ДЕН  СЛЕД  ДЕН   

ДНЕВНИК  НА  ЕДИН  ПРАВОСЛАВЕН СВЕЩЕНИК

(продължение от бр. 367)

ДУХОВНА БЕСЕДА

 17.VІІІ.2015 /
 4.VІІІ.2015 год.
Издание на православния  катедрален храм 
 Неделя 10-та 
 след Петдесетница
 “Успение на Пресвета  Богородица” - София 

 

 ДЕН  СЛЕД  ДЕН   

ДНЕВНИК  НА  ЕДИН  ПРАВОСЛАВЕН СВЕЩЕНИК

            ДА НЕ РАЗЧИТАМЕ НА СЕБЕ СИ. „И рече (Бог): Аз ще бъда с тебе.” /Изх. 3:12/ Кога Господ казва тези думи на Мойсей? – Когато на Моисей те са му били нужни повече от всичко на света, и го въздигнали към велик и непосилен подвиг. Имало време, когато той заемал високото положение на доведен син на царя, когато считал себе си силен и мъдър. Когато тръгнал с огъня на тази плътска сила да помага на своя народ. Какво всъщност се получило от това? – Пълна несполука, пълно поражение, така че на Мойсей се наложило да бяга от разгневения фараон и от негодуващите против него съотечественици. Тогава настанало време за неговото търпение и съкрушение. Наложило се да се отдалечи в пустинята, и там, в продължение на 40 години да изпълнява най-скромни задължения – да пасе стада. Там се наложило да се смири, да се умали, да се отрече от себе си и от собствената си сила. Когато този укор бил изучен, Бог го призвал като вече готово оръдие, на дело - заповядал му да отиде и да избави народа.

         Но тъй като неговата самонадеяност изчезнала, великият избранник, считайки себе си недостоен и неспособен, смирено моли: „кой съм аз, та да ида при фараона … прати другиго.” /Изх. 3:11, 4:13/ Тогава настанало времето Бог да ободри своя пратеник: „Аз ще бъде с тебе”. Не се смущавай Мойсей, поради своята немощ. Слава Богу, че ти я осъзна и почувства. А сега, с тебе говори Всесилния Бог: „Аз ще бъда с тебе.” Нека всеки от нас се замисли, и да извлече полза за себе си от това!

         Нима мнозина не знаят какво означава самоволно да се хвърлиш в някакво дело или начинание, като разчиташ (изключително) на собствените си сили и умения, като се опираш на своите добри намерения? Неизпратеният от Бога и неподготвен човек се захвърля стремително в един или друг път, търпи поражение и често не разбира защо. Като действа без Бога, разчитайки само на себе си, налага му се да изпитва последствията на своето самомнение. Да даде Бог, такава душа да не се забави да се смири пред Него! Да се смири пред Този, Когото е забравила, да остави оръжието, с което е действала. Да осъзнае своето безсилие и да погледне към Този, Който я смирява за да я изведе на истинската висота, която е в пълната покорност и зависимост от Него. Спасителят казва: „без Мене не можете да вършите нищо.” /Ин. 15:5/ Нека кажем на това – да, и амин. Нека и за нас да дойде това време, когато единствената ни сила и опора ще бъде Божието обещание: „Аз ще бъда с тебе.”

            ЗА ДУХОВНИТЕ ПЛОДОВЕ. „С това ще се прослави Моят Отец, ако вие принасяте много плод.” /Ин. 15:8/ Бога можем да прославим не само с мъченическа смърт или с мисионерски подвизи, но и когато „принасяме много плод.” Точно това изобилие на духовните плодове особено много прославя Господа. По-висша цел от тази не можем да имаме, нея трябва да постигнем както с молитвите си, така и с всички стремежи на душата. Плодовете, които се очаква да принесем са изредени в Посланието на ап. Павел към галатяни: „плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра.” /Гал. 5:22/ Съзнавам ли какво богатство е това, и дали притежавам макар и малка част от тези качества? Когато Господарят на лозето година след година идва да потърси плодове по моите клони, дали ще намери поне малко от тях?

         Затова, колкото по-пламенна стане нашата вяра, колкото по-гореща е любовта ни и по-обилни са радостта и мира в нас, толкова по-търпеливо ще започнем да понасяме изпитанията. Колкото с по-голяма добрина и по-меко се отнасяме към ближните, колкото по-самоотвержен стане живота ни, толкова повече ще прославим името на нашия Небесен Отец.

         Само това растение може да принася угоден на Бога плод, което Той е насадил и което в Него пребивава. „Който пребъдва в Мене и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо.” /Ин. 15:5/ … Душата, която не се е прихванала и вкоренила към Божествения корен, не може (рано или късно) да не изсъхне. От нея не може да се очаква никакъв плод. „Ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме.” /Деян. 17:28/ Ето кое е единственото необходимо условие за принасяне на духовни плодове.

         ПРИТЧАТА ЗА ДЛЪЖНИКА. Тази притча е приложима към цялото човечество. Спасителят я казва в отговор на скритата мисъл на фарисея Симон, която Той прочел в неговото сърце, макар тя да не била изречена. „Симоне, имам нещо да ти кажа.” /Лк. 7:40/ Същото често се случва и в нашия живот. Ние, може би никога не сме се обръщали към Господа, но затова пък Той има нещо да ни каже. Сред нашите тайни грижи, направо или косвено, ние чуваме гласа на Всевишния.

         Например, мене ме измъчват съмнения, и някакъв таен глас ми шепне: „Възможно ли е това?” И ето, внезапно пред мен се разкриват чудесата на Божието всемогъщество – петте хляба, нахранили пет хиляди души, обръщането на грешниците, най-тъмната нощ се озарява от небесна светлина, която прониква в дълбините на душата ми, и аз чувствам, че с всичко това Господ „има нещо да ми каже”.

         Така и сред дълбока печал, сред нескончаеми сълзи и безутешна мъка по някое любимо същество, и тогава Спасителят се приближава и взора Му се обръща към мен, и отново чувам: „имам нещо да ти кажа.”

         Наистина, Господ беседва непосредствено и поотделно с всеки от нас, и на всеки Той казва точно това, което му е нужно, а не нещо друго. Той лично ме познава, известни са Му моите тайни грехове, моята лична скръб, моето тайно неверие. Той се обръща към Симон Ионин по различен начин, отколкото към фарисея Симон. На самарянката открива нейния личен, спотаен грях. Той говори по различен начин – чрез човек, чрез обстоятелства, или направо на сърцето, с този неизясним вътрешен глас, който в Свещеното писание се сравнява с почукване по вратата – „Ето, стоя пред вратата и хлопам” /Откр. 3:20/ Чрез Марта Той повикал сестра й Мария, а на хората заповядал да повикат слепеца Вартимей, които му казали: „Дерзай, стани, вика те.” /Марк. 10:49/

         Спасителят пожелал да даде утешение на Мария, Той пожелал да изцели слепия, така и мене Той иска да утеши и изцели. Господ ме призовава защото Му е нужна моята душа, и Той знае, че без Него тя ще залинее и ще пропадне. Той ме буди чрез всичко, което ме заобикаля. Казва ми нещо от Себе Си, което трябва да разбера с душата си. Ако аз се крия и заглушавам Неговия глас, някога, след време, той може съвсем да замлъкне и да не го чувам повече. „Днес, кога чуете гласа Му, да не ожесточите сърцата си.” /Евр. 4:7/

         КАКВО СЕЕМ? „Каквото посее човек, това и ще пожъне./Гал. 6:7/ Какво сеел сеячът, за който четем в евангелието? – Сеел добро семе, живо и безсмъртно, и плодът който то принесло на земята, която го приела, бил плодът на благодатта, който е вечния живот.

         Всеки човек все нещо сее: думите и постъпките са също семена, които ежедневно се сеят и (никои от тях) няма да пропаднат безследно (и да се загубят). Те доузряват до жътвата, когато пшеницата ще бъде събрана в небесната житница, а негодните плевели ще бъдат хвърлени в огън. Но хората малко се замислят върху това. С пълни шепи сеят зло, а неговата жетва никога не се замислят, или си въобразяват, че и от посятото зло в крайна сметка ще израстне добро. Божият поглед вижда всичко това, а Неговото слово предупреждава: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива … който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот.” /Гал. 6:7-8/

         Понеже те сееха вятър, буря ще пожънат.” /Ос. 8:7/ Буря ще пожънеш и ти, брате, ако сега сееш семената на греха и тлението. И кой тогава ще скрие от тази буря твоята беззащитна глава? Пшеницата ще се опази в житницата, а ти къде ще бъдеш? Доброто семе е Божието слово. Започни да го приемаш в душата си, обхваната от израсналите в нея плевели и тръни. То ще ги изтръгне и ще овладее душата ти. То ще внесе в нея новия живот и ще произведе в нея „първом злак, после клас, след туй пълно зърно в класа.” Марк /4:28/.

            НЕ СЕ ОТЧАЙВАЙ! „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя.” /Мат. 11:28/ Тези думи вече мнозина са ободрявали и утешавали. Те са отправени към всички нас без изключение, така че, няма човек, който рано или късно да не почувства нужда от тях. Но има случаи и времена, когато те придобиват за нас особено важно значение. Земното щастие, възторжените мечти и пламенните надежди на младежките години се заменят твърде скоро с разочарования и униние. Понякога чрез тях сякаш споделяме с целия свят една огромна и всеобхватна скръб.

         Не се ли намираме и сега в такова състояние? Не ни ли се струва час по час, че след много тревоги и вълнения, у нас настъпва нравствено затишие и пълно равнодушие към всичко? За невярващия такова състояние на душата е разбираемо. Но за нас, които сме ощастливени с познание на истината и светлината, за нас, за които са отворени небесата, не трябва и не бива да е възможно да се отдаваме на отчаяние и постоянно да повтаряме, че живота ни е омръзнал и дотегнал. Нима не сме чували думите на Спасителя: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени.”

         Може би ще кажете, че когато човек е изморен и претоварен не му достига решимост, не му достигат сили да се тръгне към Спасителя. Но след като Иисус иска от мене това усилие, след като Той ме зове и иска аз да откликна, със самите си слова Той ми внушава сила да извърша това. Когато Той казва: „Дойдете при Мене” – с това сякаш ни притегля към Себе Си, и думите Му, изразяващи толкова любов и милосърдие, ни укрепват в трудния път. Когато казва: вие „всички отрудени и обременени”  - в тези думи чувстваме такова дълбоко състрадание към нашите немощи, и толкова силно желание да ни помогне, че като се пробудим от духовния сън, ставаме, тръгваме към Него, и в Него намираме пълния и вечен покой за душите си.

         СКРЪБТА ВИ ЩЕ СЕ ОБЪРНЕ НА РАДОСТ. „А ние се надявахме …” /Лк. 24:21/ Когато всичко, на което си се надявал се руши, тогава се налага да преживееш и тежки разочарования. Вътре в теб – смущение – защо така се случи? А напред – всичко изглежда тъмно и безотрадно. В такива моменти ни идват на ум думите на Спасителя: „Защо сте тъжни?” /Лк. 24:17/, както и останалото, което след това се случило.

         Печални, дълбоко разочаровани хора вървят по пътя: те всичко са загубили, и от това им е тежко. Иисус се приближил и „вървеше с тях”, но те не Го познаха. Той и при нас идва, приближава се и върви с нас, когато сме печални, но ние гледаме само на мъката си, и не можем да Го познаем. Дълго не узнаваме Този, Който се намира редом с нас!

         „Защо сте тъжни?” Нима Той не знае? Тогава защо ги пита? – Разбира се, че знае, но иска те сами да Му разкажат всичко, защото точно това им е нужно.

         Те започват да изливат своята скръб, която се състои в разочарованието: „А ние се надявахме …” И все още не Го познават.  Той говори с тях така, че от Неговите думи сърцето им започва да гори. Става им светло, топло, и макар тъгата им все още да не е преминала, защото те не са Го познали, но думите Му са толкова утешителни, че не искат да се раделят с Него и Го молят: „Остани с нас.” /Лк. 24:29/ Той остава, след което идва радостта и новия живот „жива представа за онова, за което се надяваме” /Евр. 11:1/ Той се скрил от очите им, но те уверено тръгнали напред, „понеже знаели в Кого са повяравали” /ср. 2 Тим. 1:12/ и „скръбта им се обърнала на радост” /ср. Ин. 16:20/

         Точно така става и с нас – трябва всичко да Му кажем, дори все още да не Го познаваме, защото Той идва към нас и заговаря с душите ни. Нека те да Му отговорят. След което и Той ще отговори отново, и като се приспособи към нашето състояние, така ще ни заплени със Своята беседа, че в душите ни ще загори нов огън и ние ще Му кажем: „ Остани с нас!” Тогава Той ще остане, и ще се открие така, че ще узнаем Кой е, ще Го възлюбим и ще се възрадваме в Него. Ще Му се доверим, и в това доверие ще намерим мир (и утеха).

        

Превод с незначителни допълнения от: ДЕНЬ ЗА ДНЕМ … Лествица, Москва, 1998 г.,
по издание от 1909 г.  стр. 42 -43, 50-56.