13 / 26 май 2019 г.

НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПАСХА, на Самарянката
Мчца Гликерия и мчк. Лаодикий

По: Свт. Дмитрий Ростовский. Жития святых;  свт. Феофан Затворник. „Неделя о Самаряныне“.– Мысли на каждый день года; архиеп. Аверкий (Таушев). „Отшествие Господа в Галилею и беседа Его с самарянкою“. ‑ Руководство к изучению Св. Писания Нового Завета <http://kadet.ru/library/vera/ > ;  митроп. Макарий (Булгаков). „Слово в Неделю о Самаряныне“. – Слова и речи <https://azbyka.ru/otechnik/> ; свщмчк Фаддей (Успенский). „Слово в Неделю о самаряныне“ (1907). –  Проповеди <http://azbyka.ru/otechnik/Faddej_Uspenskij/propovedi> ;
св. прав. Алексий Мечев. „Слово в Неделю о Самаряныне“. – Проповеди
<
http://azbyka.ru/otechnik/Aleksij_Mechev/propovedi > ;
„Кому открылся Мессия?“ – Православный Церковный
календарь <
http://azbyka.ru/days/ > ; Толкования Священного Писания <http://bible.optina.ru/new:2pet:02:20 >

Неделя Пета след Пасха заедно със свързаните с нея седмични дни са посветени на едно от най-значимите събития в евангелската свещена история — срещата и беседата на Иисуса Христа с една жена от Самарийския град Сихар/Сихем на северозападния склон на планината Харизим, близо до мястото, което старозаветният Иосиф получава в дар от своя баща патриарх Иаков (Бит. 48:22). Срещата става при кладенеца, за което Светото Предание на Стария Завет свидетелства, че е изкопан от самия Иаков. Над този дълбок повече от 30 м кладенец в V век св. благоверна царица Елена изгражда величествена кръстообразна базилика, впоследствие разрушена. Издиганите на нейно място храмове са нееднократно сривани и осквернявани било от мюсюлмани, било от иудеи, а понякога и от самите самаряни, но отново и отново възстановявани от верните християни, нерядко с цената на мъченическа смърт. Днес там се възвисява завършен наскоро достолепен храм, съхраняващ не една светиня. Освен Иаковия кладенец в него се пазят и нетленните мощи на игумена на съседния манастир свщмчк Филумен, наш православен съвременник, зверски измъчван и убит во име Христово в 1979 г.

В 722‑721 г. пр. Р. Хр. асирийците нападат и завоюват Самария, разрушават нейната столица и изселват голяма част от населението. Стекли се тук от всички краища на асирийското царство заселници се смесват с остатъците от местното население. Така се заражда и народността, наречена в Евангелието самаритяни (или самаряни). Древните иудеи не ги считали за правоверни, и не без основание. Самаритяните признавали Моисеевото Петокнижие, ала не и цялото Свещено Писание на Стария Завет, нито пък старозаветното Свето Предание, нито пророците. Те възприели някои иудейски традиции, но като място за поклонение на Иехова считали планината Харизим, а не град Иерусалим. Наред с това те продължавали да се покланят и на идоли. Затова иудеите, гордеещи се с чистотата на вярата си в нейната цялост, се гнусели от каквото и да било общение с „неправоверните“, като решително отхвърляли всяка възможност дори за най-елементарно общуване. За тях самаряните били по-гнусни и от езичниците. Както лаконично отбелязва св. ап. ев. Иоан, добре запознат със самаритянските проблеми: „Защото иудеите нямат сношение със самаряните“ (Ин. 4:9).

Честваната днес среща на Спасителя и жената-самарянка става в самото средище на Палестина — на място, осветено от древните библейски патриарси Авраам, Исаак и Иаков, сиреч от самите родоначалници на израилския народ, населявал местността още в XIXXVIII вв. пр. Р. Хр. По-сетне, след завоюването на Ханаанските земи, съюзът на 12-те израелски колена се превръща в единно Израилско-Иудейско царство, оглавявано последователно от Саул, Давид и Соломон. След смъртта на последния изначално единното царство се разцепва на две: Иудейско и Израилско. Столицата на първото става Иерусалим, а на второто ‑ градът-крепост Самария (на иврит Шамрон, което ще рече наблюдателно-охранително възвишение). Това име възприема и цялата околна местност – Самария (днешна Себатия).

В дните, в които продължаваме живо да преживяваме пасхалната радост, светата Църква ни връща към началото на общественото служение и проповед на Спасителя. Събитията се развиват скоро след първата в това Му служение Пасха, която Той празнува заедно с многобройните поклонници в Иерусалим. Така след първото Му публично пасхално поклонение, на обратния път към Галилея, изморен от пладнешката жега, Иисус присяда до Иаковия кладенец, а учениците се отправят към града, за да закупят храна. И ето, повествува евангелистът, пристига там една жена от Самария, за да си налее вода, а Спасителят се обръща към нея с молба: „Дай Ми да пия“. Можем да си представим учудването на жената, разпознала веднага в странника правоверен иудей, който освен че е поседнал до техния самарянски кладенец, я и заговаря с просба тя, презряната самарянка, да Му окаже услуга. Жената е до такава степен изумена, че вместо веднага да се отзове на молбата, отвръща с въпрос: „Как ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“

Разбираема е изразената от самарянката почуда, особено като имаме предвид гореспоменатото недоверие, презрение и враждебност между двата сродни, но враждуващи семитски народа. Ала Иисус, дошъл да спаси не само иудеите, но всички човеци по света, й обяснява, че тя не би задавала подобни въпроси, ако би знаела с Кого разговаря и какъв Свой дар й изпраща Бог чрез тази среща. Да би знаела това, сама би измолвала от Него да утоли духовната й жажда, да й открие висшата Истина, която ще просветли замътненото й духовно зрение чрез спасителната жива вода, която Той ще й даде. Тази жива вода, водата на истинския живот, е благодатта на Светия Дух (Ин. 7:38-39). Всякой, който пие от тая вода, казва Спасителят за кладенеца, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен“ (Ин. 4:13-14). Така Христос разкрива дълбокия смисъл, който от най-стара древност народите исконно влагат в образа на водата като символ на живота, който е висш дар Божий. Ала в същинския духовния смисъл водата има значение и действие по-различно от плътски, телесно и всекидневно разбираното. Живата вода, за която говори Христос, символизира Самия Дух, Чието явяване ще промени живота на цялото човечество. Онзи, който е напоен с благодатта на Светия Дух, вече никога не ще усети духовна жажда, защото Светият Дух ще изпълни и преизпълни всичките му духовни потребности, и то за вечни времена, а не само временно. Който пие от обикновената вода (сиреч, Стария Завет), пак ожаднява, но който пие от Неговата, Иисус-Христовата вода, която Той предлага (сиреч, Новия Завет), „той вовеки няма да ожаднее“, защото тя е „извор с вода, която тече в живот вечен“ (Ин. 4:13-14).

Когато при кладенеца идват и завърналите се от града ученици, те са изумени не по-малко от самарянката задето Учителят им разговаря с друговерка, при това — с жена, чиято нравственост е съмнителна. Още повече ги поразява фактът, че именно на нея, на тази друговерка-еретичка (а не на тях, верните му ученици-следовници) Учителят за пръв път се открива като Истинския Месия. Че именно нея Той посвещава в самата сърцевина на Своето учение — поклонението на Бога „с дух и с истина“ (Ин. 4:23-24), при това не само в пределите на едно място и един народ, но по цялата вселена.

Още тогава, докато Иисус гостува у самаряните, мнозина от тях, чули Неговата проповед, възприемат новата вяра (Ин. 4:41) и казват на своята съплеменница: „…ние вярваме не вече защото от теб чухме; [а] защото и сами вече разбрахме и признахме, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“ (Ин. 4:42). По този повод свт. Теофан Затворник в своите всекидневни духовни записки отбелязва: „С всеки се случва така. Първо външно, чрез слово, дошло отвън, хората биват призовани към Господа, ... но по-сетне, след като вече вкусят и на дело живота в Господа, те започват да се придържат към Него вече не по външна принадлежност към християнската общност. <…> Затова трябва да не се ограничаваме (само) с външната си принадлежност към Господа, но да се стараем да се съчетаем с Него и вътрешно… Трябва да въплътим в самите себе си истината Христова. А това означава въздигане на падналия. И така, да съблечем от нас ветхия човек, тлеещ в похоти прелестни, и да се облечем в новия, създадения по Бога в правда и преподобие на истината…“

Ето как тази дотогава с нищо незабележима и грешна жена друговерка, от всички презряната грешница и еретичка отива до древния кладенец да попълни запасите си от обикновена вода, а се сдобива с нова вода, „вода жива, вода спасителна“. След разговора си с истинския Месия тя не само сама се покайва, но и довежда целия град да посрещне Христа. По-късно приема заедно с близките си свето Кръщение и е наречена Фотина (от гр. светла, светозарна). Заедно с двамата си сина и други свои сродници тя проповядва името Христово не само в Самария, но и извън нея - в Африка и в Италия, като обръща към правата вяра голямо мнозинство хора, включително и Нероновата дъщеря Домнина заедно с нейните 100 робини, както и цели римски войскови части. Заради това им апостолско дело Фотина и всички с нея приемат мъченически венци, оставайки верни на Христа въпреки изключително жестоките и брутални наказания, наложени им от Нерон. Паметта й се чества в деня на мъченическата й кончина 20 март/2 април.

Както казва в словото си за тази Неделя забележителният духовник от края на XIXначалото на XX в. св. прав. прот. Алексий Мечов, „грешница, едното докосване до която ревнителите на закона считали за осквернение, милосърдно се приема от Спасителя! Господ винаги, ежеминутно е готов да приеме всекиго, който се обръща към Него с пълна искреност и дълбоко покаяние. <…> Затова, колкото и ние да сме порочни, следва с пълно покаяние да се обърнем към Господа Иисуса; но не с кухи слова и мимолетни въздишки, … а с искрена твърда решимост да се откъснем ‑ и то необратимо! ‑ от бездната на порока. <…> Благодатта Божия е в състояние да възроди дори и най-грешната душа, и от пропастта на нечестието да я издигне до върха на духовната слава“.

Тук ще бъде уместно още едно съществено уточнение, което прави блаж. митр. Макарий (Булгаков) в словото си на днешната Неделя пета през 1858 г. Честваното днес свещено събитие е необходимо и важно, защото именно в неговия контекст се разсейват пръсканите от лукавия заблуди относно истинското поклонение на Бога. Като спекулират и изкривяват истинския смисъл на Христовите думи, че нито на Харизим, нито в Иерусалимския храм хората ще прославят Бога, суемъдрите псевдоучители изопачават истинския смисъл и на днешното евангелско четиво. „Несъмнено, казва светителят, всички бихме желали да се покланяме най-истински на небесния Отец. Затова е толкова важно да сме наясно относно реченото да Му се покланяме с дух и с истина. Още повече е важно то, защото около нас има хора, именуващи се духовни християни, които превратно тълкуват тези слова на Спасителя, като ги използват като аргумент да отхвърлят всяко възприето обществено богослужение, към каквото ние се придържаме.“

„Жено, казва Христос, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца“ (Ин. 4:21). Сиреч, когато истинското поклонение и богослужение не ще бъде обвързано нито с планината Харизим, нито с Иерусалим, а ще се извършва на всяко място по земята. Тук се разкрива и първото предимство на християнското богослужение пред иудейското и самарянското. То ги превъзхожда и по това, че не е еднозначно обвързано със строго определено място и затова е предназначено за всички хора по земята, за целия човешки род. Християнската вяра е обърната към всички, тя е възвестена пред всички народи, затова и християнското богослужение може да се извършва и се извършва навсякъде, а християнските храмове са издигани из целия свят. Християнското богопоклонение и богослужение надминава не само самарянското, което не се е освободило окончателно от идолопоклонството, но и иудейското, превърнало се във формално законничество. Независимо от това, продължава просветителското Си слово Господ, че иудейското богопоклонение, все още твърде символично и предобразно, е по-истинско и по-добро от твърде сетивното самарянско, настъпва време и вече е настъпило, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца нито по самарянски, нито и като иудеите, а с дух (в противоположност на самарянското) и с истина (в противоположност на иудейското).

Християните, казва светителят, вярват, че Бог е Дух и затова като Му се покланят с тяло, неразделно се покланят и с дух, и само външното (телесно) поклонение без вътрешното (духовното) се счита за недостойно за Бога. И още, те дръзват да се покланят на Небесния Отец единствено по силата на кръстните заслуги на единородния Му Син и затова приемат като основание и средоточие на цялото си обществено богослужение принасянето на безкръвната жертва. Своите молитви към небесния Отец те възнасят само в името Иисус-Христово, преизпълнено с благодат и с истина, за което говори и светият апостол и евангелист Иоан Богослов.

В словото си за днешната Неделя (1907), свщмчк Тадей (Успенски), арх. Тверски с прискърбие обяснява всеизвестното явление: както и във времената на пророк Иеремия, така също и след него, та и в наши дни особено, хората изоставят Бога, „Източника на живата вода“, и си издълбават „пропукани кладенци“, които не могат да задържат никаква влага /по израза на св. прор. Иеремия, „изкопават свои нетрайни кладенци“ (Иер. 2:13)/. Вместо божествената благодат те търсят да задоволят плътските си жажди от локвите на плътските веселби и наслади; ала с такива можеш само временно да притъпиш, но не и да утолиш истинската жажда, духовната. … Като утолява жаждата на морния странник, водата обновява силите му (и телесните, и душевните); така и цялото същество на човека се обновява, ако утоляваме жаждата си за Божествената [вода на живота]. <…> Както усетилата в душата си жажда да слуша словото на истинския Месия, на нашия Господ и Спасител Иисус Христос бъдеща мъченица Фотина веднага изоставя мирските, даже битовите си грижи и имоти, цялата ненужно разнообразна битова посуда, така нека и ние бъдем готови да оставим — поне за малко, поне временно — дори и най-неотложните си житейски грижи и да не допускаме те да заглушават в душите ни — даже в светите дни на празника — жаждата за непреходната Божествена Истина!“

Богу нашему слава! Амин.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза