Император Николай II и неговото семейство

 

Част I

Руската емиграция, като съзнава горчиво общоруската вина пред царя и неговото семейство, съсредоточи своето внимание върху тяхната трагична съдба и събра обширен материал за тях.

И това се прави не за тяхна слава в земната Църква – защото царят и неговото семейство вече са светци при Бога. Църквата търси в тяхната съдба назидание за своите членове, пример за подражание, образец на благочестие, добри дела за нея и за отечеството или ближните, жизнен подвиг и подвиг в смъртта, святост на невинните страдания. На нея са ѝ необходими религиозните и духовно-нравствените черти на техните характери и дела.

Настоящият очерк служи само като начало на специалната задача за събирането на такъв материал за техния живот, в очакване, че мнозина други ще допринесат още повече и събрани и съединени в едно, тези материали ще съставят „Житие и страдание на царя-мъченик Николай Втори и неговото семейство“, които ще послужат за прославянето им на земята в лика на светците и за назидание на църковния народ за душевно спасение и вечен живот. 


I

С високи, чисти, идеални стремежи започнал своето царуване 26-годишният император Николай Александрович. По собствена подбуда той дръзновено се обърнал към всички държави с предложение да съкратят въоръженията и да създадат третейски съд за разрешаване на международните спорове и предотвратяване на приближаващите войни. На 18 май 1889 г. в Хага била свикана мирна конференция, която провъзгласила общия принцип за мирно разрешаване на международните конфликти. По-нататък Лигата на нациите, а сега Организацията на обединените нации са преки приемници на Хагския международен трибунал. Когато през месец ноември 1921 г. била свикана Вашингтонската конференция по въпроса за морските въоръжения, президентът на Америка, Хардинг, заявил в своята встъпителна реч: „Предложението да бъдат съкратени въоръженията посредством съглашения между държавите не е ново. В този случай може би е уместно да си припомним благородните стремежи, изразени преди двадесет и три години в императорския рескрипт на Негово Величество Всеруския император”. Като привел почти изцяло „ясните и изразителни думи“ на руската нота, Хардинг добавил: „С такова съзнание за своя дълг Негово Величество Всеруският император предложи свикването на конференция, която да се заеме с този важен проблем“.

По такъв начин царят извършил начинание със световно значение. Неговата идея се възраждала отново и отново и сега се осъществява с още по-голяма настойчивост. „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“. Но трагично било именно това, че първата свикана от него конференция отхвърлила главното предложение на царя – съкращаването на въоръженията и военните бюджети и на него самия му се наложило да води три войни – с Китай, Япония и Първата световна война.

В дела от най-голямо държавно значение царят неизменно се ръководел от чувството на милосърдие. Когато в края на 1908 г. му бил представен грандиозен план за индустриализация на страната, изискващ огромни средства, каквито нямало, той казал: „Петър имал малко пари и употребявал принудителен труд и това струвало милион животи на неговите поданици… осъществяването на нашите проекти ще струва от 10 до 15 милиона преждевременни смърти на моите поданици… аз не мога да се реша съзнателно да пожертвам милиони мои поданици и затова трябва да търпим“. Когато му било посочено, че успехът на бъдещата война е свързан с индустриализацията, царят отговорил: „Ще се надяваме на Бога. Ако войната бъде кратка, ние ще я спечелим, а ако е дълга, то значи, такава е нашата съдба.“ Всички тези вече готови проекти се осъществяват от болшевиките именно по такъв начин, от какъвто се отказал царят: мъчителната гибел на милиони хора.

Още като малко дете бъдещият император бил трогателно кротко боголюбив. Той много обичал изображението на Божията Майка, нежността на ръката, прегърнала Младенеца. Винаги завиждал на брат си, че се казва Георги, защото имал такъв красив светец, убиващ змея. Той бил ласкаво дете, отстъпчиво, вежливо по природа, обожаващо баща си и майка си. Докато все още не можел да чете, Ника напълно се отдавал на настроенията на Пушкиновите стихотворения, подбрани за детето. Той се увличал от пеенето на птичките в дворцовата градина и като се заслушвал в тях, сякаш напускал този свят. Той се преобразявал, сякаш замирал, а изражението на очите му било толкова неземно, че другите деца, като забелязвали това настроение в Ника, го молели: „Ника, послушай още веднъж пеенето“! И Ника, като се изчервявал срамежливо, се връщал към обикновения живот. Той растял като свято дете, готово да се моли за спасението на живота на малката птичка, изпаднала от майчиното гнездо: „Трябва да се помолим за врабчето, нека Дядо Боже не го взема, Той нали си има много врабчета?“ – казвал той, когато изглеждало, че птичката умира. Това непрекъснато светло християнско настроение не го оставяло никога, от най-ранното детство дo самата му смърт.

Царят бил готов винаги да услужи на всички, без значение какво е общественото им положение. В Дармщат, докато се разхождал инкогнито, той изтичал, вдигнал и подал изгубения пакет на кочияша на пощенския фургон и така спасил пощальона от служебни неприятности. Такова било християнското сърце на младия руски цар.

Една еврейка, която нямала право да посещава Петербург и получила отказ на молбата си за това, се обърнала към височайшата инстанция с молба да ѝ бъде разрешено да посети болния си син. Царят сложил резолюция: „Не може да има такъв закон, който да не позволява на една майка да посети болния си син“.

Царят харчел, както сега е достоверно установено, колосални суми от личните си средства за благотворителност и подпомагане, като в същото време се ограничавал в личните си разходи. Той носел много пъти поправяна дреха… Чрез любимата си учителка от детските години, която имала постоянен достъп до него, царят освобождавал от заплащане учащи, като внасял техните такси и отпускал големи суми за благотворителност от своите лични средства. След разговор с нея той винаги я молел шепнешком да не казва на никого нито дума за неговата помощ. И тя, като помнела молбата на царя, не казвала на никого в своето ведомство кой дава тези средства.

По време на маневри се приближил файтон със закуска за царя и неговата свита. „А за тях има ли закуска?“ – попитал царят, като посочил войниците, които държали неговите и на свитата му коне. Оказало се, че за тях не е приготвено нищо. Царят пристъпил към своята закуска, едва когато всички войници получили своята дажба. След този случай на войниците от свитата също винаги донасяли храна.

Като обхождал един военен лазарет, царят видял, че до леглото на един болен, претърпял операция, стои часовой. Като разбрал, че на леглото лежи подлежащ на военен съд дезертьор, който сам прострелял себе си, и когото очаквало най-тежкото наказание, царят казал: „Кажете на когото трябва, че аз опрощавам този престъпник. Стига му това, че един руски куршум вече го е наказал…“ И след оздравяването си престъпникът бил помилван.

Посещенията на царя в лазарети с ранени били преизпълнени с най-трогателни епизоди, в които състраданието на неговото сърце се проявявало не само в думи и дела на милосърдие, но и в сълзи, които той едва можел да скрива. Веднъж, докато обличал шинела си във вестибюла на лазарета, преди да го напусне, едри сълзи капели от очите му, защото току-що един лишен от ръце и крака войник го молел: „Ти всичко можеш, царю, заповядай да ме умъртвят…“

Всеки служител, попаднал под санкции и наказания, страдащ заради своите пропуски, можел да изпита цялата чувствителност на царя, който всячески се стараел да покаже, че е простил на виновния. Проявите на тази необикновена чувствителност на царя, надхвърляща границите на обичайната човешка доброта, внимание и ласка, изпитвали всички близки до него хора, които служебно били свързани с него. Те виждали, че тези чувства може да прояви само много близък човек, само бащата, който при пропуските на сина сам страда от срама и вината, които синът изпитва и нежно и ласкаво отстранява това страдание с удвоено внимание. Така, заради чужди пропуски, един офицер на кораба, съпровождащ яхтата на царя, попаднал в ареста. Като изяснил грешката, царят не само че се отнесъл ласкаво към пострадалия, но и го преместил на своята яхта.

След един парад предложили на царя да погледа казашка джигитовка. „Не, не – отговорил той – аз знам колко красиво е това, но миналия път един казак се преби и след това ние вече не можем да си позволим това удоволствие“…

Като подписвал указ за награждаването с орден „Св. Георги“ за превземането на неприятелска батарея с кавалерийска атака и като видял, че този подвиг струвал твърде големи загуби, царят казал с тъга и недоволство: „За какво ми е тази батарея?...“ Частичният малък успех, разбира се, не си заслужавал такива жертви.

Началникът на жандармерията обещавал на царя, че в Русия няма да има сто години никаква революция, ако царят позволи да бъдат изпълнени петдесет хиляди смъртни наказания. Императорът отхвърлил това предложение с ужас и негодувание. За цялото му царуване броят на смъртните наказания едва ли е надхвърлил четири хиляди и то за углавни и политически убийства и грабежи, за каквито законите на всички страни в света наказват по същия начин. Царят не бил виновен за никаква, пролята по време на неговото царуване, кръв, защото наказвал законът. Но колко нищожно е това количество неизбежни жертви за опазване на общественото благополучие в сравнение с десетките милиони убийства, които след това извършили убийците на самия император.

Царят винаги бил готов да лекува революционната болест с милост и опрощение, стига само да ги потърсят и поискат. Съпругата на един студент, осъден на смърт по политическо дело, късно вечерта предала на флигел-адютанта на царя молба за помилване. Тъй като изпълнението на присъдата било насрочено за следващия ден, адютантът дръзнал да помоли царския камердинер да извика царя от спалнята му. Като излязъл, царят написал телеграма до министъра на правосъдието за спиране на изпълнението на присъдата и, стискайки силно ръката на полковника, го похвалил за неговата смелост и решителност и за дадената от него на самия цар възможност да извърши добро дело. Царят не само помилвал студента, но даже го изпратил в Крим да се лекува от туберкулоза, като парите за лечение били дадени от личните му средства.

Царят обичал обикновените хора. Особено добре се отнасял той към лекари, свещеници и другите по-низши чинове. Във вътрешния свят на селячеството, съставляващо три четвърти от неговите поданици, царят търсел тези черти, които му били скъпи. Неговата проста, незлобива, безкористна, дълбоко вярваща, свенлива натура я привличали безхитростните хора, носещи душевността на обикновения руски човек. Това чувство на любов към народа се наблюдавало по време на многобройните му разговори със селяни. Веднъж царят прегърнал и целунал един старец, който от вълнение и чувства не могъл да произнесе подготвената реч, защото тези чувства били по-скъпи за царя от думите. До самата си смърт той вярвал в предаността и верността на народа към него.

В изказванията на царя за неговите врагове никога не можело да бъде уловен и най-малък оттенък на раздразнение. На изразеното веднъж по този повод удивление царят казал: „Отдавна ми се удаде да накарам да замлъкне в мен тази струна на личното раздразнение. Раздразнителността не помага за нищо, а освен това изречената от мен рязка дума би звучала по-обидно, отколкото изречената от когото и да било другиго“.

Каквото и да ставало в душата му, царят никога не се променял в отношенията си с окръжаващите го лица. В минутите на страшна тревога за живота на единствения му син, в когото се съсредоточила цялата му нежност, преживяваните от него страдания не се проявявали по никакъв начин освен в известна мълчаливост и още по-голяма сдържаност. В дните, когато имало малко надежди за оздравяването на болния, един министър го попитал за състоянието на престолонаследника. Той отговорил с тих и спокоен глас, пълен с простота и истина: „Надяваме се на Бога“.

Царят притежавал изключителни качества като човек и държавник, но негов любим израз за самия него в тесния домашен кръг бил: „Аз съм обикновен човек“. Той имал безгранична памет, изключителна сила на ума, дълбоки и разностранни познания, силна, дисциплинирана воля, нравствена сериозност и постоянно чувство за отговорност. Той бил предан на своите идеи и ги защитавал с търпение и упоритост. Имал добре обмислени планове, чието осъществяване постепенно постигал. Под привидната плахост царят имал силна душа и мъжествено, непоколебимо вярно сърце. Той знаел накъде върви и какво иска. Благодарение на абсолютната си честност, той винаги бил роб на думата си. Най-доброто доказателство за това е неговата вярност на съюзниците във войната, която и станала причина за смъртта му. А какво е представлявала политическата вярност въобще и особено в нашите времена?...

Във века на агитацията и пропагандата, изкривяващи всяка истина, той удивявал със своята постоянна правдивост. Като давал инструкция за описанието на непопулярната сред народа и злополучна руско-японска война, той казал: „Работата трябва да бъде основана изключително на голите факти… ние нямаме какво да премълчаваме, тъй като кръв е пролята повече, отколкото е нужно… героизмът е достоен да бъде отбелязан наред с несполуките. Трябва неизменно да се стремим към възстановяване на историческата истина в цялата ѝ неприкосновеност.“ Царят бил непримирим враг на всички опити да се идеализира това, което не е достойно, той говорел и изисквал винаги само истината. Само нея той търсел навсякъде.

Във всяка страна главата на правителството отговаря за несполуките и успехите. Цялата тежест на последната дума лежи върху него, самият връх на разрешаването на въпросите – да или не, война или не, напред или назад, надясно или наляво. Ето това било полето на жизнената битка на император Николай II. И ако той е правел грешки, както казват, то кой управляващ не ги е правил? Ние ценим в него не само чистотата и светостта на подбудите, намеренията и целите, но и самите средства за тяхното осъществяване, които се определяли от неговия характер, безупречен по своята честност и правдивост. Той цял бил проникнат от съзнанието за светостта на своето служение.

 

Следва продължение...

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание