Свeщеномъченикът отец Николай Пискановски

 

И бащата, и дядото на о. Николай били свещеници. Той се родил на 1 май (ст. ст.) 1887 г. Неговият баща, протойерей Йоаким Пискановски служил в църквата на село Збироги, недалеко от ж. п. станцията Жабинка, Гродненска губерния, на 15 км от Брест-Литовск (дн. Брест).

Николай имал двама братя и четири сестри. Като син на свещенослужител той постъпил в духовната семинария. След завършването на брест-литовската семинария през 1909 г. го разпределили като певец в църквата в село Стригово, недалеч от град Кобрин. Поздравителните картички на о. Йоаким от този период са адресирани до «негово благородие, стриговския певец Николай Пискановски». В началото на 1913 година Николай Пискановски бил ръкоположен за дякон и преместен в храма „Свети Николай“ в Брестката крепост. В същата година той се оженил за Клавдия, дъщеря на уважавания протойерей от село Страдеч, Брестки уезд, Петър Василиевич Котович.

В началото на Първата световна война в Брест била организирана военна болница, църквата „Свети Николай“ станала болничен храм, а в него продължил да служи като дякон о. Николай. На 24 февруари/ 9 март 1915 година на о. Николай и матушка Клавдия Петровна им се родила дъщеря. Поради настъплението на германо-австрийските войски болницата била евакуирана в Одеса, където се преместило и семейство Пискановски с малката Ксения. Била евакуирана също така и епархията, в която влизала болничната църква, като катедрата била преместена временно в Москва. По това време я възглавявал владика Тихон (Белавин) и при него през 1915 г. от Одеса бил извикан отец Николай, за да бъде ръкоположен в Храма „Христос Спасител“ за свещеник на църквата „Св. Николай“. И макар впоследствие храмът в Брест да бил закрит и осквернен, отец Николай, както разказвала по-късно дъщеря му Ксения Николаевна, цял живот смятал себе си за настоятел на Брестката църква „Свети Николай“.

През 1918 г. болницата в Одеса била закрита и отец Николай заминал да служи като втори свещеник в украинското село Павлиш, Кременчугски окръг. Тук на 12 ноември 1919 г. му се родил син, когото също нарекли Николай. Времето било смутно, в селото се появявали разни банди, на два пъти о. Николай бил застрашен от разстрел. В края на 1919 - началото на 1920 г. в село Ивановка, в съседния Александрийски уезд убили свещеника и о. Николай отишъл да служи там. Станал архиерейски наместник, борил се с разколите, ходел пеш по селата, говорел от амвона. Родният чичо на отец Николай донесъл от родните им краища чудотворната икона на Божията Майка „Валковска“. При това по пътя му откраднали всички вещи, с изключение на един сандък, в който била иконата на Небесната Царица. С тази икона о. Николай устройвал кръстни ходове.

След това отец Николай бил преместен от Ивановка в районния център, град Александрия. Тук той служил в различни храмове – в гробищната църква, в катедралния храм. През този период особено се ожесточили преследванията и гоненията на съветската власт срещу Църквата и нейните служители. Отец Николай, който твърдо заставал и против живоцърковниците, и против обновленците, и против изземането на църковните ценности, бил непрекъснато преследван. Неведнъж го викали в ОГПУ, държали го в затвора по няколко дни и даже седмици, след това, без да могат да доведат нещата до съд, с нежелание го пускали. Понякога се опитвали да му организират провокации – като го освобождавали от затвора, го канели на маса отрупана с мезета и водка и се опитвали да го снимат в тази обстановка, за да го компрометират пред енориашите.

През 1922 година о. Николай бил арестуван по известното дело на о. Варсануфий (Юрченко), настоятел на храма „Покров Богородичен“ в Александрия, който малко преди това бил възведен в сан игумен от самия патриарх Тихон. Отец Варсануфий бил мисионер в Александрийския окръг в борбата с обновленството и негови най-близки сподвижници станали о. Николай Пискановски и неговият шурей, Антоний Петрович Котович, който бил втори свещеник на храма „Покров Богородичен“. През 1923 година, след деветмесечно пребиваване в затвора, отец Николай и другите арестувани били откарани в Екатеринослав (сега Днепропетровск), където бил организиран показен съдебен процес над „църковниците“. О. Николай бил осъден на една година затвор, но след три месеца го пуснали, като го изпратили на заточение в Екатериноград (дн. Кировград). От тогава и до края на живота си отец Николай имал само два социални статуса – или затворник, или заточеник.

Семейството на о. Николай – Клавдия Петровна, майката Мария Ивановна (родена през 1852 г.) и три (!) деца – по това време се появил и малкият Сергей, все още пеленаче – се скитало след отец Николай по градове и села без каквито и да било средства за съществуване. В началото на 1925 година всички, следвайки заточения отец Николай, дошли в Екатериноград. Подслон и храна им давали непознати добри хора. Например, в Екатериноград дошла старица на име Ксения, която казала, че е изпратена от блажената Ксения Рибинска и в продължение на един месец ежедневно им носила хляб, мляко и друга скромна храна.

След три месеца изгнание, прекарани в Екатериноград, ОГПУ интернирало отец Николай в Полтава. Там отец Николай в качеството на административно заточен трябвало редовно да се явява за подпис в милицията – впрочем, държавната репресивна машина все още не била толкова неумолимо жестока, каквато станала в средата на 30-те години. В Полтава било достатъчно човек да се яви веднъж в месеца, по принцип трябвало също така да съобщава за своите пътувания до други градове, но нямало неотлъчен контрол върху пътуванията. Самият отец Николай ги обяснявал с желание да посети свои роднини – най-често посочвал полтавското село Кобеляки, в чиято църква служил като свещеник о. Алексей Зверев, съпруг на Агатия Петровна Котович.

Тук е мястото да кажем, че освен службите в храмовете, през 1925-1926 г. по време на пребиваването си в Полтава о. Николай носил също така и друго послушание. Това било време на големи смущения и трудности за Руската Православна Църква, а за нейната украинска част проблемите се увеличавали от местните разколи (лубенски, самосвятски). Болшевиките с бесни темпове извършвали арести на православните свещеници като се стремели да лишат вярващите от най-опитните им водачи. В хода на кампанията по изземането на църковните ценности през 1922 г. бил арестуван екзархът на Украйна митрополит Михаил (Ермаков). Цялата тежест на управлението на украинската църква в този момент паднала върху плещите на киевския викарен епископ Макарий (Кармазин), който с чест издържал тежкото изпитание. Той пристъпил енергично към тайни ръкоположения на нови епископи сред най-твърдите „тихоновци“ и заедно със своя приятел и единомишленик епископ Партений (Брянских) изградил неподконтролна на ОГПУ система на църковното управление, организирал дейността на независими от безбожната власт инициативни групи, състоящи се от духовници и миряни. Независимо от арестите, владика Макарий заедно с близките до него епископи дълги години запазил своето влияние над делата на украинската църква. Сред неговите активни единомишленици освен владика Партений трябва да споменем също и епископите Василий (Зеленцов) и Дамаскин (Цедрик).

А човекът, който завеждал при владика Макарий организацията на срещите на епископата, осигурявал безопасната и ефективна връзка чрез специални пратеници и преписката на уговорените адреси, бил о. Николай Пискановски. Отец Николай също така неизменно присъствал на тайните хиротонии, които се извършвали в Харков.

В Полтава заточеният свещеник о. Николай служил извън щата в единствената останала отворена църква, „Света Троица“. В нея, както си спомняла по-късно Ксения Николаевна, до ареста си през лятото на 1926 г., забележителни проповеди произнасял епископ Василий (Зеленцов), съмишленик и добър приятел на о. Николай, безстрашен борец за делото на Църквата.

ОГПУ в Полтава подозирало отец Николай в непозволена църковна дейност, следило го постоянно, извиквали го на разпити. При първите две призовавания матушка Клавдия Петровна съпровождала мъжа си, третия път трябвало да остане с децата. Зад ъгъла, до управлението на ОГПУ чакал кочияш; отец Николай бил откаран направо от разпита на гарата тайно от семейството му и съпроводен от конвойни бил откаран в Харков, направо в затвора. 

Както предава Ксения Николаевна, на него му заявили: „Никой не знае къде се намирате; каквото искаме, това ще направим с вас“. В отговор отец Николай казал: „все едно, жена ми ще ме намери и ще дойде“. На другия ден при семейството дошла една от енориашите на църквата „Света Троица“ и казала, че някакъв млад човек търси Клавдия Петровна. Това бил един от конвойните, които откарали отец Николай в Харков и който откликнал на неговата молба да предаде вест за това на семейството му. Навярно биха държали отец Николай дълго време в затвора без съд, но Клавдия Петровна отново се появила в приемната на ОГПУ с искане за свиждане с мъжа си. Чекистите нямали достатъчно основания да започнат следствие и о. Николай бил освободен от затвора. Но вече не му разрешили да се върне в Полтава, а го оставили в Харков със задължението да се разписва.

В ОГПУ разбирали , че по това време в Харков се оказали твърде много влиятелни свещенослужители близки на о. Николай по дух. С цел да затрудни общуването му с единомишлениците властите интернирали о. Николай Пискановски извън пределите на Украйна, във Воронеж (очевидно това е станало през есента на 1927 г.). Като заминавал на заточение, о. Николай трябвало първо да отиде до Нижни Новгород, където след освобождението си от затвора на 2 април 1927 г. се завърнал митрополит Сергий и да му предаде послание от група украински йерарси. 

Като се завърнал към своите задължения по управлението на патриаршеската църква след тежки месеци, прекарани в единична килия в зловещия вътрешен затвор на ОГПУ, митрополит Сергий публикувал във в. „Известия“ на 16/29 юли Декларация, призоваваща вярващите към лоялност спрямо съветската власт. Тази Декларация предизвикала ожесточена полемика и разделила Руската църква. Посланието, което о. Николай предал на митрополит Сергий му предлагало да преразгледа своите позиции.

Отец Николай бил приет от митрополита, беседвал с него. Според свидетелството на Ксения Николаевна той „молил и убеждавал митрополита“ да се откаже от своята Декларация. Очевидно Сергий вече не бил в състояние да изпълни исканията, съдържащи се в Посланието, за това и о. Николай също не можел да приеме предложението на митрополита „да не отива във Воронеж, да приеме добра енория в Нижни Новгород и митра1“ и казал, че „ще отиде в определеното му място на заточение под покрова на свети Митрофан Воронежки“. 

Във Воронеж се преместило цялото семейство. В неголямата църква „Възнесение Христово“ (срещу заемания тогава от „живоцърковниците“ Митрофанов манастир) служил забележителният свещеник о. Йоан, който приемал всички заточени свещеници. Но отец Николай не могъл да служи дълго тук. На 9 януари 1928 г. воронежкият епископ Алексий (Буй) адресирал към митрополит Сергий протестно обръщение от Воронежката епархия, подписано от множество свещеници и миряни, сред които бил и о. Николай Пискановски. ОГПУ „взело мерки“, започнал мащабен процес срещу „църковниците“, през април 1928 г. отец Йоан бил заточен в Средна Азия, а на 4 май бил арестуван о. Николай и още един украински свещеник от църквата „Възнесение Христово“, отец Александър. Цяло лято ги държали в „Губисправдом“ (така започнали да наричат по това време в СССР затворите; има запазена снимка на това здание, надписана от о. Николай), съдили ги и ги осъдили на три години ИТЛ (Изправителен трудов лагер, тоест концлагер).

От Воронеж о. Николай бил откаран на 14 септември 1928 г. за Соловецките острови. Ксения Николаевна пише: „Баща ми много искаше да отиде на Соловки, искаше да разкаже за декларацията на митрополит Сергий…“. Действително по това време за руското духовенство най-парещият мирогледен въпрос бил отношението към Декларацията на митрополит Сергий. А Соловецкият лагер с особено предназначение (СЛОН), където се оказала събрана представителна и доста многочислена група от влиятелни йерарси на Руската Православна Църква, бил значим център на православната мисъл.

В Соловецкия лагер, както и в цялата страна по това време, православното духовенство, както и по време на появата на „живата църква“, било разделено отново на две – на йосифляни и на сергианци. Тези две течения са наречени по имената своите ръководители – митрополит Сергий (Страгородски), заместник на местопазителя на патриаршеския престол и митрополит Йосиф (Петрови х), който не признал Декларацията.

В Соловецкия лагер мнозинството от затворниците-духовници били йосифляни. Те били оглавявани от Вятския владика Виктор (Островидов), а с него били единодушни такива епископи като Петър (Зверев), Нектарий (Трезвински), Иларион (Белски). Когато о. Николай се появил на острова, там се намирали също така неговите съратници от Украйна епископите Василий (Зеленцов) и Дамаскин (Цедрик).

Запазени са няколко пощенски картички, изпратени от Соловецкия лагер от о. Николай до семейството му. Като се съди по тяхната лаконичност и отсъствието на каквито и да било фактически сведения с изключение на такива за времето, може да се направи изводът , че цензурата в лагера е била драстична и не само плътно е зачертавала неудобните редове, но и направо е унищожавала „подривните“ писма. Само понякога се промъквала фраза от рода на „Времето у нас е … слънчево и тихо. Благославям всички ви“ или „Да ви укрепи всички вас Господ в отстояването на истината и да ви даде търпение“. На всички запазени картички стоят печати – „проверено от УСЛОН“, а като подпис: „от затворника Пискановски, Николай Акимович“ – да знаят работниците от пощенското ведомство и останалите истински съветски хора от какви престъпни чудовища могат да бъдат изпращани пощенски пратки.

В началото на 1930 г. о. Николай вече отбил половината от присъдата, а във Воронеж тръгнала нова вълна от арести по църковни дела. Задържали множество заточени свещеници и миряни, произнесени били множество смъртни присъди. На 11 февруари арестували матушка Клавдия Петровна и я осъдили на пет години в Соловецкия лагер. Отец Николай, както пише Ксения, „също го призоваха на процеса и също би бил разстрелян, но по това време той вече беше излежал повече от половината присъда, поради което не го докараха“.

 

Следва продължение...

 


[1] Награда в руската църковна традиция – право на носене на митра от отличили се свещеници. – бел. на прев.