Свети  Л Ъ В   В Е Л И К И, папа Римски /V век/

 

СЛОВО  НА  РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

                         /Трето, и част от Четвърто слово/         

 

 

 

ДУХОВНА БЕСЕДА

 

 

 

 07.I.2016 / 
 25.XІІ.2015  год.
Издание на православния  катедрален храм 

РОЖДЕСТВО     ХРИСТОВО

 “Успение на Пресвета  Богородица” - София 

 

         Свети  Л Ъ В   В Е Л И К И, папа Римски /V век/

 

СЛОВО  НА  РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

                        /Трето, и част от Четвърто слово/              

           

На вас, възлюблени, добре е известно, и вие често сте слушали за Тайнството на днешното тържество. Както видимата светлина доставя удоволствие на неповредените очи, така Рождеството на Спасителя дарува вечна радост на чистите сърца, което не бива да подминаваме с мълчание, дори ако не можем да го обясним както подобава. Защото ние се стремим да постигнем не само Тайнството, в което Божият Син е съвечен с Отца (съгласно казаното: „… рода Му кой ще обясни?” /Ис. 53:8/), но също и Рождението, в което „Словото стана плът.” /Ин. 1:14/

         Бог (тоест Божият Син, Който има равна и еднаква природа с Отца, Творецът на всичко и Господ, пребиваващ навсякъде и всичко превишаващ), в хода на времето, който възниква по Неговия замисъл, точно в този ден се родил за спасение на света от блажената Дева Мария, като при това ни най-малко не нарушил целомъдрието на Раждащата. Нейната девственост останала неосквернена както от зачатието, така не била повредена и от Рождеството, за да се изпълни казаното от пророк Исайя чрез Евангелиста: „ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил, което ще рече: с нас е Бог.” /Мат. 1:23/

            Това удивително Рождество на Светата Дева довело в света единствената в целия човешки род истинно човешка и истинно Божествена Личност, защото едната и другата същност не обладавали своите свойства по начина, както това може да бъде с лицата, в които има разделение. В случая, тварното било прието в общението на своя Създател не така, че едното да бъде живеещия, а друго – живелището. А станало така, че едната природа се смесила с другата. И въпреки че  тази, която се приема, е различна от приемащата, но тяхното различие се съединило в такова единство, че Един и Същи, бидейки истински човек, нарича Себе Си по-малък от Отца /Ин. 14:28/ и, бидейки истински Бог, именува Себе Си равен на Отца. /Ин. 10:30/

            Това единство, възлюблени, с което се съединява творението със Създателя, не могла да познае с очите на разсъдъка арианската слепота. Защото тя не вярвала, че Единородният Божий Син имал еднаква слава и същност с Отца, а признавала по-малка Божественост на Сина, а като довод за това се опирала на Неговия рабски облик. Божият Син казва: „Моят Отец е по-голям от Мене” /Ин. 14:28/, но заедно с това съвсем ясно казва: „Аз и Отец едно сме.” /Ин. 10:30/ В облика на раб, който Той приел за нашето възстановяване в последните времена /1 Кор. 10:11/, Той е по-малък от Отца, но в образа на Бог, в Който пребивава преди времената /1 Кор. 2:7/, Той е равен на Отца. В самоунижението си на човек, Той се родил от жена, подчинил се на закона /Гал. 4:4/, като при това оставал в Божественото величие на Божие Слово, чрез Което всичко е станало. /Ин. 1:3/ По такъв начин Този, Който създаде човека по Божий образ, Сам в образ на раб стана човек, тоест, от една страна – Бог, по могъществото като приемащ (човешкото естество), а от друга страна – човек, според унижеността на приетото. И едната, и другата природа обладават своите свойства без никакво изопачаване - както образът на раб не затъмнява образа на Бога, така и самият образ на Бога, не се умалява от образа на раба. Затова тайнството на съединението на силата със слабостта (т.е. с човешката природа) позволява Синът да се нарича по-малък от Отца, но при това, Божествеността, Която е една в Отец, Син и Светия Дух, отхвърля всяко съждение за неравенство. В този случай вечността не става времева, а природата – различна от себе си. Но в Нея (св. Троица) има една воля, една същност, и равна власт. Това не са три божества, а Един Бог, защото само там единството е истинско и неотделимо, където не може да има никакво несходство. Истинският Бог се родил в съвършената и пълна природа на истински човек, изцяло пребивавайки в Своето и (в същото време) изцяло пребивавайки в нашето. Казваме „наше” за това,  което в нас отначало е утвърдил Създателя, и което приел в Себе Си, заради възстановяването (на човешката природа).

         При това, привнесеното в човешката природа от измамника (дявола), което допуснал измаменият човек, не оставило никаква следа у Спасителя, защото Той не приел така човешките немощи, че да стане причастен на нашите грехове. Приел образа на раб без нечистотата на греха, възвишавайки човешкото, без да умалява Божественото. А смаляването и самопринизяването, с което Той, Невидимият, направи Себе си видим, е било снизхождение от милосърдие, а не от недостатък на сили.

         За да ни призове от древните окови и от земните заблуждения към вечното блаженство, при нас слезе Този, към Когото ние сами не смогнахме да се въздигнем. Въпреки че любовта към истината била свойствена за мнозина, но многообразието на сведенията се замъглявало от коварството на бесовската прегръдка и възраженията на лъжовната наука /1 Тим. 6:20/, и като се ползвало от човешкото незнание, това водело до разнородни и противоречиви съждения. За унищожаване на заблужденията, следвайки които пленените умове се покланяли на възгорделия се дявол, само познаването на законите не било достатъчно. Единствено, чрез пророческите увещания, нашата природа не могла да бъде възстановена, а към нравствените установления следвало да се прибави истината за изкуплението, а изопачената от самото начало основа, следвало да бъде възстановена, опирайки се вече на нови основи. За възстановяването било необходимо да се принесе такава жертва, която би била както обща с нас по произхода си, така и чужда на нашето осквернение. А Божият Промисъл, съгласно Който на Господа било угодно грехът на света да бъде унищожен с Рождеството и страданията на Иисуса Христа, трябвало да се простира над всички поколения. Нека не ни смущава това, че Тайнството на Боговъплъщението се извършило толкова продължително време след грехопадението.  Нека то да ни укрепва, доколкото вярата, която живеем /Рим. 1:17/ е неизменна във всички векове.

         Затова, нека престанат оплакванията на тези, които защитавайки нечестивото порицание на Божествения замисъл, говорят за закъсняване на Рождеството на Господа, поради което по-рано изминалото време сякаш е лишено от това, което е  извършено в последните времена на света.

         Въплъщението на Словото винаги се е стремило към извършване, и Тайнството на човешкото спасение никога, в никое време, не се е забавяло. Него проповядвали апостолите, възвестили пророците, като не се е забавило с изпълнението си това, което винаги е било предмет на вярата. По същество, Божията мъдрост и благодат /Тит. 3:4/, с помощта на задържането на спасителното дело, са ни направили по-възприемчиви към техния зов, та чрез многото знамения, гласове и тайнства, то да бъде предвъзвестено в течение на много векове, и в тези дни Евангелието да не бъде за нас неясно. А Рождеството на Спасителя, което надмина всички чудеса и всяка мяра на човешкото разбиране, да породи в нас още по-голяма вяра, отколкото в по-ранните времена. Затова Бог се ръководи не от нов замисъл за човека, и (някакво) по-късно състрадание, но (това е) от сътворението на света. Той основал едно и също дело за спасението на всички. А милостта на Бога, чрез която винаги е бил оправдаван сонма на светиите, от Раждащия се Христос е била само преумножена, но не започната.  И това Тайнство на великата любов, с което отсега е изпълнен целият свят, било толкова всесилно в своите знамения, че тези, които повярвали в обещаното, достигнали не по-малко от тези, които приели (вече) даруваното.

         Затова, възлюблени, когато с несъмнена милост ни е било дарувано толкова великото богатство на Божествената благост (която, свидетелствайки за вечността, и в предшестващите векове нееднократно е давала да се знае за себе си), тогава се явила и самата Истина, видима и въплътена /Тит. 2:11/. Затова трябва да отбелязваме денят на Рождеството на Господа не с вяла и плътска радост. Всеки трябва да помни, член на какво Тяло се явява той, и каква Глава съответства на това Тяло. Нека към светото устроение да не прилепва нищо другородно /1 Кор. 3:9/. Разберете, възлюблени, и благоразумно се обърнете към сиянието на Светия Дух, Който ни е приел в Себе Си, и Който ние сме приели в себе си. Защото, както Иисус Христос се е родил в нашето (човешко) тяло, така и ние сме се облекли в Неговата плът с второто си рождение (светото Кръщение). Затова ние се явяваме членове на Христа /1 Кор. 6:15/ и храм на Светия Дух /1 Кор. 6:19/. Затова блаженият апостол казва: „прославете Бога в телата и в душите си, които са Божии.” /1 Кор. 6:20/ Приемайки образа на кротостта и смирението, Господ изпълни и нас със същата сила, с която ни спаси, като казва: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си.” /Мат. 11:28-29/ Така ще понесем едно бреме, което не е тежко и непоносимо /1 Ин. 5:3/ - на управляващата (света) Истина. И като желаем да придобием славата на Христа, нека подражаваме на Неговото смирение! Нали Сам Той ни помага и способства за изпълнение на обетите. А по великото си милосърдие, Иисус Христос, нашият Господ, Който живее и властва во веки, може да унищожи нашите грехове, и да вкорени в нас Своите дарове. Божествената благодат, възлюблени, многообразно и многократно /Евр. 1:1/ е проявявала своята грижа за човешкия род, и благоугодно е проявявала в предишните векове множеството милости на Своя Промисъл. Но в последните времена /1 Петр. 1:20/ тя надмина всяка мяра на изобилие на привичната си щедрост, като в Христа се яви за грешниците като самото Милосърдие, за блуждаещите – самата Истина, за мъртвите – самият Живот. Така Словото (съвечно и равно на Твореца), в единството на Своята Божественост, прие природата на нашата униженост, и Бог, Роден от Бога, се роди също като човек от човека.

         Обещаното от сътворението на света /Бит. 3:15/ като дела и думи, винаги е било пророчествано с многочислени знамения, но само малцина от хората биха могли да бъдат спасени от тези образи  и скрити тайнства, ако със Своето идване (на земята) Христос не беше изпълнил това, което беше обещано тайно и отдавна. И ако тогава ставащото е помагало само на малцина вярващи, то сега (вече) извършеното, способства на неизчислимо множество верни. Следователно, ние вече биваме привеждани към вярата не чрез знаци, не с изображения, но бидейки укрепвани от евангелската история, вярваме и се покланяме на това, което е станало. И като се просвещаваме с пророческите свидетелства, изобщо не се съмняваме в това, което (както ни е известно) е било предсказано от толкова пророчества.

         От една страна, ето какво е казал Господ на Авраама: „и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи.” /Бит. 1:22/. От друга страна, Давид  възпява с пророчески дух обещаното от Бога, като казва: „Кле се Господ Давиду в истината, и няма да се отрече от нея: от плода на твоята утроба ще поставя на престола ти.” /Пс. 131:11/ А чрез пророк Исайя Господ казва: „ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил” /Ис. 7:14/, което значи с нас е Бог. И на друго място: „И ще покара младочка от Иесеевия корен, и клон ще израстне от неговия корен.” /Ис. 11:1/ Без съмнение, в този млад клон, била предсказана блажената Дева Мария, Която бидейки родена от ствола (рода) Иесеев и Давидов, и от Светия Дух, с девственото Рождение произведе от майчинската си утроба новия клон на човешката природа (новата твар).

 

Превод от: Святитель Лев Великий, „СЛОВА НА РОЖДЕСТВО  ХРИСТОВО”, Москва, 2000 г. стр. 19 - 27