ИЗ  ПИСМАТА  НА  ВЕЛИКИТЕ  ОПТИНСКИ  СТАРЦИ

 

 

 

Преподобни  М А К А Р И Й   О П Т И Н С К И

/1788 – 1860 г./

(продължение от бр. 353)

 

 

ДУХОВНА БЕСЕДА

 

 

 

08.ХІІ./24.ХІ.2013 г.

 

Неделя 24-та след Петдесетница

Издание на православния катедрален храм

“Успение на Пресвета Богородица” - София

 

ИЗ  ПИСМАТА  НА  ВЕЛИКИТЕ  ОПТИНСКИ  СТАРЦИ

 

Преподобни  М А К А Р И Й   О П Т И Н С К И

/1788 – 1860 г./

 

             

       … Господ ни учи: „Кога изпълните всичко, вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим.” /Лк. 17:10/ Когато пък не изпълним което ни е заповядано, трябва да се постараем да имаме поне чувството на (каещия се) митар, чрез което да привлечем Божията благодат за помощ и съдействие в добрите ни дела. В никакъв случай не бива да изпадаме в смущение, защото в смущението няма чувство на покаяние и смирение, а по-скоро вид гордост. Вие искате да бъдете безстрастен и направо казано – съвършен, и така да не бъдете длъжен за нищо на Бога. Но в нашето хилаво състояние (след грехопадението) Бог не допуска това, за да не се окажем за по-голямо осъждане поради гордост. За Него по-приятен е каещият се грешник, отколкото гордият праведник. И това, че ви се иска да изпълнявате своите задължения по-добре от другите, е дело на гордостта. Затова и не получавате умения, нито пък сили ви достигат. Св. Петър Дамаскин пише: „Не е зло да имаме разум, но е зло да мислим (самодоволно) че го имаме.” Същото се отнася и за делата – не е грях да желаеш и да вършиш добро, но да си мислиш, че го вършиш по-добре от другите – това вече е грях.                 28 октомври 1841 г.

 

         Много съжалявам, че продължавате да се чувствате в недобро здраве. Съветвам ви и ви моля – не допускайте да изпадате в състояние на раздразнителност. Заслужават ли някакви вещи или каквото и да е друго да се разстройвате заради тях и да губите здравето си? Ако нещо се случи не както трябва или е против волята ви – трябва да го оставите така, да го предоставите на Божията воля. С това ще успокоите себе си. Постепенно ще придобиете навик да постъпвате по този начин и ще установите, че и доброто, и лошото (които се случват и вие ги предоставите на Божията воля) укрепват навика (да запазите мира в себе си).                                                        29 януари 1850 г.

 

         … Искрено съжалявам, че толкова силно сте се огорчили от Божието посещение заради унищожаване на реколтата от вашите ниви. Разбираемо е, че сте имали някакви надежди и разчети за очакваните доходи. Но като сте видели, че надеждата ви изчезва, сърцето ви се опечалило, че няма да можете да изпълните планираното от вас. Оказва се, че Бог има друг разчет. В Писанието е казано: „Моите мисли, не са ваши мисли.” /Ис. 55:8/ „Бог е съдия: едного унижава, а другиго въздига.” /Пс. 74:8/ „Господ умъртвява и съживява, сваля в преизподнята и изважда; Господ прави човека сиромах и богат, унижава го и го въздига.” /1 Царств. 2:6-7/ Кой може да се противи на Неговата воля? Къде трябва християнинът да търси утешение от изкушенията и скърбите, които го сполетяват, ако не във вярата си в Бога? Но вярата не се състои само в това – да се вярва, че Той е наш Създател, но също тъй да се вярва, че Той промисля (грижи се) за нас със Своята всесилна десница (със Своята всемогъща власт), като устройва всичко за наша полза, въпреки че точно това ние не можем да разберем поради задебеления (огрубен и непроницателен) наш разум. А той е помрачен от мъглата на нашите страсти, които действат по наше произволение. Когато ни водят (владеят) страстите, тогава усещаме по-силно и скърбите. Премилосърдният Господ, Който ни обича и иска да ни спаси и избави от заблужденията и подчинението на страстите ни, ни изпраща различни скърби, лишения и болести с цел да познаем (да осъзнаем) своята суета, и като не намираме утешение в нея, да се обърнем към Него като завършек на всички наши желания. Когато сърцето болезнено преживява ударите от неочаквани събития и се чувства обхванато от печал, то неволно умира за света, т.е. за страстите, и търси утеха в по-доброто. Не бива само когато получаваме Божиите благодеяния да се наричаме Негови верни, но (най-вече) когато с благодарност приемаме наказания от Неговата ръка. Точно в тези случаи бива изпитвана и вярата ни – дали истински вярваме в Неговия промисъл (или само си въобразяваме и се самозаблуждаваме, че имаме истинска вяра).

           Като християни трябва да имаме за подкрепа и ръководство в живота си светото евангелско учение, което ни уверява, че и косъм от главите ни няма да падне, и птичка няма да погине без Божията воля. След като безчувственият косъм и малкото създание – птичката, се намират под Божия промисъл, какво трябва да мислим за себе си като човеци? Към вече казаното за Неговия постоянен и непреставащ промисъл за нас нека добавим и тези думи на Спасителя: „Моят Отец досега работи, и Аз работя.” /Ин.5:17/ - какво друго е това, ако не промисълът за целия свят. И нещо още по-важно – промисълът за нашето спасение. За това, че Той винаги ни дава полезното, е казано в думите Му: „Кой баща от вас, ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или, ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба? ... ако вие, бидейки лукави, умеете да давате добри даяния на чедата си, колко повече Отец Небесний ще даде Дух Светий на ония, които Му искат.” /Лк. 11:11,13/ Поради неразумност ние считаме себе си за щастливи и навръх блаженството, когато придобием богатство, чест, слава и уважение. Но Бог много по-добре от нас знае кое (действително) е за наше добро. Когато види, че с увеличаване на споменатите придобивки се уврежда душевното ни здраве, Той ни ги отнема подобно на благоразумен баща, който не дава на сина си вредни неща вместо полезните. Тъй като самите блага на този свят ни служат не за полза, а за вреда, защото ако (както става най-често) възлагаме на тях надеждата на нашето успокоение, (ако те са ни утеха) тогава те ни въвличат или в разкош, или в гордост. Затова, за да не погинат душите ни, поради милосърдието Си Господ ни ги отнема – затова сме длъжни да Му благодарим за тези Негови посещения. В нашата неразумност ние се стремим да устроим земното си благоденствие, поради което се суетим, изпадаме в печал, лишаваме се от покой, изоставяме изпълнението на дълга си към вярата. Така е и когато изпадаме в суета от непрестанни грижи да осигурим на децата си добро имане, без да сме сигурни дали то ще им бъде за истинска полза … Трябва да се погрижим да оставим на децата си добрия пример на собствения си живот, да ги възпитаме в страх Божий и да ги научим на Неговите заповеди – това за тях е истинското богатство. Когато наистина търсим царството Божие и Неговата правда, тогава и всичко това – нужното за тукашния живот, ще ни бъде дадено /Мат. 6:33/.

        Ще кажете, че това не може да бъде изпълнено, защото сега светът иска (налага) нещо друго! Да приемем, че е така, но нима вие сте родили децата си само за този свят, а не за бъдещия живот? Утешавайте се с Божиите думи: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил.” /Ин. 15:18/ „Плътското мъдруване е вражда против Бога; на закона Божий то се не покорява, нито пък може.” /Рим. 8:7/ Не живейте с желанието децата ви да бъдат от славните в този свят, а да бъдат добри хора, покорни деца, а когато Бог устрои – верни съпруги, нежни родители, грижовни за подчинените си, изпълнени с любов към всички и снизходителни към враговете. … Помислете колко много са живеещите на земята, като по-голямата част от тях не само нямат някакво умерено материално състояние, а се намират в бедност. Но именно бедността улеснява получаването на спасение по думите на Спасителя: „богат мъчно ще влезе в царството Божие.” /Мат. 19:23/, както и „широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел.” /Мат. 7:13/ Какво означават думите широки са вратата и просторен е пътят?  Означават разкошен живот, сред богатство, в слава и почести. При такъв живот човек по-лесно може да се отклони от Божиите заповеди. Подобно на евангелския богаташ, който прекарвал живота си във всекидневни веселия, облечен в порфира и висон – т.е. в богати дрехи. И какво място (справедливо и заслужено) получил след смъртта си? Сред мъки - молел дори за една капка вода, за да разхлади езика си, измъчван и страдащ сред пламъците. Но вместо утешение чул думите: „чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе.” /Лк. 16:25/ И обратно - тесните врата и изпълненият със скърби път водят към вечния живот. Които са живели благочестиво, като са претърпели доброволно или неволно изпратените им от Бога скърби, болести и бедност, която доближава до смирението - те ще наследят този живот. Както в същата евангелска притча е казано за Лазар, неволно (не по своя воля, но без да роптае, приел върху си Божията воля и) прекарал живота си в бедност и болести, а след смъртта си получил място в лоното Авраамово, място на утешение. След думите за богаташа патриарх Авраам казва: „Лазар вече получи злото си приживе; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш.” /Лк. 16:25/

       Зная, че вярвате на всичко това (да ни опази Бог от неверие!) Но тъй като от суетни грижи малко се замисляте над тези толкова важни неща за спасението, те не идват и не се задържат задълго в главата ви, затова ви написах накратко – с това напомняне да укрепите в себе си вярата. Да получите утешение в скърбите си с уверението, че точно такава е волята Божия. За това, че от любов Господ ни наказва и ни изпраща скърби, послушайте и учението на св. ап. Павел: „Сине мой, не презирай наказанието от Господа и не отпадай духом, кога те изобличава. Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема.” /Евр. 12:5-6/ Въпросът не е в това да не бъдат чувствани скърбите, а да бъдат понасяни с благодарност. Има още много места в Свещеното Писание за това, че скърбите са за нас най-велико благодеяние и лекарство за недъзите и страстите ни. Затова и вие се обърнете с благодарност към Господа за това Негово посещение с думите на праведния Иов: „Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!” /Иов 1:21/ С такива чувства ще получите утешение. Не желайте (на всяка цена) да става както на вас ви се иска, а каквато е волята Божия, това ще ви успокои.

 

        … Апостолът пише: „Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва.” /1 Кор. 2:15/ Външното не винаги съответства на вътрешното. Външният вид, подвизите и трудовете, неразтворени със смирение, не принасят полза и нерядко стават причина за прелестта както в днешни времена, така и в древност. Затова е необходимо да притежаваме дълбока разсъдителност, за да можем да различим прелестта (измамната праведност) от истинската. Способността за това представлява немалко Божие дарование, което Той дава на смирените сърца. Самата външна премъдрост (резултат на естествените възможности на човешкия ум) се намира далеч от истинската разсъдителност (от благодатно просветления от Божията истина човешки ум). Затова по-добрият вариант е да се придържаме към заповяданото от апостола: „за нищо не съдете преди време, докле не дойде Господ, Който и ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето.” /1 Кор. 4:5/ Който търси полза (за душата си) – от всичко получава полза, защото доброто око не вижда лошото. Обратно, който носи недъга на безсрамието и сам е безсъвестен – той и в истинските добродетели вижда пороци. Както и за Самия Спасител казвали: „Вашият Учител яде и пие с митари и грешници?” /Мат. 9:11/, „Ето човек многоядец и винопиец” /Мат. 11:19/, „Той изгонва бесовете със силата на бесовския княз.” /Мат. 3:34/

        

         Превод от: „ПИСЬМА ВЕЛИКИХ ОПТИНСКИХ СТАРЦЕВ”, Москва, 2003 г. стр.  230 - 239.