ДУХОВНА БЕСЕДА

 

 09.ХІ.2014 /
 27.Х.2014 год.
Издание на православния  катедрален храм 
 Неделя 22-та 
 след Петдесетница
 “Успение на Пресвета  Богородица” - София 

 

ДЕН  СЛЕД  ДЕН.

ДНЕВНИК  НА  ЕДИН  ПРАВОСЛАВЕН СВЕЩЕНИК

 

         ЗА КАКВО ДА ЖИВЕЕМ? „Тогава намразих живота, понеже ми станаха отвратителни работите, що се вършат под слънцето; защото всичко е суета и гонене на вятъра.” /Екл. 2:17/ Няма човек, който в течение на живота си да не е бил подложен на изкушението да повтори тези думи на цар Соломон и по отношение на себе си. Независимо, че в същото време съзнава, колко те са неправилни и греховни. Това наистина е изкушение. Със своята адска светлина злият дух осветява цялата мръсотия и мерзост, които се срещат в живота, от което ни завладява отвращение към целия свят. Тогава неволно питаме себе си – струва ли си да се живее, и за какво? Нима само затова, като се въртиш във водовъртежа на греха и съблазните, да присъединиш и своя плачевен глас към всеобщия вопъл на страдащото човечество?

         Християнинът не трябва да ненавижда живота. Като съзнава доколко той е несъвършен, мрачен, понякога жесток, въпреки това трябва да го обича като най-велик Божий дар. Трябва също да разбере, че всеки който поиска, може да извлече много поучения от него. Живота е поприще, на което се борим против лъжата - за правда, и против злото - за добро. Това съкровище твърде често с лекота се разпилява от хората. Ние сме длъжни да извлечем от него полза, и когато дойде време – да го върнем в Божиите ръце, от които сме го получили. Живота е почва, която често е подложена на бури и неблагоприятно време, но заедно с това бива оросявана и от благотворни дъждове. Накрая, това е преди всичко Божий дар. Какво право имам да ненавиждам този дар, и да проклинам това, което Бог е благословил?

         За да обичаме живота, не трябва да търсим в него това, което той може да ни даде, а което ние сме длъжни да му принесем. Ако искаш да обикнеш живота – тогава разгледай каква полза можеш да принесеш ти на другите. Нима на твоя път не се намира никой, комуто да е нужна твоята любов, когото можеш да утешиш, да подкрепиш, да приведеш към Господа? Когато се освети от делата на любовта, целият ни живот се преобразява и разцъфтява в светлината на тази любов.

         Някой беше казал – старай се всеки ден да отнемаш, макар и малко, от огромната мъка на човешките страдания, и да прибавяш към малкото хълмче на човешката радост. Не обичай живота си в егоистичен смисъл, а го обикни заради твоя Господ, защото това е бойното поле, на което можеш да отстояваш Христа срещу греха. И помни, че само тогава ще започне истинския живот, когато го предадеш в пълно разпореждане на Този, Който ти го е дал.

 

         БОГ  ТЕ  ОБИЧА.  Като я видя Господ, смили се над нея и рече й: не плачи.” /Лк. 7:13/ Не плачи, бедна майко, която погребваш единствения си син, последна утеха в твоя самотен живот! Кой би могъл, като гледа твоята огромна скръб да ти каже: не плачи! Но с тебе говори Този, Който ще изтрие сълзите ти, и ще ги превърне в радост. Виж, Той доближава до смъртния одър, на който е положен синът ти, допира се до него, казва някакви думи, и твоят син става и оживява. Каква утеха ти даде Христос!

         Да, само Този е могъл да каже (в такъв момент) – не плачи, Който има власт да прекрати този горчив плач завинаги.

         Хората често казват: не плачи, без да вникват в чуждата мъка, с което (по-скоро) обиждат страдащите. Понякога на скърбящата душа й става болно от такова повърхностно утешение. Не осъждай хората за тяхното неразбиране и безсилие, а независимо от хорското мнение, ти се стреми към Всемогъщия Учител. Ослушай се – не говори ли Той и на тебе: не плачи. Утешава те не човек, и дори не ангел, а Сам твоят Господ. Той ти състрадава от дълбините на състраданието, говори ти от дълбините на Своята любов: не плачи! Не плачи, защото Той е твоят Утешител, Който знае и те обича. Той ще ти възвърне това, за което тъжиш, но ще те научи да очакваш това с търпение. Повярвай Му, както и на св. апостол Павел, който свидетелства: „както изобилват в нас Христовите страдания, така изобилва и нашата утеха чрез Христа.” /2 Кор. 1:5/ Ще повярваш, и ще повдигнеш глава. Ще престанеш да тъгуваш за себе си, но скръбта си ще помниш, за да утешаваш намиращите се във всякакви скърби с това утешение, с което Бог е утешил тебе самия.

 

            СТАНИ И ВЪРВИ. „Господ му каза: защо си тук, Илия?” /3 Царств. 19:9/ В този момент Илия се криел в пещерата. След великия подвиг на планината Кармил, той се уморил, временно униние обхванало силния му дух. Дори се молел да умре. Но Господ го повдигнал, ободрил го, подкрепил го с храна, и го изпратил на планината Хорив, където той вървял четиридесет дни и нощи. Като достигнал върха, скрил се в пещерата, и там дошъл до него Гласът от небето, Който го питал: „Защо си тук, какво правиш тук, Илия?”

         Илия се оплаква от своето разочарование, от самотата и тъгата си. Трудил се, грижил се, залягал за Божията слава, всички си сили употребил за това - и какво се получило? Гонят го, и останал сам, вижда пред себе си толкова много разрушени Божии жертвеници, вижда ненавист към пророците, и отстъпничеството на народа. С какво го утешава Господ? – Призовава го към ново служение и послушание. Вместо роптаене и оплакване – на дело! Отмести поглед от себе си и от своето, наглед, неуспешно дело, както и от неверността на хората. Гледай нагоре, към Този, Който е приел и очистил твоя искрен труд, и Който те ободрява като ти дава нови поръчения и ти показва това, което облаците на твоето униние скриват от тебе. Ти мислиш, че си сам, но виж, Аз имам още 7000 верни души в Израиля, които не са се преклонили пред идолите. Аз ги зная кои са, ценя ги, и искам и ти да узнаеш за тях.

         Илия тръгнал към указаното му служение. Скоро след това, небесен вихър го отнесъл при Бога, но не преди бодро и ревностно да е изпълнил поръчаното му дело. Бог не му дал да губи време в оплаквания – Той го изпратил да служи (в послушание).

         А ти какво правиш тук (на земята?) Може би униваш и се оплакваш, гледаш в себе си и около себе си, тъгуваш от обстоятелствата в живота си, като не повдигаш поглед към Господа, Който е отмерил всички твои стъпки. Той иска, и може - дори най-тягостното и безнадеждното да обърне в твоя полза и Своя слава. Той и на теб говори: „Стани, и върви!”

 

         ДА ВЪЗЛОЖИМ ВСИЧКО НА ГОСПОДА. „ Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас.” /1 Петр. 5:7/ Апостолът не казва: възложете на Него само големите си грижи, а всички грижи. Този, Който може всичко, може да извърши и малкото и голямото. Господ, Който ни избавя от най-дълбоките ни скърби и тежки грехове, Той носи и всяко наше бреме, независимо дали е голямо или малко.  

         Често, повтарящите се житейски грижи от ежедневието, които ни омръзват и угнетяват със своята нескончаемост, с времето се превръщат в истински изпитания за нас. Подобно на това, както една прашинка, попаднала в окото, за известно време ни лишава от зрение и ни причинява болка.

         Животът не е едно неразделно цяло - той се състои от различни части, всяка от които има свое значение и полза за общата (крайна) равносметка. Животът е тъкан от различни нишки – памучни, копринени, златни и хартиени. Всяка от тях е необходима за здравината и красотата на тази тъкан. Щом някоя от тях се скъса, нарушава се баланса, и ние страдаме.

         Както майката не се отнася с пренебрежение към сълзите на своето дете, което й поверява тъгата си за счупената играчка и пропуснатия успех, така и нашият Небесен Отец с любов приема от нас бремето на гнетящите ни грижи, дори ако те са от маловажните неща.

         За християнското съзнание е особено ценно, че може всичко да възнася (отправя) в молитва към Този, чието дълготърпение е неизчерпаемо. Срещаме ли някакво препятствие в жизнения си път, боим ли се за утрешния ден, разстройва ли ни семейния живот, или трудът ни е станал непосилен – нека всичко да възложим на Господа с пълна вяра, че ще получим от Него помощ и поддръжка, защото по думите на апостола: Той се грижи за вас.

 

         БЪДИ МЪЖЕСТВЕНО, МАЛКО СТАДО! „ И аз плаках много, че никой се не намери достоен да разгърне и прочете тая книга, нито да я гледа.” /Откр. 5:4/ Св. ев. Иоан плаче не за себе си, а за целия свят, който се лишава от Изкупителя. Той плаче за човечеството, както Христос плакал за Иерусалим. Той не скърби за материалните нужди на своите братя, а защото не се намерил никой достоен да изпълни ангелския зов „да разгърне книгата” и да снеме печата от нея.

         Тази книга на Божието Откровение, на Божията любов, проявила се в изкуплението на човечеството, е затворена и запечатана за тези от хората, които живеят по плът, и само за този свят. Докато остават покрити от неразкаяните и неомити грехове, те дори не могат, а и не искат, да прогледнат. Лукавият я закрива от тях, и те остават слепи и безсилни.

         Но слава Богу, когато дойде съзнанието за тази духовна слепота, тогава Дух Светий открива вътрешните очи, и показва на съкрушената душа заклания и непорочен Агнец, Който като победител над греха и смъртта, взима книгата в ръцете си и я разтваря. Душата вижда Единствено Достойния, Комуто пее нова хвалебна песен, и приема от устата Му дума след дума, написаното в тази съкровена книга, която грехът е затворил.

         Ти може би оплакваш заедно с св. ев. Иоан, че прогледналите са толкова малко! Ако ти е жал да виждаш толкова незагрижени, мними християни, то призовавай ги към Христа с живо, смирено слово, както и с примера на целия си живот, посветен на Него.

 

         ЗА ПОСТА. „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост.” /Мат. 17:21/ Сам Спасителят ни заповядва да постим. Всеки пост в Свещеното писание е тясно свързан със Самия Бог. Всеки народен пост е изразявал съкрушение за греха, който го отделил от Бога, и го призовавал да се върне отново при Него. Няма да възразяваме, като мнозина, че Мойсей и Илия били необикновени хора, съвсем неприличащи на нас, и това, което те извършили е недостъпно за нас. Въпреки че не сме святи като тях, и не ни е отредено някакво особено служение, но призивът на Иисуса Христа за среща с Бога, за послушание и общение с Него е насочен към всички нас. Бог възлюбил света, не само някои от света, а целият свят – и този свят сме ние. Печатът на смъртта и жертвата на Христа лежи върху всички нас, без изключение, защото у Бога няма лицеприятие.

         Това е наше единно и общо право. Христос умря, за да ни направи участници в Своето царство и Своята слава. Той сподели с нас Своето синовство при Бог Отец, като каза: „при Моя Отец и вашия Отец”. С този призив към Бог Отец, Той откри нашия път и достъп до Него. Постът и молитва са тясно свързани помежду си, и взимно се допълват – те ни помагат и подкрепят по този път (към небето). Дълбоки са нашите рани, упорити са нашите нравствени недъзи, непрестанни са нашите изкушения – затова, нека и ние бъдем упорити в постоянната борба с този род (на падналите духове), който са прогонва само с пост и молитва.

 

            Превод с незначителни обяснителни допълнения от: „ДЕНЬ ЗА ДНЕМ …” Лествица, Москва, 1998 г., по издание от 1909 г.  стр. 73 - 80

           

 

 

 

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза