ДУХОВНА БЕСЕДА

 

22.VІ./9.VІ.2014 г

Неделя 2-ра след Петдесетница

Издание на православния катедрален храм

“Успение на Пресвета Богородица” - София

 

Свщмчк  АРСЕНИЙ  /Жадановски/

/1874 г. – 1937 г./

ДУХОВЕН ДНЕВНИК

 

 Така наричаната впечатлителност произлиза от влиянието на външната обстановка върху нас, както и на нашите привързаности към външното. Тя показва, че повече живеем извън себе си, и следим главно за това, което става около нас. А трябва да гледаме повече вътре в себе си. Защото там ще видим (истината за) цялата си сквернота, за която по думите на Псалмопевеца "дори и нощем ме учи моята вътрешност" (Пс. 15:7) – това, което е скрито вътре в мене и трябва да го видя и разбера. Това ще предизвика друг вид впечатлителност – скръб, плач, и съжаление за своите грехове. Резултатът от това ще бъде не безпокойство, което се поражда от първия вид впечатлителност, а вътрешно успокоение и умиротворение на сърцето. „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.” /Пс. 50:12/

 Как и болестите ни смиряват – от тях отслабваме, ставаме бледи и некрасиви! А всичко това, колко е полезно в борбата с въжделенията на нашата греховна плът: „макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява.” /2 Кор. 4:16/.

 Колко обично и приятно е покаянието! То примирява човека с Господа; човека - лишил се поради греховете си от близостта на Божията благодат. Нещо повече – то така преражда, (преобразява) грешния човек, че го прави да бъде по-склонен към доброто, по-смирен дори от обикновения праведник. Покаянието е необикновена милост Божия към човеците„покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче”!

 Старай се да предаваш на забрава всички свои заслуги, и не си ги припомняй. Ако те постоянно изплуват в паметта ти, трябва да знаеш, че с теб се борят страстите на самомнението, тщеславието и превъзнасянето. Затова трябва да изкореняваш тази глупава закваска, която води единствено до посрамващи падения. Добре е да разсейваш превъзнасянето със следните духовни разсъждения: 1) Всичко добро в нас върши Божията благодат, която Бог постоянно излива над нас. Без благодатта ние сме нищо. 2) Ние сме пристрастни към себе си, и затова хвалим своето. Струва си да погледнем (по-внимателно) към другите,  и (непременно) ще видим у тях много добро, каквото ние нямаме. Един, например, има прекрасен глас, какъвто аз нямам, друг – дар слово, трети – здраве и т.н. – все неща, от които аз съм лишен. Защо тогава да се хваля (може би с твърде незначителното, което имам)? „Ако трябва да се хваля, с немощта си ще се похваля.” /2 Кор. 11:30/

 На всичко, което се случва вътре в теб – на всички помисли и движения на чувствата, придавай правилно разбиране, както и правилна насока – какво е възможно да направиш съгласно християнския си разум и с помощта на силата на волята. Навярно и ти постоянно излизаш от правилния (духовен) коловоз. Старай се незабавно да се върнеш отново на него, да застанеш в нормалното русло. Разгневил си се – подтисни гнева, лоши мисли си имал – укори се за това и т.н. Колко желателна е такава вътрешна работа! Тя дава възможност да се справяме с всякакъв вид житейски обстоятелства, поддържа духа бодър. Дори дава и прилив на физически сили, като разсипва и предотвратява (да се развият и проявят) различни нервни разстройства, униние и други подобни състояния.

Защо понякога ставаш толкова противен, неприятен, нечист, скверен и мечтателен? Вникни в себе си, и ще видиш, че това се получава, когато си се отдалечил от Господа в сърцето си. Когато малко Му се молиш, малко бодърстваш духовно, малко плачеш за своите грехове – накратко, това се случва когато с ума и сърцето си изоставяш Бога и започваш да ходиш по пътищата на този свят.

 Ние не сме привикнали да благодарим (истински) на Господа. Не се замисляме (достатъчно задълбочено) колко милости излива над нас Господ всеки ден и час. Затова и роптаем за съдбата си, не се примиряваме със своето положение, оплакваме се колко тежък и скръбен е живота ни.

Колко лесно се поддаваме на велеречие (говорене с важност, както изобщо и склонност към бъбривост от чувство за надменност), към превъзнасяне и самохвалство – колко лесно мисълта тръгва към всичко това! Затова, внимавай над себе си заради Бога, укорявай се, наказвай се, и се бичувай (в душата си). Постави си задача – каквото и да става, на всяка цена да се избавиш от този недостатък. Като (винаги) помниш това, постоянно възпирай себе си, постоянно изповядвай (пред Господа) тази твоя немощ. Накратко – не си давай и за минута покой в тази борба. Винаги си казвай: „Какъв надут фарисей съм (в действителност)!” Избави, Господи, всекиго от този толкова вреден недостатък!

 Когато телесните подвизи се съпровождат с отпадналост и се отразяват вредно на вътрешното ни настроение – тогава трябва да ги направим по-умерени. Най-вече трябва да се стараем духът ни да направлява всичко, да бъде двигател в стремежа ни към Господа: „В усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни.” /Рим. 12:11/

 Колко високо е това божествено чувство - любовта! В нея наистина се е отобразил Божият образ в човека. Любовта е наистина главата на всички добродетели, и точно тя води към всичко добро. Тя ни заставя да бъдем кротки и смирени, да бъдем чисти по сърце, миролюбиви, търпеливи и благодушни. Затова с основание може да се каже, че който има истинска любов, той изпълнява целия закон. Това ни казва и св. ап. Павел: Любовта е изпълнение на закона.” /Рим. 12:10/ Святата (евангелска) любов е несъкрушима сила срещу всичко лошо. Който я притежава – от него бяга врагът (дявола). В силата на тази любов се разбива всяко зло, както вълните се разбиват в скалата. Святата любов е още тук, на земята, блаженото състояние на духа: „мир и радост в Светия Дух” /Рим. 14:17/ Святата любов е бързия, верен, безметежен и радостен път към Христа, към нашето спасение.

 Колко окаян и неуместен е смехът за християнина! Колко оскърбления са нанесени на Божието величие чрез него! Особено, когато той безпокои в Божия храм по време на богослужение, както и в местата на (особена) святост, където трябва да има единствено благоговейното, трепетно и свято чувство към Господа. Апостолът казва: „срамни и празни думи, и смехории … са неприлични.” /Еф. 5:4/ „Тъга е по-добро от смях; защото когато е печално лицето, сърцето става по-добро./Еклис. 7:3/

Божието милосърдие е толкова велико, че не изоставя и най-големите грешници, така наричаните - пропаднали хора. В техния живот настъпват моменти, когато Божията благодат с особено усилие започва да чука по тяхното сърце, сякаш се старае да отвори вратите му и да ги избави от дълбините на падението. И колко важни са тези моменти в живота на пропадналите хора! ... Да се възползват от тях, да не ги пропуснат, да ги възчувстват – това означава да намерят пътя към нравственото си възраждане. Такъв момент е имало в живота на преп. Мария Египетска. Защото, как да си обясним обстоятелството, че Мария – грешницата, изведнъж случайно попада на тръгващия за Иерусалим кораб, инстинктивно се качва на него, като все още продължава да мисли за удовлетворяване на своите страсти. След това, в Иерусалим, отново някой я тегли да влезе в храма. Тя се опитва да влезе, но неведома сила не я допуска до святото място. Това я заставя да се замисли. „Очевидно, моите грехове ми пречат. Да, аз действително съм велика грешница …” Следва пробуждане на съвестта, и по-нататъшния ход на нейното нравствено възраждане. Нима тук не е ясно въздействието на Божията благодат върху сърцето на грешницата?

 Или, друг един пример. Напълно отклонил се от правия път човек, окончателно разстроил здравето си с пиянство и развратен живот, минава край гарата в Петербург и неволно забелязва тълпа, която се насочва към пристигащия влак. Обикновено любопитство го заставя да попита - за къде бърза този народ? Казват му: „Сега трябва да пристигне отец Иоан Кронщадски” Той си мисли: „Що за чудаци, струва ли си такова бързане и блъскане? Но защо да не отида и аз да видя този свещеник, какво особено има в него, че толкова много говорят за него.” Заедно с всички, които бързат да вземат благословение от пристигналия свещеник, някак инстинктивно отива и нашия човек. Отец Иоан ласкаво го поглежда, и с дръзновена вяра го благославя, като казва: „Да те благослови Господ и да ти помогне да тръгнеш по добрия път, друже мой! Вижда се, че ти много страдаш.” Вдъхновените слова на благодатния пастир като електрическа искра преминават през цялото същество на пропадналия човек. Застава встрани, и усеща че в сърцето му се появява някакво умиление, а съзнанието му говори: „Действително, колко ми е трудно да живея (по този начин), до каква низост изпаднах. Струва ми се, че станах по-лош от животно, и дали е възможно да се изправя? Колко хубаво би било това да стане! А нали точно това ми пожела този толкова добър свещеник, как ме съжали. Непременно ще отида при него в Кронщат.”

 Той наистина отива, изповядва се, пости, причастява се, и с Божия помощ постепенно започва нравствено да се възражда. Преп. Мария Египетска била подтикната от Божията благодат да пътува за Иерусалим, а тук същата Божия благодат подтикнала пропадналия човек към срещата с великия пастир - така му посочила пътя към изправление. Накратко, всеки грешник, ако пожелае, може да проследи и в своя живот моменти на особено въздействие върху него на Божията благодат. И тези моменти се явяват изключителни, кризисни точки, в които може да започне прелом или към добро – към нравствено възраждане, или към лошо – когато грешника вече е застрашен от пълна нравствена гибел. Така, ако например някой невярващ преживява такъв момент, той може да извърши обрат, като тръгне по пътя на вярата и да се утвърди в нея. Може да стане и обратното – да тръгне по пътя на неверието и да дойде до сатанинска гордост, до пълно безверие. На всяка крачка животът потвърждава това.

 Много са примерите сред нас на твърде църковни хора, силно предани на Православната църква, които въпреки това, по някое време се оказват заразени от неверието. Но когато Божията благодат докосне сърцата им, те възчувстват този момент и не отхвърлят докосването на Христа до сърцата си – приемат Го и след това напълно Го обикнат, отново стават живи членове на Църквата. Когато същата Божия искра се докосне до прелюбодееца, крадеца, пияницата или разбойника, всички те могат да се изправят нравствено и да се възстановят. Както и обратно, когато заглушат нейното действие и не я приемат – нравствено да погинат. И не само нравствено, а често и телесно. Такива хора в повечето случаи ги обхваща отчаяние, отвращение към живота, и завършват със самоубийство, или пък умират просто от глад или студ. „Боже, бъди милостив към мене, грешника!” /Лк. 18:13/

 

            Превод от: Епископ АРСЕНИЙ /Жадановский/, ДУХОВНЬІЙ ДНЕВНИК, Москва, 2008 г. стр. 9 – 18.    

 

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза