ДУХОВНА БЕСЕДА

8.ІІІ.2015/ 23.ІІ.2015 г

Неделя 2-ра на Великия пост,

свт. Григорий Палама

Издание на православния катедрален храм

“Успение на Пресвета Богородица” - София

 

 

СЪВЕТИ НА СВТ. ФИЛАРЕТ МОСКОВСКИ

/из писмата му до архим. Антоний (Медведев)/

 

Аз, Господи, съм едно нищо, но Ти ме призоваваш да Ти служа. Затова Сам ме влечи след Тебе, направи от моето нищожество, или дори по-лошо от нищожество – това което на Тебе е угодно! Няма съмнение, че колкото по-съвършено човек се предава на Господа, толкова по-изобилно Господ му дарува Своето общение. Дивна е милостта на Господа, Който по пътя на вътрешния, съкровен живот, където липсва духовен старец, който да наблюдава и указва, Сам Той сочи кога доброто е недостатъчно, защото изисква още по-добро. Тогава Той изрича: остави своето (разбиране за достатъчност в богоугождението), и служи на Господа! Независимо дали такова (пряко) указание в сърцето се извършва по Негова воля от ангел Господен, или пък това е някакво съкровено действие на Божията благодат – нека оставим това на Божието всезнание (без да се впускаме в излишни изследвания в себе си). Но можем да бъдем уверени, че ни се изпраща указание за добро, за да се възползваме от него.

 Благословен е Бог, Който не ни оставя да униваме заради нашето недостойнство, но с присъствието на Своята благодат утвърждава в нас дръзновението да се уповаваме (на Него). Нека, при толкова близка помощ от Господа, (без отлагане) да се изправяме за вършене на добри дела.

 Ако гледаме (ако прекалено се взираме) в своите недостатъци, тогава всички бихме могли да избягаме от задълженията си. Но трябва да гледаме на Божията воля, и на това, което Той устройва – така: където Неговият промисъл ни е поставил, там да се трудим и действаме според възможностите си.

 Занижаване на благоговейното внимание при пеене обикновено се случва на празници, когато от външното внимание и старанието да се пее хубаво се вреди на вътрешното внимание. Трябва да се поговори и обясни на пеещите, че майсторското (изкусното) пеене доставя приятност на хората за кратко време, докато благоговейното пеене е угодно на Бога и полезно за хората, защото внася в тях духа, с който то диша.

 Добре е, когато на Господа се принася доброволна жертва на устата и ръцете /вж. Псал. 118:108/, към каквато Той благоволи. Не бива с домогване от устата и ръцете на ближния да се изземват дарове за Господа.

 Когато се оплакваме от (духовна) леност и охладняване, трябва да потърсим дали в душата ни не се е установил някой от онези помисли, които влекат надолу, а не ни въздигат нагоре. Такива са помислите, които ни говорят за нашите заслуги, достойнства, праведност, или такива с които забелязваме недостатъците на ближните. 

 Врагът се озлобява от доброто. Когато стоим в доброто със сила и чистота, тогава (дори) и стрелите на младенците (на духовно слабите и неопитните) му причиняват рани. Докато примеса на несъвършенства, неправота, невнимание, леност, както и наличието на нещо страстно в помислите и подбудите ни – това открива (на врага) достъп (до такава душа), защото (като зъл дух) той ходи по пътищата на нечистотата – затова и придобива дързост и наглост (да напада такава душа). 

 Към съвета – да не обръщаме внимание на лукавите действия, а да утвърждаваме ума си в присъствието на Бога, не трябва ли да се добави и съвета – човек внимателно да изпитва себе си дали не задържа доброволно някакъв страстен помисъл, или нещо тъмно в съвестта си, което открива път и достъп на тъмните духове до душата ни (да я смущават и упражняват власт над нея). Трябва с внимание и грижа да изпреварваме това, като възстановяваме мира на съвестта ни. 

  Нека не се отнасяме хладно към увещанията за любовта и кротостта. Св. ап. Петър, като апостол, би могъл да поучава с власт, но той казва: „възлюблени, моля ви …” и така облича словото си в любов и смирение, защото те са свойства на съвършените. И защото е знаел за нуждата от своето увещание за нашето спасение. Знаел е и естественото действие на думите на любовта и кротостта, които като елей проникват във всеки. Те са и като слънчев лъч, от който сам по себе си започва да се топи леда в хладните (човешки) сърца. Този лед и студ, които по друг начин трудно се разбиват и със сила. Той изпреварва опасността, защото обича. Той жертва собственото си достойнство и унизително умолява, когато е имал право да заповядва – за да отвори със сърцето си път към нашите сърца, и да ни внуши спасителните разположения (на своите увещания). 

  При общите молитви е добре да се употребява само това, което е благословено и прието от Църквата, без да се внася нещо ново поради лични основания. Независимо, че то може и да е добро, но така се отваря път за съмнителни нововъведения. Струва ми се, че трябва да се стараем не към разширяване на църковните правила, а към това – съществуващите правила да се извършват с по-голяма сериозност, задълбоченост и без бързане, за да има по-голяма възможност за внимание, размисъл, умиление и съзерцание. 

 Вие казвате, че важното е човек да се моли, независимо с какви думи. Съгласен съм, като ще добавя, че понякога в своята простота (искрено) вярващият с нестройни думи (неподредени и неподбрани) се моли по-добре от разбиращия, за което има примери в разказите на светите отци. Но все пак, едно е да се молиш за себе си, друго е – да публикуваш молитвите си за употреба от другите. Църквата ни дава молитви, взети от устата на светците, така че молитвите да бъдат добри – и с чувство, и с пример, и с разум (каквито са били техните). Не е прав, който предлага на другите свои необмислени образци на молитви. 

 Слава Богу, че смирените на земята усърдно прибягват към Господа и Неговите угодници. Над техните прости (чисти) сърца да успокоява Своя взор Милосърдният Господ, за да не поглежда с ярост към нас, знаещите повече, но не изпълняващи (това, което знаем). 

Поради слухове не бива да се предаваме на духа на подозрението, а още по-малко – на осъждането. 

 Всеки, който върши и се занимава независимо с какво, в някаква степен разпространява своя живот – бил той нов (обновен, християнски), или във ветхост (непроменен, греховен). Най-висшият дар е да (успяваш да) разпростираш и в другите висшия (благодатния) живот – блажен е който употребява благодатта като оръдие за това. 

 Ако съществува някаква надежда да се послужи за облекчаване на някоя душа, с която сме свързани (по някакъв начин), без сами да сме търсили повод за това, а такъв повод ни е представен от Божието провидение – не бива да отблъскваме такъв случай, (а да сторим необходимото). 

 Трябва да оставаме с внимание там, където сме поставени. Но може да се появят обстоятелства, при които е желателно да отстъпим на някой по-силен и по-опитен. Важно е всичко да става като се търси (и съобразява с) волята Божия. 

Наистина, хубаво е, когато за човека Господ Иисус Христос е негово сърце и негов живот. Хубаво е не само на него самия, но чрез него и на общуващите с него. Защото, каквато е силата в центъра, същата сила се разпространява и в периферията, като действа и там. И обратно – който лишава себе си от това благо поради нерадение, лишава и околните от него. 

 Ако ние бихме били по-откъснати и по-очистени от земното, за да (можем да) съзерцаваме силата на Христовото възкресение, която действа върху всичко повредено от Адамовото падение, от духовното до телесното – колко нови източници на удивление, благоговение, благодарение и прославление биха ни се открили! Но прахът на земните суети и пристрастия покрива окото на ума, и като не отвръщаме очи от суетата, с това сами си преграждаме (възможността да) съзерцаваме истината. Достатъчна е (понякога) само една мисъл, която се промъква (прокрадва) в нашата тъма, за да видим, че Господ „предадения за нашите грехове и възкръсналия за наше оправдание” /Рим. 4:25/ - с каква светлина осветява дори и тези, които седят в тъмнина! Нека се изправим (от паденията и греха), да престанем да умножаваме с греховете си страданията на Господа, да не изоставяме вече готовото наше оправдание, което имаме (извоювано) от Него! 

 Църквата моли да ни бъде даден Ангел мирен, верен наставник, хранител на душите и телата ни. Тази молитва е важна, и е желателно винаги всеки от нас да се присъединява към нея със сърдечно внимание. По време на богослужение Църквата моли да бъдат изпратени ангели, които да съслужат с нас. Утешително и прекрасно е това единство и съюз на небесната и земната Църква! 

 На земята се празнува паметта на светиите в отредените за това дни. А те имат святото задължение да бъдат (с празнуващите) на земята. Затова трябва да се съединим с тях. Те молят за нашите молитви и казват: ние ще принесем вашите молитви пред престола на Всевишния, вече очистени чрез нашето посредничество. Закрилата, застъпничеството и ходатайството на светиите е звено, съединяващо слабата природа на земните (членове на Църквата) с Небето … Нека всички с внимание, а не с просто припомняне да споменаваме дневния светия, който Църквата чества! 

  Църквата ни учи да се молим за починалите, без да разсъждаваме дали някои от тях са в ада, най-вероятно защото има и такива, за които Църквата (се моли) и поменава. Това е хубаво и смирено, защото не знаем съдбата на отминалите в другия свят, не приемаме за никого мисли на осъждане че е в ада, и молим без (излишно) дръзновение. В молитвите на Петдесетница имаме свидетелство, че Господ приема молитвени очищения и за тези, които са в ада. Но може би Църквата влага особен смисъл в това – особено голямото дръзновение на тази молитва да бъде отнесено към изключително важния ден на този празник, а не това да бъде предоставяно на всеки човек и по всяко време. 

 Св. Макарий Велики се молил дори за починал езичник. Но не можем молитвеното дръзновение на чудотвореца да превръщаме в правило за всички. Светият римски папа Григорий Двоеслов случайно си спомнил за (някои) добродетели на езическия император Траян и се помолил за него. Получил откровение, че молитвата му не е отхвърлена, но занапред да не принася такива дръзновенни молитви. 

 Светият старец Серафим Саровски учел да не се натяква и упреква по груб начин за порок, а само да бъде разкривана неговата срамота и последиците от него. Прекрасен съвет. 

 Необходимо е в действията си човек да запазва спокойна твърдост, и да се пази от всякакво вълнение и раздразнителност, защото те усилват природната ни способност за приемане на впечатления от невидимия свят на тъмнината. 

 Когато ни сполети изкушение, то трябва да бъде претърпяно. Но сами себе си да вкарваме в изкушение, а с него да свързваме и други - това не бива, защото ни е заповядано да се молим: не ни въвеждай (Господи) в изкушение! 

 На всеки, който се стреми към спасение може и трябва да му се каже: „не ти е нужно онова, що е скрито” /Сир. 3:22/. Не търси да узнаеш съкровеното или бъдещето! За спасението е нужно да вярваш, да изпълняваш заповедите, да очистваш сърцето си, а не да любопитстваш. Да желаеш да знаеш съкровеното е опасно, а да имаш желание да го откриваш - още по-опасно.

  Превод с пояснения от: Мудрые советы святителя Филарета Московского, М. 1999 г.

 

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза