ДЕН СЛЕД ДЕН.

ДНЕВНИК НА ЕДИН ПРАВОСЛАВЕН

СВЕЩЕНИК

            НЕКА СЕ ХВАЛИМ СЪС СКЪРБИТЕ СИ. В историята за странстването на израилския народ в пустинята има много утешителна поука и за нас. Израилтяните стигнали до извор, но неговата вода се оказала горчива. Затова те не можели да я пият. Както обикновено те започнали да роптаят против своя вожд – Мойсей, и той се обърнал към Господа. Тогава Господ му показал едно дърво, което той хвърлил във водата и тя станала сладка. Водата останала същата, но нейният вкус се променил.

            Поразително е колко често и сега Господ се отнася с нас така, както някога с израилския народ. Изпитанията, болестите и скърбите не отминават християните. Обратно, често ни се струва, че именно те двойно повече са натоварени с тях. Но на всички тези изпитания, на всички наши скърби Господ отговаря с думите: „Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате.” /Ин. 16:33/ Ето го нашето целебно дърво. Сам нашият Господ Иисус Христос – само Той може да ни утеши в скърбите и да ни изцели в болестите.

          Каква духовна висота има в думите на св. апостол Павел: „Хвалим се и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда.” /Рим. 5:3-4/ И колкото по-ярко описва изпитаните скърби, толкова по-дълбоко и по-силно въздава хвала на тази благодат, на това изключително утешение, с които всички тези нещастия са покрити и направени приятни. „Бяхме отегчени твърде много и извън от силите си … но Бог ни избави … и още избавя … и пак ще ни избави.” /2 Кор. 1:8-10/

          Св. ап. Павел безстрашно вкусил от тази горчива чаша, като се уповавал на това, че: „както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа.” /2 Кор. 1:5/ Нека не се предаваме на униние, като знаем, че никога никоя земна тъга и скръб не могат да ни надвият, защото за нас е достатъчно да имаме Божията благодат по всяко време.

 

          НАШИЯТ ЖИВОТ Е СЛУЖЕНИЕ. Св. ап. Павел пише какви трябва да бъдат почтените християнските вдовици: „Деца отхранила, странници пригледвала, нозе на светии умивала на страдалци помагала и всяко добро дело усърдно следвала.” /2 Тим. 5:10/ Такива са били дяконисите в първите времена на християнството – усърдни, отзивчиви за всякакви нужди на ближните, неуморни. Изцяло проникнати от една мисъл и един стремеж – всичко да вършат за слава Божия.

            Всичко у вас да става с любов – съветва същият апостол. Какво е могло да внуши на християните да вършат делата на милосърдието, какво е било в състояние да поддържа на такава висота пълната им самоотверженост, ако не любовта, която съгрява, оживява и освещава всичко и всички около себе си. Забравяйки за себе си, те изцяло се предавали на Бога, а чрез Него и на всеки нуждаещ се ближен.

          Такова служение е достъпно и за нас. Господ, Който бил сред хората като Такъв, Който им служи, научил и своите ученици да служат на другите. Така е и сега – за неговите истински ученици (последователи) - целият им живот е едно служение. Те обикалят от място на място, вършейки добро, и на дело изпитват, че „по-блажено е да се дава, нежели да се взима.” /Деян. 20:35/ Когато такива души преминат във вечността „делата им вървят заедно с тях.” /ср. Откр. 14:13/ Да, направеното добро не умира, запаленият свещник не угасва. Той свети дълго след като от нас вече си е отишло скъпото ни същество. Неговото влияние е безкрайно, така че и смъртта не може да го унищожи, като и нас увлича към небесното.

          Макар да се е скрила зад нашия небосклон, светлата звезда не угасва никога. У Бога се запазва всяка добра дума, всеки опит да ободрим и утешим нещастния, всеки добър съвет, даден навереме и почерпен от единствения Източник на истинската любов. Отново и отново се срещаме, както ние, така и другите хора със следите на благодатното влияние на тези, от които сме се лишили в този живот. Тогава те дори стават за нас особено живи, и ние с радост и благодарност съзнаваме, че „видимото е временно, а невидимото – вечно.” /2 Кор. 4:18/

          НЕ ПРЕНЕБРЕГВАЙТЕ МАЛКИТЕ ДЕЛА. В старозаветната книга Царства пише: „И каза Елисей…сега повикайте ми гуслар. И когато гусларят свиреше на гуслата, тогава ръката Господня се допря до Елисея.” /4 Царств. 3:14, 15/ Това се случило когато пророк Елисей, възмутен от нечестието на цар Иорам, почувствал тежест в душата си, и не можел да погледне нищо, нищо да реши. Макар и за минута му се приискало нещо което да успокои разтревоженият му дух. И ето, той повикал гуслар, човек, чието име дори не се споменава, който изпълнил точно това, за което бил повикан. Той имал от Бога музикална дарба с която безпрекословно и своевременно послужил на Божия пророк. Нещо повече – когато той свирел се извършило едно чудно и велико дело: „тогава ръката Господня се допря” /4 Царств. 3:15/ до смутеното сърце на Своя раб Елисей и му се открило какво именно е длъжен да реши и каже от името на Господа.

          Разумът на пророка се прояснил, и устата му отново с тържествена увереност произнесла: „Тъй говори Господ…” /4 Царств. 3:16/ Той се успокоил, и в утихналата си душа отново чувал Божия глас. За това способствал послушният и усърден гуслар, който откликнал на неговия зов и му послужил с каквото можел. Възможно е, той да е бил съвсем незначителен човек (в очите на хората), но в този случай извършил велико дело.

            Какво полезно можем да видим в станалото? Повечето хора искат да вършат велики дела, търсят самостоятелност и слава, като пренебрегват дребните услуги, незначителните на вид дела. Считат, че да вършат това или под тяхното достойнство, или го приемат за нещо безполезно. Те не разбират, че не това е действително велико, което на нас ни се струва такова. Божиите мисли не са нашите мисли, и Неговата оценка не съвпада с нашата. Двете лепти на евангелската вдовица за Него били по-ценни от всички останали значителни по размер приношения. Всяка дреха, ушита от благочестивата Тавита за бедните, не останала незабелязана от Господа (вж. Деян.9:36-43), за което споменава св. еванг. Лука в Деяния на светите апостоли. Музиката на споменатия гуслар също не останала незабелязана и забравена.

          От друга страна, множество от гръмките и видни човешки дела нямат никаква стойност пред Него. И така: „Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат.” /1 Петр. 4:10/ Помнете, че за служението, принесено и на един от Неговите ученици, пророци и благовестници, ще получите от Него велико въздаяние.

          ПРАЗНИТЕ ДУМИ. В някои месности из заснежените планини водачите предупреждават туристите да не говорят нищо на глас, тъй като и от най-малкото раздвижване на въздуха, надвесеният сняг може да се откъсне и да образува опасна лавина, която да повлече всичко по пътя си. Кой би си помислил, че дори само една изречена дума може да има подобни последици! Но нека знаем, че нравственото влияние на нашите думи има неизразимо по-голямо значение. Необмислените думи, които толкова често изричаме напразно, движат събитията в течение на векове, а великият ден на Съда ще разкрие страшните последици на нашите думи.

          В този ден ще трябва да дадем отговор за всяка празна дума. Не е ли страшно, като помислим за множеството казани от нас думи, които ще застанат пред нас с неумолима яснота? Празните думи са тези, които възникват от празен живот, думи ненужни, лекомислени и често вредни. Такива празни думи, преминаващи от уста в уста, от нямане какво да се прави, често очернят нравствения облик на човека, нанасят рани, изразяват злорадство при вида на чуждите неуспехи, и така - от празни стават жестоки.

          Към празните думи принадлежат и разговорите, засягащи съкровената област на семейния живот, които под вид на шеги или неуместни намеци, могат да разклатят основите на семейното щастие. Трябва да бъдем много внимателни при употребата на думите. Нека думите ни бъдат правдиви, прости, чистосърдечни. Нека бъдат доброжелателни и любвеобилни.

          „Словото ви да бъде винаги с приятност.” /Кол. 4:6/ - пише св. ап. Павел. Мисълта за Божия съд трябва да бъде юзда за езика ни. Бихме говорили по-мъдро, ако постоянно помним, че нашите думи се чуват на небето, и че в тях ще намерим за себе си оправдание или облекчение в последния ден. Колко свещена, чиста и правдива може да бъде всяка наша дума, ако винаги помним, че едно от имената на Самия Господ Иисус Христос в Писанието е Бог „Слово” /Ин. 1:1/.

          МОЛИТВАТА ПРЕВРЪЩА ЗЛОТО В ДОБРО.Защото зная, че това ще ми послужи за спасение с вашата молитва и чрез съдействие на Духа Иисус Христов.” /Фил. 1:19/ Тези думи св. ап. Павел написал, когато е бил в твърде тежко положение. Бил в затвор, и може би в навечерието на мъченическа смърт. Много от братята му изменили, и то „като мислят, че увеличават тежината на оковите ми.” /Фил. 1:16/. От друга страна, постоянно го угнетявала грижата за устроените от него църкви.

          Въпреки това, всичко пред апостола се очертава в ясна светлина и той вижда добрия смисъл във всичко. „Зная, че това ще ми послужи за спасение”- казва той. Всичко, което се случило с него в Рим, за неговите приятели във Филипи, изглеждало като голямо бедствие. Но апостолът имал друга гледна точка – той във всичко вижда спасение, успех на благовестието, победа над злото, и очаква най-добри последици от всички напасти, които го постигнали.

          Само чрез изпратената свише Божия благодат е възможен такъв благоприятен изход на понасяните изпитания, до който се стига „с молитва” и „съдействието на Духа”. Сами по себе си никакви обстоятелства не могат да ни послужат за (истинско) добро. Само когато всичко понесем с молитва и смирение, тогава могат да достигнат целта си – да бъдат за наше добро. Действието на молитвата е поразително – колко често тя превръща злото в добро! Под нейно влияние от тъмнината се появява светлина, мъката се обръща в радост, сред бурите (смущенията) се появява тишина, утихва всяка болка. Отговор на молитвата преди всичко е „съдействието на Духа” – и само при Неговото Божествено съдействие, всичко което се случва с нас, може да ни послужи „за спасение.”

          КАКВА Е МОЯТА СЯНКА? Във времената на апостолите, хората бързали към тях със своите нужди. Носели при тях болните и разслабените, така че дори само сянката на минаващия св. ап. Петър да ги осени – уверени, че тази сянка ще им донесе изцеление и живот. Всеки от нас, изминавайки жизнения си път, оставя и някаква своя сянка. Нашият живот, сам по себе си, се отразява на околните - затова сме длъжни да приложим всички старания това отражение да доведе до полза, облекчение и изцеление. Нашето влияние върху ближните действа не само съзнателно, но и неволно и незабележимо. Нещо неуловимо се разпространява около нас от цялото ни същество и върху околните, подобно на финия аромат на цветята, който незабележимо насища със себе си въздуха. Нашата дейност (активност) може да спре, но живота не престава, и със самото си съществуване ние или помагаме, или пречим на съществуването на другите. Човешките недостатъци и качества са заразителни, и дори без сами да разбираме как, те влияят на околните. Когато това влияние е благотворно, напомня на живителния полъх на горския въздух, който носи здраве и сили на мнозина.

                   

            Превод от: „ДЕНЬ ЗА ДНЕМ…“, Лествица, Москва, 1998 г., по издание от 1909 г. стр. 23 – 32.