Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 10-та)

(продължение от бр. 17)

     Варненско-Преславският владика обаче остава неудовлетворен. Макар и натискът на религиозния модернизъм да е отблъснат, Съборът не успява да надвие друг стар проблем: смесването на църковния с националния въпрос. Много участници в Събора, особено измежду представителите на македонските земи заседават, загрижени не за друго, а за Българската църква като институция, „отговорна“ за етническото единство. Продължава да се поддържа старата линия за главенството на екзарха в БПЦ. Митр. Симеон отново се нагърбва да защити своето гледище за духовната същност на Църквата, което, както и преди, остава непопулярно и дори хулено като „предателско“. На 13 октомври 1921 г. той пише на председателя на Св. Синод митр. Максим колко повърхностна е тази псевдо-патриотична „българска“ представа за Църквата: „Не е църковното управително единство, което обединява едно племе, а съзнанието, че съставлява една национална съвкупност. Гърци, сърби и румъни имаха няколко църковни центрове, но не знаем дали можем да кажем, че у всички тия народи народностното самосъзнание е било по-слабо отколкото онова у нас, които имахме един само църковен център.“[1] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 52, л. 50. Аргументите му са приети от Архиерейското събрание като основателни и на тяхна база са съставени предложения за текста на Екзархийския устав. И въпреки всичко на едно от последните заседания на Събора митр. Борис Охридски предлага в угода на т.нар. „македонска емиграция“ текст, с който екзархът се дефинира като „глава“, а не като предстоятел на БПЦ. В този си вид текстът е приет и влиза в Екзархийския устав. Митр. Симеон отново е непреклонен: „По такъв начин взети, решенията на Втория Църковно-народен събор, свикан мимо Св. Синод и волята на Архиерейското събрание, нямат за мене никаква законна сила.[2] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 52.

     Впечатляващо е спокойствието, с което Високопреосвещеният Симеон приема както нападки, така и похвали. В края на 1922 г. близките и почитателите на владиката организират тържествено честване на 50-тата годишнина от началото на архиерейското му служение (4/17 декември 1872 г., празникът на св. Сава Освещени). По този повод е издаден юбилеен сборник със статии и спомени за митр. Симеон, илюстриран с негови фотографии. Св. Синод му изпраща приветствено писмо, в което четем блестящи думи за юбиляра. На прекрасните слова по негов адрес владиката отвръща с неподражаемо смирение: „Милостта и дълготърпението на Господа са велики. Петдесет години Той ни търпя да му служим при немощи и слабости. За тази му милост ние бяхме длъжни да излеем пред светия Му престол нашите благодарения и славословия. Предполагахме с това да се свърши този знаменателен за нас ден… Светият Синод в своята крайна към нас благосклонност, снизходителност и любов, повече от братска, хвърля було върху всички наши грешки, които извършихме в разстояние на петдесетгодишното си служение, не ги споменува, а се спира само на онова, което намира, че е достойно за похвала… За тази благосклонна снизходителност и братска любов… благодарствен и признателен поклон.“[3] Отговор на Варненския и Преславски Митрополит г. г. Симеона на горното приветствено писмо на Св. Синод - – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, с. 390-391.

     Междувременно, не е приключил нравственият сблъсък на Варненско-Преславския архиерей със земеделския режим. Още при идването си на власт ръководството на БЗНС обявява, че ще търси отговорност от всички виновни за националните катастрофи на България през 1913 и 1918 г. и организира т. нар. Държавен съд. Зад привидно похвалната кауза на справедливостта се крият и намерения за разчистване на политически сметки. Под съд са подведени както лица с действителна вина за провалите на страната, така и достойни държавни мъже. Дейци на т. нар. „стари партии“ са подложени на побой и унизително отношение. В края на 1922 г. ред видни български политици от опозицията са хвърлени в Шуменския затвор. Както е правел и преди, митр. Симеон отива да посети затворниците в своята епархия. На два пъти в началото на 1923 г. митр. Симеон посещава затвора на гр. Шумен и отслужва там църковна служба. След това държи слова, в които призовава затворниците към търпение и упование на Бога.[4] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 189, л. 1. Посещенията му не са скрити. За него това не е само политическа позиция, а евангелски дълг, дълбоко осмислен в заповедите на Христа. Но за разлика от други негови посещения в затвора, този път има и гражданско послание. Владиката смело показва на силните в света, че стои на страната на несправедливо гонените. Управляващите са озлобени. Официозът в. „Земеделско знаме“ засипва владиката с хули и клевети. Нападките впрочем не траят дълго. Правителството на Стамболийски е свалено чрез военен преврат на 9 юни 1923 г. В свое частно писмо митр. Симеон изказва своето задоволство от падането на режима и все пак отбелязва своето разочарование. Докато през 1894 г. диктатурата на Стамболов пада без насилие, диктаторът с подобно име през 1923 г. е свален с употреба на оръжие и с цената на кръвопролитие. Дядо Симеон, свидетел на много драми в родната история, счита за упадък онова развитие на обществото, когато то не може да се освободи от деспотизма и демагогията по мирен път.

     Катастрофата на България в Първата световна война отново води до откъсването на Южна Добруджа от страната. За Северна вече никой не се надява. И от двете ѝ части прииждат нови бежанци. Варненско-Преславска епархия е препълнена с изселници от близо и далеч: добруджански, тракийски и македонски българи. Тяхната бедност и несгоди се добавят към страданието на военноинвалидите, вдовиците, сираците и другите жертви на войната. В архива на митр. Симеон са запазени немалко негови писма с ходатайства за обикновени хора от паството му, изпаднали в безизходица. Владиката използва своето име и връзки, за да се застъпи за бедните, като адресира молбите си до своите познати с обществено влияние. В тези мъчителни години Църквата се старае да послужи на всички нуждаещи се, като самата тя се обрича на немотия. Повечето от свещениците едва свързват двата края. За избягване на недостойни пререкания и за облекчаване положението на клира, Св. Синод съставя ценоразпис за църковните треби. През декември 1921 г. митр. Симеон изпраща окръжно писмо до своите свещеници с определените от Синода цени. Разпорежда се на свещениците да не искат повече от минималната такса за треба, но да не отказват при доброволно желание на миряните да заплатят по-щедро.[5] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 72, л. 2.

     Хората, изпаднали в беда, сякаш нямат край през онези години. От 1920 г. във Варна започва да приижда нова вълна прокудени от своите домове – руските емигранти, бягащи от настъплението на болшевиките в Южна Русия. Митр. Симеон незабавно откликва на техния вопъл за помощ. На първо време той отделя църквата „Св. Атанасий“ в старата част на Варна и им я предоставя за техните богослужебни нужди. Храмът, приветлив и достатъчно просторен, става център на руската общност, намерила убежище в Североизточна България. Архиереят не се ограничава само с това. Той съдейства на „бялата емиграция“ да получи място и средства, за да устрои учебното си дело. С цялостната му и безрезервна подкрепа във Варна е изграден „Руский дом“, в който най-напред се разполага детска градина за най-малките деца на бежанците. Малко по-късно там заработва и руско училище, което скоро се превръща във Варненска руска гимназия с интернат. Един от учещите се в него юноши е бъдещият митр. Аверкий (Таушев), забележителният йерарх на Руската православна задгранична църква. Неговата майка е сред най-активните организатори на Руското православно сестричество при храма „Св. Атанасий“, което не пести своите благодарности към дядо Симеон. Трогателни са благодарствените писма и грамотите, които отправят руските бежанци, особено женските организации, към Варненско-Преславския митрополит.[6] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 15. Емигрантите рисуват и украсяват грамотите сами, като ги изпълват със слова на огромна признателност към достолепния архиерей. Независимо, че имат свое собствено духовенство, те с дълбоко чувство на уважение заявяват, че считат за свой владика и митр. Симеон. И когато един ден се завърнат в Русия, пишат те с надежда, ще разкажат в своята освободена родина за своя голям благодетел, Варненско-Преславският Симеон.

     През август 1924 г. е извършено тържественото освещаване на храма „Св. Александър Невски“ в София. Митр. Симеон, чиято заслуга за изграждането на катедралата не е малка, участва в богослужението. По тържествения повод, увенчал десетилетните усилия по величествения градеж, Варненско-Преславският митрополит прави скъп дар на катедралата: златен кръст, който е купил преди години със свои средства.[7] Вълканов, В. Митрополит Симеон Варненско-Преславски. Варна: изд. Феникс, 1992, с. 93. Но както неведнъж се е случвало в неговия живот, празничните поводи се оказват повод и начало на нови борби. Още откакто е построен през 1912 г., „Св. Александър Невски“ е получил от Св. Синод ставропигиален статут, т.е. храмът и неговото духовенство следва да са пряко подчинени на висшето църковно началство на БПЦ, а не на местния епархийски архиерей.[8] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л.9-10. През януари 1924 г., няколко месеца преди освещаването на храма, митр. Симеон получава писмо от своя млад и амбициозен събрат Стефан, неотдавна избран за Софийски митрополит. Писмото е изпълнено с хвалебствия за адресата: „Вие сте единственият стълп, оцелял от недавнашното ни минало, който стои непоклатно на своето апостолско място в домостроителството на нашата обуреваема и неустроена Църква. Тези думи не са комплимент, а изповед.“ Крайната цел на писмото всъщност е да спечели подкрепата на дядо Симеон, за да се признаят правата на Софийския митрополит над църквата „Св. Александър Невски“. От Варна обаче пристига отговор, разочароващ за столичния владика. Без да се трогне от словесните венци по свой адрес, митр. Симеон се изказва в полза на ставропигиалния статут на катедралната църква. Той не вижда причина да се променя изначалното становище на Св. Синод. Останалите архиереи, към които е отправен въпросът, са на същото мнение. След спора „Св. Александър Невски“ остава ставропигиална църква, каквато е и до днес.[9] Въпреки всичко и след приключването на спора честолюбивият митр. Стефан Софийски продължава да се разпорежда там като в подведомствен храм. Неговото име се споменава при ектениите, пее му се многолетствие и т.н. Оправданията са, че почест му се отдава не като на епархийски глава, а като на член на Св. Синод. Освен това можело да се смутят богомолците, които били преди всичко софиянци, защото не се споменава техния владика. Останалите синодални членове мълчаливо се примиряват с практиката, за да не накърнят чувствата на своя събрат.

     Софийският митрополит не прощава принципната позиция на дядо Симеон. Отношенията им, дотогава добри, охладняват напълно и скоро след това конфликтът между двамата се оказва неминуем. Назрява сблъсък, който се противопоставя не само двама архиереи, но и две дълбоко разминаващи се гледища за Църквата и нейната същност. Конфликтът между тях постепенно ангажира и много други църковни служители. Той прокарва невидима разделителна линия между тези духовници, които ратуват за твърда вярност към Св. Предание, и другите, които предпочитат свободна трактовка на православното учение.

     Стефан (Попгеоргиев) (1878-1957), митрополит Софийски (1922-1945) и екзарх Български (1945-1948) e пряк възпитаник на екзарх Иосиф. Подобно на своя наставник, Стефан е духовник, силно изкушен от политиката, който обича да заиграва с патриотичната тема. Има солидни връзки сред светския елит, включително сред задкулисните фактори. Връзките му със силните на деня са публична тайна. Това отчасти е причината някои от другите архиереи да са твърде отстъпчиви в отношенията си с него. Силната му политическа позиция го прави безспорен фаворит за поста екзарх, но го получава едва в турбулентната атмосфера след преврата от 9 септември 1944 г. Режимът на комунистите допуска неговото издигане, но го поставя под силен натиск. Духовникът не се съгласява на отстъпки пред атеистичната идеология на новата власт. Като резултат екзарх Стефан е лишен от поста и епархията си, и изпратен в заточение. Възможно е с тези последни години на доблестно понесено изгнание архиереят да е покрил греховете на младостта си, или някаква част от тях. Това е Божия тайна за нас. В рамките на нашия разказ за 20-те и 30-те години на ХХ в. обаче същият духовник, все още в качеството си на Софийски митрополит, изиграва твърде злополучна роля. Неговото име е свързано в частност с навлизането на икуменизма у нас.

     Всеереста на икуменизма прави своите първи стъпки в България още преди Балканската война. През този най-ранен период икуменистите прикриват дейността си зад името „Всемирен студентски съюз“. Светската по характер идея за сдружаване на студентите по света е параванът, зад който първоначално започва пропагандата за религиозно обединение сред младата българска интелигенция. За известно време духовните власти в Българската православна църква не забелязват скритата опасност за младежта. През Първата световна война в България се появява и първата чисто религиозна организация, проповядваща обединение на всички църкви – Асоциацията на младите християни (ИМКА)[10] Наименованието ИМКА е съкращение, пряко пренесено от английски език. В оригинал то е YMCA (Young Men’s Christian Association).. След войната „Всемирният студентски съюз“ се федерира с ИМКА, като скоро маската пред дейността на двете организации окончателно пада. Тя ИМКА се ражда в недрата на протестантския свят, където рационализмът диктува произволни мнения за религията, а роящи се едно от друго протестантски изповедания се конкурират при лова на човешки души. Неспособни да свидетелстват сами за Истината, която те не притежават, сред тези разнородни общности се оформя идеята да се групират под общия знаменател „християни“ и така да продължат да вербуват последователи сред младежите по света. ИМКА се афишира като организация, устроена на принципите за интерконфесионалност (т.е. със смесен състав от хора, принадлежащи към различни вероизповедания), извънцърковност и автономия (т.е. ръководителите ѝ не се подчиняват на духовните власти в утвърдените религиозни общности). Разраснала се към края на XIX в., асоциацията създава свой „Всемирен съюз“ в Женева, редом до щаб-квартирите на други задкулисни клубове в световната политика.

     Първата среща на митр. Симеон с ИМКА е във Варна, когато двама представители на някакво „Младежко християнско дружество“ идват при него с молба да им осигури салон за сказка. Старият архиерей дори не може да си представи в този момент, че щом хора с български имена идват да търсят съдействие от Българската православна църква, те може да са други, а не православни. Близки на владиката обаче го предупреждават, че единият от посетителите му е протестант, а другият с неопределени религиозни възгледи. Скоро след този случай дядо Симеон попада на събрание на „млади християни“ в Шумен. На трибуната говори млада госпожица, чиито родители са добри познати на владиката. Девойката с патос разяснява, че в тяхното дружество няма православни, католици или протестанти, а „само християни“. Старият духовник се въздържа да проговори в този момент, за да избегне безсмислена свада. Същия ден той посещава семейството на ораторката, разговаря и с нея самата. Обръща ѝ внимание, че с казаното от нея тя сама се отказва от православната вяра, и освен това, създава някакво ново вероизповедание, различно от досега съществуващите. Девойката гузно мълчи.

     И други български архиереи по същото време алармират за тревожни срещи с движението, подклаждано от Женевския център на ИМКА. След проведено щателно проучване, през 1924 г. Св. Синод излиза официално с отрицателно становище към „Младежките християнски дружества“. ИМКА е определена като протестантска организация, базирана на чужди на Православието принципи и опасна за българската православна младеж. Позицията е разпространена сред епархиите в цялата страна с Окръжно писмо на Св. Синод № 2543 от 17 април 1924 г. Междувременно обаче ИМКА вече е намерила пролука сред висшия клир на БПЦ, по-специално в лицето на митр. Стефан Софийски. Още като архимандрит, а и по-късно, вече като архиерей, той си позволява да публикува текстове, пълни с неправославни мисли, повлияни от протестантски дух. В този план той се вписва в една по-широка тенденция. По същото време държавният режим на БЗНС осезаемо толерира някои протестантски проповедници, дошли от САЩ, както и контактите с Англиканската църква. Смътната идея на правителството е да се хареса на новите господари в световната политика. „Скромната лепта“, която принася Софийския архиерей, е посрещането на англиканския архиеп. Чарлз Гор в България. На инославния духовник дори е дадена възможност да служи в параклиса „Св. Иоан Рилски“ в Синодната палата. Същият е допуснат да служи, наред с арменски свещеници, в софийската катедрала „Св. Неделя“ заедно с митр. Стефан и неговото православно духовенство. Всичко това е сторено въпреки пределно ясната канонична забрана на съслужението с еретици. Гласът на Варненско-Преславския митрополит се издига като глас на будна съвест срещу очебийното потъпкване на Правилата на Св. Църква, но нарушителите нехаят за това.

(следва продължение)

 

[1] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 52, л. 50.

[2] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 52.

[3] Отговор на Варненския и Преславски Митрополит г. г. Симеона на горното приветствено писмо на Св. Синод - – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, с. 390-391.

[4] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 189, л. 1.

[5] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 72, л. 2.

[6] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 15.

[7] Вълканов, В. Митрополит Симеон Варненско-Преславски. Варна: изд. Феникс, 1992, с. 93.

[8] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л.9-10.

[9] Въпреки всичко и след приключването на спора честолюбивият митр. Стефан Софийски продължава да се разпорежда там като в подведомствен храм. Неговото име се споменава при ектениите, пее му се многолетствие и т.н. Оправданията са, че почест му се отдава не като на епархийски глава, а като на член на Св. Синод. Освен това можело да се смутят богомолците, които били преди всичко софиянци, защото не се споменава техния владика. Останалите синодални членове мълчаливо се примиряват с практиката, за да не накърнят чувствата на своя събрат.

[10] Наименованието ИМКА е съкращение, пряко пренесено от английски език. В оригинал то е YMCA (Young Men’s Christian Association).