Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 9-та)

(продължение от бр. 16)

     До края на живота си, владика Михаил ще запази безкрайна признателност към своя духовен старец. „Трудно ми е въобще да опиша туй неотразимо въздействие, което дядо Симеон оказваше върху мене със своята внушителна осанка, високи нравствени качества и свят живот, дълбок проницателен ум и мъдрост, изумителна памет, гранитна воля, благородно любяще сърце, пленителен и във всичко издържан характер, всецяло завладян от идеала на нашите възрожденци и от мисъл за ревностно изпълнение на своя църковен и обществен дълг, старец – истински мъдрец, пред когото благоговейно се прекланях.“ Служението при Варненско-Преславския митрополит е безценна школа за помощниците му: „Той бе наистина строг в изискванията си към подчинените му по служба, държеше на ред и дисциплина, но бе винаги вежлив, коректен и крайно внимателен. През време на 16-годишното си служение при него аз не съм имал случай да чуя от него обидна дума, която да засегне моето достойнство и честолюбие.“ Вълнуващи са и подробностите, които митр. Михаил дава за характера на своя наставник: „Дядо Симеон въобще беше много изтънчен и аристократичен в отношенията си към другите и търпеливо понасяше техните немощи и прегрешения. В това отношение ми направи поразително впечатление един случай с дългогодишния прислужник на митрополията дядо Сава. Той се беше нещо тежко провинил в службата си. Старецът се бе разгневил и му казал обидна дума. Но след това той дойде в протосингелската стая при мене и твърде много се съкрушаваше и тюхкаше за нанесената обида на прислужника, от когото после поиска и извинение. Въобще дядо Симеон не се стесняваше да иска прошка при всеки случай, когато намираше, че е попаднал в някаква грешка или увлечение.[1] Митрополит Михаил Доростолски и Червенски – автобиография – В: Попвасилев, Димитър. Митрополит Симеон Варненски и Преславски (биография). Под ред. Т. Билчев, Русе, 2007, 72-73

     Независимо дали обстановката е мирна или военна, митр. Симеон винаги намира време за книжовни трудове в полза на паството и цялото общество. Сред тях безценно място заемат преводите му от гръцки език на значими богословски и църковно-исторически текстове. През 1909 г. владиката завършва своя дял от работата си по преглед, коригиране и окончателна редакция на българския превод на Новия Завет. След това изключително тежко и отговорно дело архиереят обръща поглед към светоотеческата литература. През 1912 г. излиза неговият превод на Първо послание на св. Климент Римски до Коринтяните.[2] Първо послание на Св. Климента, еп. Римски (до Коринтяните). Превел от старогръцки †Варненския и Преславски Симеон (Отпечатък от Приложението на Църковен вестник, книжка ХХI), София, печатница „Ден“, 1912 г., 34 с. Към превода на този ценен пастирски текст от времето на апостолските мъже е добавена встъпителна студия, също дело на преводача. В нея ясно личи огромното му познаване на Светите Отци.

     През 1917 г., докато масовото внимание е насочено към фронтовете на Първата световна война, на бял свят излиза друг изключителен преводачески труд на владиката. Това е преводът на Посланието на св. патр. Фотий до св. княз Борис-Михаил.[3] Симеон, митр. Варненски и Преславски. Посланието на Цариградския патриарх Фотий до българския княз Бориса – Български старини, №5, изд. БАН, С., 1917, 3-138. В своята работа архиереят е насърчаван от историка Васил Златарски, който държи този първостепенен документ за родната история да стане достъпен за българския читател. По мнението на проф. Златарски няма друг човек по това време в България, който да превъзхожда митр. Симеон като познавач на гръцкия език от византийската епоха. Но митр. Симеон не се ограничава единствено с това да преведе текста, нито само с чисто академичната работа над важен исторически извор. Пастирът-книжовник добавя и други преводни и авторски материали, за да представи великия цариградски първоиерарх св. Фотий в неговия пълен духовен ръст като учител на Църквата и борец за Православието. Мащабното издание съдържа още: Житиепис на св. патриарх Фотий; Други текстове от св. Фотий, касаещи българската история; Окръжно послание на св. Фотий до източните патриарси срещу filioque, и др.

     И през следващите години митр. Симеон, въпреки напредналата си възраст и разклатеното си здраве, не спира да превежда. Друг забележителен плод на книжовните му усилия е преводът на Писмата на блаж. Теофилакт Охридски, архиепископ Български. Корифеят на българските историци Васил Златарски отново е главен насърчител. Митр. Симеон работи дълго над Теофилактовите писма, повече десет години. Резултатът накрая е смайващ както по обем, така и по качество. Той е оценен извънредно високо от учените. „Писмата на блаж. Теофилакт Охридски“ излизат през 1931 г. като отделен том на Сборника на Българска академия на науките.[4] Симеон, митр. Варненски и Преславски. Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ Български - Сборник на БАН, №27, С., 1931, 280 с. Трудът на митр. Симеон включва встъпителна студия, превод на писмата и коментар към тях. Към всичко това е добавен още един превод на ценен духовен текст: Мъченичеството на светите 15 свещеномъченици Тивериуполски.[5] Мъченичеството на светите 15 свещеномъченици, пострадали в Тивериупол, именуван на български Струмица, в царуването на злочестивия Юлиана Отстъпник, написано от Теофилакта, светейшия архиепископ на цяла България – В: Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ Български, Сборник на БАН, №27, С., 1931, 239-270.

     Последният преводачески подвиг на митр. Симеон излиза през 1933 г., когато владиката е вече 93-годишен. Това е преводът му на „Учение на дванадесетте апостоли”.[6] Апостолско учение за вярата и живота. Книга от II век. По открит иерусалимски ръкопис, издаден на гръцки от Никомидийския митрополит Филотей Вриений. Превод с предговор и бележки от Варненския и Преславски митрополит Симеон. София, печатница „Гладстон, 1933, 47 с. Този основополагащ текст от първите времена на църковната история, допринесъл много за началното израстване на богословската мисъл, е бил считан за изгубен, вероятно по време на гоненията срещу християните. През ΧΙΧ в. обаче гръцкият богослов Филотей Вриений намира препис от текста в древен ръкописен сборник и го обнародва в печатна публикация. Митр. Симеон познава отдавна труда и неговия издател, тъй като Филотей Вриений е бил негов учител на о. Халки. В последните години от своя живот владиката се заема със съчинението и му прави превод, определен като „изящен“ от познавачите на гръцкия оригинал. Така през целия си живот митр. Симеон не щади сили, за да направи достъпна за българския читател поне част от светоотеческата книжнина, писана на гръцки, тъй като в това отношение се усеща огромна празнота.

     Тук е редно разказът отново да се върне към съдбовната 1918 г. Първата Световна война завършва с катастрофа за България през септември с. г. На 29 септември в Солун е подписано примирие, с което страната капитулира пред силите на Антантата. Междувременно сред армията е избухнал войнишки метеж. Разбунтувалите се фронтоваци, подбуждани от радикални лидери на БЗНС, се насочват към София. Погромът над столицата е предотвратен от правителствените сили с братоубийствени сблъсъци и кръвопролития. На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира и напуска страната с влак за Германия. В този драматичен момент митр. Симеон се намира в София. В същия ден той участва в едно събитие, което ще донесе поне частична утеха за изтерзаното българско общество. В дворцовия храм „Свв. Апостоли Петър и Павел“ е извършено миропомазание на новия цар Борис III. В свещенодействието се включват митрополитите Василий Доростоло-Червенски, Симеон Варненско-Преславски, Максим Пловдивски и Неофит Видински. Първият православен цар в новата ни история е миропомазан в тесен кръг поради критичните обстоятелства, в които се намира страната.[7] Вж. Билчев, Т. Митрополит Василий Доростолски и Червенски – духовният възпитател на цар Борис III – В: Духовен дом, бр. 3, Русе 1999. И все пак неговото възцаряване носи надежда, че между народ и цар най-сетне ще има единение във вярата и чувствата – така, както е пожелал Варненско-Преславския владика на първия рожден ден на Борис през 1895 г. За разлика от баща си Фердинанд, чийто авторитет e сринат до дъно, младият владетел се радва на искрената обич на обикновения народ заради безукорната си служба в Щаба на армията. С двама от архиереите, митр. Василий и митр. Симеон, Борис III се чувства наистина близък и дори синовно привързан. Той не крие, че им дължи много за своето духовно израстване още от детските си години.

     Преди обаче цар Борис III да заиграе реална роля в новата българска история, обществото ни трябва да премине през един от най-мъчителните си периоди: следвоенната криза (1918-1923). Кризата обхваща всички сфери на живота: стопанство, политика, култура, духовност, морал. Сътресенията не подминават и Българската православна църква. Трусът, застрашил духовната стабилност на Църквата, този път идва чрез инициативата за Втори църковно-народен събор.[8] Първият Църковно-народен събор е съборът, проведен в Цариград през 1871 г. за съставяне на Екзархийски устав. Идеята за събор не е нова – всъщност и тя принадлежи на митр. Симеон. Още в началото на 1912 г. той повдига пред Синода въпроса за нуждата от църковен събор на клира и народа, на който да бъдат разисквани и решени стоящите пред Църквата проблеми.[9] Цанков, протопрезвитер Стефан. Измененията на Екзархийския Устав и участието на митрополита Симеона в тях. – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, 384-385. През 1920 г. тази идея започва да придобива по-реален характер. С оглед на подготовката за събора в Св. Синод е създадена Духовно-преобразователна комисия. За председател е определен митр. Симеон, чийто авторитет по каноничните въпроси е безусловен, независимо, че той вече не е синодален член. Комисията се съсредоточава върху три конкретни области, в които Екзархийският устав се нуждае от подобрения. Това са разделите „Църковно устройство“, „Църковно управление“ и „Църковен съд“. Целта на комисията е да изработи предложения като основа за обсъжданията в предстоящия събор.

     Междувременно в българското общество е изникнала разнородна група „църковни реформатори“. Те виждат своя шанс чрез един бъдещ събор да поведат Православната църква към модернистични реформи, противни на нейния дух. За да постигнат целите си, църковните модернисти искат да отнемат инициативата от висшия клир. Съюзяват се със светската власт и ѝ внушават да окаже натиск върху Св. Синод. Радикално настроеният министър-председател Александър Стамболийски възприема този план. На 6 октомври 1920 г. Народното събрание, в което доминират депутатите от левицата, гласува Закон за изменение и допълнение на Екзархийския устав, приспособен за Царството. Законът изисква Св. Синод да свика Църковно-народен събор в рамките на два месеца от публикуването на закона в Държавен вестник (5 ноември с.г.). Ако това не стане, съборът ще бъде свикан от Министерски съвет един месец след изтичането на срока, без значение волята на църковната власт.

     Членовете на Св. Синод са поставени в много тежко положение. Чувствайки нуждата от по-стабилна подкрепа, те свикват събрание на всички епархийски архиереи на БПЦ. Варненско-Преславският митрополит откликва незабавно. „Предстои да се реши“, пише той на архиерейския си наместник в Шумен, „Църквата [Църква] Христова ли ще бъде, или учреждение, с което се разпореждат днес земеделците, утре комунистите и трети ден друга партия. Държавната власт може да наказва, да лиши църковните служители от много блага и права… Но въпросът е да приемем ли да стане Църквата гражданско учреждение или не?“[10] НАБАН, ф. 144, оп. 1, а.е. 65, л. 5. Архиерейският събор заседава от 2 до 20 декември 1920 г. в Синодалната палата в София. Там отново прозвучава решителния глас на дядо Симеон, който категорично отхвърля компетенцията на правителството да свиква църковно-народен събор. „Църковните събори са чисто църковно дело. Те са били свиквани в миналото от патриарсите или императорите. Стамболийски не е нито патриарх, нито император“[11] Лечев, Дечко. Митрополит Симеон Варненски и Преславски в непубликуваните спомени на Диньо Божков – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 95. Думите на Варненско-Преславския митрополит дават начало на поредния му сблъсък със светските власти. Раздразнен, премиерът заплашва, че ще задържи владиците под стража и ще направи събор без тях. Стамболийски поръчва да кажат специално на митр. Симеон, че ще бъде арестуван. Отговорът, който властникът получава от владиката, не са думи на изплашен човек: „Ханя, ханя,[12] „Ханя, ханя“ – често повтарян от митр. Симеон израз със значение „тъй, тъй“, „нека, нека“. да бъда и аз арестуван и малко поизмъчен. Ние, владиците, се наричаме апостолски приемници и наследници, а в нищо не приличаме на апостолите. Апостолите били затваряни, бити, в огън хвърляни, на кръст разпъвани, а ние пием, ядем и се гоим. Никой с пръст не ни закача. Нека и аз малко закача от живота на свв. апостоли. Това е чест и щастие за един владика да влезе в затвора.“

     В Архиерейския събор обаче надделяват други гласове – за по-компромисно решение предвид „безогледността“ на министър-председателя и правителството. Тази позиция възприемат митр. Максим Пловдивски и особено митр. Неофит Видински. Съборът на всички архиереи се разпуска, като възлага на синодалните членове да влязат в „честно споразумение“ със светските власти. Варненско-Преславският митрополит не е съгласен с подобно решение. Крайно недоволен от курса към отстъпки, той отпътува за Варна още преди края на Архиерейския събор. Дядо Симеон остава непреклонен – събор като замисления от правителството е без законна сила за Църквата.

     В започналите преговори Св. Синод подчертава несъгласието си с определени точки от закона, но правителството не желае да отстъпва. Преди да се споразумеят и без да е изтекъл срокът по закон, Министерски съвет грубо форсира събитията. На 27 декември 1920 г. е утвърден Правилник за избиране на представители на Църковно-народен събор. Изборите са насрочени за 23 януари (за мирски лица) и 25 януари 1921 г. (за духовници). В последния момент през януари 1921 г. все пак е постигнато съгласие между Св. Синод и правителството: църковно-народен събор ще се състои, като изборите ще станат със съдействието на църквата. В замяна архиереите в събора ще имат право на вето по въпроси от догматичен, каноничен и богослужебен характер. Датите за избори на делегати са отложени с около седмица. На 6 февруари 1921 г. в сградата на Народното събрание започват заседанията на II Църковно-народен събор. Едно отсъствие се забелязва и обсъжда от всички. Варненско-Преславският митрополит не желае влезе в заседателната зала и да заеме приготвения там за него архиерейски стол. „Този жест на митрополит Симеон стана предмет на адмирация“, пише един съвременник на събитията. „Аз знаях за твърдостта, последователността и неуклонността, като положителни черти на характера, но аз не можех да си ги въобразя, аз не ги познавах в такава сила, в каквато ги прояви митрополит Симеон.“[13] Георгиев, Мих. Отсъствието на митрополит Симеон от първите заседания на Църковно-Народния Събор в София. – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, с. 157.

     Въпросът за архиерейското вето се превръща в ябълка на раздора още от самото начало на разискванията в Събора. Залата заприличва на Вавилонска кула – всеки говори на собствен език. В напъните си да отрекат властта на архиереите в Църквата, реформаторите не се разбират дори помежду си и взаимно си противоречат. Точно както във Вавилон, разноречието между враговете на Истината погубва кроежите им. По същото време паралелно на Събора е свикано ново Архиерейско събрание на 10 февруари 1921 г. То спомага да се избистри стратегията на здравите сили. Скоро хаосът и натискът на църковните модернисти в Църковно-народния събор е овладян. След куп нажежени дебати, най-после на деветото заседание на Събора правото на архиерейско вето е гласувано и прието. С това се слага край на намесата на некомпетентни лица и прокарването на чужди за православното учение възгледи. Работата поема в конструктивна посока.

     Едва когато вижда това положение, митр. Симеон се съгласява да се включи в работата на събора. Все пак именно той е дал идеята за свикването му и е работил по дневния му ред. Няколко пъти той участва в заседанията. Проблемите обаче, които пробуждат неговото недоволство, не са изчерпани. Ражда се нов въпрос, пак от еклезиологичен характер, който ще се окаже камък за препъване на мнозина. На 18 април 1921 г. Архиерейското събрание разглежда въпроса за това кому принадлежи властта в Църквата – на епископата в неговата цялост (събранието на всички архиереи) или на Св. Синод и Църковно-народния събор.[14] НАБАН, ф. 144, по.1, а.е. 52, л.18. Митр. Симеон с блестящи аргументи защитава първото гледище, което е и светоотеческото разбиране за властта в Църквата. Но митр. Неофит Видински, член на Св. Синод и председател на Събора, го оспорва и се изказва твърде рязко в полза на второто. Видинският владика даже отправя нападки към старите архиереи (визира най-вече митр. Симеон) и иска отстраняването им от Църковно-народния събор. Засегнат лично в това изказване, Високопреосвещеният Симеон не дава шанс да бъде отстранен от опоненти. Той се оттегля от съборните заседания по своя воля. Този път вече решението му е окончателно.

     Независимо, че не присъства в залата, митр. Симеон продължава да подкрепя трезвите начинания на Събора за подобряване на църковния живот. Той поддържа постоянна връзка със Св. Синод и неговия председател митр. Максим Пловдивски чрез писма и лични срещи. През цялото време дава ценни насоки за новия устав със своите писмени изложения и устни съвети. Вторият Църковно-народен събор (1921-1922) продължава работата си с прекъсвания до 16 февруари 1922 г., като в крайна сметка успява да замени стария Екзархийски устав от 1871 г. с нов, по-усъвършенстван. Някои водещи участници в него отдават успешния завършек именно на духа и идеите на митр. Симеон, предадени на останалите църковни дейци. „И ако Църковно-Народният Събор увенча с успех своя труд, това се дължи преди всичко на всякога отсъстващия телом и винаги присъстващия духом стар архиерей, на неговото мълчание, по-силно говоряще от най-пламенното слово.[15] Георгиев, Мих. Отсъствието на митрополит Симеон от първите заседания на Църковно-Народния Събор в София. – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, с. 158.

(следва продължение)

 

[1] Митрополит Михаил Доростолски и Червенски – автобиография – В: Попвасилев, Димитър. Митрополит Симеон Варненски и Преславски (биография). Под ред. Т. Билчев, Русе, 2007, 72-73

[2] Първо послание на Св. Климента, еп. Римски (до Коринтяните). Превел от старогръцки †Варненския и Преславски Симеон (Отпечатък от Приложението на Църковен вестник, книжка ХХI), София, печатница „Ден“, 1912 г., 34 с.

[3] Симеон, митр. Варненски и Преславски. Посланието на Цариградския патриарх Фотий до българския княз Бориса – Български старини, №5, изд. БАН, С., 1917, 3-138.

[4] Симеон, митр. Варненски и Преславски. Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ Български - Сборник на БАН, №27, С., 1931, 280 с.

[5] Мъченичеството на светите 15 свещеномъченици, пострадали в Тивериупол, именуван на български Струмица, в царуването на злочестивия Юлиана Отстъпник, написано от Теофилакта, светейшия архиепископ на цяла България – В: Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ Български, Сборник на БАН, №27, С., 1931, 239-270.

[6] Апостолско учение за вярата и живота. Книга от II век. По открит иерусалимски ръкопис, издаден на гръцки от Никомидийския митрополит Филотей Вриений. Превод с предговор и бележки от Варненския и Преславски митрополит Симеон. София, печатница „Гладстон, 1933, 47 с.

[7] Вж. Билчев, Т. Митрополит Василий Доростолски и Червенски – духовният възпитател на цар Борис III – В: Духовен дом, бр. 3, Русе 1999.

[8] Първият Църковно-народен събор е съборът, проведен в Цариград през 1871 г. за съставяне на Екзархийски устав.

[9] Цанков, протопрезвитер Стефан. Измененията на Екзархийския Устав и участието на митрополита Симеона в тях. – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, 384-385.

[10] НАБАН, ф. 144, оп. 1, а.е. 65, л. 5.

[11] Лечев, Дечко. Митрополит Симеон Варненски и Преславски в непубликуваните спомени на Диньо Божков – В: Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 95.

[12] „Ханя, ханя“ – често повтарян от митр. Симеон израз със значение „тъй, тъй“, „нека, нека“.

[13] Георгиев, Мих. Отсъствието на митрополит Симеон от първите заседания на Църковно-Народния Събор в София. – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, с. 157.

[14] НАБАН, ф. 144, по.1, а.е. 52, л.18.

[15] Георгиев, Мих. Отсъствието на митрополит Симеон от първите заседания на Църковно-Народния Събор в София. – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, с. 158.