Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 3-та)

(продължение от бр. 10)

    Първата му служба в престолния град в църквата „Възнесение Господне“ е за празника на св. Сава Освещени (5 декември ст.ст.).[1]Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – Български исторически архив (НБКМ-БИА), ф. 15, „Д-р Стоян Данев“, а. е. 1400, л. 11-12. Покрай възторга от посрещането му, започват и изпитанията. Още същия ден един от най-влиятелните шуменци, Жеко Василев, се отбива на гости в квартирата на новодошлия архиерей. След като поразговарят, чорбаджията Жеко става, уж да си ходи. Но вместо към вратата изненадващо се запътва към огнището. Сръчно повдига капаците на тенджерите и надниква да види какво се готви в тях. Не казва нищо, но за домакина бързо става ясна целта на тази проверка: дали владиката не нарушава рождественския пост. И ето че аскетът Симеон, винаги строг в съблюдаването на постите, съвсем неочаквано преминава с успех първото си изпитание като архипастир. Ще си спомня за случката с усмивка, но този дребен наглед случай показва важността на евангелската заповед „Бъди ми верен в малкото!“. Скоро младият архиерей ще засвидетелства на своето паство своята вярност и в по-големи дела.

     Обединената Варненско-Преславска митрополия се разпростира на обширна площ в Лудогорието, Тузлука, Източна Стара планина, Добруджа и Черноморието. Откъм Преславската си част тя включва областта на катедралния град Шумен, някогашният епархийски център Преслав, важните търговски средища Ески Джумая (дн. Търговище) и Осман-пазар (дн. Омуртаг), както и твърдината на българщината Котел (по-късно прехвърлен към Сливенска епархия). Варненският дял освен самата Варна обхваща още Провадия и Хаджиоглу Пазарджик (дн. Добрич) с прилежащите им села, а също селищата по брега: Балчик, Каварна, Шабла, Мангалия и др. Въпреки голямата територия, епархията е относително малка по численост. По брой венчила (т.е. християнски семейства) тя отстъпва на повечето митрополии в състава на Българската екзархия. Мюсюлманите преобладават значително във вътрешността. В някои райони, напр. Герлово, почти не са останали християни. По крайбрежието православното население е сравнително по-многобройно, но народностните спорове го разединяват. Противници на Българската екзархия са варненските гърци и гагаузите. Гагаузите, обитаващи главно Каварненско и Шабленско, са малка тюркска народност с език, близък до самия турски. Те са твърдо верни на православието, но се придържат към Цариградската патриаршия, и то ревностно, защото в техните очи тя е по-силната опора. Авторитетът на елинската култура сред гагаузите е много висок и за митр. Симеон ще предстои много дълга и тежка борба, за да ги привлече към Българската православна църква.

     Първото нещо, с което владиката се заема, е поставянето на здрав организационен ред във Варненско-Преславска епархия. За целта през февруари 1873 той свиква Епархийски събор в Шумен. Избрани са членове на епархийския съвет, взети са решения по неотложни проблеми на епархията и на Българската екзархия. Участниците в събора са загрижени да положат разумна, църковна основа на народния живот, затова премахват някои „лоши обичаи, дето са се вмъкнали измежду народа ни.“[2]Вж. ОДА – Варна, ф.76к, оп.1, а.е. 41, л.6. В тези години просветното дело се счита за неразривно свързано с Църквата. Затова следващата стъпка на митр. Симеон е насочена към устройване на училищата. През април 1873 г. той организира Учителски събор в Шумен. На събора е приет устав на селските училища, уеднаквени са учебните програми за училищата в епархията, урежда се издръжката на учителите, поддръжката на пансион в епархийския център и т.н. В резултат на енергичната и добре обмислена работа на младия архиерей неговата епархия се превръща в образец за останалите митрополии в българските земи, а будният Шумен все по-силно се откроява като образователно средище. Царевна Миладинова, дошла през 1874 г. като млада учителка в града, споделя: „Учебното дело в Шумен, общо взето, стоеше за времето може би на по-високо стъпало от това на ред други наши краища. Това се дължеше на особените грижи, полагани от варненско-преславския митрополит Симеон, и на непрестанните старания на споменатите шуменски първенци…“[3]Миладинова-Алексиева, Царевна. Епоха, земя и хора. С., 1939.

     Митр. Симеон не се задоволява само с пребиваване в катедралния си град. При първата удобна възможност през 1873 г. той полага начало на своите обиколки из епархията. Тази практика владиката ще спазва според силите си през всичките десетилетия на по-нататъшното му служение и винаги ще отделя огромно значение на своите посещения навред из обширната митрополия. Неговото паство откликва с признателност.  През 1873 г. в затънтената сред Балкана Върбица, обградена отвсякъде с мюсюлмански села, учителят Петър Груев дори написва специален химн, с който децата посрещат владиката си. Възторжено го приветстват и в крайморската част на епархията. Още от самото начало християните от Балчишко и Шабленско го канят настоятелно, защото проблемите им са много.[4]Тонев, В. (съст.) Цит. съч., с. 240. Навсякъде митр. Симеон е посрещнат топло, с големи очаквания да оглави делата на народа и да внесе ред. Пастирът оправдава надеждите на своето словесно стадо. Той служи литургии и водосвети, освещава църкви и нови параклиси, ръкополага свещеници.[5]Тонев, В. (съст.) Извори за историята на Добруджа 1853-1878. Т. 3. ИК Гутенберг, С., 2001, 330-333, 338-340. Самият митрополит Симеон изключително много обича богослужението. Един негов възпитаник свидетелства: „За него нямаше по-голяма радост от тая да служи в църква. В богослужение винаги имаше усмихнато лице и сияеше от радост. Служеше до старост по 3-4 часа без почивка и никога не се уморяваше.[6]Лечев, Дечко. Митрополит Симеон Варненски и Преславски в непубликуваните спомени на Диньо Божков – В: Сборник Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, с. 96.

     Междувременно владиката трябва да разделя своето време и сили между собствената си епархия и грижите за Екзархията в общонароден мащаб. Знанията и решителният му глас са необходими и в Цариград, затова той често пътува, за да участва в Св. Синод. Екзарх Антим изключително държи на присъствието му, защото няма по-добър съмишленик и помощник от него в тези дни на огромни изпитания. Шуменският владика, както често го наричат тогава, е твърд и на този пост. Митр. Симеон смело противодейства на подмолното движение за промени в църковния ред на Екзархията. Движението е подбудено от великия везир Мидхат паша и намира прием сред либералното, туркофилско крило, водено от Стоян Чомаков. Чомаков и поддръжниците му са готови да приемат исканите от турците промени във фермана, например въвеждане на някаква разлика в облеклото на екзархийските свещеници, така че да се разграничават от патриаршеските. Предлага се също възможността двама владици, по един гръцки и един български, да пребивават редом в една и съща епархия. В замяна турските власти обещават да дадат на българите нов ферман, с право да имат митрополити навсякъде, където пожелаят. Заговаря се дори за възстановяване на Българската патриаршия. Приемането на тези планове би означавало всъщност признание, че Българската екзархия е схизматична. Рамо до рамо с екзарх Антим, митр. Симеон въстава срещу лукавите намерения, които биха я отклонили от православната ѝ същност в замяна на светски изгоди. Преславският архиерей категорично заплашва с подаване на оставка като митрополит и синодален член. Особено критични в отстояването са годините 1872 и 1873 г., но накрая скритата атака срещу Православието е отбита. Майсторът на политиката „Разделяй и владей“ Мидхат паша сам се оказва жертва на политическа игра. През 1874 г. Високата порта има нов велик везир, който не се меси целенасочено в българския църковен въпрос. Но д-р Чомаков и неговите протежета няма да се откажат от своите планове. Те виждат, че не ще могат да манипулират верния на каноните екзарх и окончателно се обръщат срещу него. През следващите няколко години те заплитат ред подли интриги с цел да го свалят.

     Трудно върви екзархийското дело през тези години и заради материалния недоимък. Възторгът на българите от учредяването на собствена църковна йерархия не навсякъде е съчетан с готовност да се отделят средства за нея. През периода 1874-1875 г. митр. Симеон полага големи грижи като синодален член и владика да урегулира нередовните  плащания на екзархийския данък. Неговата епархия е по-изрядна в сравнение с другите, но и в нея има доста неиздължени суми. Друг тежък въпрос за него е неуреденото положение на Варненската част от епархията. Очакваният берат (документ, който се дава като разрешително на архиерей да упражнява задълженията си на съответна територия) за Варна така и не бива даден. Междувременно там продължава да стои митрополит на Патриаршията. След многократни неуспешни опити да уреди законно признаване  и берат  за Варненска митрополия, духовникът изпраща писмо да Екзархията с молба да бъде освободен от отговорност за Варненска епархия, тъй като няма правните средства да изпълнява задълженията си. Оставката му не е приета, а и той, независимо от всичко, постоянно се грижи за своето паство във Варненско. Все пак през следващите години до Освобождението Симеон се титулува само „митрополит Преславский“.

     Модерните времена носят за Преславския митрополит и нови тревоги за морала на паството. Свободните нрави на европейците започват застрашително да се докосват до патриархалния български свят. През януари 1875 г. се случва т.нар. Шуменско приключение. Българката Василка, дъщеря на заможен шуменец,  е прелъстена от французина Симон, инженер, работещ в железниците.[7]Ботев, Хр. Събрани съчинения. В три тома. Под ред. Николай Жечев, С., 1980, Т.2., 234-238, с.271, Т. 3., 28-29. Учителят Панайот Волов държи реч в църквата срещу разврата и смесването с чужденците. Духовете в града са силно възбудени. След пиянска вечер, Симон, подкрепен от сънародника си Робер и брата на Василка, чуждопоклонник и подмазвач на французите, тръгват из града да търсят свещеник, който да венчае Симон и Василка. Започват да се държат предизвикателно спрямо българските младежи. Настава бой, при който французите пострадват зле. Митр. Симеон е в Цариград, но научава бързо за станалото и изпраща писмо, че не разрешава женитба. Френският и белгийският консул се намесват в защита на своите с тенденциозното послание „да бъде спряна варварщината“. Чуждата преса в империята пише в анти-български дух. Турците арестуват около петдесет български младежи, задето са набили французите. Самият владика е обвинен от турските власти, че е главен виновник за събитията, които те наричат бунт. Митр. Симеон  също използва печата, за да даде гласност на позицията си.[8]Вж. Ортакьой, 5 февруари 1875 – Източно време, 2, №1, 15 февруари 1875. Дописка. През това време някои българи се опитват да действат пряко волята на своя архиерей. Засегнат от своеволието, той пише на Шуменския епархийския съвет с намек за оставка: „Вие знаете, че аз съм навикнал да живея не с големи претенции; скромния и работлив живот всякога ми е бил приятен: следователно ако не съм Преславски владика, то бъдете уверени, че няма да остана гладен.“[9]Ръкописни записки на митрополит Михаил Доростолски и Червенски за събитията, свързани с живота на митрополит Симеон Варненски и Преславски, които Михаил готвел за биографията на Симеон – В: Попвасилев, Димитър. Митрополит Симеон Варненски и Преславски (биография).Под ред. на Т. Билчев, Русе, 2007, с. 76.

     По същото време в епархията му се появяват наченки на национално-революционно движение. През 1875 г. владиката предпазливо извиква шуменския учител Панайот Волов и го отклонява от намерението му да вдига въстание в околността.  Митр. Симеон е воден от трезв реализъм и отговорност спрямо своето паство. За него е безумие да се подтиква народа към бунт именно тук: Шумен е първостепенен турски гарнизон с десетки хиляди отлично въоръжени войници. Мюсюлманското население в областта Делиорман (дн. Лудогорие), известно с дивия си и войнствен нрав, е многократно повече от българското. Едно  надигане би довело не просто до провал, а до реки от християнска кръв. Волов се вслушва в доводите на архиерея и напуска града. Той продължава революционната си дейност в Средногорието до своята трагична кончина като водач на Априлското въстание (1876). Други младежи обаче упорстват в плановете си за бунт в Шуменско и Преславския Балкан. В крайна сметка владиката осуетява станалото опасно за мирните хора движение, като уведомява властите. Години по-късно се намират „патриоти“, които хвърлят тежко обвинение срещу Преславския митрополит, че навремето е извършил „предателство“. Критиците му са могли с лекота да го нападат в свободна България. Но във времената на грубо подтисничество, които обвинителите му навярно дори не са видели лично, изборът на архиерея има достойно оправдание. Пастирът предпазва паството си от свирепа саморазправа. Впрочем митр. Симеон нито крие постъпката си, нито иска да навреди някому. Пак той е човекът, който се застъпва за задържаните и действа пред турците те бъдат освободени, като неопитни и заблудени младежи.[10]Билчев, Тодор. Блаженстващ и във вечността (по писма на митрополит Симеон Варненски и Преславски до митрополит Григорий Доростолски и Червенски – В: : Сб. Митрополит Симеон Варненски и Преславски – духовник и народен будител, Шумен, 1992, 108-109.

     И за да не остане съмнение към родолюбието на духовника, заблестява неговата самоотвержена роля през следващите две мъчителни години. През 1876 г. Априлското въстание е потушено с жестокости, които на места надминават човешките представи. Вълна от насилие се разпространява и в областите, където българите не са въставали, включително в епархията на дядо Симеон. През втората половина на 1876 г. екзарх Антим успява да изпрати двама изтъкнати народни водачи (Марко Балабанов и Драган Цанков) в европейските столици и дворове, с мисията да представят там истинските измерения на българската трагедия. Докато делегацията пътува из Европа, митр. Симеон, наред с други висши духовници, събира подробни и достоверни сведения за „състоянието и теглилата на българския народ в епархията си“[11]Ников, П. Варненски и Преславски Симеон (Животописна скица) – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский Симеон. По случай Петдесет-годишното му архиерейско служение, изд. Св. Синод на Българската Църква, С., 1922, с. 30.. Те се изпращат своевременно на Екзархията в Цариград, оттам на двамата пратеници, а също на чуждите легации и кореспонденти в турската столица. Така, с помощта на Преславския и някои други архиереи, а най-вече на самия български екзарх, международната общественост получава ясна представа за ужасяващите събития, които се разиграват на Балканския полуостров. Високата порта обаче също е наясно кой стои зад мисията на Балабанов-Цанков. Екзарх Антим окончателно се превръща в persona non grata за османците, а и неговите най-близки съмишленици не са гледани с добро око.  Родните български неприятели на Антим също не пропускат възможността да се опълчат срещу него.

     При крайно обтегната политическа ситуация през януари 1877 г. митр. Симеон заминава за Цариград, за да се притече на помощ на стареца си. Заседанията в Светия Синод и Смесения екзархийски съвет са много напрегнати. Турците обвиняват екзарха за подбудител на въстанието през 1876 г. Нападат го заради мисията Балабанов-Цанков и заради отказа му да излезе с верноподаническа декларация. От Портата съобщават на своите лоялни агенти Стоян Чомаков и Георгаки Чалъоглу, че искат българите да сменят църковния си глава. Двамата впрочем са започнали още отдавана да клеветят пред турците верния на Истината екзарх. Вместо него те разчитат да сложат начело на Църквата друг духовник, който да им бъде послушно оръдие. На 5 април 1877 г. турският външен министър кани всички синодални архиереи с едно изключение и поставя искане екзарх Антим да бъде сменен. На срещата не е поканен само митр. Симеон. Твърдата му подкрепа за екзарха очевидно е била известна на турците. Три дни по-късно, на 8 април 1877 г. на заседание на Синода екзарх Антим е поканен да се оттегли от поста си. Той отказва. Свикано е незаконно събрание от духовни и мирски лица, което го обявява за свален. Не след дълго турците се освобождават напълно от него, като го пращат на заточение в Анкара.

 (следва продължение)