Защото християнството не е някакво учение, което може да бъде възприето чрез външно научаване, а е живот, към който следва по същество да се приобщиш, който може да бъде получен само чрез действителното раждане от Източника на живота. Малко и недостатъчно е да се знае християнството, „да имаш християнски начин на мислене”, трябва да бъдеш християнин, да живееш „в Христа” – а това е възможно единствено чрез живот в Църквата. Християнството е опит. И цялото християнско вероучение по своя произход е именно църковно вероучение, описание на църковния опит, свидетелство на Църквата за връчения й „залог на вярата”. Само чрез това, харизматичното църковно удостоверение на вероопределението получава пълнота на силата и значимостта, и го получава от Църквата не като от власт и авторитет, а като глас на Светия Дух и на Самия Господ, „Който никога не се отделя, а пребивава неотстъпно.” „Изволися Духу Святому и нам” - тази тържествена формула на съборните постановления въздига всички свидетелства на Църквата към техния истински „живоносен източник”. Не само мистически, но и исторически Църквата е единствения източник на християнския живот и християнското учение. Защото християнството се е явило на света единствено като християнската Църква. От друга страна, и по своето съдържание, в крайна сметка християнското вероучение се свежда именно към учението за Църквата. Всяко нарушение на пълнотата на църковното самосъзнание неизбежно води след себе си и общи догматически, вероучителни неточности, неправилности и изопачаване. Ето защо, по същество не може да има специално, отделно и завършено догматическо учение за Църквата, скрепено в общодостъпни догматически формулировки. Защото Църквата е средоточие на цялото християнство и тя може да бъде позната само отвътре, чрез опита и подвига на благодатния живот, а не в изолирани догматически определения, а в цялата пълнота на изповядването на вярата. И както вярно отбелязва един съвременен руски богослов: „няма понятие за църковност, а съществува само самата църковност, и за всеки жив член на Църквата църковния живот е самото определение и осезателност, които лично той познава.”

            Християнството не се изчерпва нито само от учението, нито само от морала – нито от съвкупността от теоретичните познания, нито от привеждането на нравствени предписания и правила, и не те са първични в него. Християнстото е Църквата. В Църквата се пази и преподава учението, „Божиите догмати”, предлагат се „правилата на вярата”, чина и устава на благочестието. Но самата Църква е нещо неизмеримо по-голямо. Християнството е не само учение за спасението, то е самото спасение, извършено веднъж завинаги от Богочовека. „И Неговата смърт, а не Неговото учение, и не строгия живот на хората представлява средството за примирение.” съгласно ясния и твърд израз на руския догматист архиеп. Филарет Черниговски. В православното съзнание Христос е преди всичко Спасител, не само „Благ Учител”, и не само Пророк, но повече от всичко – Цар и Първосвещеник, „Цар на мира и Спасител на нашите души”. И спасението се състои не толкова в благовестието на Царството Небесно, колкото и най-вече в Богочовешкият лик на Самия Господ и в Неговото дело, в Неговите „спасителни страсти (страдания)” и „животворящ кръст”, в Неговата смърт и възкресение. Защото: „ако Христос не е възкръснал, напразна е нашата вяра…”. Християнството е Вечния Живот, Който се откри на света и хората в неизповедимото въплъщение на Божия Син, и продължава да се открива на вярващите чрез благодатта на Светия Дух посредством светите тайнства. „Защото живота се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме този вечен живот, който беше у Отца и се яви нам…” По израза на забележителния руски подвижник от неотдавнашното минало светител Теофан Затворник: „в съзнанието на християнина първо се вижда Лицето на Христа Господа, Въплътения Син Божий, а зад завесата на Неговата плът се съзерцава Триипостасния Бог.” В православното съзнание Господ Иисус Христос е преди всичко Син Божий, Въплътено Слово, „Един от Светата Троица”, Агнецът Божий, Който взема греха на света… И православната вяра е съвършено неотделима от Лицето на Богочовека, тя е невъзможна извън живото общение с Него чрез църковните тайнства.

            С цялата съвкупност на символните изявления, както и цялята съвкупност на молитвеното и литургическо изповядване, Православната Църква утвърждава тайната на Богочовечеството в духа и смисъла на Халкидонския догмат (един от основните догмати на християнската Църква, който се отнася за „несливането и неразделността” на божествената и човешката природа на Христа, формулиран на ІV Вселенски събор в Халкидон, 451 г. в борбата против последователите на Несторий, които учели, че Христос бил роден човек и едва след това приел божествена природа). Тя изповядва неизреченото съединение на „пълнотата на Божеството и човешката пълнота по време на целия земен живот на Спасителя” – в Неговото тайнствено рождение от Приснодевата чрез слизането на Светия Дух, по време на Неговите изкушения, унижения и страдания – „дори до смърт, и то смърт кръстна”. Също при Неговото тридневно Възкресение и Божествено възнесение на небесата с Неговата пречиста плът. Всичко това са действителни и исторически събития, станали в този свят, и с това просветили света. „Словото стана плът и се всели в нас” – това се извършило във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирод. И това историческо събитие е средоточие на християнската вяра. Християнската вяра е по същество историческа и исторически конкретна, защото има своето начало именно от исторически събития. Исторически характер имала и апостолската проповед – от самият ден Петдесетница, когато св. ап. Петър свидетелствал като очевидец за станалото спасение, за силите, за чудесата и знаменията с които Бог изобрази и представи Христа, за Неговите страдания, Възкресение и Възнесение, както и за изпращането на Светия Дух. В апостолската проповед емпиричният опит се срастварял с мистичния опит, защото в самата емпиричност, в тварната безвидност, се явявало свръхемпричното, Божественото – тайната на Богочовечеството. И именно тази тайна пази и явява Светата Църква, „Църквата на Живия Бог, Стълп и утвърждение на Истината”. Цялата християнска вяра е изяснение и разкритие на тайната на Ипостасното Богочовечество, и само чрез връзката си с това събитие „Синът на Бога става Син на Девата” – постижимо Същество, и природата на Църквата става истинско „Тяло Христово”. Точно този образ на св. ап. Павел е най-точното и основополагащо определение за Светата Църква, като прави възможни всички останали, по-нататъшни, вече разяснителни и допълнителни мисли.

            Спасителят свидетелства за Себе Си, че Той е „победил света”. И Неговата победа, извършеното от Него изкупление се заключава в това, че Той е създал Своята Църква, като с това утвърдил в теснота и смирение, в немощи и оскъдица, историческото съществуване на начатъка на „новата твар”. Започвайки със светите апостоли, „самовидци и служители на Словото”, древните християни наричали себе си „народ Божий”, нов народ, „избран род”, „хора, взети да бъдат Божие владение”. И наистина светата Църква е „дом Божий”, град Божий, чийто художник и строител е Бог. Тя е „царството Божие”, „горния Иерусалим”. Дори в самото име Еклизия (Църква) се съдържа и прокарва мисълта за Църквата като град или царство Божие. Еклизия е един вид никога не разпускащо се събрание на новия народ, на благодатнородения народ, на „званите” граждани на небесния Иерусалим. Точно такова разбиране разкрива и сега Православната Църква, когато преди светото Кръщение изисква от „просвещаваните” да изповядат вярата в Христа „като в Цар и Бог”. В молитвите при Кръщението Църквата се моли за тях „да приемат почестта на горното звание и да станат съпричастници на първородните, написани на небесата.” В светото Кръщение човек оставя „този свят”, който се подчинява на „служение на врага (дявола)”, той излиза, или се освобождава от естествения порядък на нещата, от порядъка на „плътта и кръвта (падналото човешко естество)” и преминава в благодатния порядък, съгласно тайнствените и тържествени думи на св. ап. Павел „пристъпва към планина Сион и града на живия Бог, към небесния Иерусалим, към десетки хиляди ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство.” /Евр. 12:22-23/ Целият смисъл и силата на тайнството св. Кръщение е в това, че кръщаваният встъпва в едната Църква, „в единната Църква на ангелите и човеците”, присажда се и сраства към единото „Тяло Христово”, става „съгражданин на светиите и свой на Бога”, защото „всички ние сме кръстени от един Дух в едно тяло.” Светото Кръщение е вид тайнствен чин на приемане в Църквата, като приемане в царството на благодатта. Затова и светата Църква се моли за кръщавания: „Запиши го в книгата Си на живота и го съедини със стадото на наследието Си… Направи го разумна овца на светото стадо на Твоя Христос, почтен член на Църквата Си, съсъд осветен, син на светлината и наследник на царството Ти… насади го като истинска младочка в светата Си съборна и апостолска Църква, и не го изтръгвай!” Църквата е нов, благодатен народ, който не съвпада с никой естествен и земен народ, нито с елините, нито с иудеите, нито с варварите или скитите. Някакъв трети род (различен от досега познатите и същестували на земята), който се образува по съвършено друго начало (принцип), не по необходимостта (и последиците) на естественото рождение - образува се чрез „тайнството на водата”, чрез тайнственото съчетаване с Христа в „тайнствения купел”, чрез „благодатта на синоположението”, чрез свободата, подвига и дара на осиновлението от Бога… В това се заключават както основанията, така и обоснованията на всички тези свойства на Църквата, които изповядваме за Нея с думите от символа на вярата – както единството, така и светостта, католичността (съборността) и нейния апостолски произход. Всички тези определения са не само свързани, но са и съвършено неразривни помежду си.

            Със самия акт на вярата „в Една Свята, Съборна и Апостолска Църква” ние утвърждаваме нейната неземна природа, нейното битие не от този свят: защото „вяра е разкриване на онова, що се не вижда.” /Евр. 11:1/ А с това, че в числото на предметите на вярата в символа ние поставяме Църквата наред с Господ Бог, с това свидетелстваме за божествеността и светостта на Църквата. Ние вярваме в Църквата и можем само в Нея да вярваме, защото тя е „Тяло Христово”, „пълнота на Изпълващия всичко във всичко”. Знаменитият руски богослов, светител Филарет Московски пише: „Въз основа на Словото Божие аз си представям Вселенската Църква като „единно”, велико „тяло”. Иисус Христос е за това тяло като „сърце” или начало на „живота”, така също е и „Глава” или управляващата премъдрост. Само на Него са известни пълната мяра и вътрешния състав на това Тяло. На нас са известни неговите различни части и повече външния му образ, разпрострян във времето и пространството… В този видим „образ” или „видима Църква” се намира „невидимото Тяло Христово” или „невидимата Църква”, „Църква, славна, без сквернота или порок, или нещо подобно”, „чиято слава е вътре в Нея” и която затова аз не мога да видя чисто (отчетливо) и разделно (разграничимо), но в която следвайки символа на вярата - вярвам. Обличащата невидимото видима Църква често открива чистотата на невидимото, за да могат всички да я намерят и да се съединят с нея, като скрива частично нейната слава. Наименованието на светата Църква „Тяло Христово” свързва нейното битие с тайната на Боговъплъщението, така че живото и неотменимо основание на видимостта на Църквата се заключава именно в тайната „Словото стана плът” /Ин. 1:14/ Учението за светата Църква като видима и невидима едновременно, като дадена исторически в (точно тази) величина, както и нейната святост т.е. Божественост – това е прякото продължение и разкриване на христологичния догмат в духа и смисъла на халкидонското вероопределение. Само в Църквата, и от дълбините на църковния опит Халкидонския догмат става постижим в своята неизречена пълнота. Без това той се разпада на ред противопоставяния, които не се поддават на никакво рационално обединяване. И обратно – само чрез Халкидонския догмат може да бъде опозната Богочовешката природа на Църквата. В Църквата като Тяло Христово също се съчетават две естества, и се съчетават именно „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно”, при това „никакво различие не е потребно на двете естества за да бъдат съединени, като всяко от тях запазва своите свойства”. И в Църквата божествената благодат и видимите образи на нейните проявления са само (просто) различими, но са неразделими. В „двуединото” битие на Църквата те се дават не само в символически, а именно в същностно и действително неразторжимо съединение, и затова самото видимо тук губи свойствения на тварите случаен характер, преобразява се от благодатта и се превръща не само в свещено, но и в свято… Църквата има човешко, тварно естество, има историческа плът, защото Църквата е преобразявания свят и в това благодатно формиране на тварите се заключава целия смисъл и истинското съдържание на историята, на битието във времето. Църквата е начатъка на вселенското харизматично преобразяване на тварите, символизирано от тайнствения образ на Неизгарящата Къпина. Но Църквата има и Божествено естество, защото в Нея пребивава в прославената Си плът Сам Господ Иисус Христос. В Нея действа и И се дава никога неоскъдняващата (несвършващата) Божествена благодат и даровете на Светия Дух. Преп. Симеон Нови Богослов пише: „Светлината вече свети в тъмата, и в нощта, и през деня, и в нашите сърца, и в нашите умове, като ни осиява невечерно, непреложно, неизменно, неприкрито (а явно видимо); говори, действа, живее, животвори и прави светлина тези, които се осияват от Тях…” Няма разрив между Бога и творението. Светът, този скръбен, изпълнен със суета, съблазни и злострадания живот, не е изоставен от Бога. И точно „в немощите”, в суетата и измъчването (томлението) на емпирическото същестуване се проявява Божията сила.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза