Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 14 последна)

(продължение от бр. 21)

     „Искаш ли да видиш живота на един човек, виж края му“, гласи известното правило. Краят на дългия живот на митр. Симеон е посрещнат от българското общество с тъжното усещане, че с него си отива една голяма и славна епоха. На 25 октомври 1937 г. във Варненската съборна църква „Успение Богородично“ е извършено опелото на владиката. Заупокойната служба е отслужена от митр. Михаил Доростоло-Червенски в съслужение с еп. Андрей Велички, свещеници и дякони. Цар Борис III отлага свое планирано пътуване в чужбина, за да дойде до Варна и да се прости с човека, когото почита като свой наставник. На траурната церемония присъстват толкова много хора, че броят им е невъзможно да се установи с точност. Сведенията варират между 25 и 100 хиляди души, като в това число навярно се включват и онези, които са минали на поклонение при ковчега в деня преди опелото или на гроба в следващите няколко дни. На владиката е отреден гроб на централната алея в градските гробища.[1] Днес Централни варненски гробища. За целта тялото трябва да бъде пренесено на значително разстояние от катедралата до гробищния парк, приблизително два и половина километра. Градоначалникът на Варна инж. Янко Мустаков нарежда да се приготви представителната карета, обвита с траурен креп, и да се впрегнат четирите най-хубави коня на градската община. Каретата остава неизползвана. Ковчегът е вдигнат на ръце от четирима свещеници и носен така през целия път. Млад дякон предшества с траурен кръст. Шествието е нескончаема редица от опечалени хора. Първи зад ковчега вървят, плачейки за своя покровител, децата от приюта „Митр. Симеон“. Зад тях носят венци представители на гимназиалната младеж и войниците. Армията отдава последно „за почест“ на покойника: в шествието се включват всички офицери от Варненския гарнизон, които не са наряд, офицерите от Военноморския флот, голям представителен състав от Шуменския гарнизон и др. С влака от Шумен пристига огромна делегация. Голям брой хора идват от Търговище, Провадия и десетки други градове и села от епархията. Въпреки, че по волята на владиката речи не трябва да се държат, произнесени са няколко силни прощални слова. Първи нарушава „разпореждането“ митр. Михаил. „Фар на българщината и съвест на православието, огромен духовен капитал на родната ни църква“, с тези въздействащи образи определя той фигурата на покойника.

     За изпълнител на своето завещание митр. Симеон посочва своя племенник проф. Петър Ников. Последната воля на архиерея е прочетена и огласена на 30 октомври 1937 г. И едва в този ден обществеността разбира за огромно благотворително дело на Варненско-Преславския митрополит. Последният вариант на завещанието е съставен точно единадесет месеца преди смъртта му. [2] НАБАН, ф. 144 к., оп. 1, а.е. 26, л. 9. Текстът започва така: „Во Имя Отца и Сина и Святаго Духа. Амин. (…) долуподписаният Варненский и Преславский Симеон в пълно съзнание саморъчно съставих във Варна настоящето си завещание, както следва: Преди всичко считам за нужно да спомена, че до сега в разни времена образувах следните фондове:…“ След това започва изреждане на създадените от владиката благотворителни фондове, вложеният в тях капитал и целите на дарението. Броят им е над тридесет и всеки един е надеждно обезпечен. Правилото на действие е обичайното, по което постъпват българските благотворители през първата половина на ХХ в. В банкова или друга финансова институция се влага капитал, който е неприкосновен. Лихвите по влога се натрупват за известен период, след което започват да се теглят ежегодно от разпоредителя (обикновено някаква авторитетна институция) и се дават по предназначение според волята на дарителя. До смъртта на Варненско-Преславския митрополит всички дарения по неговите фондове стигат до ползвателите си анонимно. Първият благотворителен фонд, създаден от митр. Симеон, се нарича „Поп Никола“ в памет на неговия баща и е на разположение на Св. Синод на Българската православна църква. Вложени са дванадесет хиляди и петстотин златни лева, годишните лихви от които трябва да се дават на ученици от Софийската духовна семинария, отличили се по изучаването на древните езици: славянски, гръцки и латински. Така владиката прави двоен жест: жест за подкрепа на духовното образование в създадената и обичана от него семинария, и жест към паметта на баща си.

     По-нататък следват фондове, образувани при Министерство на народното просвещение. Всички те са предвидени за помощ на бедни ученици от съответни селища в неговата епархия, както един и за родния му град. „Лихвите от горните фондове (…) всяка година да се употребляват за купуване на обуща, учебни пособия за бедни ученици и ученички от българските основни училища в поименованите по-горе градове и села.“ На първо място сред тях е фонд „Елена Поп Николова“, майката на владиката, предвиден за Бургас. Фонд „Доброто дете“ е за Варна. Всички останали фондове носят имената на вече починали хора, за чиято памет митр. Симеон иска да се погрижи. Това са фондовете „Иконом Иван К. Радов“ за Провадия, „Илия Блъсков“ за Търговище, „Гавраил Кръстович“ за Омуртаг, „Панайот Волов“ за Нови Пазар, „Иларион Макариополски“ за с. Мараш (Шуменско) и „Авксентий Велешки“ за Преслав. А на една особено голяма и светла фигура от своя живот дядо Симеон посвещава два фонда: „Антим Преславски“ за Шумен и „Митрополит Антим“, пак за Преслав. Имената им не са случайни. В периода 1861-1868 г. бъдещият екзарх Антим официално е Преславски митрополит. С учредените фондове за двата центъра на епархията, Преславският Симеон е увековечил паметта на своя старец, изпълнен с дълбокото чувство на признателност като ученик и приемник на неговия пост. Към списъка фондове при МНП е добавен и фондът „Митрополит Симеон“ при Варненското основно училище „Св. Методий“, създаден също със средства на владиката.

        Грижата на Варненско-Преславския митрополит за образованието на младите поколения наистина трогва. Архиереят е създал фондове не само за бедни деца. При Министерство на Просвещението той е основал фонд „Професор Васил Н. Златарски“, лихвите от който „да се дават на оня ученик от Варненската мъжка гимназия, от последния клас, когото учителският съвет в същата гимназия намери, че по изучаването на българската история и по поведение е отличен.“ Друг фонд, „Царица Иоанна“ е учреден при Царската канцелария за ежегодни стипендии на „две ученички от двата последни класове на Шуменското девическо педагогическо училище „Нанчо Попович“, които учителският съвет при същото училище намери за отлични по успех и поведение.“ На името на един дългогодишен скромен служител в Митрополията е създаден фонд „Дядо Добри“ при Преславското кметство с подобна цел: за стипендия на онази ученичка от последния клас на Преславската прогимназия, която учителският съвет намери за отлична по успех и поведение. Със същите условия е и фондът „Олимбия К. Росетова“, сестрата на владиката. Той е учреден при Варненската девическа гимназия за една ученичка с отличен успех и поведение от последния гимназиален клас. Фондът „Св. Василий“ пък е при приюта „Митрополит Симеон“ във Варна и лихвите от него са предназначени за купуване на играчки за децата от приюта.

            След изреждането на благотворителните фондове завещанието преминава към еднократните дарения. От наличните пари, които ще се окажат след смъртта на митр. Симеон, той пожелава да даде равни по размер суми на двете си престолни църкви: Варненската „Успение на Пресв. Богородица“ и Шуменската „Възнесение Господне“. Короните, архиерейското облачение и принадлежности също са внимателно разпределени между двата храма. Еднаква с тях сума получава Троянският монастир, обикнат от владиката още от първото му гостуване там: „На светата Троянска обител, дето ред години намирам душевна почивка и телесно здраве, та и голямо внимание от страна на игумена и от всички братя стари и млади, оставям (…), за да споменават имената на родителите ми и моето на проскомидия във време на Божествената литургия.“[3] НАБАН, ф. 144 к., оп. 1, а.е. 26, л.1-2. Цитатът е от първия вариант на завещанието, който е по-обстоятелствен. Дарения получават и четирите благотворителни заведения: Варненският приют за деца „Митр. Симеон“, Варненското сиропиталище „Надежда“, епархийското старопиталище в Провадия и Варненското старопиталище „Милосърдие“. Още по-щедро е дарението за Българската академия на науките, на която митр. Симеон е първоначално редовен, а после почетен член. В затрогващ жест към „немощните на този свят“ владиката отделя малка сума и за тримата разсилни в Митрополията. След това завещанието се обръща към семейството на владиката. Племенниците му, общо шестима, получават различни по размер суми, в зависимост от техните нужди. Накрая е волята за материалното имущество. Двамата най-близки помощници от клира, викарният епископ и протосингелът на епархията получават в наследство светини: „Сребърната кутийка, нужна при освещаване на нови храмове, оставям на Негово Преосвещенство Величкий Епископ Андрей. Кръстът, който стои при възглавницата до леглото ми в един дървен балдахин, оставям на Негово Всеблагоговейнство Протоиерей Георги Доганов, и.д. Протосингел. Във върха на този кръст има поставено честно дърво.“ Останалото: покъщнината и мебелите в митрополията във Варна и в стария Преслав остава за наследниците по катедра.

     „Велик живя и велик умря!“. Това са думите, с които цар Борис III се прощава с положения във Варненската катедрала митр. Симеон. Насъбралото се множество е трогнато, всички знаят за синовната преданост, която владетелят изпитва към покойника. Това, което голяма част от обществото не подозира, е дискретното сътрудничество между двамата в името на мира и благоденствието на Българската църква. Година преди смъртта на митр. Симеон, в края на 1936 г. архиереят и монархът се срещат два пъти във Варна. На първата владиката моли царя, както е правил и преди, да подпомогне усилията за промяна на синодалното устройство. Царят не са ангажира с обещания, но след завръщането си в столицата води поверителни разговори в синодалните кръгове. Резултатът е свикването на ново архиерейско събрание през декември същата година. На него се решава преобразуването на Св. Синод в събрание на всички епархийски архиереи, със заседания два пъти годишно. Митр. Симеон не присъства на събранието, но скоро го известяват за успешния изход на разговорите. За Никулден Борис III отново е във Варна. Старецът архиерей го посреща за втори път, за да му изкаже благодарността си. През пролетта на 1937 г. промяната в Екзархийския устав е узаконена и на държавно ниво. Новината за нея донася отрада за обществеността след дългите вълнения около споровете между владиците. Службата, която извършва митр. Симеон заедно доскорошните си опоненти при кръщението на престолонаследника, е знак за помирение. За Варненско-Преславския митрополит това е последната, тихо спечелена победа заради Христовия мир в Църквата. Не след дълго Бог приема служителя си. Стихва и последната от многото бури, които е преживял през своя век. Но и след кончината си митр. Симеон остава за вярващите като фар: сякаш завинаги застанал на морския бряг, извисил грамаден духовен ръст, той отправя лъч на вярата към бурното житейско море и насочва със слово и пример търсещите спасителен пристан.

 

[1] Днес Централни варненски гробища.                                                                                                                              

[2] НАБАН, ф. 144 к., оп. 1, а.е. 26, л. 9.

[3] НАБАН, ф. 144 к., оп. 1, а.е. 26, л.1-2. Цитатът е от първия вариант на завещанието, който е по-обстоятелствен.