ИЗ ПИСМАТА НА ВЕЛИКИТЕ ОПТИНСКИ СТАРЦИ

 

Преподобни М А К А Р И Й   О П Т И Н С К И

/1788 – 1860 г./

(продължение от бр. 360)

            … Пишете, че при подготовката за причастяване със светите Христови Тайни, от началото на седмицата успяхте да се молите с чувство, а понякога и със сълзи. Но след това, след идването на роднини и друга разсеяност, са Ви лишили от тези чувства, така че при завръщането си в къщи, вече не сте имали тези умилителни чувства. Въпреки че при изповедта се появили и сълзи, но след това, по време на тайнството Причащение, вече настъпило някакво охлаждане, независимо от усилията да си върнете чувствата на умиление и да изпросите сълзи на разкаяние и любов. Независимо, че все пак сте получили спокойствие и търпение след раздразнението, но все още я нямало тази смирена, съвършена преданост към Спасителя, тази гореща любов, която преди това предизвикала сълзи и радост в сърцето. Такива буквално са Вашите думи, от които разбирам колко нависоко летите и мечтаете бързо да достигнете тази висота, която е върха на добродетелите - любовта Божия. Това прилича – как едва наученото на грамотност малко дете започва да си мечтае, че е достигнало върха на премъдростта. Или новобранец, който иска отведнъж да стане генерал… Затова считам, че се налага да побеседвам с Вас във връзка с казаното дотук.

          Ако считаме чувствата, за които пишете като израз на гореща любов към Бога, лесно може да изпаднем в самоизмама и да понесем тежка вреда, както виждаме от историята, а и от наши съвременни примери за това. Виждаме колко трудно се оказва изцелението от такава прелест. Може би и Вие сте чели за преп. Исаакий Печерски и за много други древни и нови подвижници, изминали пътя на духовния живот. Това състояние наподобява ситуация, в която при вида на току-що разцъфналия цвят, някой си въобразява че това е плод и го откъсва – след което никога повече няма да се сдобие с истинския плод. Божията любов се състои в изпълнение на Неговите заповеди, както Сам Той казва:Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби.” /Ин. 14:21/ Колко далеч се намираме от пазенето на тези Божии заповеди, а следователно и от любовта към Него – това всеки лесно може да установи като изпита себе си. Знаем, че тези заповеди се простират дори до любовта към враговете и учат (изискват от нас) най-дълбоко смирение. „кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим.” /Лк. 17:10/ А също: „Блажени бедните духом.” /Мат. 5:3/ Как, след като знаем това, можем да считаме едно мимолетно чувство на умиление или сълзи, за любов Божия? Умът тайно се увлича от такива преживявания, в резултат на което придобива високоумие и гордост, което и от тях го лишава – а смирение в тези случаи изобщо не е имало. Бог Ви показва, че ни дава Своята благодат, но я отнема, когато вижда че се превъзнасяме. Не ни е лишил напълно от благодатта, но я скрива от нас, за да привикнем със смирение да припадаме към Него (да Го молим). На Господа е угодно понякога да допуска да ни обхване продължителна тъма и духовен мрак, хладина и окаменение, за да считаме себе си за последни и най-лоши от всички. Да не търсим духовни утешения, считайки себе си за недостойни за тях – в това се състои съвършената и смирена преданост на Спасителя. Сам Той е извървял скръбен път, и дори в молитвата Си към Своя Небесен Отец произнася думите: „душата Ми е прескръбна до смърт.” /Мат. 26:38/. Въпреки това предавал Себе Си на Неговата воля, като и на нас ни заповядва да вървим по кръстния път, а не по пътя на утехите. Като си мислите, че в утешителните чувства ще намерите любовта Божия, търсите не Бога, а себе си – т.е. своето утешение. Така се отклонявате от прескръбния път, като се считате за погиващ, ако нямате духовните утешения. Обратно – именно когато сме лишени от тях – това (най-вече) ни смирява и ни предпазва от превъзнасяне. При духовни утешения и мнима Божия любов, докато още не сме достигнали смирение, ние тайно се молим по фарисейски, без да забелязваме това, а чувството от молбата на митаря се намира далеч от нас. Проникнат от съзнанието за своята нищета (пълно недостойнство), в дух на смирение, митарят викал към Господа: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!” /Лк. 18:13/, като изобщо не търсел утешение, а просел единствено помилване. И не се излъгал – получил оправдание. Така и ние трябва да гледаме на своите съгрешения, да познаем своята нищета, като най-вече видим и разберем колко сме далеч от притежаване на истинската Божия любов. Така, в смиреното чувство на покаянието, макар и като малка трохичка, да придобием и ние златото на митаря, а не да мечтаем високо за Божията любов, когато все още дрехата на душата ни е осквернена! Как да посмеем да влезем в Чертога на Небесния Жених и да останем на Неговата вечеря? Трябва да се опасяваме, че може да ни изхвърлят оттам. Св. Иоан Лествичник пише, че Господ награждава своите раби за техните подвизи на святост различно – едни, в началото на подвизите, други – по време на самите подвизи, а трети – при завършване на подвизите, или дори при самата им смърт. Това е във връзка най-вече с мярката на смирението на всеки от тях. Виждате, че дори до края на живота си не бива да се отчайваме макар и да не получим никакви духовни дарования. Трябва смирено да считаме, че сме недостойни за тях, без да изоставяме изпълнението на Божиите заповеди и духовните трудове. Св. Исаак Сирин пише в своето 2-ро слово: „Който иска направо от втората степен на духовния напредък - видението (умозрението) да се изкачи на кръста (на безстрастието), без да е изминал първата степен (на духовния напредък) - деятелната, което е търпението в носене тежестта на кръста – такъв бива застигнат от Божия гняв (чието действие е състоянието на прелест, на дълбока самоизмама). Това, което идва истински от Бога, без дори да го усещаш как, то идва ако мястото (в тебе) е чисто, а не скверно. Ако зеницата на твоята душа е нечиста, не смей да поглеждаш към слънцето, за да не загубиш и малките отблясъци в себе си, които са простата вяра, както и малките дела (на благочестие), които вършиш.”

          Поради всички тези истини за опасността да се увличате от превъзнасяне и да търсите утешителни чувства, постарайте се да се успокоите с мисълта, че Господа е милостив към Вас, и с приемането на Неговите свети Тайни Ви е дарувал спокойствие. Със смирение Му принасяйте своите молитви като се стараете да изпълнявате заповедите Му. Относно утешителните чувства – предоставете на Неговата воля да реши кога да Ви ги дарува или не, за да не се окажат във Ваша вреда. А когато ги получите, не си мислете че имате Божията любов – това е опасна заблуда, висока мечта! Аз дори предполагам, че Господ от загриженост, за да Ви предпази е допуснал в споменатото от Вас време да се отклоните в разсеяност – за да не се увлечете още повече в утешителните чувства и да не претърпите по-голяма вреда. Бъдете смирен, и Господ ще Ви спаси!                                                           12 март 1851 год.

 

          … В някои от събитията на досегашния Ви живот се виждат прояви на слабост от Ваша страна. Такава е силната скръб за Вашата починала дъщеря. В този случай не проявихте покорност на Божията воля, когато Господу беше угодно да вземе дъщеря Ви за вечно наслаждение в царството Божие, като скърбяхте (твърде) много, и с това грешихте. Защото, можехте ли да знаете (отнапред) какво би могло да се случи с нея, ако беше останала жива? Нерядко срещаме родители, които силно страдат за децата си като виждат техния нещастен живот, и да казват: „по-добре да беше умрял още като дете”. Но на Господа всичко е известно, както настоящето, така миналото и бъдещето, докато за нас Неговите премъдри решения са непостижими – само вярата и покорността ни към Него могат да ни успокояват.

          Друга съществена неизправност е Вашето охладняване към съпруга Ви, като въздаяние за неговата предишна хладност към Вас. Съзнавате, че това не е хубаво и това Ви измъчва, но не сте в състояние да промените чувствата си. Помнете, че тайнството Брак е много важно, защото е утвърдено от Самия Бог. Главното задължение в него е съпрузите взаимно да се обичат и да пазят верността си до края на своя живот. А Вие забелязвате чувство на хладност, което вероятно произтича от някакво чувство на злопаметност за неговата предишна студенина. Следователно, това е грях, за който съвестта Ви изобличава, но не можете сама да промените чувствата си. Затова е необходимо, съзнавайки своята виновност пред Господа, да молите за Неговата помощ да можете да прощавате на ближните – и така сама да получите опрощение за собствените си грехове от Него.

          Освен споменатото по-горе, изпитвате подтискащо чувство на недоверие в любовта си към Вашата майка. Знаете задълженията на децата към родителите, и като виждате в себе си противоположни чувства, няма как да останете спокойна. Това е очевиден грях, за който трябва да се каете и да молите Бог да Ви прости. Както и за Неговата помощ да успеете да се поправите. Както вече Ви напомних – преди всичко Вие трябва да простите на ближните съгрешенията им към Вас. Вместо това - у Вас проличава че (много) размишлявате и разглеждате (анализирате) техните предишни постъпки спрямо Вас, което нарушава Вашето спокойствие. Необходимо е да изоставите това, като го предоставите на Божия промисъл, Който (именно) по този начин е благоволил да устрои Вашата съдба. Кой може да се противи на Неговата воля? А Вие дори не можете да наречете съдбата си нещастна. Просто престанете с Вашите преценки за миналото и не считайте никого виновен за Вашите предишни скърби! Впрочем, заради това, че изляхте своите чувства, макар и пред един грешник (автора има предвид себе си – б.р.), но със съзнание за своите немощ, Господ ще Ви даде помощ, и заедно с Вашето старание, ще успеете да се освободите от тези противни чувства.

          От останалите събития в живота Ви виждам, че имате желание да се доближите до Бога и да получите спасение. Точно в това изцяло се състои дълга на всеки християнин. Но това става чрез послушание на Божиите заповеди, а всички те се състоят в любов към Бога и ближния, като се простират до любов към враговете. Четете Евангелието, там ще намерите път, истина и живот! Пазете Православната вяра и уставите на светата Църква, поучавайте се от писанията на църковните пастири и учители, съобразявайте всичко в живота си с тяхното учение. Молитвените правила сами по себе си, не могат за ни донесат особена полза. Аз не осъждам Вашите правила, за които пишете, като предоставям на Вашата воля да ги продължите. Но Ви съветвам да се стараете колкото може повече внимание да обръщате на делата на любовта към ближните. Това да залегне в отношенията Ви с Вашата майка, съпруг и деца, като полагате особени старания за тяхното възпитание в Православната вяра и добрата нравственост. Също и по отношение на Вашите подчинени, както и към всички ближни. След като изброява различните видове добродетели и подвизи на самоотверженост, накрая св. ап. Павел завършва: „щом любов нямам, нищо не съм.” /1 Кор. 13:3/.

          Забелязах, че в молитвеното правило търсите духовно услаждане, което макар да е приятно, но може да се окаже твърде опасно и измамно. Когато човек е в подобно състояние, лесно си мисли, че е упоен от Божията любов. И щом привикне и бъде увлечен от такова самомнение, което с времето нараства, тогава вместо утешение се лишава от спокойствие. Защото счита че само когато има утешение, тогава е намерил спасение. А когато то бъде отнето – тогава се смущава и няма покой. Трябва да се молим смирено, без да търсим утешения, с чувство за своята греховност, и като се опасяваме от измамни състояния. Дори и да ни споходи сухост (в молитвата), не бива да я изоставяме, като считаме себе си за недостойни за утешения, според думите на светите отци, че който не счита себе си за грешник, неговата молитва не е благоприятна пред Бога. Защото щом Бог види, че и в състояние на сухота проявяваме усърдие и смирение в молитвата - такава молитва е приета от Него. Кога ще изпрати някому утешение, т.е. кога утешението ще бъде безвредно за някого – това изцяло зависи от Божията свята воля и всеведение. Защото това е Божие дарование, а не наше искане. Мнозина, получили този дар вместо смирение изпадали във високоумие, мислейки че вече са се обогатили (със святост). След което стигали до бедствено душевно състояние, лишавайки се от спокойствие, защото Господ не дава това чувство, докато човек не се смири съвършено. Докато смиреният вече не пада във високоумие, и така опазва дарът със смирението си.

         

          Превод от: „ПИСЬМА ВЕЛИКИХ ОПТИНСКИХ СТАРЦЕВ“, Москва, 2003 г. стр. 287- 294.