Великата княгиня Елисавета Фьодоровна

 

Част II


Особено внимание великата княгиня обърнала на нещастните деца от пазара Хитрово, сираци и бездомни, носещи на себе си печата на проклятието за греховете на своите бащи – деца, раждащи се на това мътно „дъно“ на Москва, за да помръкнат преди да са успели да разцъфтят. Много от тях били взети в устроеното за тях общежитие за момчета, където те бързо се възраждали физически и духовно; върху други било установено постоянно наблюдение на местата, където живеели. Със силата на любовта и христианското възпитание неотдавнашните улични скитници се превърнали в честни и изпълнителни юноши, образували известното на всички в Москва куриерско сдружение. Великата княгиня в цялата си дейност търсела нови пътища и форми на благотворителността, в които понякога се отразявало влиянието на нейната първа западна родина, която беше изпреварила Русия в организацията на обществената помощ и взаимопомощ.

Домът за млади момичета-работнички и учащи им давал евтина или безплатна квартира и спасение от същата тази развратна улица. Великата княгиня организирала: безплатна лечебница, амбулатория, курсове за милосърдни сестри, безплатна столова, през войната – лазарет за тежко ранени. Не всички от тези учреждения били непосредствено свързани с Марто-Мариинската обител, но всички те, като лъчи в центъра, се съединявали в лицето на нейната настоятелка, която ги обхващала със своите грижи и покровителство. Тя твърдо вярвала в това, че работата е основата на религиозния живот, а молитвата е неговата почивка, и затова призовавала монахините към дейност и извън стените на манастира. Сестрите на Марта и Мария посещавали бедни и болни, оказвали им всевъзможна помощ, грижили се за децата им, почиствали помещенията им и навсякъде носили със себе си радост и мир. Но най-трудните длъжности винаги се изпълнявали от настоятелката на манастира, която чувствала в себе си необходимите сили. Многочислените доклади и приеми, разглеждането на разни видове молби и ходатайства, постъпващи към нея от всички краища на Русия, и другите дела изпълвали обикновено целия ѝ ден, като често я довеждали до пълно изтощение. Това обаче не ѝ пречело да прекарва нощта до постелята на тежко болни или да посещава нощните служби в Кремъл и в обикнатите от народа църкви и манастири в различни краища на Москва. Духът превъзмогвал изнемогващото тяло. Единствената почивка за нея били поклонническите пътувания до различни краища на Русия.

Народът, обаче, и тук ѝ отнемал възможността да намери тишината на уединението. Като почитал високо двойния ореол, който тя съединявала в себе си – на царствения произход и високото благочестие, той възторжено я посрещал навсякъде и посещенията на великата княгиня в различни руски градове се превръщали против волята ѝ в триумфални шествия. (Великата княгиня посещавала и най-затънтените, глухи и бедни краища и отдалечени селца, даже с езическо население: черемиси, вотяки, чуваши. Виж: „Под молитвения покров на светител Николай: Нейно Императорско Височество Благоверната Госпожа и Велика Княгиня Елисавета Фьодоровна при черемисите-езичници 8, 9, 10 и 11 июля 1910 г. в Николо-Берьозовка, Уфимска епархия“, съставил свещеник Сергий Покровски, Москва, 1912.).

Като скривала своите трудове, тя се появявала пред хората винаги със светло, усмихнато лице. Само когато оставала сама или в кръга на близки хора, на лицето ѝ, и особено в очите ѝ, се изписвала таинствена печал – печатът на възвишените души, които се тяготят в този свят. Като се откъснала от почти всичко земно, тя още по-ярко сияела с излизащата от нея вътрешна светлина и особено със своята любов и ласкавост. Никой не умеел по-деликатно от нея да направи това, което е приятно за другите – на всекиго според потребностите му или според духовния му облик.

Душата на великата княгиня израствала и се одухотворявала при нейния начин на живот, пълен с всевъзможни лишения. Постоянно спокойна и уравновесена, тя намирала достатъчно време и сили за осъществяването на своята непрестанна дейност. Тя заемала три малки стаички, бели и чисти, в съседство с църквата, която била между тях и болницата. Единствената мебел в тях били плетени столове, а на стените висели само икони, подарени ѝ от тези, които я обичали и ценили. Спяла на дървен креват, без дюшек и на твърда възглавница, но, изнурена след тежките дневни грижи, тя бързо заспивала. Често сънят ѝ продължавал не повече от 2–3 часа в денонощието, но се случвало част и от това време да бъде отделено на приятели, които я молели да ги приеме в късния час. В полунощ тя ставала за молитва в своята църква, а след това обхождала цялата болница. В случаите, когато някой от болните давал повод за сериозни опасения, тя оставала до него до сутринта, като се стараела да облекчи страданията му. С присъщите ѝ интуиция, ум и сърце, тя винаги намирала дума за утешение и болните сами свидетелствали за това, че самото ѝ присътствие вече оказвало благотворно влияние и значително облегчавало техните страдания. Те чувствали, че от нея излизала целебна сила, която им помагала търпеливо и безропотно да понасят страданията, и неспокойните пациенти, ободрени от нея, смело се подлагали на операция.

Ако се случело така, че независимо от нейните усилия, болният все пак не можел да оживее, той умирал в ръцете ѝ. Православната Църква има обичай над тялото на покойния да се четат непрекъснато псалми в дните, предшестващи погребението. Това задължение обикновено изпълнявали монахините в манастирите, често се случвало и на сестрите на Марта и Мария. Нощните бдения винаги се изпълнявали от настоятелката на манастира в параклиса, устроен за тази цел в края на градината, и в нощната тишина се разнасял гласът на великата княгиня, четяща псалми над тялото на покойния.

Очните болници в Москва бързо открили благотворните резултати на лечението в болницата на великата княгиня, побираща не повече от петнадесет пациенти, и най-безнадеждните случаи винаги били изпращани там. Ще приведем един пример. Готвачката в бедно домакинство пострадала от преобърнатата от нея керосинова печка; изгарянията покривали цялото ѝ тяло с изключение на дланите и стъпалата ѝ. Тя била докарана при великата княгиня от една градска болница, вече обхваната от гангрена. Великата княгиня собственоръчно превързала раните ѝ. Това причинявало такава остра болка на пациентката, че великата княгиня трябвало непрекъснато да спира, за да я успокоява и ободрява. Превързването отнемало два и половина часа два пъти на ден. След това дрехата на великата княгиня трябвало да се проветрява, тъй като била пропита от противната миризма на гангрената, но тя не преставала да превързва раните на болната.

Жената в крайна сметка била излекувана и това много удивило лекарите, които отдавна я били отписали. Всички известни хирурзи се прекланяли пред лечението на великата княгиня и се обръщали към нея за помощ, когато трябвало да проведат особено сериозна операция. Великата княгиня съдействала на хирурга с изключително спокойствие и съсредоточено внимание във всяко негово движение. Тя винаги успявала да потисне в себе си всяко чувство на естествено отвращение, като намирала утеха във факта, че е била полезна.

Сред учрежденията от всякакъв вид тя основала и едно за неизлечимо болни от туберкулоза жени от най-бедното съсловие, и посещавала този „дом на мъртвите“ два пъти седмично. Често пациентките изразявали своята признателност, като я прегръщали, без да помислят за опасността от заразата, но тя нито веднъж не се отвърнала от техните обятия. Тя била особено предана на това учреждение. Главната ѝ цел била да осигури удобства и малко комфорт на прислужничките от момента на установяването на болестта им, тъй като болниците отказвали да ги приемат и на нещастните жени не оставало нищо друго, освен да умират в жестока нищета. Тези пациентки били лекувани в уютен дом с голяма градина, в която те често получавали надежда за оздравяване, постоянно окуражавани от великата княгиня. Но се случвало също и така, че те спокойно умирали, като молели тяхната благодетелка да не забравя тези, които им били особено скъпи. Не веднъж умиращата майка ѝ казвала: „Моите деца вече не са мои, а Ваши, защото те нямат никого на света освен Вас“. Трудно би било да се очертаят границите на благотворителните дела на великата княгиня или да се посочи размерът на сумите, изразходвани от нея за тази цел. При това нейните лични разходи били нищожни: понякога в продължение на месеци нейните тоалетни принадлежности стрували едва няколко копейки.

След смъртта на своя съпруг тя разделила всички свои скъпоценности на три части: едната от тях била върната на хазната, другата част била разпределена между най-близките ѝ роднини, а третата, най-голямата част, била предназначена за благотворителната ѝ дейност. Великата княгиня не оставила абсолютно нищо за себе си, дори и венчалния си пръстен; единственото украшение, което носила бил дървен кръст, висящ на бяла лента на шията ѝ. Често била облечена в сива или бяла басмяна дреха, като пазела белите вълнени дрехи за по-важни събития. Когато искала да мине незабелязана през града, тя се обличала в черно, с черна касинка на главата, но понякога носела сива дреха и касинка и тогава я познавали и я приветствали с благоговение.

Всички учреждения с църковен, благотворителен и научно-художествен характер се ползвали с особено внимание и подкрепа от нейна страна. Тя радеела също така за запазването на най-ценните битови обичаи и предания, с които бил така богат животът на старата, любима за нея Москва.

Всички храмове, създадени от нея, особено главният храм на обителта, построен по новгородско-псковските образци на известният архитект Щусев и изписани от четката на Несторов, се отличавали с издържан стил и художествена завършеност на вътрешната и външна изработка. Църквата-гробница, намираща се под сводовете на храма на обителта, също предизвиквала всеобщото възхищение със своята умиротворяваща топлота.

Богослужението в обителта винаги било на голяма висота, благодарение на изключителния по своите пастирски достойнства духовник, избран от настоятелката; от време на време тя канела за служение и проповеди и други от най-добрите пастири на Москва и отчасти, от цяла Русия. За нея, като истинска християнка, нямало „завършен курс“ и тя цял живот оставала ученичка – колкото добросъвестна, толкова и смирена. Върху цялата външна обстановка на Марто-Мариинската обител и върху самия ѝ вътрешен бит, както и върху всички творения на великата княгиня, освен духовността, лежал отпечатъкът на изящество и културност, което било непроизволно действие на нейния творчески дух.

Нейните богати вродени дарования били подкрепени не само от широко, многостранно образование, но и от познанията ѝ от практически характер, необходими в домашните работи. „Нас с императрицата в детството ни учеха на всичко“ – казала веднъж тя в отговор на въпрос, откъде ѝ са познати всички домакински работи.

И всичко ѝ съдействало в нейните търсения на по-високо съвършенство.

На 2 април 1910 г. тя заменила светските си дрехи с монашески в църквата на светите сестри Марта и Мария, заедно с още тридесет жени, които искали да ѝ бъдат полезни в нейната борба с човешките страдания.

Това била удивителна служба, която се запечатала в паметта на всички, участвали в нея. Великата княгиня напуснала света, в който играела ярка роля, за да влезе, по нейните собствени думи, в по-великия свят на бедните и страдащите. Епископ Трифон, известен в света като княз Туркестанов, ѝ дал тези одежди с пророческите думи: „Тази дреха ще Ви скрие от света и светът ще бъде скрит от Вас, но в същото време тя ще бъде свидетелка на Вашата благотворителна дейност, която ще просияе пред Господа за негова слава.“

Неговите думи се оправдали. Дейността на великата княгиня блестяла като божествен лъч през сивите одежди, каквито носели сестрите, и в крайна сметка я довела до мъченически край.

Великата княгиня Елисавета Фьодоровна била рядко съчетание на възвишено християнско настроение, нравствено благородство, просветен ум, нежно сърце и изящен вкус. Нейната душевност била извънредно фина и многостранна. Самият ѝ външен облик отразявал красотата и величието на нейния дух: на челото ѝ лежал печатът на вродено достойнство, което я отделяло от обкръжаващата я среда. Напразно се опитвала понякога да се скрие от погледите под покривалото на скромността: тя не можело да бъде сбъркана с другите. Където и да се появявала, за нея винаги можело да се попита: „Коя е тая, що блещи като зора … светла като слънце?“ (Песн. 6:10). Тя носила навсякъде със себе си чистото благоухание на лилия; може би затова и толкова много обичала белия цвят – той бил отблясък на нейното сърце.

Трудно е било човек да си помисли, че никой повече няма да срещне това същество, дотолкова отличаващо се от всички останали, до такава степен превишаващо средното ниво и приковаващо към себе си общото внимание със своята необикновена красота и очарователност, а също и със своята безкрайна доброта. Тя привличала хората без каквото и да било усилие от нейна страна и на всички им се струвало, че витае във висшите сфери, като помага и на другите да се издигнат на същата висота. Тя никога и на никого не давала повод да почувства степента на нейното превъзходство, а точно обратното и при това – без фалшиво самоунижение; тя умеела да събуди у всекиго присъщите му най-добри качества.

Нейната душа била чужда на едностранчивостта. Женствеността се съчетавала в нея с мъжествен характер; добротата не преминавала в слабост и сляпо доверие към хората; дарът на разсъдителност, който така високо ценят християнските подвижници, ѝ бил присъщ във всичко, даже и при най-добрите пориви на сърцето. За тези особености на своя характер тя била задължена на възпитанието, получено под ръководството на нейната баба, английската кралица Виктория. Английският отпечатък несъмнено лежал върху всички нейни вкусове и привички; английският език ѝ бил по-близък от родния немски.

Като съсредоточила своята дейност около обителта, великата княгиня не прекъсвала връзките си и с другите обществени учреждения с благотворителен или духовно-просветен характер. Едва ли не първо място сред тях заемало Палестинското общество, което било основано от нейния покоен съпруг Сергей Александрович. Като наследила от него председателството на това общество, тя му подражавала в грижите за Сион и за руските поклонници, стремящи се към светата земя. Нейно заветно желание било и тя самата да се присъедини към тях, макар вече да била посетила по-рано светите места заедно с покойния княз; но непрекъснатите дела ѝ пречили да остави за дълго Русия, заради Светия град. Уви! Никой не предвиждал тогава, че тя ще пристигне в Йерусалим след смъртта си, за да намери тук място за вечното си упокоение.

В палестинските дела тя проявявала не само любов към Светата земя, но и голяма делова осведоменост, сякаш непосредствено сама ръководила всички учреждения на Обществото. В последните години преди войната я занимавала мисълта за устройване на подворие в Бари с храм в чест на св. Николай.

С настъпването на войната тя се отдала с пълно самоотвержение на служенето на болните и ранени воини, които лично посещавала не само в лазаретите и санаториумите на Москва, но и на фронта.

Вдовстващата царица-майка, младата императрица и великата княгиня Елисавета Фьодоровна разделили помежду си двата фронта: Източния или германския и Южния или австрийския, без да се смята Турския фронт, който макар и да бил по-малък по мащаб, но по ожесточеност на борбата не отстъпвал на първите два.

Императрицата и великата княгиня привличали в своята организация всички слоеве на обществото, висшите и низшите чинове, служещите на държавна служба и цялата йерархия на женското общество. Клеветата обаче не ги пощадила – както нея, така и покойната императрица – като ги обвинявала в прекалено съчувствие към пленените ранени германци. Великата княгиня понесла тази горчива незаслужена обида с обичайното ѝ великодушие.

Тя посрещнала революционната буря със забележително самообладание и спокойствие.

В първия ден на революцията, 1 март 1917 г., разбунтувалата се тълпа обкръжила нейния дом, към който се приближил файтон, пълен с хора, повечето от които били освободени арестанти, дошли, за да я отведат в залата на градската Дума като германска шпионка. Тя изпратила всички изплашени жени в задната част на дома и излязла пред дошлите за нея хора. „Какво искате от мен?“ – попитала ги тя.

„Дойдохме за Вас, за да Ви предадем на съда. У Вас има скрито оръжие и германски князе се укриват във Вашия дом.“

„Влезте – казала тя – търсете навсякъде, но нека да влезнат само петима от вас.“

„Облечете се, за да дойдете с нас“ – заявили те. „Аз съм игуменка на манастира – казала тя – и трябва да направя някои разпореждания и да се простя с моите сестри“. Тя събрала сестрите в църквата за молебен. След това се обърнала към революционерите и им казала: „Влезте в църквата, но оставете оръжието си при входа“. Те я последвали. След молебена тя пристъпила към кръста, като поканила и революционерите да направят същото. Под влияние на нейното необичайно спокойствие те я последвали и целунали кръста. „Сега вървете да търсите това, което мислите, че ще намерите при мене“.

Свещеникът, отец Митрофан Серебрянски тръгнал с тях и те скоро се върнали при шумящата отвън тълпа с думите: „Това е само манастир и нищо повече“. Обаянието на цялостния ѝ облик било толкова голямо, че покорило даже и революционерите. Един от тях (очевидно студент) даже похвалил живота на сестрите, като казал, че у тях не се забелязва никакъв разкош, а само ред и чистота навсякъде, в което няма нищо осъдително. Виждайки неговата искреност, великата княгиня започнала с него разговор за отличителните особености на социалистическия и християнския идеал. „Кой знае – отбелязал в заключение непознатият събеседник, сякаш победен от нейните доводи – може би ние вървим към една и съща цел, само че по различни пътища“ – и с тези думи напуснал обителта. „Очевидно още не сме достойни за мъченически венец“ – отвърнала игуменката на сестрите, които я поздравявали с толкова благополучния изход от първото им запознанство с болшевиките. Но този венец вече не бил далече от нея…

 

Следва продължение...

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание