Преп. Макарий Оптински поучава: „С благодарение и любов към Бога по време на боледуване се възгрява у нас мисълта за Божията любов към нас. Бог, като всемилостив наш Отец и Творец, ни изпраща страдания по силата на своята любов към нас. Ако земните родители по плът изпитват дълбоко състрадание когато гледат страданията на своите деца, колко по-силно е това у Бога по отношение на Неговото създание! И ако въпреки всичко това Той допуска да страдаме – това е защото промисля (грижи се) за нашето вечно спасение (несравнимо по-важно от земното ни добруване).“

            Любовта към Бога, която ни укрепва в търпението, се възгрява и от смирението. В повечето случаи ние страдаме заради греховете си. Съзнанието, че като грешници сме достойни за Божиите наказания заради греховете си, повече от всичко носи успокоение, защо смирява душата. А смирението е източник на душевния мир. Господ ни изпраща болести най-вече, за да се смирим.

            По думите на преп. Иоан Дамаскин: „По отношение на външните (телесни) трудове и подвизи за спасението, болните и слабите телом трябва да се трудят колкото могат, като се съобразяват със своята немощ и сили. За тях главното правило се изразява в благодарение на Бога и смирение – не само без ропот да понасят изпратените им болести и немощи, но и да благодарят на Бога за всичко (което Той е преценил, че трябва да понесат за спасението си). По отношение на собствената си неизправност, в делата на благочестието, трябва да се смиряват пред Господа и пред хората.“ Същият смисъл имат и думите на преп. Иоан Лествичник: „Ако някой е слаб и немощен телом, и е извършил множество тежки грехове, той трябва да върви по пътя на смирението и свойствените му добродетели, защото друго средство за спасение няма да намери.“

            Преп. Макарий Оптински пише: „За болните е необходимо душевно спокойствие, за да успеят да бъдат с ума и сърцето си по-близо до Бога, при което по-лесно се придобива търпение и благодарение. Мирът и душевното спокойствие са необходими също и за възстановяване на телсното здраве. По време на боледуване не бива да се смущаваме, ако не е по силите ни да изпълняваме обичайните си задължения по отношение на ближните, както и тези, които се отнасят до църковните установления (посещение на богослуженията, изпълнение на молитвеното правило, спазване на постите и др.) Не се колебайте да изоставите духовните си занимания при изнемогване на телесните сили. Задоволявайте се със сърдечно призоваване на Господа и благодарност за проявеното чрез болестта Негово милосъдие към вас… Не се безпокойте, че не можете да бъдете в храма. Бог вижда вашето разположение и желание и ще ги приеме като самото им изпълнение. А вие, ако дори и малки моления принасяте в къщи, но с (искрено и дълбоко) смирение – тогава тази жертва ще бъде благоприятна пред Бога. Не се смущавайте ако не можете да изпълните цялото си молитвено правило. Бог няма да ви поиска сметка, ако вие седнали изчитате според силите си това което можете, без да се съмнявате (че Господ и така го приема).“

            Преп. Варсонофий Велики пише на един монах: „Относно поста не скърби. Бог от никого не иска трудове, които не са по силите му. Пък освен това, какво всъщност е поста, ако не наказание на тялото с цел да бъде усмирено здравото тяло и да бъде направено немощно за страстите. Както казава и апостолът: „Когато съм немощен, тогава съм силен.“ /2 Кор. 12:10/ А болестта е нещо повече от такова наказание и (затова) се вменява като по-важна от поста. Който понася болестта с търпение и благодари на Бога – чрез търпението получава плода на своето спасение. Затова не се налага да отслабва повече тялото с пост, то (вече) е отслабено от болестта. Благодари (в такива случаи) на Бога, че ти си освободен от трудовете на поста. Ако се налага, и по десет пъти се храни на ден, без това да те опечалява, защото за това няма да бъдеш съден – ти постъпваш така не по демонско внушение или поради каприз, а защото съзнаваш, че това е изпитание (дадено ти от Бога) за душевна полза.“ Преп. Иоан Пророк пише: „Нито Писанието, нито свв. отци забраняват да се прояви снизхождение към тялото (по време на болест), ако това се върши с разсъждение, а не от сластолюбие.“

            „За опазване на душевния мир (по време на боледуване) не бива да се смущаваме от мисли за причините на болестта, пише преп. Амвросий Оптински. Светите отци съветват да не търсим от кого и защо ни сполетяват скърбите, а да търпим благодушно, като достойни за наказание… Предаността на волята Божия е нужна и полезна винаги, но с особена важност е да я имаме по време на боледуване. Защото само тогава можем да бъдем спокойни (мирни духом) и можем да удържим (сърдечната) вяра и упованието си в Божието милосърдие, което спасява тези грешници, които едновременно се каят и смиряват… Винаги е полезно да помним и произнасяме псаломските думи: „Добре ми е, че си ме смирил“ „достойно и праведно е това страдание заради моите грехове.“

            Преп. Макарий Оптински разсъждава: „Божиите съдби управляват цялата земя, и тези съдби са велика бездна, но за нас, ограничените хора е невъзможно да узнаем чрез какви (точно) съдби Той ни води към спасение. Това е известно само на Него, а от наша страна е нужна преданост на Неговата свята воля, да стори с нас това, което Му е угодно. А на Него разбира се е угодно това, което е полезно за нас… Пълната преданост и покорност на Господа заради вярата, с покорно приемане на изпращаните страдания като блага от благия Бог, дават утешение и мир на душата, облекчават болестите и умилостивяват Господа. Обратно, смущението, малодушието и страха по време на боледуване не допускат да бъдем изцелени, а (само) усилват болестта.“

            „Душата, която е предала себе си на волята Божия – пише в своите записки атонският подвижник Силуан – с лекота понася всяка скръб и всяка болест, защото и в болестта тя се моли и съзерцава Бога. „Господи, Ти виждаш моята болест, Ти знаеш колко съм грешен и немощен, помогни ми да търпя и да благодаря за Твоята благост!“ И Господ облекчава болестта, и душата чувства Неговата помощ, и се чувства весела и благодарна пред Бога… Апостолите имали велика преданост на волята Божия и така опазвали мира. Също и всички велики праведници търпяли всевъзможни скърби, предавайки се на Божията воля.“

            Преп. Нил Синайски съветва: „По време на боледуване, преди да прибегнеш до лекарите и лекарствата, възползвай се от молитвата.“ Често не лекарската намеса, а само (единствено) вярата с молитва оздравяват болния.

            Ние не можем сами на себе си да дадем нито (достатъчно) търпение, нито мъжество, нито благодарение по време на боледуване, защото тези блага (както и всички останали) не идват от хората, а ни се изпращат свише, от нашия Небесен Отец. Затова трябва да просим от Господа както търпение, така и благодарение и оздравяване от болестта, като въздигаме вътрешния си поглед към Живеещия на небесата, както учи и светител Димитрий Ростовски: „Господи, Ти Сам най-добре знаеш кое е полезно за мен. Затова аз на Тебе се надявам и предоставям себе си на Твоята свята воля – постъпи с мене, както Ти искаш! Ако отвориш вратите на Твоето милосърдие за мене – ще бъда здрав. Ако пък Ти е угодно по-дълго да пия горчивината на отредената ми от Тебе съдба за очистване на греховната вреда в мене – бъди благословен Господи! Но да бъде не моята, а Твоята воля! Само ми дарувай помощ в моята печал, и ми бъди прибежище в обхналата ме скръб! И както Сам Ти си бил изкушен, така и във всички мои болести, беди, скърби, печал, изкушения и нужди – душевни и телесни, дарувай ми Твоята бърза помощ, както и великодушно търпение с благодарение!“

            Св. Григорий Богослов по време на болест така призовавал Господа: „Аз се оплаквам, защото болест е обхванала моите членове… Умилостиви Се над мене, Христе! Ако на Тебе е неугодно да ме изцелиш – дай ми сили да понеса страданията! Не ме лишавай, Слове Божий, от цялата чест на търпението, но и не утежнявай безмерно скърбите! Не ме оставяй без юзда, но не ме подлагай и на огромни страдания! Уравновеси, Милостиви, наказанието с невредимостта! Ти възпря (чрез страданието и болестта) мене, възгорделия се, а сега се съжали над мене, изнемогващия! Все още има време за помилване, о Правосъдни Господи! Но защо е това излишество на думите? Мога ли да предписвам закони на Самия Бог? Води ме Христе, мене, Твоят служител, там където е на Тебе угодно!“

            Когато човек изнемогва душевно и телесно в болестта, съвсем естествено е да моли и другите да се молят за него, като от особено важни са молитвите на Църквата, Която не оставя християнина в скърбите и недъзите му без своето застъпление. За боледуващите в православното богослужение има специален молебен чин, в който от лицето на Църквата се възнасят към Господа умилителни прошения за тях. Действена помощ оказват молитвите на свещеника за болните по време на светата Литургия, по време на проскомидията и след освещаване на светите Дарове. Въпреки всичко, независимо от усърдните молитви на самия болен и на Църквата за него, често болестта продължава. И това не е защото Господ не чува тези молитви, а защото по Своя непостижим за нас Промисъл Той оставя болния неизлекуван, за да му даде нещо което е по-ценно от излекуването. Така (най-често) чрез това временно страдание освобождава грешния човек не само от вечните страдания, но го прави наследник на царството Небесно.

            Когато изпросваме от Господа оздравяване, трябва да го правим с чувство на смирение и предност на Неговата воля. Св. Василий Велики пише: „Понякога християните грешат в различаването на нещата, като постъпват невежо (духовно неразсъдително) при изпросване на полезното за себе от Господа. Молят се за нещо като за добро, въпреки често това (в действителност) да не им служи за полза. От други неща странят като от зло, въпреки че точно те могат да им донесат голяма полза. Например, когато някой е болен и се моли ( като желае почти на всяка цена) да оздравее… Но често и болестта е полезна, когато тя вразумява грешника, а и здравето може да бъде вредно, когато улеснява да се греши.“

            В Пролога е описан следният разказ, който указва как трябва християнина да постъпва по време на боледуване. В Антиохия през 4 век живеел велможа на име Архела. Веднъж лицето му се покрило с проказа, която не можел да излекува въпреки големите усилия на лечителите. От това бил постоянно тъжен. Околните го гледали с отвращение и той бил принуден да крие лицето си. Един от приятелите му предложил да отидат до недалечен монастир, в който живеел монах на име Иоан (Златоуст). За него били слушали много добри неща, тъй като мнозина от християните в нужда го търсела за помощ. Отишли в монастира и паднали в нозете на Иоан с молба за изцеление. В отговор той казал на Архела: „Дай обет през Бога занапред да постъпваш по Неговите заповеди; след това напълни ръцете на бедните от твоето богатство, и накрая повярвай, че Бог може да се изцели.“ Болният отговорил: „Каквото ми заповядваш, всичко ще изпълня докрай, и ако съм взел нещо несправедливо – ще го върна двойно. А ти само ме изцели, преподобни отче!“ След това праведникът наредил на братята да омият Архела със светена вода и той напълно се излекувал.

            Благочестивите християни по време на тежки болести, както и преди постъпване за сериозно лечение в болница, основателно считат за свой най-важен дълг да се подготвят чрез изповед и да се причастият със светите Христови Тайни. Свт. Теофан Затворник пише във връзка с това: „Както е известно, всеки болен се безпокои и плаши от мисълта да не умре неподготвен. Такова съзнание за християнина е напълно естествено, и благоразумието на околните не трябва да отвлича вниманието му от тази мисъл. Но у нас обикновено, в повечето случаи всячески се стараят да разубедят тежко болния от грозящата го опасност, дори сами да съзнават, че случаят е безнадежден. Разбираемо е, че както и да оправдаваш такова лицемерие до леглото на болния, освен нравствена вреда нищо друго няма да му донесе. Нерядко, при неочаквано бързо влошаване и смърт на болния без необходимата предсмъртна християнска подготовка, такива неуместно лицемерещи, също се подлагат на тежка скръб като виновни за това. Нима са малко умиращите без надлежната християнска подготова (най-вече изповед и св. Причастие) изключително поради нерадението на близките и роднините които напоследък са били до болния?“

            Когато човек има правилно християнско съзнание за боледуването, но от болестта се чувства телесно и душевно много слаб, тогава му е нужна особена благодатна помощ и укрепване, които той може да получи в тайнството Елеосвещение. Това тайнство е установено от светите апостоли да се извършва над болни за изцеление на душите и телата, за което пише св. ап. Иаков: „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят.“ /Иак. 5:14-15/ Преп. Макарий Оптински пише: „Това тайнство е установено за изцеление на болните, а не само на умиращите, както някои мислят. Има множество случаи, когато тежко болни след неговото извършване оздравяват и живеят дълго след това.“ Нужна е уговорката, че не бива тайнството Елеосвещение да се приема и като някакво „дърво на живота“ и задължително да води до оздравяване, някои и след него продължават да боледуват или наскоро умират. Защо такава е волята Божия не знаем, но знаем и вярваме, че милосърдния Господ прекъсва земния живот на човека в най-добрия за неговата вечна участ момент.

            Адаптиран превод от: Г. И. ШИМАНСКИЙ, УЧЕНИЕ СВЯТЬІХ ОТЦОВ... стр. 490 - 499, М., 2006 год.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза