Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 13-та)

(продължение от бр. 20)

 

      В стария Преслав през август 1933 г. Варненско-Преславският владика написва своя пространен отговор на обвиненията към него в синодалните протоколи от 1930 г. (по отношението му към митр. Стефан Софийски) и 1931 г. (по отношението му към Свещеническия съюз). Обширното му писмо, 46 машинописни страници, е адресирано до митр. Неофит Видински, наместник-председател на Св. Синод. Това всъщност е и основният му опонент в дадения период, доколкото другият, Стефан Софийски, в полемиките след 1930 г. донякъде се поприкрива. В текста на митр. Симеон са изложени решително и откровено неговите защитни доводи, неговите несъгласия с цял ред синодални грешки и неговите вътрешни терзания при настаналата обстановка. Последните той открива честно, като привежда силните думи на преп. Исидор Пелусиот: „…и тъй, какво трябва да се прави? Да се мълчи ли и нищо да се не казва? Но говоренето няма да принесе полза, нито ще помогне да се явят дела, а само ще причини шум. Обаче и да се допусне, че така ще бъде, все пак е по-добре според мене да проговори човек, ако и да не бъде послушан, отколкото да не каже нищо и да чуе обвинението: Защо не си вложил парите ми в банкери? Затова, който може нека говори, защото в такъв случай тия, които слушат, ще имат да отговарят на Съдията“.[1] НАБАН, ф.144, оп.1, а.е. 83, л. 84.

      Дядо Симеон написва писмото и все пак не го изпраща. Почти цяла година листовете стоят в писалището, а авторът им се надява, че нещо в църковното управление ще се промени към добро. Но когато през юни-юли 1934 г. е подготвена нова голяма манипулация в синодалния състав, става ясно, че изчакването е напразно. Писмото е изпратено до Видинския митрополит заедно с още един по-кратък придружаващ документ. В него има няколко реда, които поразяват. В тях е предречено онова, което ще сполети Българската православна църква не след дълго време. „Ако мечтаем, че всякога ще бъдем галени, както сега, много се страхуваме, че се самооболщаваме и жестоко мамим, и че ще дойдат дни на тежко разочарование и опомнювание. Този страх ни кара да се решим да Ви отправим това, което писахме лани. …Правим го, защото мислим, че Ваше Високопреосвещенство бихте могли да направите много нещо за излекуването на нашите немощи. Не стане ли нищо, постоянстваме ли да вървим по сегашния път, да не ни е криво, ако бъдат приложени и на нас иносказателно думите на Спасителя Христа, казани на Апостол Петра: „Друг ще те опасе и поведе, където не щеш.“ (Иоан. 21:18).“[2] НАБАН, ф.144, оп.1, а.е. 83, л. 106-107. Митр. Неофит Видински не намира за нужно да се вслуша в този призив. Десет години по-късно, през есента на 1944 г. той ще бъде първият, който ще трябва да се оттегли от Св. Синод под натиска на „народната власт“.

     Следващото послание вече не е само от името на митр. Симеон. През август 1934 г. при него в стария Преслав са събрани неговите събратя по служение: Максим Пловдивски, Павел Старозагорски и Михаил Доростоло-Червенски. Четиримата архиереи съставят документ, адресиран до наместник-председателя на Св. Синод. Изискана е директно незабавна промяна във формата на църковното управление. Документът подчертава, че съществуващият в момента ред с четиричленен, избираем и мандатен Синод вече е обезсмислен. Наложително е преминаване към практиката на пълен Синод, в който заседават всички епархийски архиереи. Авторите настояват решението по този въпрос да бъде взето преди октомври 1934 г., т.е. преди да стане поредният опорочен избор за синодален член.

     Св. Синод наистина свиква своя извънредна сесия през септември 1934 г. Разгледани са както частното писмо на митр. Симеон, така и колективното писмо на четиримата владици. Исканото от тях преобразуване на църковното управление не е прието. Дългото лично послание на Варненско-Преславския владика е наречено с ирония „своеобразно литературно произведение.“ Съставят му не по-кратък отговор. Езикът на документа е отлично школуван, ловко обигран и компетентен по църковните въпроси. И, както се казва в Псалтира, под същия език се крие змийска отрова. Текстът е пълен с жлъч, лични нападки и криво представени факти. Авторите му обещават ехидно, че няма да съдят и преследват митр. Симеон, за да не го удостоят с честта на изповедник и мъченик, за която, според тях, той се бори. След това го засипват с обвинения, равносилни на присъда за цялото му архиерейско дело. Някога, през 1912 г., екзарх Иосиф нарича критиките на митр. Симеон „обвинителен акт срещу моето управление“. Сега е ред на Варненско-Преславския владика да получи контра-обвинението. Начинът, по който митр. Симеон е управлявал навремето Св. Синод, е подложен на унищожителен, но неверен анализ: внушава се подло, че това е бил едноличен и авторитарен режим. „Обвинителите“ с особена решимост се опитват „да отмъстят“ за екзарх Иосиф като някаква мнима жертва на „гонителя му“ дядо Симеон. На митр. Симеон дори е отречено правото да се прости със своя събрат за натрупаните помежду им огорчения. С доловима ненавист синодалният протокол коментира величествения жест при погребението на екзарх Иосиф, когато Варненско-Преславският архиерей идва да си вземе прошка при ковчега на покойника. Всичко останало в този потискащ за четене документ е подчинено на същата мисъл: да бъде сринат нравствено и духовно неговия адресат. Но, „блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.“ (Мат. 5:11.)

     1934-та е година, пълна с най-различни събития. През август, след като обмислят инициативата за промяна в синодалния ред, митр. Симеон и неговите съмишленици заминават за Шипка. На историческия връх са организирани национални тържества, с които се открива величественият паметник, познатият днес на всеки българин. Митр. Симеон е там по правителствена покана, заедно с помощника си еп. Андрей. Макар 94-годишен, митрополитът се изкачва без големи трудности до върха и участва в богослужението като съслужещ архиерей. Все пак отклонява молбата на митр. Павел Старозагорски да оглави богослужението. Опонентите от Св. Синод не са там. Те са организирали друго честване във Видин. Митр. Неофит Видински издига мавзолей-гробница на екзарх Антим и по този повод там са цар Борис, някои от министрите и целият Синод. Неприятелите имат сгоден повод да злорадстват: „Само Симеон го няма на тържеството, на което се почита делото на неговия духовен наставник“. Обвиняват го лъжливо, че е отишъл неканен на Шипка, а не е дошъл във Видин „поради омраза към организаторите и завист към чужди паметници“ (иронията е свързана с бюстовете на митр. Симеон). Варненско-Преславският архиерей обяснява на митр. Неофит с достойнство отсъствието си от Видин. Не е дошъл, защото не харесва начина, по който са изразходвани църковни средства за мавзолея и тържествата – така, както и екзарх Антим някога е бил против злоупотребите с църковната каса. Митр. Симеон допълва още, че сам преди време се е погрижил за паметта на своя наставник. В писмото си не обяснява как. Как именно го е направил, ще стане ясно едва след смъртта му. Вместо зидане на гробници и шумни тържества с църковни пари, митр. Симеон е направил в памет на стареца си тайно благодеяние със собствени средства.

     Дотук Варненско-Преславският митрополит бе представен най-вече през неговата неуморима борба за опазване Христовата истина и Св. Православна църква. Но настоящият разказ изобщо не ще бъде пълен, ако не опише и делата му на милосърдие. Всъщност целият живот на митр. Симеон е изпълнение на това, което казва Псалмопевецът: „Милост и истина се срещнаха.“ (Пс. 84:12, според църковнославянския текст.) Вече неведнъж бе споменато, че той живее аскетично: задоволява се със скромна храна и непретенциозна покъщнина, износва докрай старото си монашеско облекло, води строг отчет за всичките си разходи и целия инвентар в Митрополията. Зимата се сгрява с един отдавна износен кожух. С една стара черга увива своите вещи, когато пътува до Преслав. Шестдесет години пази едно килимче, което му е подарил екзарх Антим след връщането си от заточение през 1878 г. Пътува с влак или файтон, и никога не допуска у себе си мисълта за автомобил, с какъвто вече се снабдяват някои негови събратя. Междувременно той получава своята митрополитска заплата, която години наред е в добър размер, подобаващ на достойнството на архиерейския сан. Дядо Симеон не я отказва. Тази заплата му служи преди всичко, за да послужи сам той на своите ближни.

     Трогателна е неговата постоянна грижа за родствениците от голямото му семейство. Митр. Симеон никога не скъсва своята връзка с Бургас. В началото на ХХ в., след преждевременната смърт на брат му Нико, владиката поема върху себе си издръжката на неговата вдовица и трите им деца. Петър, Елена и Никола Никови получават благодарение на чичо си гимназиално образование в България и висше в чужбина. Първите двама от тях му създават безброй тревоги заради тежки заболявания. И все пак грижите и притесненията на владика се отплащат по достойнство. Елена оздравява напълно и се задомява с добър брак. Петър Ников завършва история и се издига до професор в Софийския университет и член на Българската академия на науките. Днес той е считан за един от класиците на българската историческа наука. За своята научна кариера проф. Ников е признателен на чичо си двойно: не само заради материалната издръжка, но и заради моралната подкрепа и професионалните насоки. Митр. Симеон се грижи и за останалите си племенници. Когато сестра му Олимбия овдовява, владиката я взема при себе си във Варна, а за нейния син осигурява подходящо професионално образование в Русе. Варненско-Преславският митрополит е благодетел и на много хора извън семейния кръг. Помощта му трудно може да се обобщи в няколко реда: на едни намира работа, на други помага да учат, за трети ходатайства пред властите, на четвърти е от помощ със знания и съвет. Най-чувствително откликва неговото сърце на две особено уязвими групи: бедните и осиротели деца, и самотните старци.  

     „Приемаше и се радваше много на децата, предимно на бедните деца. Те идваха при него без да питат никого, направо в кабинета му или в спалнята му да му целунат ръка“, пише за митр. Симеон един негов съвременник.[3] Лечев, Дечко. Митрополит Симеон Варненски и Преславски в непубликуваните спомени на Диньо Божков – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 96. Владиката понякога сам посещава децата. През 1921 г. той прави визита на народното първоначално училище „Св. Наум“ – Варна. Скоро след неговото посещение учителският съвет създава благотворителен фонд за подпомагане на бедни ученици и го нарича „Митрополит Симеон“. Сумите са събрани от учителите. Децата идват на трогателно посещение в Митрополията и казват за фонда на владиката, който е болен в този момент. Митр. Симеон отговаря, че е много признателен за оказаната чест и също внася своята лепта, само моли да не се дава гласност за приноса му. Най-отрадното за него е, че у младите на дело се възпитава благотворителността.[4] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 102. В името на същата кауза архиереят не пести сили, като дарява и сам той, и подпомага други щедри хора в дейността им. Паметна е неговата грижа като изпълнител на завещанието на големия варненски общественик и дарител Велико Христов.[5] ДА – Варна, ф. 75, оп.1, а.е. 585. Сумите, които благодетелят завещава преди смъртта си през 1902 г., са предназначени отчасти за Църквата, отчасти за училището. Дарението специално предвижда стипендии за примерни, но бедни ученички от Варненската девическа гимназия „Мария Луиза“. Над три десетилетия подред до собствената си кончина митр. Симеон изпълнява волята на дарителя като свой неотменим дълг. Всяка година от 1903 до 1936 г. той раздава стипендии на три, понякога дори и четири момичета с отличен успех, примерно поведение и скромни доходи, които ръководството на гимназията му посочва.

     Митр. Симеон подкрепя по всякакъв начин и дейността на Варненското дружество „Надежда“, което се грижи за градското сиропиталище със същото име. Годините особено след войните обаче са толкова тежки, че за този благотворителен дом не е възможно да събере всички осиротели деца в окръга. Заради това владиката се заема да създаде още едно подобно място. През 1925 г. той успява да осъществи това голямо дело на милосърдието. Във Варна е създаден приютът за деца „Митрополит Симеон“. Първоначално в него са приети сираци на загинали във войните. Един документ за дарение от 1935 г. свидетелства за всестранното внимание на владиката към дейността на приюта. В документа се казва, че „един влиятелен варненски гражданин, доволен от реда, който е видял в приюта, завещава 20 000 лв. за фонд „Св. Василий“, като срочен (петгодишен) влог. Лихвите от влога трябва да послужат за купуване на предмети за обучение и играчки за децата“.НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 103, л. 6.{end-tooltip} [6] Кой е този „влиятелен варненски гражданин“, читателят може сам да се досети. За тогавашната общественост това става ясно едва след като владиката почива. Друг документ пък показва как грижата на архиерея откликва в сърцата на околните – за Великден 1925 г. той призовава свещениците и църковните настоятелства да подпомогнат двете сиропиталища „Надежда“ и „Митр. Симеон“ с яйца и „кой каквото обича“. В отговор даренията започват да се стичат обилно от целия Варненски окръг.ДА – Варна, ф. 75, оп.1, а.е. 36, л.88. [7]

     Друг голям кръг грижи има митр. Симеон за хората, останали без близки или подкрепа в старините си. Под негово председателство през 1915 г. във Варна е създадено дружество „Милосърдие“.ДА – Варна, ф. 75, оп.1, а.е. 34, л. 56, л.61. [8] Първата му цел е да построи дом – старопиталище. Общоевропейската война обаче е разгара си и няма кой да обърне голямо внимание на старците и техните нужди. Първото здание, което намират, е тясно и несгодно. Още през 1909 г. Варненската община е отделила хубаво широко място за целта, но строежът може да започне едва след края на войната. През 1922 г. на празника на дружеството, Възнесение Господне, тържествено започва градежа на новото старопиталище „Милосърдие“. В него са настанени самотни и болни стари хора от град Варна. За митр. Симеон това старопиталище е изключително важно, но не е достатъчно. Той мисли и за нуждаещите се в останалата част от епархията. Така в гр. Провадия е създадено епархийско старопиталище. Попечителство за него има не обществено сдружение, а самата Варненско-Преславска митрополия.

     В своята милосърдна дейност митр. Симеон разчита не само на своите средства, но също на авторитета и връзките си сред влиятелните хора в българското общество. Не е забравен и в двореца. Благоразположението на цар Борис III и неговата загриженост за Православната църква дава повод на стария архиерей да се обърне към владетеля и за съдействие по спора със Св. Синод. Царят в крайна сметка подкрепя идеята за пълен Синод на митр. Симеон и неговите съмишленици. Монархът се надява на помирение между висшите клирици и дори прави жестове, с които да помогне на разбирателството. През 1937 г. царят има радостен повод да събере на общо тържество най-авторитетните български владици, за да служат заедно независимо от вътрешните си разногласия. На 16 юни 1937 г. се ражда престолонаследникът княз Симеон Търновски, бъдещият цар Симеон ΙΙ. Кръщението на бъдещия български владетел е извършено на деня на Светите първовърховни апостоли Петър и Павел, 12 юли 1937 г. Службата е извършена в дворцовият параклис „Св. св. Петър и Павел“ в присъствието на представители на българския политически и обществен елит. Митр. Неофит Видински кръщава княз Симеон със светена вода от р. Йордан, митр. Симеон го миропомазва, а митр. Стефан Софийски го подстригва. Кръстник е най-старият генерал в Българската армия Данаил Николаев, подпомаган от военния министър ген. Христо Луков. Градоначалниците на Търново, Пловдив и София представляват знаково трите дяла на България: Мизия, Тракия и Македония. Събитието е организирано така, че символично да изрази единството между народ, Църква и армия.Василев, И. Рождението и кръщението на престолонаследникът Симеон Княз Търновски. Стара Загора, печатница „Родина“, 1937, 24-28. [9] Единство в този голям момент демонстрират и тримата съслужещи архиереи. След края на тържествата цар Борис ΙΙΙ лично изпраща митр. Симеон до гарата, с което засвидетелства своето огромно уважение към него. Това е последната им среща приживе. Няколко месеца по-късно царят ще дойде и до Варна, за да се сбогува с вече покойния архиерей.

     На 8 октомври 1937 г. в едно свое писмо митр. Симеон пише от Варна с предусещане за скорошното си представяне пред Господа: „Ако искате да знаете за мене нещо, ще ви кажа, че бях в Преслав около месец. Но се прибрах тук и чакам Бога Спасающего..." Два дни по-късно, на 10 октомври той освещава основния камък на новия железен мост над Варненския канал.На мястото на днешния Аспарухов мост (б.а.). [10] Πо време на молебена владиката, който вече кара своята 98-ма година, настива. Следва боледуване, от което той не успява да се възстанови. На 23 октомври 1937 г. в 13 ч. митр. Симеон Варненски и Преславски завършва своя земен път.

     Година по-рано, през ноември 1936 г. митр. Симеон е подготвил внимателно и собственоръчно програма за своето погребение. Волята му е безпрекословна: да бъде погребан във Варненските градски гробища със скромно погребение без речи и церемонии. Програмата се старае да обхване всеки детайл: „Одежди да се употребят вехти, а не тия, с които служах на последно време. На главата ми кюлюмявка с черно було, а никак Архиерейска корона… Байряци или възглавница с ордени да не предшествуват пред погребалното шествие. Само един кръст Господен стига… Погребението ми трябва да бъде скромно. За тази цел определям осем хиляди лева, от мои средства. Ако артише нещо от тази сума да се предаде на ученическите трапезарии във Варна…“[11] НАБАН, ф. 144 к., оп. 1, а.е. 26, л. 10. Но при покойник като митр. Симеон погребението няма как да се извърши толкова скромно и тихо.

(следва продължение)

 

[1] НАБАН, ф.144, оп.1, а.е. 83, л. 84.

[2] НАБАН, ф.144, оп.1, а.е. 83, л. 106-107.

[3] Лечев, Дечко. Митрополит Симеон Варненски и Преславски в непубликуваните спомени на Диньо Божков – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 96.

[4] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 102.

[5] ДА – Варна, ф. 75, оп.1, а.е. 585.

[6] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 103, л. 6.

[7] ДА – Варна, ф. 75, оп.1, а.е. 36, л.88.

[8] ДА – Варна, ф. 75, оп.1, а.е. 34, л. 56, л.61.

[9] Василев, И. Рождението и кръщението на престолонаследникът Симеон Княз Търновски. Стара Загора, печатница „Родина“, 1937, 24-28.

[10] На мястото на днешния Аспарухов мост (б.а.).

[11] НАБАН, ф. 144 к., оп. 1, а.е. 26, л. 10.