво повлияло на този избор, който бил напълно неочакван и за самия преосвещен Тихон? Несъмнено Божията ръка го водела към това служение, което той понесъл за слава Божия. В Москва го познавали слабо. В Петроград пристигнали упълномощени представители от московските духовни и светски кръгове, за да съберат сведения за достоизбираемите кандидати; било организирано специално събрание за тях, на което били назовани много имена, било назовано и името на архиепископ Тихон, но със сигурност на никого не се спрели окончателно. На предварителните събрания в Москва, преди изборите за архипастир, името на архиепископ Тихон също не се споменавало на първо място; повече подкрепа имало за А. Д. Самарин3 и едва решителното гласуване в храма пред древната светиня на Москва, Владимирската икона на Божията Майка, дало решителна преднина пред всички на архиепископ Тихон4; той бил тържествено провъзгласен и утвърден от Светейшия Синод. Възможно е близостта на Ярослав до Москва да е имала тук някакво значение – ярославци помнели добре архиепископ Тихон.

Москва посрещнала тържествено своя пръв избран архипастир5, който скоро допаднал на московчаните – и на миряните, и на духовенството. Той приемал всички еднакво и с ласкава дума, на никого не отказвал съвет, помощ, благословение. Скоро се разбрало, че владиката охотно приема покани да служи в енорийските храмове и клирът и настоятелствата на църквите започнали един през друг да го канят на храмовите празници и той не отказвал на никого. След службите архипастирът охотно посещавал и домовете на енориашите за тяхна голяма радост. За кратко време цяла Москва опознала своя архиерей, уважавала го и го обикнала, което ясно се проявило впоследствие.

На 15 август 1917 г. в Москва бил открит тържествено Свещеният Събор6 и Московският архиепископ Тихон получил титлата митрополит, а след това бил избран за председател на Събора.

В началото на Събора, на който били представени и течения, настояващи за ограничаване на архиерейската власт, било трудно изобщо да се предвиди, че ще бъде възстановено патриаршеството и едва след болшевишкия преврат, под грохота на оръдията, Съборът решил да избере патриарх.

Наред със специалистите по канонично право на Събора седели и обикновени селяни и често пъти по най-сериозните въпроси връх вземали не мненията на хората на науката, а на простите, смирени селяни. Един от тях казал: „Ние вече нямаме цар, нямаме любим отец, когото да обичаме; да се обича Синода е невъзможно и за това ние, селяните, искаме да имаме патриарх“. По това време в Москва продължавала непрестанна канонада – болшевиките обстрелвали Кремъл, където задружно се държала все още шепа юнкери. Кремъл паднал, всички на Събора много се тревожели и за участта на младежите, попаднали в ръцете на болшевиките, и за съдбата на московските светини, подложени на обстрела. Пръв побързал към Кремъл, веднага след като достъпът станал възможен, митрополит Тихон, начело на неголяма група членове на Събора. Членовете на Събора се вълнували и страхували изключително много за неговата съдба и с голямо вълнение изслушали живо представения му доклад, веднага след като се завърнал от Кремъл. Някои от спътниците му се били върнали, още не стигнали и половината път дотам, и разказали за видените от тях ужаси; всички свидетелствали, че митрополитът вървял съвсем спокойно, без да обръща внимание на озверелите войници, които се разправяли с кадетите пред очите им, и отишъл навсякъде, където било нужно. Високото му присъствие на духа било очевидно за всички.

След това вече пристъпили спешно към избора на патриарх: страхували се да не би болшевиките да разгонят Събора. Решено било с гласуване от целия Събор да бъдат избрани трима кандидати, а след това да предоставят на Божията воля да бъде посочен избраникът чрез жребий. След като се помолили усърдно, членовете на Събора се насочили в дълги редици към урните с имената на посочените кандидати. Първото и второто гласуване дали необходимото мнозинство на Харковския и Новгородския митрополити7 и едва с третото гласуване бил издигнат Московският митрополит Тихон. На 28 октомври след тържествена литургия и молебен, пред Владимирската икона на Божията Майка, донесена специално от кремълския катедрален храм „Успение Богородично“ в храма „Христос Спасител“, един от членовете на Събора, монах-схимник, благоговейно извадил един от трите жребия с имената на кандидатите, а Киевският митрополит Владимир провъзгласил името на избраника – митрополит Тихон. Преосвещеният Тихон приел известието за Божия избор със смирение, със съзнаване на важността на падналия се върху него жребий и с голямо достойнство. Той не чакал с нетърпение вестта, но и не се тревожил и безпокоил – неговото спокойно преклонение пред Божията воля било ясно видно за всички.

Когато тържествената депутация от членове на Събора начело с висшето духовенство се явила в църквата на Троицкото подворие в Москва, за да „благовести“ за Божия избор и да поздрави новоизбрания патриарх, преосвещеният Тихон излязъл от олтара в архиерейска мантия и с равен глас започнал предвидения по чина кратък молебен.

След молебена митрополит Владимир, обръщайки се към новоизбрания, произнесъл: „Преосвещени митрополит Тихон, Свещеният и велик Събор призовава твоя светиня на патриаршество на Богоспасаемия град Москва и на цяла Русия“, на което митрополит Тихон отговорил: „Понеже Священный и великий Собор судил меня, недостойного, быти в таком служении, благодарю, приемлю и нимало вопреки глаголю“ („Понеже Свещеният и велик Събор е отсъдил за мене, недостойния, да бъда в такова служение, благодаря, приемам и не противореча“). Било провъзгласено многолетствие и след това митрополит Тихон се обърнал към съборното посланичество с кратко слово:

„Възлюблени в Христа отци и братя. Аз изрекох сега, според чиноположението, думите: „Благодарю, и приемлю, и нимало вопреки глаголю“ („Благодаря и приемам, и не противореча“). Разбира се, безмерна е моята благодарност към Господа за неизречената към мене Божия милост. Голяма е благодарността ми и към членовете на Свещения всеруски събор за високата чест да ме изберат в числото на кандидатите за патриаршество. Но като разсъждавам по човешки, мога много да кажа против настоящото ми избиране. Вашата вест за избирането ми за патриарх е за мен оня свитък, на който било написано: „плач, охкане и тъга“ и който пророк Йезекиил трябвало да изяде (Йез. II, 10; III, 1). Колко сълзи ще трябва да преглътна и колко стенания ще изпусна в предстоящото ми патриаршеско служение, особено в настоящите тежки времена! Подобно на древния вожд на еврейския народ, Мойсей, и аз ще говоря към Господа: „Защо мъчиш Твоя раб? И защо не намерих аз милост пред очите Ти, та сложи върху ми бремето на целия тоя народ? Нима аз съм носил в утробата си целия тоя народ, и нима аз съм го родил, та ми казваш: носи го на ръце, както бавачка носи детето?... Сам аз не мога да нося целия тоя народ, защото е тежък за мене.“ (Числ. XI, 11,12,14) Отсега върху мене се възлага грижата за всички руски църкви и ми предстои умиране за тях във всички дни. А кой е способен на това, даже и от по-силните от мен! Но да бъде Божията воля! Намирам подкрепа в това, че аз не търсех това избиране и то дойде независимо от мене и даже независимо от човеците, по Божия жребий. Уповавам се на това, че Господ, Който ме призова, Сам ще ми помогне със Своята всесилна благодат да нося бремето, възложено на мене и ще го направи леко бреме. За утешение и ободрение ми служи и това, че избирането ми става не без волята на Пречистата Богородица. На два пъти Тя, с идването на Нейната честна Владимирска икона в храма „Христос Спасител“, присъства на моето избиране, а сега пък самият жребий беше взет от Нейния чудотворен образ. И аз сякаш заставам под Нейния честен омофор. Да простре Тя, Многомощната, и към мене, слабия, ръката Си за помощ, и да избави и този град, и цялата Руска страна от всяка нужда и печал.“

Времето преди тържественото възвеждане на патриаршеския престол митрополит Тихон прекарал в Троице-Сергиевата лавра, готвейки се за приемането на високия сан. Съборната комисия спешно разработвала отдавна забравения в Русия ред за интронизация на патриарсите, особеностите на тяхното служение, отличието в одеждите и т. н. Болшевиките тогава още не били затворили Кремъл и церемонията можела да се осъществи в древния патриаршески катедрален храм „Успение Богородично“, където се пазел и патриаршеският трон на горното място – на него не бил сядал никой от времето на последния патриарх – и специалното патриаршеско място. Извадили от богатата патриаршеска ризница облаченията на руските патриарси, жезъла на митрополит Петър, митрата и белия клобук на патриарх Никон и др. Интересно е да се отбележи, че клобукът и мантията на Никон се оказали напълно по мярка на новия патриарх.

Голямото църковно тържество било проведено в катедралния храм „Успение Богородично“ на 21 ноември (4 декември ст. ст. – б. пр.) 1917 г. Мощно гърмял „Иван Велики8, наоколо шумели тълпи народ, изпълващи не само Кремъл, но и Червения площад, където се събрали кръстни ходове от всички московски църкви. На литургията двамата първенстващи митрополити при пеенето на „аксиос“ (достоен) три пъти възвели Божия избраник на патриаршеския трон и го облекли в подобаващите на неговия сан свещени одежди.

Когато митрополит Владимир му връчил с приветствено слово жезъла на Московския митрополит светител Петър, светейшият патриарх отговорил с изпълнена с дълбоко прозрение реч:

„По Божия Промисъл моето влизане в този катедрален патриаршески храм съвпада с всечестния празник на Въвеждането в храма на Пресвета Богородица. Захария извърши нещо странно и удивително за всички, когато Я въведе в самата вътрешна скиния, в Святая Святих и извърши това по тайнствено Божие указание. Дивно за всички е и моето – по Божие усмотрение – сегашно встъпване на патриаршеското място, след като то повече от 200 години оставаше празно. Мнозина мъже, силни словом и делом, засвидетелствани във вярата, мъже, за които целият свят не беше достоен, не получиха осъществяването на своите очаквания за възстановяването на патриаршеството в Русия, не влезнаха в Господния покой, в обетованата земя, към която бяха отправени техните свети мисли, защото Бог предвидя нещо по-добро за нас. Но да не изпадаме от това, братя, в гордост. Един мислител, приветствайки мое недостойнство писа: „Може би даруването на нас на патриаршеството, което не можаха да видят хора по-достойни и по-силни от нас, служи като указание за проява на Божията милост именно към нашата немощ и духовна бедност.“ А по отношение на мен самия с даруването на патриаршеството ми се дава да почувствам колко много се изисква от мене и колко много не ми достига. И от съзнаването на това душата ми е обзета сега от свещен трепет. Подобно на Давид и аз „бях най-малък от братята си, а братята ми бяха прекрасни и големи“, но Господ благоволи да избере мене. Кой съм аз, Господи, Господи, че така си ме възвел и си ме отличил? Ти знаеш Твоя раб и какво може той да Ти каже? Твоят раб е сред Твоя народ, който е толкова многочислен – дарувай ми сърце разумно, за да водя мъдро народа по пътя на спасението. Съгрей сърцето ми с любов към чедата на Божията Църква и го разшири, та да не им бъде тясно да се вместват в мене. Защото архипастирското служение е преди всичко служение на любовта. Като намери заблудилата се в планините овца, архипастирът я взема на раменете си. Наистина, в страшни дни се възстановява патриаршеството в Русия, сред огън и смъртоносна оръдейна стрелба. Вероятно и то самото ще бъде принудено да прибягва неведнъж към запрещения за вразумяване на непокорните и за възстановяване на църковния ред. Но както в древност Господ се явил на пророк Илия не в бурята, не в труса, не в огъня, а в прохладата, във веянието на тихия ветрец, така и сега на нашите малодушни укори: „Господи, синовете руски оставиха Твоя завет, разрушиха Твоите жертвеници, стреляха по храмовете и кремълските светини, избиваха Твоите свещеници“ – се чуват Твоите тихи думи: „все още седем хиляди мъже не са преклонили колене пред съвременния ваал и не са изменили на истинния Бог“. И Господ сякаш ми казва: „Иди и намери тези, заради които все още стои и се държи руската земя. Но не оставяй и заблудените овце, обречени на погибел, на заколение, тези наистина жалки овце. Паси ги и за това вземи този жезъл, който е жезъл на благоволение. С него намери загубената, върни прогонената, поразената превържи, болната укрепи, затлъстялата и буйната изтреби, паси ги по правда. Да ми помогне в това Сам Пастиреначалникът, по молитвите на Пресвета Богородица и Московските светители. Бог да ни благослови всички нас със Своята благодат. Амин.“

След литургията новият патриарх, съпроводен от кръстен ход, обиколил Кремъл като го ръсил със светена вода. Забележително е отношението на болшевиките към това тържество. Тогава те все още не се чувствали пълни господари на положението и не заели определена позиция по отношение на Църквата, макар и враждебността им към нея да била ясна. Войниците, които стояли на караул до самия катедрален храм „Успение Богородично“ се държали разпуснато, не снемали шапките си, когато преминавали покрай тях иконите и хоругвите, пушели, разговаряли високо и се смеели. Но когато от храма излязъл патриархът, който изглеждал като прегърбен старец в своя кръгъл бял клобук с кръст отгоре, в синята кадифена мантия на патриарх Никон, войниците моментално свалили шапките си и се устремили към патриарха, като протягали ръце за благословение през перилата на караулните заграждения. Ставало ясно, че разпуснатото държане е само перчене, нещо модно, показно, а сега пробили истинските чувства, възпитавани векове наред.

Божията намеса при възглавяването на Руската Църква именно от патриарх Тихон била очевидна още тогава. Харковският архиепископ Антоний от името на всички епископи казал на новоизбрания патриарх: „Вашето избиране трябва да бъде признато преди всичко за дело на Божия Промисъл, защото то беше несъзнателно предсказано от приятелите Ви от младостта, вашите другари от Академията. Както преди сто и петдесет години момчетата, учещи в Новгородската духовна семинария се шегували дружески над благочестието на своя другар Тимотей Соколов като „кадели“ пред него със своите лапти9, а след това техните внуци вече извършвали истинско кадене пред неговите нетленни мощи, тоест, на Вашия небесен покровител – Тихон Задонски, така и Вашите собствени другари по академия Ви наричаха патриарх, когато Вие бяхте още мирянин и когато нито те, нито Вие самият не сте можели и да помислите за действителното осъществяване на такова наименование, дадено Ви от приятелите през младостта за Вашия сериозен, невъзмутимо солиден нрав и благочестиво настроение.“

 

Следва продължение...