14/ 27 април  2019 г.

СВЕТА И ВЕЛИКА СЪБОТА

По: Синаксар; свт. Амфилохий Иконийский. Слово на Великую субботу <https://azbuka.ru/otechnik/> ; свт. Епифаний Кипрский. Слово на Великую Субботу <http://azbyka.ru/otechnik/>; прп. Иоанн Дамаскин. Слово на Великую Субботу (СПб.: СДА, 1845) <http://www.portal-slovo.ru/>; свт. Теофилакт Болгарский. Толкование Ев. по Матфею; свт. Феофан Затворник. Мысли на каждый день года; свт. Иннокентий, архиеп. Херсонский. Страстная Седмица < http://lib.cerkov.ru/> ; прот. Григорий Дебольский. Богослужебные дни...; Правосл. энциклопедия <http://www.pravenc.ru/>; „Да молчит всяка плоть человеча“.– Ж-л о Правосл. жизни 03.05.13 <http://www.nsad.ru/articles/> ; Страсти Христовы. Беседы о страданиях Господа нашего Иисуса Христа (Репринт). М.: Богородице-Рождеств. ж. м-рь. Изд. «Правило веры», 1996.

Днешният съботен празник е ден на трепетно очакване на сияйното Възкресение на Господа и Спасителя наш, на Сина Божий Иисус Христос. Този свещен ден светата Православна Църква посвещава на тихо и скръбно преклонение пред последното земно пребиваване Иисусово в плът преди чудното й възкресение, но вече след кръстната Му смърт — в земния Му гроб. За православния човек този празник е много особен — преизпълнен е едновременно със скръб и радост. Откъде извира тази особеност на днешното честване и поклонение? Как може да се празнува едно погребение, особено ако иде реч за погребение не на някой друг, а на Самия Господ и Бог наш? Светата Майка-Църква не оставя без отговор всяко недоумение и разсейва всяко смущение, което би могло да възникне от въпроси като тези.

С тялото Си Иисус Христос още е в гроба, цялото творение онемява пред нечуваните страдания на нашия Спасител и Бог („да молчит всяка плоть человеча“ — пее светата Църква днес), ала и всичко наоколо трепетно очаква и светлия ден на освобождението на човека от клетвата, наложена му заради греха и въставането срещу Бога — деня на изцелението на човека от страшната болест на греха, деня на спасителното Христово възкресение от мъртвите.

При все че загърбилата Христа т. нар. постхристиянска култура, с типичния й фалшиво-весел инфантилизъм безгрижно отменя каквото и да било въздържание, за онези, които се придържат към исконните християнски (сиреч, православни) традиции, този ден е и ден на строго отбягване на всяко плътско услаждане, всяка земна веселба. Дори за онези, които по едни или други причини не могат да прекарат днешния пост в цялата му традиционна строгост, този ден е не по-малко свят и значим. Нима без достатъчни основания светата Православна Църква предписва вярващият християнин да прекара Великата Събота в усилни домашни молитви, благочинно да посети храмовите богослужения. Ако пък му се налага да приключи и с подготовката за предстоящия пасхален празник, това да стане пак без мирска суетня и веселби, а в благоговейно и тихо смирено предвкусване на спасителното възкресение на Сина Божий.

Какво по-точно става през тази събота преди около 2000 години непосредствено след Голготските страдания, разпятие и смърт Иисусова? Един богат иудеин от Ариматея и почитан член на Синедриона на име Йосиф бърза да посети римския наместник Понтий Пилат. Заедно с други повярвали в Спасителя Иисуса, и този Йосиф очаква Месия и изпитва предана почит към въплътилото се на земята Слово Божие. Въпреки очевидните рискове, отхвърлил всякакви съмнения и страхове иудейски, той открито — и словом, и делом — се стреми да докаже любовта си към Истинския Месия, Който е Самият Син Божий. Затова той се и осмелява да посети Пилат, та да измоли у този коравосърдечен и високомерен римски началник светото Тяло, за да го погребе съгласно иудейската традиция.

Според римския обичай разпнатите на кръста били оставяни да висят там и да стават плячка за крилати хищници. Йосиф Ариматеецът спасява святото тяло Христово за едно достойно иудейско погребение. Той успява да измоли у Пилат разрешение и побързва да изпълни всичко нужно за погребението Иисусово. В това свято дело към него се присъединява и друг знатен иудеин, дотогава скришом почитал и вярвал в Иисуса Христа от Назарет — Никодим, също високопоставен иудейски служител. В сърцето на Никодим преди време, чрез словата Си за спасението и възкресението Христос посява семената на правата вяра. Ала „страха ради иудейска“ също и той до време прикрива новата си вяра в Иисуса Христа Спасителя, Истинския Месия. Но като Го вижда да страда горе на кръста, съгласно собственото Иисусово предричане, Никодим открито изповядва новата вяра. Двамата с Йосиф снемат свещеното тяло Господне от кръста, намазват Го и Го поръсват със скъпи благовония, завиват Го в закупеното от Йосиф дълго ленено платно.Така те Го подготвят за достойно и благочестиво иудейско погребение.

Също съгласно иудейските обичаи телата на наказаните престъпници ги хвърляли и заривали в общи ями. Очевидно и за Спасителя, единствено Безгрешния сред людете Праведник, Когото иудейските предводители хулели като лъжец, измамник, богохулник, та даже и слуга на самия дявол, те предвиждали същата позорна участ. Така искали окончателно да заличат всеки спомен за невинно убития от тях Назарянин. Ала чрез делото на Йосиф и Никодим Бог проваля и този им пъклен план.

Като имотен иудеин Йосиф притежава и градина досущ до хълма Голгота, в която преди време е изсякъл в скала гроб за самия себе си. Именно в този гроб, в който дотогава никой не е бил погребван (а значи не е имало и най-малка следа от тление), е положено святото и драгоценно тяло Иисус-Христово. И ето, в самото това скръбно свещено погребение, в цялата тази любов и почит към Погребвания проблясва мълнията на Неговата скорошна прослава. С това, че Иисус Христос е погребан почтено и благолепно, се изпълва и предреченото шест столетия преди това от пророк Исаиа: „...заради беззаконията на Моя народ бе заведен на смърт. Отредиха Му гроб със злодейци, но Той биде погребан у богатия, защото не бе сторил грях и в устата Му нямаше лъжа“ (Ис. 53:8–9).

На погребението Господне присъстват и няколко благочестиви жени, следвали Иисуса от Назарет навсякъде, където Той отивал, с вяра Го слушали и предано Му служели. Светите евангелисти споменават Мария Магдалина и „другата Мария“ (съпруга на Клеопа и майка на Иаков и Осия). Няма обаче основания да не предположим, че и други христолюбиви жени следвали Йосиф и Никодим при подготовката и погребението на Спасителя, седели срещу гроба Му и натъжени гледали. По-сетне, когато мъжете вече били напуснали свещеното място, тези предани жени останали там в тишина и смирение, скърбейки за раздялата с Възлюбения си Господ и Учител. А на идния ден още призори те побързали да накупят благовонни масла и аромати, за да помажат светото Му тяло. Ето, наистина, погребението Господне се извършило изцяло достопочтено. Ала то не било съпровождано от пищни ритуали, тържествени слова и обществена шумотевица. Кротко и смирено, какъвто бил Христос и през целия Си земен път, сега се погребва и святото Му тяло. Ала вникнем ли по-дълбоко в делото на Йосиф от Ариматея, Никодим и преданите жени-мироносици, ще стане ясно: своята почит, своя дълг на признателни и боголюбиви ученици към Своя Учител и Господ те изпълнили не само с искрена печал и самоотвержена любов, но и с упование

Св. ап. ев. Матей описва (Мат. 27:62-66) как на следващия ден (тоест, забележете, тъкмо в събота!) неуморните в злобата си фарисеи и първосвещеници отново досаждат на Пилат с настояване той да разпореди стража, която да пази гроба на „оня измамник“, както богохулно клеветели Христа, та да не би учениците Му да се решат да откраднат тялото Му, а след това да обявят, че пророчеството за тридневното Му възкресение се сбъднало. Макар Христос да е вече положен в гроба и да е според тях мъртъв, мисълта за стореното беззаконие поражда у тях нови страхове и тревоги, даже още по-страшни от предишните. Ето, даже след телесната Си смърт Спасителят продължава да търпи хули, клевети, унизителни оскърбления от Своите обезумели ненавистници. Така гробът бива заварден с иудейска стража и гробният камък — запечатан. Не стига, че на своя пасхален празник юдейските първенци сами търсят общуване с езичник, но с цялата си трескава дейност в този съботен ден те самите потъпкват нещо, което уж тъй ревностно спазват и в чието нарушаване постоянно са обвинявали Христа - Божията заповед за задължителния пълен съботен покой. С това те оскверняват и собствената си Пасха. Ето, наистина, по словото на пророка, „няма мир нечестивецът, казва Бог мой“ (Ис. 57:21).

Ала великият свещен съботен покой е съхранен напълно зад гробния камък на Спасителя. В покой, по думите на пророка, Той изпълнява волята и делото на Своя Отец на земята. С покой в душата Си се изправя Той пред неправедните Си съдници. С покой понася кръстните Си страдания и смърт. В покой лежи тялото Му в гроба зад запечатания камък. В покой пребъдва при Своя Небесен Отец след по-сетнешното Си възнесение. В покой и на земята, и на небето. Така отправя и към нас Своя божествен призив, чрез словото на божествения апостол: „Усърдно да се стараете да живеете тихо“ (1 Сол. 4:11), което пък е в пълно съгласие с реченото чрез устата на пророк Исаиа: оставайки в покой, казва той, вие бихте се спасили, „в тишина и упование е вашата крепост“ (Ис. 34:20). В покой да очакваме спасението си, да носим кръста си, да се уповаваме изцяло на святата воля Божия. Този висш мир и покой е онова, което християнинът трябва да прегърне с цялото си сърце.

Освен блаженството на съботния покой, съхраняван вътре зад камъка в гроба Господен, този камък символизира и пророчеството за самото преславно чудо на Възкресението. Цялото демонично тревожно суетене и злобата, бушуваща в сърцата на Христовите врагове дори и след смъртта Му, съсредоточава вниманието им върху надгробния Му камък. На него те придават специално значение, защото дълбоко в себе си всъщност не са в състояние да забравят нито чудесата, вършени от Иисуса през земния Му живот, нито изречените от Него слова-пророчества и предупреждения, нито опасенията около предричаното от Него тридневно възкресение. От това те се страхуват най-много. Според собственото им признание тази „измама“, както наричат пророчеството за Христовото възкресение, щяла да бъде по-лоша и от предишната (Мат. 27:63-64). Но ето че това им опасение се оказва основателно — Христос възкръсна, наистина възкръсна! И от това на всички богоубийци, христомразци, грехолюбци, на всички съзнателни или несъзнателни адепти на сатаната им стана още по-лошо и отпреди!... За вярващите в Иисуса Христа, Сина Божий, Спасителя наш, Господ и Бог наш, трепетно очакваното през целия съботен предпасхален ден Възкресение се сбъдна и така възсия непобедимото Слънце на Правдата.

Светата Църква Христова от самото си начало отбелязва по особен начин този ден. Древни са корените на това честване. Това сочат и многото слова, произнесени и написани за този ден от древните отци и учители на Църквата, а също и някои обичаи, съхранени от Православието до наши дни — раннохристиянската литургика и служби, описани от древните автори (например в известния пътепис на благочестивата паломница Егерия, писан през IV в.).

Доколкото тази великопостна събота, наричана, съответно, Велика, е самото навечерие на Светлото Възкресение Христово, то този ден се счита и за траурен, и за празничен. Според обичая, както се полага и на други най-важни постни дни, литургията се извършва след вечернята (подобно на Велики четвъртък, в навечерието на Рождество Христово и на Богоявление). В тази събота също е прието да бъдат кръщавани оглашените. Самото понятие оглашени се формира в историята на Църквата в най-древни времена. Също така, великосъботното богослужение е характерно и с множество си ветхозаветни четения. При него от светия Олтар се изнася особен образ на положения в гроб Иисус Христос — свещената плащаница, с който като със саван било повито тялото Му след снемането от кръста преди полагането в гроба. С песнопенията на утренния канон свещенослужителите прославят Христа Спасителя. По време на утренната служба на Велика събота свещенослужителите и богомолците обикалят със свещената плащаница храма, символизирайки погребално шествие, съпроводено с характерното погребално пеене на Трисвятое. И на тази служба за пръв път от началото на светата Четиридесятница съботният ден е наречен „най-благословен“. Пак в събота на Великата седмица Свято-Възкресенският храм в Йерусалим се превръща в място за едно от главните чудеса в Православната църква. В присъствие на хиляди вярващи поклонници векове наред над гроба Господен Бог възпламенява Благодатен огън, който впоследствие се разнася по православните храмове по целия свят.

В много храмове вярващите донасят и традиционните елементи от пасхалната трапеза — боядисани яйца (от които първото задължително е червено), козунаци или други празнични кулинарни изделия. По-сетне се служи Полунощница, по време на която се изпява канонът на Великата събота и накрая свещенослужителите пренасят свещената Плащаница от средата на храма обратно в светия олтар, полагайки я върху светия Престол. Там тя остава до самия празник Възнесение Господне.

Светоотеческото наследство и на Велика Събота е бездънен кладенец на богомъдрието, преизпълнен с бистра изворна вода, от която бликат предълбоки истини и чувства. Релефно, обемно и дълбоко те ни разкриват това, което съзерцава в този ден светата Църква, встъпила вече — след приключването на светата Четиридесетница и на последвалата я Страстна седмица - в навечерието на Светлото Христово Възкресение. Светите православни отци проповедници и изповедници привличат вниманието на вярващите към вече приключилите земни спасителни страдания на Сина Човечески, към дълбинният смисъл на чудните поличби, съпроводили кръстната смърт на Спасителя, когато и самата неодушевена природа се ужасява при вида на страданията на своя Творец. Като се изумяват от непостижимата тайна на божественото светоустройство, те съпоставят божественото Христово величие с дълбината на Неговото смирено себеизнурение и себеунижение (изтощение).

Съвременникът и близък духовен сподвижник на тримата велики Кападокийски светители и учители на Православието (IV в.), свт. Амфилохий Иконийски се изумява пред неописуемия подвиг на Сина Божий: „Разпрострелият небесата Сам се възнася, разпрострял ръцете си върху едно дърво! Онзи, Когото не смеят да съзерцаят даже херувимите, е заплюван по лицето и удрян по страните!“ Ала от друга страна всяка дума от началото до края на словото на светителя е пропита с трепетно очакване на всепобедното Възкресение. Като погребваме Спасителя, ние вече ликуваме, и прокуждаме с радост своята печал. Смъртта е безсилна пред Владиката на живота, Той вече я е лишил от нейната власт. Безумното ликуване на христоубийците вече е провалено и посрамено. Истеричният страх, който те изпитват към Погребания, само изобличава цялото им безумие. Нима не е пълно безумие това да запечатваш и вардиш три денонощия със стража надгробен камък? Не са ли се разбягали и скрили смутените Христови ученици, а и какво биха могли да сторят няколко женици, плачещи пред гроба Му?

В гроба нашият Господ пребивава и телесно, и с цялото си Божество, но едновременно пребивава с душата Си и в ада, и в рая с благоразумния разбойник. Господнето Тяло се разделило с душата Му, ала нито една част от Пречистата Му Плът не става жертва на тление. Преп. Йоан Дамаскин (VII-VIII в.) пише: „Тялото на Господа не се разпада на отделни вещества, от които е съставено“, то е нетленно. В този миг адът се разтресъл, защото усетил цялата мощ на това наглед скръбно, ала всъщност победоносно събитие. Нали за това е принесена тази свещена саможертва Господня!

По думите на ръкоположения от самия св. ап. Петър за епископ на Антиохийската църква, свщмчк Игнатий Богоносец (I в.), Христос умира за нас, та като повярваме в смъртта Му, да се спасим от смъртта. Трябва значи да се радваме в Господа! Как обаче можем да се радваме при вида на тази безгранично скръбна гледка - Пречистият Господ Бог и наш Спасител Иисус Христос лежи мъртъв, умъртвен от злодейци! Не заради някакви Негови беззакония (та Той е чужд на всеки грях, богочовешката Му природа даже не е покварена от първородния грях, наследен от падналите праотци!), но за да изкупи Той, абсолютно невинният, съвършено безгрешният, греховете на света! А значи — също и нашите грехове...

В Синаксара за днешната Велика Събота е писано: в съгласие с целокупния Божествен замисъл, след изкупителното Си дело Господ пресътворява човека, като го освобождава от греховния плен и го обновява чрез животворния Кръст и Смърт; а след нея, в съботния ден Той заспива спасителен сън, с което определя съботния ден като ден на свещен покой. Бог-Слово с плътта си низхожда в земен гроб, но докато с плътта си почива там, Той слиза в ада (1 Петър. 3:19-20). Свт. Прокъл, архиеп. Константинополски (V в.) нарича Христовото слизане в ада „мост на умрелите към възкресение“. Преди кръстната Христова смърт в ада страдат неизброимите души на всички умрели. Никой след Адам не избягва тази участ, дори и ветхозаветните праведници. И ето, на днешния ден Господ, Който е Самият Живот, триумфално влиза в царството на смъртта. Свт. Епифаний Кипърски (IV в.) релефно и ярко описва това низхождане: Господ се спуска в ада „богоподобно, воинствено, властно“. „Кой е Този Цар на Славата?“ — в ужас и смущение се провикват адските князе и слуги, а Небесните Сили велегласно отговорят: „Господ на Силите — Той е Царят на Славата“. Свт. Епифаний казва също, че там, в ада, Адам дочул стъпките на приближаващия Бог по начина, по който някога след своето грехопадение е дочул стъпките на своя Създател. Но ако тогава той преживял горчивина, смущение и страх, то сега се изпълва с необикновена неописуема радост и веселие. И с покой, божествен покой!

Но, предупреждава преп. Максим Изповедник (VII в.), в живота си трябва да разпъваме всичко призрачно, измамно, преходно, тоест всяка суета и пустота, всеки хаос — всичко което светът ни натрапва; да умъртвим всичко, което ни отделя от Христа и погребем всичко, което ни пречи да живеем според Бога. Само тогава ще станем способни да усетим истинската радост на Пасхата Христова и в този скръбен ден като днешния. Гробът Иисусов е онази бездна, в която са хвърлени и погребани нашите грехове и беззакония. Като се спуска в адовата бездна, Спасителят отнася там не само нашите отговорности за грехопаденията, но погребва и самия ни грехолюбив живот. Нали и божественият апостол казва: „ ... чрез кръщението ние се погребваме с Него да участваме в смърт, тъй щото както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото ако сме се съединили с Него чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото“ (Рим. 6:4-5).

С присъщата му лаконичност св. ап. ев. Лука казва за днешната събота само следното: „Тоя ден беше петък и настъпваше вече събота“ (Лк.23:54). Тези три думи („настъпваше вече събота“) звучат наглед твърде незначително, като някаква едва ли не излишна подробност. Но какво същинско величие се крие в тях! Защото всъщност тук иде реч за последната събота на Ветхия Завет. Ветхозаветният свят залязва. С изгрева на Пасхата, а значи с Възкресението Господне, започва и Възкресението на Новия Завет в цялата победна слава и ослепителен блясък. Свещеният съботен покой и благословеният Божий мир царуват около гроба на Спасителя в градината на Йосиф. Този покой е покоят на сърцата, покой небесен. Както някога Небесният Отец след приключване на делата на сътворението, така и днес Единородният Му Син си отпочива след победното Си дело на спасението и изкуплението. Така в покой пребъдват всички ученици на Иисуса, по думите на евангелиста: „и в събота всички пребъдвали в покой според заповедта“.

И така, по думите на светите отци, днес Господ слиза в ада на всяка човешка душа, за да я изтръгне от смъртния плен, от мрачното служение на света, който целият лежи в зло, погълнат от сладострастно себеугаждане и слугуване на плътските пороци. Да отворим слуха си, та да дочуем стъпките на приближаващия Спасител, както ги дочул Адам в адския мрак! Да Му се възрадваме и ние като Адам с неописуема радост! Та нали затова бяхме поели преди 40 дни трудния път на въздържание и смирение, път към дълбините на вярващото християнско сърце.

На Велика събота всички ние заедно с благочестивите Йосиф и Никодим омиваме със сърдечните си сълзи и полагаме в тихия покой на гроба драгоценното свещено Христово Тяло. Със светите жени-мироносици днес съзерцаваме — с радостна скръб и скръбна радост, ала все в Христов мир и покой — спасителното погребение и гроба Господен. Смирено, но не отчаяно, скръбно, но не трагично, не опустошени, а преизпълнени с висшите Христови добродетели — вяра, надежда и любов към Погребания, чието идещо Възкресение със смирен трепет очакваме, към всичко, завещано от нашия Спасител Бог, към всичко свято, лелеяно в сърцето на светата Православна Майка-Църква Христова.

Богу нашему слава сега и винаги, и през всички векове! Амин.