ДУХОВНА БЕСЕДА

 

26.ІV.2015/13.ІV.2015 г

Неделя 3-та след Пасха,

на Мироносиците,

Издание на православния катедрален храм

“Успение на Пресвета Богородица” - Софи

 

КЪМ ДУШАТА, УГНЕТЯВАНА ОТ ДУХА НА УНИНИЕТО

Архимандрит Лазар (Абашидзе)

ПРЕМИНАВАНЕТО ОТ ТОЗИ ЖИВОТ КЪМ ДРУГИЯ СВЯТ

 

     Размислите за целта и назначението на живота ни са в състояние да ни заставят да се събудим духом и да започнем ревностно да се грижим за душите си, цялостно да преоценим всички страни на живота си и да откъснем вниманието си от суетата, като го насочим към важните и необходими неща. Но още повече могат да ни отрезвят и да възбудят нагласите за богоугодни дела размислите за наближаващия час на смъртта, за близкото ни излизане от този свят, и за откриващата се пред нас ужасяваща със своето величие вечност! Какво там очаква всекиго от нас? Кога ще бъдем повикани от тук – може би още утре? Какви промени, какъв Съд и каква участ ще се извършат над нас? Как ще се разделим с целия този толкова добре познат свят, с който сме се сродили? Къде ще ни поведат и кого ще срещнем там? Всички подобни размисли са печални, страшни и тежки от една страна, но въпреки това те не ни тласкат към униние, а обратно – отрезвяват ни от всякакво униние и сънно безчувствие. Пробуждат такава бодрост, каквато получава спящия, напръскан със студена вода. Всички свети отци считат подобни мисли като най-силни и действени за пробуждане на душата, и възбуждане у нея на ревност за спасение. Ние се докосваме до една велика слава, която е заложена у човека, и която може да се разкрие в цялата си красота, ако той от цяла душа се обърне към своя Господ. Нека да разгледаме и това печално безславие и унижение, през които трябва да премине всеки човек заради грехопадението на човешкия род, заради отстъплението от нашия Бог. Кой от човеците може да мине без да се уплаши от „ужасите нощем” „по долината на смъртната сянка” /Пс. 90:5, 22:4/ - само този, „който живее под покрива на Всевишния” /Пс. 90:1/ и има Неговата помощ.

        Евангелието ясно ни учи, че нашият човешки живот не се ограничава до пределите на земното ни съществуване, което се явява само начало и подготвителен етап за нашето истинско вечно битие. Евангелието твърди и ни убеждава, че след този временен живот започва живот в друг свят, която няма край. Не можем да подминем това утвърждение на Евангелието без да се замислим над него. Вместо това, почти всички живеем без изобщо да мислим за това, без да съобразяваме живота си с него, живеем почти както живеят мухите и врабчетата. Не може да не се удивляваме на това поразително човешко безгрижие! Сякаш някой ни е завързал очите за нашето собствено, очевидно за всички, неизбежно бъдеще – смъртта, преминаването от сегашния живот в някакво ново битие, или небитие. Цялото внимание и всички грижи на съвременните хора, особено на културните и образованите, изцяло са насочени към земното благополучие, което бива устройвано с най-голяма загриженост, но без никакво съотношение с бъдещето следсмъртно съществуване. За устройване на земното благополучие, лично, семейно, или национално, хората не се спират пред никакви трудности и пред никакви жертви. Включително и кръвопролитни войни …

       Имаме ли някакво основание да твърдим, че живот след смъртта, за какъвто говори Евангелието, няма да има? – Такива основания нямаме. Но ние не мислим за бъдещия живот не защото нямаме основание да вярваме в него, а единствено защото по въпроса за безсмъртието сме станали безнадеждно равнодушни под влияние на съвременния материалистически дух на времето. Този въпрос не само не ни вълнува и не ни тревожи, но той просто не съществува за нас, ние не се интересуваме от него. Такъв е духът на съвременната култура. Ако все пак се замисляме за нещо след смъртта, това не е за личното ни битие, или на близките ни хора, а за това – какъв спомен ще оставим у хората след смъртта си, у роднини, приятели, потомство, в обществото, в човечеството. С една дума – у всички, само не и у Бога. Нашето равнодушие по въпроса за бъдещия живот е резултат на равнодушието ни към Евангелието, към Христос. Ако наистина вярваме в Христос, трябва да вярваме и в бъдещия живот, какъвто Той определено ни обещава. Такова отношение по въпроса за безсмъртието свидетелства, че християнството е загубило своята действеност в съвременното (обществено) съзнание и съвременния живот, загубило е ръководното си значение и влияние в него. У нас е атрофирало чувството, че живеем пред Божия поглед, пред погледа на Христа, и ще бъдем длъжни да дадем отчет за земния си живот. Липсва ни това чувство на страх Божий, което са имали нашите блажени предци и древните християни. Както обществения, така и държавния живот на човечеството се градят без всякаква мисъл и грижа за отговорността пред Бога и за съгласуване на живота с Божията правда, с Неговия закон. Съвременните теории за политическо и социално строителство на живота нямат никаква връзка с религиозната вяра, с учението на Христа, с Евангелието, с Църквата. Ако в нашите грижи за устройване на обществения и държавен живот, макар и отчасти се съобразявахме с Евангелието, нямаше как да не забележим, че навсякъде в поученията и притчите на Спасителя, както и в апостолските послания, постоянно се подчертава истината, че нашият живот не се ограничава със земното ни съществуване, че животът ни на земята е само предверие, подготвителна школа за вечния живот, че сме длъжни да използваме земния си живот като подготовка за вечния живот. И за всеки от нас, този вечен живот не се намира далеч, зад някакви планини. Затова в Евангелието е казано: „Бъдете и вие готови, понеже, в който час не мислите, ще дойде Син човеческий. /Мат. 24:44/ На друго място е казано: „Бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий.” /Мат. 25:13/ Ще дойде не само в смисъл на Неговото второ славно пришествие за всеобщия съд, но и в смисъл на личното преминаване на всеки от нас във вечния живот …
        Живата памет за смъртния ни час придава на земния ни живот особена трогателна красота на сериозност, на значимост, отговорност, на тържественост и благородство, като я въздига безкрайно над живота на животните. Тази памет за смъртния час едновременно плаши и утешава. Без вяра в бъдещия живот и (осъзнаване на) нашата отговорност пред Бога, живота ни с нищо не би се различавал от живота на врабчетата и зайците, и по думите на един поет би се превърнал в „празна и глупава шега”.
        Светлият поглед към вечността представлява цялото достойнство на християнската ни вяра, цялата опора на нашето съществуване, цялата наука на живота ни. Който е напълно уверен в безсмъртието, той вече не се съмнява в битието на Бога, в Неговия промисъл и премъдрост, всемогъщество, правосъдие и благост. Каквито й горчиви изпитания и несгоди да го постигнат – лишения, позор, изгнание, заточение, той ще остане верен на Църквата и на съвестта си …
        Свт. Филарет Московски пише: „О, човече, ти, който непременно си безсмъртен, въпреки че може и да не мислиш и да не желаеш това, пази се да не забравяш за своето безсмъртие! Да не би тази забрава за безсмъртието да стане смъртоносна отрова и за смъртния ти (телесен) живот, и забравяното от тебе безсмъртие да те убие навеки, ако това неочаквано от тебе безсмъртие се яви и те постигне внезапно – когато не го очакваш и не си готов за него! Не си казвай отчаяно: утре ще умрем, за да можеш (да си позволиш) необуздано да се устремиш към наслажденията на смъртния живот. Казвай си със страх и надежда: утре ще умрем на земята, и ще се родим или на небесата или в ада. Затова трябва да побързаме, и да започнем да се подвизаваме като храним и укрепваме в себе си началото към небесното, а не към адското раждане (във вечността).”
       „Нашият живот, пише свт. Тихон Задонски, прилича на път, по който непрестанно вървим от рождението до смъртта си. Дали сме будни или спим, дали вършим нещо или почиваме, този път непрестанно се скъсява и всеки се приближава към своя край … Така нашият земен живот е едно непрестанно и непрекъснато приближаване към смъртта. Този път, за един по-къс, за друг по-дълът, е определил Бог. Някой го завършва още в детство, друг – в младостта или в зряла възраст, а трети - в старостта. Както е ясно, че сме започнали този път, така е ясно, и че ще го завършим. Кога ще стане това, Божият промисъл го е скрил от нас – за да го очакваме до край и да се стараем да бъдем винаги такива, каквито искаме да бъдем при неговото завършване. Бог затова е постановил денят на смъртта ни да бъде неизвестен за нас, та заради неизвестния край, да прекараме живота си в добродетели – учи св. Иоан Златоуст.
        Както времето, така и начина на нашия край на земята е неизвестен. По еднакъв начин се раждаме, а по много различни начини умираме. Колкото хора има, почти толкова видове смърт има … Каквото с другите се случва или се е случило, това може да се случи и с тебе, и с всеки друг човек. Каквато и различна смърт да е постигнала хората, те (обикновено и най-често) не са се надявали да бъде точно такава, а са я узнали при нейното настъпване. Така и с тебе, дори да не се надяваш нещо подобно (от това, което знаеш за умирането) да ти се случи, може точно това да те постигне. Затова се учи от чуждите бедствия (най-вече като неподготвеност за смъртта) да бъдеш внимателен, като винаги чрез покаяние подготвяш себе си за този незнаен час. Какъвто и край да те застигне, да не те грабне неподготвен. При смъртта, всеки (неизбежно), в съвършенство узнава, какво би трябвало да е здравото отношение към светските неща. Тогава всеки разсъждава правилно за богатството, честта, славата и сладострастието. Казвам правилно разсъждава, защото разбира че като на сън им се е любувал, и като е станал от сън, вижда как те са отминали (като ценност и значимост). Защото както гол си дошъл на този свят, така гол ще го напуснеш, нищо няма да вземеш със себе си, всичко от света в света ще оставиш. Тогава истински ще признаеш заедно със Соломон: „Суета на суетите – всичко е суета! /Екл. 1:2/
       Въпреки че толкова често виждаме това закъсняло разкаяние при другите, но този прелестен (измамно-прелъстителен) свят дотолкова ни заслепява, че оставаме безчувствени за това, докато не го изпитаме от собствен опит. Мнозина мислят да съборят старите си житници и да изградят нови, в които да съберат житото си, и така задълго да осигурят весел живот за душите си. Те не се вслушват в страшния Божий глас: „безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?” /Лк. 12:20/ …
       Когато се раждаме, не чувстваме как става това, макар да знаем, че раждането на всички става по еднакъв начин: „като се родих … първи глас издадох с плач, като всички.” /Прем. 7:3/ Но не така умираме – тогава чувстваме колко горчива е смъртта, и съзнаваме колко тежко е разделянето на духа от плътта, чието съединение не сме чувствали. Виждаме каква е мъката при умирането за тези хора, които пред очите ни си отиват от нас. Чуваме колко тежко въздишат и стенат, виждаме колко горестно страдат, колко трудно се прекъсва съюза на душата и тялото. Какъв тежък подвиг се изправя (да бъде понесен) от съвестта срещу отчаянието, какъв нетърпим страх от осъждане и ужас от адската геена обзема умиращия. Тогава разумът, съвестта и мъдростта обедняват; помощта на хората не може нищо да направи – човек остава сам, въпреки че до него се намират мнозина, както и неговите сродници. Но ако не получи могъщата помощ на Милостивия Иисус, той остава сам да се подвизава в тази жестока битка, да се бори с враговете. Затова тези, които се намират до него, трябва усърдно да се молят да дойде Неговата помощ, и да избави обзетия от скръб умиращ ближен.

      Превод от: Архимандрит Лазарь, ДУШЕ, ОТЯГОЩЕННОЙ ДУХОМ УНЬІНИЯ, М. 2000 г., стр. 49 - 56.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза