ДУХОВНА БЕСЕДА

8.ІІІ.2015/ 23.ІІ.2015 г

Неделя 2-ра на Великия пост,

свт. Григорий Палама

Издание на православния катедрален храм

“Успение на Пресвета Богородица” - София

 

 

СЪВЕТИ НА СВТ. ФИЛАРЕТ МОСКОВСКИ

/из писмата му до архим. Антоний (Медведев)/

 

Аз, Господи, съм едно нищо, но Ти ме призоваваш да Ти служа. Затова Сам ме влечи след Тебе, направи от моето нищожество, или дори по-лошо от нищожество – това което на Тебе е угодно! Няма съмнение, че колкото по-съвършено човек се предава на Господа, толкова по-изобилно Господ му дарува Своето общение. Дивна е милостта на Господа, Който по пътя на вътрешния, съкровен живот, където липсва духовен старец, който да наблюдава и указва, Сам Той сочи кога доброто е недостатъчно, защото изисква още по-добро. Тогава Той изрича: остави своето (разбиране за достатъчност в богоугождението), и служи на Господа! Независимо дали такова (пряко) указание в сърцето се извършва по Негова воля от ангел Господен, или пък това е някакво съкровено действие на Божията благодат – нека оставим това на Божието всезнание (без да се впускаме в излишни изследвания в себе си). Но можем да бъдем уверени, че ни се изпраща указание за добро, за да се възползваме от него.

 Благословен е Бог, Който не ни оставя да униваме заради нашето недостойнство, но с присъствието на Своята благодат утвърждава в нас дръзновението да се уповаваме (на Него). Нека, при толкова близка помощ от Господа, (без отлагане) да се изправяме за вършене на добри дела.

 Ако гледаме (ако прекалено се взираме) в своите недостатъци, тогава всички бихме могли да избягаме от задълженията си. Но трябва да гледаме на Божията воля, и на това, което Той устройва – така: където Неговият промисъл ни е поставил, там да се трудим и действаме според възможностите си.

 Занижаване на благоговейното внимание при пеене обикновено се случва на празници, когато от външното внимание и старанието да се пее хубаво се вреди на вътрешното внимание. Трябва да се поговори и обясни на пеещите, че майсторското (изкусното) пеене доставя приятност на хората за кратко време, докато благоговейното пеене е угодно на Бога и полезно за хората, защото внася в тях духа, с който то диша.

 Добре е, когато на Господа се принася доброволна жертва на устата и ръцете /вж. Псал. 118:108/, към каквато Той благоволи. Не бива с домогване от устата и ръцете на ближния да се изземват дарове за Господа.

 Когато се оплакваме от (духовна) леност и охладняване, трябва да потърсим дали в душата ни не се е установил някой от онези помисли, които влекат надолу, а не ни въздигат нагоре. Такива са помислите, които ни говорят за нашите заслуги, достойнства, праведност, или такива с които забелязваме недостатъците на ближните. 

 Врагът се озлобява от доброто. Когато стоим в доброто със сила и чистота, тогава (дори) и стрелите на младенците (на духовно слабите и неопитните) му причиняват рани. Докато примеса на несъвършенства, неправота, невнимание, леност, както и наличието на нещо страстно в помислите и подбудите ни – това открива (на врага) достъп (до такава душа), защото (като зъл дух) той ходи по пътищата на нечистотата – затова и придобива дързост и наглост (да напада такава душа). 

 Към съвета – да не обръщаме внимание на лукавите действия, а да утвърждаваме ума си в присъствието на Бога, не трябва ли да се добави и съвета – човек внимателно да изпитва себе си дали не задържа доброволно някакъв страстен помисъл, или нещо тъмно в съвестта си, което открива път и достъп на тъмните духове до душата ни (да я смущават и упражняват власт над нея). Трябва с внимание и грижа да изпреварваме това, като възстановяваме мира на съвестта ни. 

  Нека не се отнасяме хладно към увещанията за любовта и кротостта. Св. ап. Петър, като апостол, би могъл да поучава с власт, но той казва: „възлюблени, моля ви …” и така облича словото си в любов и смирение, защото те са свойства на съвършените. И защото е знаел за нуждата от своето увещание за нашето спасение. Знаел е и естественото действие на думите на любовта и кротостта, които като елей проникват във всеки. Те са и като слънчев лъч, от който сам по себе си започва да се топи леда в хладните (човешки) сърца. Този лед и студ, които по друг начин трудно се разбиват и със сила. Той изпреварва опасността, защото обича. Той жертва собственото си достойнство и унизително умолява, когато е имал право да заповядва – за да отвори със сърцето си път към нашите сърца, и да ни внуши спасителните разположения (на своите увещания). 

  При общите молитви е добре да се употребява само това, което е благословено и прието от Църквата, без да се внася нещо ново поради лични основания. Независимо, че то може и да е добро, но така се отваря път за съмнителни нововъведения. Струва ми се, че трябва да се стараем не към разширяване на църковните правила, а към това – съществуващите правила да се извършват с по-голяма сериозност, задълбоченост и без бързане, за да има по-голяма възможност за внимание, размисъл, умиление и съзерцание. 

 Вие казвате, че важното е човек да се моли, независимо с какви думи. Съгласен съм, като ще добавя, че понякога в своята простота (искрено) вярващият с нестройни думи (неподредени и неподбрани) се моли по-добре от разбиращия, за което има примери в разказите на светите отци. Но все пак, едно е да се молиш за себе си, друго е – да публикуваш молитвите си за употреба от другите. Църквата ни дава молитви, взети от устата на светците, така че молитвите да бъдат добри – и с чувство, и с пример, и с разум (каквито са били техните). Не е прав, който предлага на другите свои необмислени образци на молитви. 

 Слава Богу, че смирените на земята усърдно прибягват към Господа и Неговите угодници. Над техните прости (чисти) сърца да успокоява Своя взор Милосърдният Господ, за да не поглежда с ярост към нас, знаещите повече, но не изпълняващи (това, което знаем). 

Поради слухове не бива да се предаваме на духа на подозрението, а още по-малко – на осъждането. 

 Всеки, който върши и се занимава независимо с какво, в някаква степен разпространява своя живот – бил той нов (обновен, християнски), или във ветхост (непроменен, греховен). Най-висшият дар е да (успяваш да) разпростираш и в другите висшия (благодатния) живот – блажен е който употребява благодатта като оръдие за това. 

 Ако съществува някаква надежда да се послужи за облекчаване на някоя душа, с която сме свързани (по някакъв начин), без сами да сме търсили повод за това, а такъв повод ни е представен от Божието провидение – не бива да отблъскваме такъв случай, (а да сторим необходимото). 

 Трябва да оставаме с внимание там, където сме поставени. Но може да се появят обстоятелства, при които е желателно да отстъпим на някой по-силен и по-опитен. Важно е всичко да става като се търси (и съобразява с) волята Божия. 

Наистина, хубаво е, когато за човека Господ Иисус Христос е негово сърце и негов живот. Хубаво е не само на него самия, но чрез него и на общуващите с него. Защото, каквато е силата в центъра, същата сила се разпространява и в периферията, като действа и там. И обратно – който лишава себе си от това благо поради нерадение, лишава и околните от него. 

 Ако ние бихме били по-откъснати и по-очистени от земното, за да (можем да) съзерцаваме силата на Христовото възкресение, която действа върху всичко повредено от Адамовото падение, от духовното до телесното – колко нови източници на удивление, благоговение, благодарение и прославление биха ни се открили! Но прахът на земните суети и пристрастия покрива окото на ума, и като не отвръщаме очи от суетата, с това сами си преграждаме (възможността да) съзерцаваме истината. Достатъчна е (понякога) само една мисъл, която се промъква (прокрадва) в нашата тъма, за да видим, че Господ „предадения за нашите грехове и възкръсналия за наше оправдание” /Рим. 4:25/ - с каква светлина осветява дори и тези, които седят в тъмнина! Нека се изправим (от паденията и греха), да престанем да умножаваме с греховете си страданията на Господа, да не изоставяме вече готовото наше оправдание, което имаме (извоювано) от Него! 

 Църквата моли да ни бъде даден Ангел мирен, верен наставник, хранител на душите и телата ни. Тази молитва е важна, и е желателно винаги всеки от нас да се присъединява към нея със сърдечно внимание. По време на богослужение Църквата моли да бъдат изпратени ангели, които да съслужат с нас. Утешително и прекрасно е това единство и съюз на небесната и земната Църква! 

 На земята се празнува паметта на светиите в отредените за това дни. А те имат святото задължение да бъдат (с празнуващите) на земята. Затова трябва да се съединим с тях. Те молят за нашите молитви и казват: ние ще принесем вашите молитви пред престола на Всевишния, вече очистени чрез нашето посредничество. Закрилата, застъпничеството и ходатайството на светиите е звено, съединяващо слабата природа на земните (членове на Църквата) с Небето … Нека всички с внимание, а не с просто припомняне да споменаваме дневния светия, който Църквата чества! 

  Църквата ни учи да се молим за починалите, без да разсъждаваме дали някои от тях са в ада, най-вероятно защото има и такива, за които Църквата (се моли) и поменава. Това е хубаво и смирено, защото не знаем съдбата на отминалите в другия свят, не приемаме за никого мисли на осъждане че е в ада, и молим без (излишно) дръзновение. В молитвите на Петдесетница имаме свидетелство, че Господ приема молитвени очищения и за тези, които са в ада. Но може би Църквата влага особен смисъл в това – особено голямото дръзновение на тази молитва да бъде отнесено към изключително важния ден на този празник, а не това да бъде предоставяно на всеки човек и по всяко време. 

 Св. Макарий Велики се молил дори за починал езичник. Но не можем молитвеното дръзновение на чудотвореца да превръщаме в правило за всички. Светият римски папа Григорий Двоеслов случайно си спомнил за (някои) добродетели на езическия император Траян и се помолил за него. Получил откровение, че молитвата му не е отхвърлена, но занапред да не принася такива дръзновенни молитви. 

 Светият старец Серафим Саровски учел да не се натяква и упреква по груб начин за порок, а само да бъде разкривана неговата срамота и последиците от него. Прекрасен съвет. 

 Необходимо е в действията си човек да запазва спокойна твърдост, и да се пази от всякакво вълнение и раздразнителност, защото те усилват природната ни способност за приемане на впечатления от невидимия свят на тъмнината. 

 Когато ни сполети изкушение, то трябва да бъде претърпяно. Но сами себе си да вкарваме в изкушение, а с него да свързваме и други - това не бива, защото ни е заповядано да се молим: не ни въвеждай (Господи) в изкушение! 

 На всеки, който се стреми към спасение може и трябва да му се каже: „не ти е нужно онова, що е скрито” /Сир. 3:22/. Не търси да узнаеш съкровеното или бъдещето! За спасението е нужно да вярваш, да изпълняваш заповедите, да очистваш сърцето си, а не да любопитстваш. Да желаеш да знаеш съкровеното е опасно, а да имаш желание да го откриваш - още по-опасно.

  Превод с пояснения от: Мудрые советы святителя Филарета Московского, М. 1999 г.

 

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза