ДУХОВНА БЕСЕДА

 

 

 

 

13.Х.2013 г. / 30.ІХ.2013 г.

Неделя 16-та след Петдесетница 

Издание на православния катедрален храм

“Успение на Пресвета Богородица” - София

 

 

 

 

 Преподобни  М А К А Р И Й   О П Т И Н С К И

 

/1788 – 1860 г./

 

         … Бог няма да ви изпрати изкушения, които надвишават силите ви. А чрез тези изкушения ще получите по-голяма полза, отколкото от утешенията, които макар и по-рядко, но и сега не сте лишена. А постоянно да имате утешения не е полезно, както вече ви обясних. Изкушенията ни смиряват, а не ни въздигат, а смирението е изключително необходимо за всекиго. По думите на св. Исаак Сирин (46-то слово) „смирението и без дела ни спасява, докато делата без смирение са безполезни.” Четете светоотеческите книги, защото в тях ще намерите вразумление и подкрепа … Преп. Иоан Карпатски пише във връзка с евангелските думи: „Блажени, които не са видели, и са повярвали.” /Ин. 20:28/ - Блажени са, които са удържали благодатта без да са получили утешения в себе си, а по-скоро са били в продължителни скърби и тежка тъма без да изпаднат в отчаяние, а са се укрепвали с вяратакогато не търсят (непременно) да видят Невидимия, а доблестно търпят (скърбите и теготите, защото знаят, че Той им ги е изпратил).” Преп. Исаак Сирин (в 79-то слово) пише: „Мъката от всички обстоятелства и скърби при които не проявяваме търпение е двойно по-тежка. Човешкото търпение измества злото, което е в тях. Малодушието е майка на мъчението. Търпението е майка на утешението, и е някаква особена сила която изхожда от сърдечното пространство. Когато Бог пожелае най-много да оскърби човека, допуска той да попадне в ръцете на малодушието. Това ражда в него мощта на унинието, чрез което усеща задушаване в себе си, което пък е вкусване (усещане) на геената. От всичко това идва духа на изстъпление с хиляди изкушения: смущение, ярост, хула, порицаване (укоряване) на доброто, помисли на развращение, ходене (обикаляне) от място на място и други подобни. Ако попиташ каква е причината за това ще ти отговоря – твоето нерадение (немарливост), за което не си се погрижил да потърсиш излекуване. Неговото излекуване е едно и също за всички – това е смиреномъдрието на сърцето. Освен него, нищо не може да разруши силата на тези злини … Да не ми се ядосаш ако ти кажа истината – ти (никога) не си го потърсил от цялата си душа. Затова, ако искаш, иди където то се намира, и ще видиш как ще премахне твоята злоба. Според мярата на твоето смиреномъдрие ти се дава и (сила за) търпение в случващите ти се нещастия и злополуки. А според твоето търпение се облекчава тежестта на скърбите, от което ще получиш утешение. След приемане на утешението ще се усилва любовта ти към Бога. След любовта ти към Бога ще се увеличава радостта ти в Светия Дух. Когато нашия Отец благоволи да освободи от тежестта на изкушенията своите истински синове – Той не им отнема изкушенията, а им дава търпение да ги понесат. И цялото това добро всеки приема от ръката на своето търпение, за усъвършенстване на душата си.”

 

         … Известно ти е, че нашият (християнски) път включва отхвърляне на своята воля и разум. Пред кого сме длъжни да вършим това? – Освен началството, на което сме длъжни да се подчиняваме, трябва да имаме и духовен отец (или духовна майка), на които с вяра да предадем себе си за духовно ръководство. В отношенията с тях е наложително не само пълно откровение, но съвършено подчинение. По никакъв начин да не се доверяваме на собствения разум, а волята си да изоставим, като приемаме това което ни се каже, дори когато ни се струва противно на разума и намеренията ни. От това се ражда смирение, а смирението ни успокоява във всичко. Разгледай живота си, и какви са плодовете на твоите трудове. Защо е така? Явно, ти си мислиш, че имаш вяра и откровение, но без послушание – затова се подхлъзваш в самооправдание. Вярваш на своя разум, което ти носи не полза, а смущение. Казваш, че нямаш самоукорение - без него не очаквай никаква полза. Врагът винаги ти внушава, че си права и така те вкарва във вината на самооправданието, вместо това, да не вярваш на своя разум и с вяра да се покориш на тези които ти желаят спасението. Врагът, който си е клеветник, клевети, че с теб не се занимават, не те обичат; ти му вярваш и така участваш в неговата клевета. Затова Бог те наказва с това, че не получаваш спокойствие. Прочети какво учат свв. отци, и никъде няма да намериш такива изисквания от покоряващите се, каквито ти имаш. При това си мислиш, че се покоряваш … Забелязвам, че в теб са заседнали завист и ревност, които прогонват любовта. Трябва да ги прогониш с постоянно самоукорение и смирение, ако искаш да придобиеш любовта. Без това, каква полза от твоето мнимо откровение и подчиняване … Пишеш също, че нямаш никакво душевно утешение, а винаги чувстваш умора и отпадналост по дух, и чувство на задушаване. Доколкото мога да разбера, коренът на всичко това е гордостта, а ти не се стараеш да я премахнеш с противоположните й добродетели – самоукорението и смирението. Четеш в светоотеческите поучения за тези две добродетели, но вършиш противното. Вместо да видиш колко си далеч от тях, да се засрамиш и да укоряваш себе си, и по този начин да придобиеш смирение, да получиш Божията помощ, ти укоряваш всички други и тях считаш виновни за своите скърби … Твоите сълзи не само не са ти от полза, но дори са вредни. Сълзите, породени от страх Божий и помнене на смъртта принасят полза и смиряват, докото твоите са от съвсем друг род. Разсъди сама, каква полза от твоето мнимо откровение? Дали то е правдиво и истинно? Ако беше правдиво, би ти донесло успокоение, а от всичко се вижда точно обратното, като приписваш вината на другите, а не на себе си … Св. Исаак Сирин пише че дори тези, които имат действителни скърби, когато осъзнаят себе си виновни и започнат да се укоряват, скоро биват освободени от тях. Когато изпаднат в ожесточение и обвиняват другите, тогава скърбите им се увеличават и стават по-тежки. А ти дори нямаш истински скърби, а такива, които сама си измисляш, като не само не се обвиняваш за това, но виниш другите, с което си навличаш още по- големи скърби, униние, тъга и душевна подтиснатост.                                                                                                          1 ноември 1852 г.

 

         … От писмото ти виждам, че ти живееш, скърбиш и роптаеш, с което само увеличаваш скърбите си. Невъзможно е да нямаме скърби, защото без тях ще забравим себе си и ще изпаднем в най-различни страсти. Апостолът пише: „Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани.” /2 Кор. 4:8/ т.е. не бива да изпадаме в малодушие и да роптаем, а по-скоро да благодарим на Бога, че ни изпраща скърби, защото без Негова воля никаква скръб не може да ни сполети. Как ще се научиш на търпение, ако нямаш никакви скърби? Скърбите Господ ни праща от любов: „Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема.” /Евр. 12:6/ Който отхвърля скърбите, отхвърля своето спасение … Смирението и сърдечното съкрушение заместват част от нашите дела, тези, които не сме в състояние поради немощ да изпълним.                                                                                                                                       5 януари  1852 г.

 

         Ще ти кажа кратко – не се увличай в духовни наслаждения. Когато Господ те посети – благодари, когато ти отнеме (утехата на Своята близост) – също благодари, а не изпадай в малодушие. Смирявай се и считай себе си недостойна за духовно утешение, а когато го имаш, опасявай се да не бъдеш измамена, тъй като го имаш не поради собствено достойнство (а единствено по Божия милост и снизхождение). Вражеските (демонските) мрежи са тънки и трудно могат да бъдат разпознати – единствено смирението може да ги избегне.                                                                                                                20 януари 1853 г.

 

            Имала си душевен мир и спокойствие, занимавала си се с духовни четива, но Божията благодат ти е приготвила изпитания и изобличение за вътрешното ти устроение. С четенето на светоотеческите книги ти си хранила душата и ума си теоретически, и си била спокойна, но това спокойствие се оказало неустойчиво не отвън, а от вътре, от лежащите в тебе страсти, като самолюбие и други. Появило се изобличението и ти си изпаднала в смут. От какво? – Явно от това, че преди никой не те е засягал. Премини от теорията към практиката, като се учиш как да постъпваш при настъпващия смут (от събуждане) на страстите и как да придобиваш търпение. И какво трябва да търпиш? Дали (само) когато биваме укорявани и обиждани по наша вина, или когато невинно ни унижават и хулят? – Очевидно, точно в това се състои търпението – когато невинно страдаме. Бог добре знае това, и точно това решава да ни изпрати – не се съмнявам, че ти вярваш в казаното. От друга страна, когато в теб се разпалила яростта и гнева, тази страст не са я вложили в теб тези, които са те оскърбявали, а тя е била вътре в теб. Те само са спомогнали да се види, и то по Божие усмотрение – за да се постараеш да се излекуваш от нея чрез самоукоряване, смирение и любов. Но как да обичаме нашите оскърбители, нали те са ни сторили зло? Господ е знаел тези наши недоумения и затова ни е заповядал: „обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят.” /Мат. 5:44/ Той казва също: „Ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда?” /Лк. 6:32/ Ето колко спасителна е за нас тази заповед – тя ни отнема всяко оправдание и ни дава средства (сили) за излекуване на нашите духовни болести.

 

         … Пишеш, че имаш любов към ближния. Ако това е истина, а не самоизмама, излиза че ти си постигнала върха на добродетелите. Аз пък, грешния, чувствам че още не съм стигнал дотам. Чувствам оскъднение (недостиг точно на любовта), въпреки че желая и се старая според силите си да я проявявам във всеки случай, но не съм я достигнал, защото тя се придобива след много време на подвизи, трудове, отричане от себе си и получаване на Божията помощ. Любовта е духовен плод, чийто свойства апостолът описва така: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада.” /1 Кор. 13:4-8/ Когато потърсим в себе си точно тези свойства на любовта, виждаме че се намираме все още далече от нея, което трябва да ни смирява. А по думите на св. Иоан Лествичник, смирението способства за любовта. Той казва: „Това е една свещена двоица – любовта и смирението.  Първата възнася, а смирението поддържа възнесените, като не им позволява да паднат.” А за смирението той пише: „Мнозина наричат себе си грешници, а може би и наистина така мислят за себе си, но сърцето им (все още) се изкушава (смущава се, огорчава се) от униженията.” И така, желая ти като изпиташ себе си, да прецениш дали от горенаписаното за любовта и смирението няма да намериш недостиг и в едното и другото у себе си – и тогава да смириш своето мъдруване. Ако по-дълбоко вникнем в светоотеческите писания, ще узнаем много повече за своето устроение. Дори само това, да мислиш, или още повече - да говориш, че имаш и тази добродетел, това вече е гордост. Както ти пишеш, че си грешница, но притежаваш любовта, която е връх на добродетелите.                                            1 септември 1855 г.

 

 

Превод от: „ПИСЬМА ВЕЛИКИХ ОПТИНСКИХ СТАРЦЕВ”, Москва, 2003 г. стр. 175 – 189.

 

 

 

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза