ДУХОВНА БЕСЕДА

 

 

7.І.2015 / 25.XІІ.2014 г.

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Издание на православния катедрален храм

“Успение на Пресвета Богородица” - София

 

 

ЗА ЗНАМЕНИЯТА

Светител Филарет (Московски)

/1782 г. – 1867 г./

 

         „И ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли.” /Лк. 2:12/

            Това знамение за родилият се Спасител /Лк. 2:11/ славословещата Църква възвещава както от олтарите, така и в домовете. Едва ли повече от няколко мига витлеемските пастири слушали небесната вест и славословие за Него, и в същата нощ побързали да Го намерят според даденото им знамение. „Пастирите си рекоха един другиму: да идем до Витлеем, и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ.”/Лк. 12:15/ А ние, толкова дълго и многократно поучавани от славата, и сами призовавани към прославление на раждащия се Христос: Христос се ражда, славете Го! ние, които почти сме влачени за посрещане на Слизащия от небесата: Христос слиза от небесата, посрещнете Го! – достигнахме ли накрая до Витлеем, и видяхме ли сбъдването на тези думи, които Господ ни е казал?

            Как е възможно ние да отидем до Витлеем, ще кажат тези, които нямат нито простосърдечната вяра на витлеемските пастири, нито мъдростта на влъхвите, дошли от изток? А нима е възможно, ние, християните, да оставаме по-отдалечени от родилия се наш Спасител отколкото езическите мъдреци, както и да бъдем в по-голямо неразбиране за това събитие, отколкото пастирите, привикнали да общуват (най-вече) с несмислените животни от стадата си. Разбира се, че Църквата не се залъгва когато пее за нашите уши: Христос слиза от небесата, посрещнете Го! Разбира се, че Христос и досега слиза от небесата и се намира толкова близо до нас, че подобно на пастирите и влъхвите, и ние навреме можем да побързаме да достигнем до мястото на Неговото Божествено явяване! Да идем до Витлеем.

            Витлеем означава дом на хляба, и какъв друг хляб, ако не „живия хляб, слязъл от небето” /Ин. 6:51/ да дойде и влезе в този Витлеем, или по-скоро – да се превърне в този Витлеем е длъжна всяка християнска душа, за да може след това да влезе и самата тя да се преобрази в новия Иерусалим, в скинията на Бога /вж. Откр. 21:2, 3/ Бог иска във всеки от нас „да открие Своя Син/Гал. 1:16/ - чрез нашето раждане по благодат.

            За да не остава пътя ни към Спасителя неясен и съмнителен, и да не би вместо Витлеем на новото рождение, да изостанем в стария Иерусалим, който в деня на спасението, за своя гибел се вълнува и безпокои със своя народ - нека дръзнем и се осмелим да изпитаме – кое за нас самите е достоверното знамение, че действително се приближаваме към Христос, (че се намираме) в истината на нашето възраждане?

            В Евангелието виждаме два пътя към Раждащия се Христос – пътя на влъхвите и пътя на пастирите. Пътят на влъхвите е пътя на светлината и разбирането (знанието), управляван от ясното знамение на звездата, която те видяли на изток, и която ги предвождала до Иерусалим и Витлеем. Пътя на пастирите е пътя на сянката и тайната, пътя на вярата, а не на видението (знанието). Той се предприема от нощната стража (пастири), и се извършва чрез краткровременното осияване на Божията слава, извършва се без ръководител, и не се подсигурява от никакви особени знамения, освен лесното за оспорване знамение: „Младенец повит, лежащ в ясли” /Лк. 2:12/. Кой не би помислил, че светлият път на влъхвите би трябвало да е по-безопасния, по-удобния и по-краткия? Точно обратно – той бил по-продължителен, по-труден и по-опасен от пътя на пастирите в тъмнината. Вместо във Витлеем, мъдреците първо се появяват в Иерусалим, където проповядваните от тях видения не служат за нищо друго, освен за всеобщо смущение. А те самите изпадат в недоумение как да продължат пътя си. Наставлението на небесното знамение се оказва неразбираемо за тях, и Божественият Младенец, пред Когото те желаели с благоговение да паднат и се поклонят, за малко не ги захвърля в ръцете на нещастието. Пастирите преминават през попрището на мрака, и като достигат до Витлеем, достигат това, че славата Господня, която веднъж ги осияла от небето, сега невидимо се вселява в тях самите:И върнаха се пастирите, славейки и хвалейки Бога за всичко, що чуха и видяха.” /Лк. 2:20/

            Да прославим Прославилият пътя на влъхвите, без да презираме и пътя на пастирите. Ако светлият път на ведението (на знанието и разбирането) привлича нашия поглед, да не забравяме, че тогава сме длъжни да бъдем не просто пътешестващи наблюдатели, а пътешественици, внимаващи в пътя по който вървим. Може да се окаже, че докато очите ни са вперени в съзерцаване на величествени неща (от творението), които ни се представят, в същото време да изпаднем в състояние да не усещаме камъните под краката си, мрежите (на уловките) и пропастите. Или пък да спрем по пътя си, докато в същото време е нужно да продължаваме напред. Затова, ярките озарения на ума не винаги можем да приемаме за неоспорими и ненарушими знамения за приближаване към Христа, както и верни указания за истинския път на нашето възраждане. Има (хора) духовно просветени, подобни на прозрачните тела, които приемат и предават светлината, но самите те не я чувстват. Могат дори да произведат у другите пламък, а самите те да останат хладни и мъртви. Самата висока човешка мъдрост е такова светило - доколкото самото то върви по все още неопределен път, дотолкова и не може да бъде надежден пътеводител (към Христа). И колкото по-славна е (тази мъдрост) в своето сияние, толкова по-страшна може да бъде в своето затъмняване (за духовното разбиране). Как може да се желае най-доброто? Истинното и живо виждане не е от областта на сегашния ни живот. Блаженството в този ни живот се състои във вярването: „с вяра ходим, а не с виждане” /2 Кор. 5:7/, „блажени, които не са видели, а са повярвали” /Ин. 20:29/. Да тръгнем по следите на витлеемските пастири, по техния тайнствено покрит път на вярата, и колкото повече той се оказва съкровен и невидим, с толкова по-голямо старание да се стремим да го забелязваме чрез осезателните знамения, които са свойствени за него.

            Само Този може да остави за странстващите ясни и несъмнени знамения за новия и неизвестен за тях път, който Сам го е изминал, изучил и измерил. А кой може най-съвършено, и да знае, и да открие, и да укаже хода на чистото рождение, което не е от кръв, нито от похот плътска /ср. Ин. 1:13/, ако не Този, Който Единствен не е роден в грях, а от осеняване от силата на Всевишния и слизането на Светия Дух /ср. Лк. 1:35/. Който Единствен, на всички които Го приемат дава възможност да станат чеда Божии. /вж. Ин. 1:12/ Той затова се роди на земята, за да яви небесното рождение (за хората). Роди се видимо, за да положи пред очите ни невидимото рождение. И доколкото Роденият в чистота и святост няма нужда да възлиза към друго, по-висше раждане, то самото Си рождение по плът, Той направи само прозрачна завеса /Евр. 10:20/ през която прозира новият и жив път на нашето духовно раждане. Вече не питайте, вие, които с душите си внимателно слушате Господа, повече не Го питайте заедно с Давид: „Посочи ми (Господи) пътя, по който да вървя.” /Пс. 142:8/ Този недоразбиран път, сега на всеуслушание се изрича от Въплътеното Слово Божие: „Аз съм пътят.” /Ин. 14:6/ Нека мислим за горното! Не залагайте в сърцата си други възлизания към Бога, освен степените по които Божият Син слезе при човеците. „Вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу, но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци, и по вид се оказа като човек.” /Фил. 2:5-7/ Не минавайте забързано край знаменията, които с такава неразкрасена простота се откриват във Витлеем Иудейски – в самата тази простота е запечатана тайната на вашия собствен Витлеем – във външното знамение на родилия се Спасител е скрито вътрешното знамение на спасителното възраждане.

            Първо, ето ви знамението: ще намерите младенец. Гордостта на денница, приета и въплътила се в човека, го направила исполин, за който тесните врата и стесненият път /Мат. 7:14/ се оказали непроходими. За да обнови този път със Своята плът, Божият Син стеснява Своето необятно величие в оскъдната младенческа възраст, като я прави мяра, в която да влезем (и ние), за да встъпим в пътя на живота, и да се приближим до вратите на Царството (небесно). Това, което Той по-късно казва на Своите ученици, когато Го попитали: „кой е по-голям в царството небесно” /Мат. 18:1/, това същото е било проповядвано още при Неговото младенчество: „ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно.” /Мат. 1:3/ Затова, който иска да намери пътя към Иисуса Христа, нека потърси и пожелае Неговото младенчество. Младенецът почива в ръцете на майката, мисли с нейния ум, управлява се от нейната воля, храни се от нейната храна, живее нейния живот. Затова, ако вие с детска простота се успокоявате в ръцете на Провидението, ако вашият ум забравя себе си в благоговейно смирение пред съдбите на Божията Премъдрост, ако вършите Божията воля така, все едно че това е вашата воля, ако сте обикнали „неподправеното словесно мляко” /1 Петр 2:2/ не само за наслада, но и като храна, като възрастване и оживяване на духа – тогава благословете Бога, Който е утвърдил във вас живото знамение на рождеството на Спасителя.

            Второ: „ето ви белег: ще намерите Младенец повит.” /Лк. 2:12/ Знамението на повиването в пелени ни изяснява един от древните учители на Църквата – Тертулиан. Той пише, че с повиването в пелени, Иисус поставя началото на Своето погребение. Както пелените на младенеца и плащаницата на умрелия са направени от един майстор, така и люлката и Гроба, имат един и същи изобретател. Ако грехът не беше станал причина за гроба и плащаницата, тогава нямаше да има пелени и люлки. Както немощите на раждането са начатъци на смъртта, така и люлката е предтеча на гроба, а пелените – те са първия край на постепенно развиващата се погребална плащаница. Защото Божият Син, благоволил да бъде повит в пелени, предобразува чрез тях живота на непрестанното умиране. Всички вие, които желаете да вървите след Иисуса, по пътя на раждането за вечния живот, длъжни сте да преминете и през сянката и мрака на смъртта. Всяко оръдие на съблазън трябва да бъде премахнато – отсечено /ср. Мат. 18:8/, всяко наше (неподобаващо) вътрешно движение – да бъде удържано и прекратено, всяко земно въжделение – вързано и умъртвено: „умъртвете земните си членове.” /Кол. 3:5/ Трябва, подобно на повития в пелени, да запазите свободата да отваряте очите си само за да привикнете спокойно да гледате на веригите на ветхия ваш човек, и по този начин да умъртвите самото си зрение (за съблазните и греха). Трябва да опазите устата си само за това – да диша с въздишките на молитвата. Така верните последователи на Господа са носили в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса /2 Кор. 4:10/ и всеки ден са умирали. /1 Кор. 15:31/ Но в самата тази смърт са черпели новия живот: „смятат ни за умиращи, а ето, живи сме.” /2 Кор. 6:9/ Животът чрез умъртвяването (на ветхия човек) е неотменимо знамение на пътя Христов, и гробът на ветхия човек е наистина люлка за новия човек.

            Накрая: „ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли.” /Лк. 2:12/ Ако младенчеството и пелените на Богочовека са знамения на Неговото дълбоко смирение и умъртвяване, то яслите са изображение на непостижимото (за разбиране) истощание (самоумаление). След като вече Той умалил Себе Си пред Ангелите с приемането на човешка плът, със Своето младенчество и пелени, приел въху Себе Си и това, което е най-унизително при хората – Той слиза още надолу - така Словото, Което неотделимо беше у Бога /Ин. 1:1/ се вменява заедно с безсловесните. О, как пред това знамение на Божественото изтощание, всичко което човеците превъзнасят, всичко славно в този свят, не само се унижава и умалява, но се руши и изчезва, скрива се в своята естествена нищожност. И блажен е, който благоговее пред яслите на Богочовека така, както и пред Престола на Неговото Величие. Който с поклон пада пред тях и ги вижда на висотата на небето. Нека той загуби целия свят, да загуби и себе си в безпределната дълбина на своята нищожност. Тази безпределност (на смирението и благоговението) става предел на свързването му с Безпределното Божество. Нека, по думите на Псалмопевеца чезне душата му – тя чезне за спасение. /Пс. 118:81/

            Виждате по какъв начин Витлеемското знамение на Родилия се Спасител е дадено не само на пастирите, но и на всеки от нас – за направляване на нашите духовни пътища към Христа Спасителя. Да се запитаме отново – дойдохме ли до Витлеем, и намерихме ли това което естествено търси душата ни, намерихме ли го без закъснение, безпрепятствено и вярно, както верните в своята простота пастири, които дойдоха бързешком и намериха /Лк. 2:16/? О, Иисусе, Който стана Младенец, колко трудно ни се струва да се смалим в мярата на Твоето самоумаление! Ние обичаме не да се умаляваме с Тебе, а да растем сами в себе си – да растем в своята мъдрост, да растем в пожеланията си, да растем в лъжлива слава. Колко често, без да внимаваме, тъпчем и раздираме Твоите пелени! Предпочитаме да живеем, вместо да умрем – вместо да умрем (за греха), за да живеем. О, Мъдрост и Слово Божие, Който днес ни поучаваш от Твоите ясли, колко малко внимаваме над великата проповед на Твоето (младенческо) неговорене! Все едно, че знаменията на Сина Божий на земята ни се струват дребни и незначителни, сякаш очакваме за нас да се яви на небето знамението на Сина Човечески. То ще се яви, но тогава няма да има време нито за празнуване, нито за поучаване – тогава ще се разплачат всички земни племена. /Мат. 24:30/

            Да побързаме, християни, да изминем примрачния път на вярата, за да не ни ослепи внезапно светлината на съдния ден! Да посрещнем с любов Христа, Слизащ от небето, за да ни посрещне и Той със Своето милосърдие, което въздига на небето! И ако някой вече е дошъл при Него с пастирите, нека винаги се връща заедно с тях от славните знамения към простата вяра, въздавайки слава само на Бога. Ако някой пък е дошъл с влъхвите в съкровения Витлеем от шумния Иерусалим – да не се връща при Ирода /Мат. 2:12/ да се похвали с това, което е намерил, за да не стане тайната на Царя на славата оръжие за миродържеца на този свят, който търси Младенеца, за да Го погуби. /Мат. 2:13/ Амин.

                Превод от: Свт. Филарет (Дроздов). Избранные труды … М. 2003 г. стр. 93-98.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза